Вълчият брат

Осма глава

Докато четиримата прекосяваха реката по мост от легнали дървета, Торак погледна надолу към спокойно носещите се води и си помисли да скочи в тях, но се сети, че ръцете му са завързани. Щеше да се удави. Освен това не можеше да изостави Вълк.

На десетина крачки по течението на Реката дърветата отстъпиха място на голяма поляна. Торак усети мириса на боров пушек и прясна кръв. Зърна четири големи заслона, покрити с кожа на северен елен, каквито не бе виждал досега, и смайващо много хора: всички бяха погълнати от работа и не се интересуваха кой идва. Сетивата му, изострени от страха, попиваха всяка подробност.

Край речния бряг двама мъже деряха глиган, провесен на едно дърво. Вече бяха разпорили корема, ножовете им бяха прибрани в каниите и сега деряха кожата на ръка, за да не се скъса. И двамата бяха голи до кръста и носеха престилки от рибя кожа върху панталоните. Изглеждаха ужасно силни, с изпъкнали зигзагообразни белези върху мускулестите ръце. Кръвта от глигана се отцеждаше във ведро от брезова кора.

В плиткото две момичета в туники от еленова кожа киснеха вътрешностите на глигана и се кикотеха, а три малки деца месеха старателно питки от кал и ги поръсваха с кленови семена. До водата бяха изтеглени две дълги кожени канута. Земята край тях блестеше от рибени люспи. Няколко кучета кръстосваха лагера в търсене на остатъци от храна.

В средата на поляната, близо до голям огън от борови дърва, седнали върху рогозки от върбови клони, няколко жени си приказваха тихо. Бяха заети да чупят лешници и да пресяват зърната от хвойна в една кошница. Никоя от тях не приличаше поне малко на Хорд или Рен. Торак се запита дали и те като него не са изгубили родителите си.

Встрани от жените една старица приготвяше стрели: пъхаше подобни на игли люспи от кремък в издълбаните жлебове и ги лепеше с каша от борова кръв и пчелен восък. Отпред на елека й бе зашит кръгъл спираловиден амулет от кост. Съдейки по амулета, Торак реши, че възрастната жена е шаманката на клана. Баща му беше споменавал за тях: хора, които могат да лекуват болести и да сънуват къде е дивечът и какво ще бъде времето. Видът на тази старица обаче говореше, че е способна и на далеч по-опасни неща.

До огъня над един мях за готвене се бе навела красива девойка. От парата косата й се беше накъдрила, докато с помощта на разклонена пръчка пускаше в кожата нагорещени до червено камъни. От миризмата на яденето устата на Торак се напълни със слюнка.

Близо до момичето бе коленичил по-възрастен мъж и въртеше два заека на дълъг шиш. Също като Хорд и той имаше червеникава коса и къса червена брада, но приликата свършваше дотук. Лицето му излъчваше увереност и сила. „Прилича на издялано от пясъчник“ — помисли си Торак и забрави за миризмата на готвено. Без да е нужно да му обясняват, разбра, че този човек притежава власт.

Ослак развърза ръцете му и го забута през поляната. Кучетата наскачаха и залаяха яростно. Старицата направи рязко движение с длан и лаят им премина в ръмжене. Всички впериха погледи в Торак. Всички, освен мъжа край огъня, който продължаваше спокойно да върти зайците. Щом свърши, обърса ръцете си в прахта, изправи се и зачака мълчаливо да се приближат.

Хубавата девойка погледна към Хорд и се усмихна срамежливо.

— Запазихме ти малко чорба — рече тя.

Торак реши, че или му е жена, или иска да стане такава.

Рен се обърна към Хорд и завъртя шеговито очи.

— Дирати ти е запазила малко чорба — повтори тя закачливо.

Хорд не им обърна внимание и заговори с мъжа край огъня. Разказа му набързо какво се беше случило. Торак забеляза, че предава нещата тъй, сякаш той, а не Ослак, е заловил крадеца. На Ослак, изглежда, му беше все едно, но Рен хвърли на брат си неодобрителен поглед.

Междувременно кучетата бяха надушили Вълк и приближаваха настръхнали Рен.

— Назад! — заповяда им тя. Те се подчиниха. Тя изчезна в най-близкия заслон и се появи отново с навито на кълбо въже от усукана кора. Завърза единия край около отвора на торбата, в която се намираше Вълк, а другия преметна през клоните на един дъб и вдигна торбата нависоко — далеч от обсега на кучетата.

„И от моя“ — осъзна Торак. Сега дори да му се удадеше възможност да избяга, не би могъл. Не и без Вълк.

Рен улови погледа му и се усмихна кисело.

Той се намръщи в отговор. Вътрешно трепереше от страх.

Хорд бе свършил с обясненията. Мъжът край огъня кимна към Ослак да избута момчето към него. Очите му бяха сини и изразителни и се открояваха върху непроницаемото лице. На Торак му бе трудно да задържи погледа си върху тях — и още по-трудно да го откъсне.

— Как ти е името? — попита мъжът. Тихият му глас караше думите да звучат по-заплашително.

Момчето облиза устни.

— Торак. А твоето? — Но той вече знаеше.

Отговори му Хорд.

— Това е Фин-Кедин, старейшината на Гарвановия клан. А ти, жалък завързак такъв, по-добре се научи на уважение, иначе…

Фин-Кедин го спря с поглед и се обърна към пленника.

— От кой клан си?

Торак вирна гордо брадичка.

— От Вълчия.

— Да не повярваш — обади се Рен и няколко души се и изсмяха.

Но не и Фин-Кедин. Изгарящите му сини очи не се отместваха от лицето на момчето.

— Какво правиш в тази част на Гората?

— Поел съм на север — отвърна Торак.

— Казах му, че сега районът ни принадлежи — намеси се Хорд.

— Откъде можех да зная? — защити се Торак. — Не съм бил на събранието на клановете.

— И защо? — попита Фин-Кедин.

Торак не отговори.

Старейшината впи очи в неговите.

— Къде са останалите от твоя клан?

— Не знам — отвърна Торак чистосърдечно. — Никога не съм живял с тях. Аз живея… живях… с баща си.

— Къде е той?

— Той е мъртъв. Беше… убит от мечка.

През насъбралата се тълпа премина изплашен шепот. Някои погледнаха страхливо през рамо, а други докоснаха с ръка кожените амулети на своя клан или направиха жеста за пропъждане на злото. Старицата остави стрелите и се приближи към тях.

Лицето на Фин-Кедин остана безстрастно.

— Кой е баща ти?

Торак преглътна. Знаеше — както сигурно и старейшината, — че е забранено да се споменава името на починалия пет лета след смъртта му. Вместо това се използваха имената на неговите родители. Бащата на Торак почти не беше говорил за своето семейство, но Торак знаеше имената им и откъде са дошли. Майката на баща му беше от Тюленовия клан, а бащата — от Вълчия. Торак каза имената и на двамата.

Човек трудно запазва непроницаемо изражение, когато е разпознал някого. Дори Фин-Кедин не успя.

„Той познава баща ми“ — помисли слисано Торак. Но откъде? Баща му никога не го беше споменавал — нито него, нито Гарвановия клан. Какво означаваше това?

Той гледаше как Фин-Кедин прокарва бавно палец по долната си устна. Невъзможно бе да се каже дали баща му е бил най-добрият му приятел или най-заклетият враг.

Най-сетне старейшината заговори:

— Поделете си нещата на момчето — каза, като се обърна към Хорд. — После го отведете надолу по течението и го убийте.