Вълчият брат

Двадесет и девета глава

Утре двамата с Вълк щяха да поемат през Гората, в която вилнееше мечката, а Торак нямаше представа какво ще направи.

Дори ако стигнеха до Планината, после какво? Може би просто трябваше да остави Нануак на земята? Да помоли Световния дух да унищожи мечката? Или да опита да се пребори с нея сам?

— Искаш ли нови мокасини, или ще закърпиш своите? — троснато попита жената на Ослак, която му взимаше мярка за зимни дрехи.

— Какво? — изненада се той.

— Мокасини — повтори жената. Имаше уморени очи и знаци от речна глина на бузите. Освен това му беше много ядосана. Не разбираше защо.

— Свикнал съм с моите — отвърна. — Дали би могла да… — … да ги закърпя? — Тя изсумтя. — Знам как се кърпят мокасини!

— Благодаря ти — каза Торак смирено и погледна към Вълк, който се беше свил страхливо в ъгъла с прибрани уши.

Жената на Ослак грабна едно сухожилие и завъртя Торак, за да измери раменете му.

— Хм, тъкмо по мярка — измърмори тя. — Хайде, сядай, сядай!

Торак седна, а тя се зае да връзва възли, за да отбележи мерките. Очите й бяха влажни и примигваше често-често. Улови погледа му.

— Какво зяпаш?

— Нищо — отвърна той. — Да се съблека ли?

— Ако искаш да замръзнеш… Ще си получиш дрехите на разсъмване. Сега ми дай мокасините.

Той й ги даде и тя ги огледа, сякаш бяха двойка развалени сьомги.

— Повече дупки, отколкото на рибарска мрежа — рече намръщено.

Момчето изпита истинско облекчение, когато тя най-сетне излезе от заслона.

Скоро след нея влезе Рен. Вълк я доближи и я близна по пръстите. Тя го почеса зад ушите.

Торак искаше да й благодари, че се застъпи за него, но не знаеше как да започне. Тишината се проточи.

— Как мина с Ведна? — попита накрая Рен.

— Ведна? О, жената на Ослак? Май не ме харесва.

— Не е това. Заради новите ти дрехи е. Тя ги шиеше за сина си. Сега трябва да ги довърши за теб.

— Сина й?

— Мечката го убила.

— О!

„Горката Ведна — помисли той. — Горкият Ослак“. Това обясняваше речната глина. Така Гарваните жалеха мъртъвците си.

Синината върху бузата на Рен беше станала виолетова и той я попита дали боли. Тя поклати глава. Сигурно се срамуваше от постъпката на брат си.

— Ами Фин-Кедин? — запита той. — Как е кракът му? Много ли е пострадал?

— Много. До костта. Но няма признаци за черната болест.

— Това е добре. — Торак се поколеба. — Той… много ли ти беше сърдит?

— Да. Но не съм тук за това.

— А защо тогава?

— Утре идвам с теб.

Торак прехапа устни.

— Мислех, че ще сме само двамата с Вълк.

Тя го изгледа кръвнишки:

— Защо?

— Не знам, просто така.

— Това е глупаво.

— Може би, но това е положението.

— Говориш също като Фин-Кедин.

— Той е другата причина. Никога няма да ти разреши.

— Че откога позволявам на някой да ме спре?

Той се усмихна.

Рен обаче остана сериозна.

— Тази вечер ще се храниш с него — каза тя. — Това е чест. В случай че не знаеш.

Торак преглътна. Боеше се от Фин-Кедин, но по странен начин се нуждаеше от одобрението му. Новината, че ще се храни с него, го смути.

— Ти ще бъдеш ли там? — попита с надежда.

— Не.

— Ох.

Ново мълчание. После тя се смили.

— Ако искаш, ще взема Вълк при мен. По-добре да не го оставяме сам с кучетата.

— Благодаря ти.

Тя кимна. Сетне забеляза босите му крака.

— Ще се опитам да ти намеря мокасини.

Малко по-късно Торак тръгна с препъване към заслона на Фин-Кедин — чуждите мокасини му бяха твърде големи.

Завари старейшината на Гарваните, увлечен в разгорещен разговор със Саен, но двамата млъкнаха, щом влезе. Шаманката изглеждаше бясна. От лицето на Фин-Кедин не можеше да се разбере нищо.

Торак седна с кръстосани крака на една еленова кожа. Не виждаше никаква храна, но хората край големия огън бяха заети с готвене. Чудеше се кога ще ядат и какво правеше той тук.

— Казах ти какво мисля — рече Саен.

— Чух те — отвърна равно Фин-Кедин.

Не направиха опит да включат Торак, което му позволи да разгледа заслона на Фин-Кедин. Не беше по-голям от другите и от централната греда висеше обичайната ловджийска екипировка; но тетивата на големия тисов лък беше скъсана, а кожухът от бяла еленова кожа бе опръскан с изсъхнала кръв: неоспоримо свидетелство, че старейшината на Гарваните се бе изправил срещу мечката и беше оцелял.

Внезапно Торак забеляза, че един мъж го наблюдава от сенките. Имаше къса кестенява коса и мургаво, умно лице.

— Това е Крукослик — каза Фин-Кедин, — от клана на Планинския заек.

Мъжът постави свитите си в юмрук ръце на сърцето си и сведе глава в поклон.

Торак направи същото.

— Крукослик познава тези места по-добре от всеки друг — продължи Фин-Кедин. — Говори с него, преди да тръгнеш на път. Може да ти даде някои полезни съвети. Помня как изглеждаше, когато те заловихме първия път: без зимни дрехи, с един мях за вода и никаква храна. Баща ти едва ли те е учил така.

Торак затаи дъх.

— Значи си го познавал?

Саен настръхна, но Фин-Кедин я усмири с поглед.

— Да — отвърна той. — Познавах го. Имаше време, когато беше най-добрият ми приятел.

Шаманката се извърна сърдито.

Торак почувства, че също се ядосва.

— Щом си бил най-добрият му приятел, защо тогава ме осъди на смърт? Защо позволи да се бия с Хорд? Защо ме държеше завързан, докато събранието на клановете решаваше дали да ме принесе в жертва?

— За да видя от какво си направен — отвърна спокойно Фин-Кедин. — Каква полза от теб, ако не можеш да използваш главата си. — Той замълча. — А и не те пазех много старателно. Дори оставих вълчето при теб.

Торак се замисли върху думите му.

— Искаш да кажеш… че си ме изпитвал?

Старейшината не отговори.

От големия огън към тях се приближиха двама мъже, понесли четири вдигащи пара купи от брезово дърво.

— Яж — каза Крукослик и подаде едната на Торак.

Фин-Кедин му връчи рогова лъжица и момчето се нахвърли лакомо на храната, като забрави за всичко останало. Това беше рядка чорба, сготвена от сварени копита на лос и късчета сушено еленово сърце, с плодове от калина и жилави, безвкусни дървесни гъби, които кланът наричаше бизонови уши. Имаше и малка питка от печени жълъди: ужасно горчива, но ставаше за ядене, щом се надробеше в чорбата.

— Съжалявам, че не можем да ти предложим нещо по-добро — каза Фин-Кедин, — но дивечът е рядкост. — Това беше единственото напомняне за мечката.

Торак беше прекалено гладен, за да недоволства. Едва когато облиза купата си, забеляза, че Фин-Кедин и Саен почти не бяха докоснали своите. Саен ги отнесе при меха за готвене, после се върна обратно на мястото си. Крукослик провеси лъжицата на колана си, премести се до малкия огън при отвора на заслона и зашепна кратка молитва на благодарност.

Торак не беше виждал човек като него. Носеше широка кафява дреха от кожа на северен елен, която стигаше до глезените му, и широк колан от кожа на червен елен. Кожата на клана беше заешка наметка върху раменете, боядисана в огненочервено, а татуировката — червена зигзагообразна лента напреко на челото. На шията му висеше дълъг колкото пръст опушен планински кристал.

Видя, че момчето гледа кристала и се усмихна.

— Пушекът е дъх от Огнения дух. Планинските кланове се прекланят пред огъня.

Торак си спомни колко им беше помогнал огънят в снежната пещера.

— Разбирам защо — каза той.

Усмивката на Крукослик стана по-широка.

Щом се навечеряха, Фин-Кедин помоли останалите да си тръгнат, за да може да поговори с Торак насаме. Крукослик стана и се поклони. Саен изсъска сърдито и се измъкна от заслона.

Торак се чудеше какво следва сега.

— Саен не смята, че трябва да знаеш повече — каза Фин-Кедин. — Мисли, че това ще те направи по-разсеян утре.

— Повече за какво? — попита момчето.

— За това, което искаш да знаеш.

Торак се замисли.

— Искам да знам всичко.

— Не е възможно. Опитай пак.

Торак се заигра с една дупка върху коляното на панталоните си.

— Защо аз? Защо аз съм Слушателя?

Фин-Кедин поглади брадата си.

— Това е дълга история.

— Заради баща ми ли? Защото той е бил шаманът на Вълците? Враг на сакатия скитник, който е създал мечката?

— Това е… една от причините.

— Но кой е бил той? Защо са били врагове? Татко никога не го е споменавал.

Старейшината на Гарваните разбърка огъня с една пръчка и момчето забеляза, че болката е вдълбала още линиите около устата му. Без да обръща глава, Фин-Кедин каза:

— Баща ти споменавал ли е някога Душеядите?

Торак беше озадачен.

— Не. Никога не съм чувал за тях.

— Тогава сигурно си единственият в Гората, който не е чувал за тях. — Фин-Кедин се умълча, светлината от огъня изсичаше чертите му. — Душеядите — продължи той — са седем шамани, всеки от различен клан. В началото не бяха зли. Помагаха на клановете си. Всеки от тях притежаваше някакво умение. Единият беше гъвкав като змия и обичаше да се занимава с билки и отвари. Другият беше силен като дъб — искаше да разбира дърветата. Третият имаше мисли, които летяха по-бързо от прилеп, и омагьосваше дребните твари, за да изпълняват нарежданията му. Четвъртият беше горд и с големи желания, възхищаваше се на демоните и се опитваше да ги контролира. Казват, че един от тях можел да призовава мъртвите. — Той отново разбърка огъня.

Когато не продължи, Торак събра кураж и попита:

— Изброи само пет, а каза, че били седем.

Фин-Кедин сякаш не го чу.

— Преди много зими те се обединиха около една тайна. Отначало се наричаха лечители. Мамеха себе си, че искат да правят само добро — да лекуват болести, да пазят хората от демони. — Устните му се свиха презрително. — Скоро започнаха да вършат зли дела, покварени от жаждата за власт.

Пръстите на Торак се свиха на коляното му.

— Защо са ги нарекли Душеяди? — попита той, като едва движеше устни. — Наистина ли са яли души?

— Кой знае? Хората бяха изплашени, а когато хората са изплашени, мълвата се превръща в истина. — Докато си припомняше, лицето му потъмня. — Най-много от всичко Душеядите искаха власт. Затова живееха. Да управляват Гората. Да подчиняват всички на желанията си. После, преди тринадесет зими, се случи нещо, което разклати властта им.

— Какво? — прошепна Торак. — Какво се случи?

Фин-Кедин въздъхна.

— Това, което трябва да знаеш, е, че имаше голям пожар и Душеядите бяха разпръснати. Някои от тях бяха тежко ранени. Всички се изпокриха. Мислехме, че заплахата си е отишла завинаги. Но грешахме. — Той счупи пръчката на две и я хвърли в огъня. — Мъжът, когото наричаш сакатия скитник, мъжът, който създаде мечката, беше един от тях.

— Душеяд?

— Разбрах го още щом Хорд ми разказа за него. Само Душеяд може да впримчи толкова силен демон. — Той вдигна очи към Торак. — Баща ти беше негов враг. Бе заклет враг на всички Душеяди.

— Никога не ми е споменавал за това.

— Имал е причини. Твоят баща… Твоят баща направи много грешки в живота си. Но накрая се опълчи срещу Душеядите. Затова те го убиха. Затова той те отгледа далеч от клана. За да не разберат никога, че съществуваш.

Торак го погледна неразбиращо.

— Аз? Защо?

Старейшината сякаш не го чу. Отново впери поглед в пламъците.

— Не изглежда възможно — промърмори той. — Никой не подозираше, че има син. Дори аз.

— Но… Саен е знаела. Татко й е казал на онова събрание на клановете край Морето преди пет лета. Тя не ти ли…

— Не — отвърна Фин-Кедин. — Нищо не ми каза.

— Не разбирам — недоумяваше Торак. — Защо Душеядите не бива да знаят за мен. Какво не ми е наред?

Фин-Кедин се взря изучаващо в лицето му.

— Нищо. Те не бива да знаят за теб, защото… — Той поклати глава, сякаш трябваше да обяснява твърде много. — Защото един ден ти може да ги спреш.

Торак беше изумен.

— Аз? Но как?

— Не знам. Знам само, че ако разберат за теб, те ще те подгонят. — Очите му пак се вторачиха в Торак. — Това е, което Саен не иска да знаеш. И което аз смятам, че трябва да знаеш. Ако оживееш… ако успееш да унищожиш мечката… това няма да е краят. Душеядите ще открият кой го е направил. Ще разберат, че съществуваш. Рано или късно ще те подгонят.

Един въглен изпращя.

Торак подскочи уплашено.

— Искаш да кажеш, че… дори и да оцелея утре, ще бягам цял живот?

— Не съм казал това. Можеш да бягаш или да се бориш. Винаги има избор.

Торак погледна към опръскания с кръв кожух. Хорд беше прав: това беше битка за мъже, не за момчета.

— Защо татко не ми е казал нищо? — попита той.

— Твоят баща знаеше какво прави — отвърна Фин-Кедин. — Наистина извърши някои лоши неща. Някои неща, за които никога няма да му простя. Но с теб мисля, че е постъпил правилно.

Момчето не знаеше какво да каже.

— Помисли сам, Торак. Защо в Предсказанието се говори за Слушателя? Защо не за Говорителя или Наблюдателя?

Торак поклати неразбиращо глава.

— Защото най-важното качество за един ловец е да бъде слушател. Да слушаш какво ти казват вятърът и дърветата. Да слушаш какво казват другите ловци и плячката за Гората. Това е дарбата, която ти е дал баща ти. Той не те е научил на магии или на историята на клановете. Научил те е да ловуваш. Да използваш ума си. — Той замълча. — Ако утре успееш, ще е по този начин. Като използваш ума си.

Минаваше полунощ, но Торак още седеше край големия огън на поляната, взрян в тъмните очертания на Високите планини.

Беше сам. Вълк бе поел на нощните си странствания и единствените признаци на живот в лагера идваха от пазачите и от заслона на Ослак, откъдето се чуваше мощно хъркане.

Торак копнееше да събуди Рен и да й разкаже всичко. Но не знаеше къде спи тя. А и трудно щеше да събере сили да й разкаже за баща си — за лошите неща, които Фин-Кедин бе споменал, че е правил.

„Ако оцелееш, това няма да е краят… Душеядите ще те подгонят… Можеш да бягаш или да се бориш. Винаги има избор…“

В главата му, подобно на снежен вихър, се завъртяха ужасни образи.

Кръвожадните очи на мечката. Душеядите — като неясни сенки в лош сън. Лицето на баща му, докато умираше.

За да ги пропъди, той стана и закрачи наоколо. Помъчи се да мисли.

Нямаше представа какво ще предприеме утре, но знаеше, че Фин-Кедин е прав. Ако искаше да има някакъв шанс срещу мечката, трябваше да използва ума си. Световният дух щеше да му помогне само ако опита да си помогне сам.

Отново си припомни думите от Предсказанието: Слушателя се бие с въздух и говори с тишина… Слушателя се бие с въздух…

В главата му започна да се оформя неясна идея.