Вълчият брат

Втора глава

Докато си пробиваше път през елшовите храсталаци, Торак затъна до колене в мочурището. Брезите зашепнаха, че минава и той мълчаливо ги помоли да не казват на мечката.

Раната на ръката му гореше и при всяко поемане на дъх натъртените ребра го боляха ужасно, но не смееше да спре. Гората беше пълна с очи. Представи си как мечката го следва по петите и продължи да бяга.

Стресна един млад глиган, който ровеше в пръстта за земни орехи, и побърза да му се извини, за да не бъде нападнат. Глиганът изсумтя недоволно и го пусна да мине.

Една росомаха1 му се озъби да стои далече от нея и той също й се озъби, колкото може по-яростно, защото росомахите разбираха само от заплахи. Животното реши, че работата е сериозна и се стрелна по ствола на едно дърво.

На изток небето беше сиво като вълча кожа. Изтрещя гръм. На светлината на светкавиците дърветата изглеждаха яркозелени. „В Планината вали“ — помисли с изненада Торак. Трябваше да внимава за внезапни наводнения. Помъчи се да мисли за това, за да прогони ужасния страх, но не се получи. Затича отново.

Накрая трябваше да спре, за да си поеме дъх. Подпря се на един дъб. Щом вдигна глава и се взря в шумолящите зелени листа, дървото сниши глас — явно не желаеше да споделя тайните си с него.

За пръв път в живота си беше съвсем сам. Вече не се чувстваше част от Гората. Чувстваше се така, сякаш световната му душа бе прекъснала връзката си с живота наоколо: дърветата и птиците, хищниците и тяхната плячка, реките и скалите. Никой и нищо в целия свят не знаеше какво изпитва той. Никой и нищо не искаше да знае.

Болката в ръката му го изтръгна от мрачните мисли. Извади от торбичката с билки последното брезово лико и превърза надве-натри раната си. После се отдели с мъка от дънера и се огледа наоколо.

Беше израснал в тази част на Гората. Всеки рид и всяка поляна му бяха познати. В долината на запад се намираше Червената вода: плитка за канута, но предлагаща добър улов през пролетта, когато сьомгата идваше откъм Морето. На изток, чак до края на дълбокия лес, се простираха огрени от слънцето гори, богати на дивеч, горски плодове и ядки. На юг беше обширната тревиста земя, където северните елени се хранеха с мъх през зимата.

Баща му казваше, че най-хубавото на тази част на Гората е, че в нея рядко идват хора. Освен някоя случайна група ловци от Върбовия клан от запад край морето или от клана на Пепелянката от юг, но те никога не оставаха дълго. Просто минаваха през Гората и ловуваха на воля както всички останали, без да знаят, че се намират в ловния район на Торак и неговия баща.

Момчето никога не се беше замисляло върху това. Така бе живяло винаги: само с баща си, далеч от клановете. Но сега закопня за хора. Идваше му да закрещи. Да вика с цяло гърло за помощ.

Но баща му го беше предупредил да стои настрана от тях.

Освен това виковете му щяха да привлекат мечката.

Мечката.

Паниката го стисна за гърлото. Преглътна с усилие, пое си дълбоко дъх и отново затича, този път по-умерено, в северна посока.

Докато тичаше, забелязваше следите от дивеч. Стъпки на лос. Изпражнения на зубър. Шумът от движението на горския кон през орловата папрат. Мечката не ги беше подплашила. Поне не още.

Дали баща му не грешеше? Може би накрая сетивата му бяха изневерили?

„Татко ти е луд“ — спомни си подигравките на децата преди пет лета, когато двамата с баща му бяха стигнали чак до морския бряг, за да уважат годишната среща на клана. За Торак това беше първата среща на клана и се бе оказала пълен провал. Оттогава баща му спря да го води на тези събирания.

„Сигурно е глътнал дъха на някой дух — дразнеха го децата. — Затова е оставил клана и живее сам“.

Торак побесня. Щеше да се бие с всички поред, ако баща му не го беше дръпнал настрана.

„Не им обръщай внимание, синко — бе казал през смях. — Те не знаят какво говорят“.

И беше прав.

Но дали беше прав и за мечката?

Изведнъж дърветата се разредиха и Торак излезе на една поляна. Запрепъва се, заслепен от слънцето, лъхна го мирис на мърша.

Спря рязко.

Горските коне лежаха, където ги бе запратила мечката, подобно на счупени играчки. Лешоядите не бяха посмели да ги приближат. Дори мухите не ги докосваха.

Мечките не ловуваха така. Когато една нормална мечка се храни, тя съдира кожата на жертвата си, изяжда вътрешностите и задните части и сетне скрива останалото за по-късно. Като истински ловец тя не прахосва нищо. А тази мечка бе отхапвала по малко от всеки труп. Не беше убивала за храна, а за развлечение.

В краката на Торак лежеше мъртво жребче, по малките му копита още се виждаше речната кал, останала от последния водопой. Повдигна му се. Кой звяр би избил цяло стадо? Кой звяр убива за удоволствие?

Спомни си очите на мечката, които бе успял да зърне за миг. Никога преди не беше виждал такива очи. В тях имаше само безкрайна ярост и омраза към всичко живо. Пламтящият, изгарящ хаос на Отвъдния свят.

Разбира се, баща му бе прав. Това не беше мечка. Беше демон. Щеше да продължи да убива, докато унищожи цялата Гора.

„Никой не може да се пребори с тази мечка“ — бе казал баща му. Нима думите му означаваха, че Гората е обречена? И защо той, Торак, трябваше да намери Планината на Световния дух? Планината, която никой не е виждал?

Гласът на баща му проехтя в главата му. „Твоят водач ще те намери“.

Как? Кога?

Момчето излезе от поляната и потъна в сенките под дърветата. Затича отново.

Струваше му се, че е тичал цяла вечност. Вече не усещаше краката си. Накрая стигна до един дълъг горист склон и трябваше да спре: преви се надве, като дишаше учестено.

Изведнъж изпита глад. Зарови в торбата с храна и изпъшка отчаяно. Беше празна. Едва сега се сети за стегнатите вързопчета с изсушено еленово месо, забравени край заслона.

„Глупак такъв! Обърка всичко още първия ден, в който остана сам! Сам“.

Не беше възможно. Нима баща му вече го нямаше? И нямаше да го види никога повече?

До ушите му достигна глухо скимтене. Идваше от другата страна на хълма.

Ето го пак. О, слава на духа! Лесен улов. Стомахът му се сви при мисълта за прясно месо. Не го интересуваше какво е животното. Толкова беше гладен, че би изял и прилеп.

Сниши се и запълзя между брезите към върха на хълма.

Погледна надолу и видя тясна клисура, през която течеше малка, буйна река. Позна я: Бързата вода. Двамата с баща му често бяха лагерували на запад от нея, за да събират липова кора за въжета; но тази част му изглеждаше непозната. Скоро разбра защо.

По всичко личеше, че от планината се бе спуснал внезапен порой. След това водата бе спаднала, оставяйки след себе си изпочупени храсти и изтръгнати от корените фиданки. Разрушила беше и една вълча бърлога от другата страна на клисурата. Там, под голям червен камък с формата на зубър, лежаха два удавени вълка — приличаха на мокри кожени наметки. В една локва до тях плаваха три мъртви вълчета.

Четвъртото стоеше край тях и трепереше.

Изглеждаше на не повече от три луни. Беше слабо и мокро и скимтеше тихо и настойчиво, сякаш оплакваше участта си.

Торак потръпна. Звукът извика в паметта му странно видение. Черна козина. Приятна тъмнина. Гъсто, мазно мляко. Майката го ближеше, за да го измие. Драскане на малки нокти и допир на малки студени нослета. Пухкави вълчета, катерещи се върху него най-новото вълче в котилото.

Видението бе ярко като светлината на светкавица. Какво ли означаваше?

Ръката му стисна здраво бащиния нож. „Няма значение какво означава — помисли си момчето. — Виденията няма да ти помогнат да оцелееш. Ако не стреляш по това вълче, значи си твърде слаб за ловец. Знаеш, че може да убиеш животното на своя клан, когато те заплашва гладна смърт. Знаеш го“.

Вълчето вдигна глава и зави объркано.

Торак се заслуша… и изведнъж разбра.

По някакъв странен начин, който не можеше да си обясни, високите колебливи звуци му се сториха познати. Мозъкът му разпознаваше звученето им. Помнеше ги.

„Не е възможно“ — помисли той.

Отново се заслуша във воя на вълчето. Остави го да проникне в главата му.

— Защо не играете с мен? — питаше вълчето мъртвото си семейство. — Какво съм сторил този път?

Не спираше да задава въпроса си. Изведнъж в момчето се пробуди нещо. Вратните му мускули се напрегнаха. Усети как дълбоко в гърлото му се заражда отговор. Едва устоя на желанието да отметне глава и да завие.

Какво ставаше? Сякаш вече не беше Торак. Не беше момче, син, член на Вълчия клан — или може би не беше само тези неща. Някаква част от него беше вълк.

Задуха хладен вятър и кожата му настръхна.

В този момент вълчето спря да вие и се обърна рязко към него. Гледаше разфокусирано, но големите му уши бяха наострени, а ноздрите — широко разтворени. Беше го подушило.

Торак втренчи поглед в малкото неспокойно зверче и се настрои да убива.

Изтегли ножа от колана си и се заспуска надолу по склона.