Вълчият брат

Четиринадесета глава

— Какво значи това? — прошепна Рен, като се взираше в ужасеното вълче.

— Не знам — измърмори Торак. Усети как кожата му настръхва. Вече не се чуваха никакви птици.

Рен извади ножа на Торак от колана си и му го подхвърли.

Той го улови, като й кимна в знак на благодарност.

— Трябва да се върнем назад — каза тя.

— Не можем. Това е пътят за Планината.

Кехлибарените очи на Вълк бяха потъмнели от страх. Той продължи бавно напред с наведена глава и настръхнала козина.

Торак и Рен го последваха колкото може по-безшумно. Хвойните деряха мокасините им. Брадатият мъх протягаше тънки пръсти към лицата им. Дърветата не помръдваха: бяха притаили дъх в очакване.

— Може би не е… — прошепна Рен. — Искам да кажа, че може да е рис. Или росомаха.

На Торак не му се вярваше.

Завиха по пътеката и излязоха при една повалена бреза. Върху кървящата й кора имаше дълбоки следи от нокти.

И двамата мълчаха. Знаеха добре, че понякога мечките острят нокти на дърветата, за да отбележат територията си и да прогонят останалите ловци.

Вълк се приближи до брезата, за да я подуши по-добре. Момчето го последва и въздъхна облекчено:

— Язовец.

— Сигурен ли си? — попита Рен.

— Драскотините са по-малки от мечешки и върху кората има кал. — Той обиколи дървото. — Предните му нокти са били пълни с пръст, защото е ровел за червеи. Спрял е тук, за да ги почисти, и после си е тръгнал. Натам. — Той махна с ръка на изток.

— Откъде знаеш всичко това? — учуди се момичето. — Вълк ли ти каза?

— Не. Гората. — Той улови озадачения й поглед. — Преди малко видях една червеношийка с косми от язовец в човката. Идваше от изток.

— Добър следотърсач си.

— Татко беше по-добър.

— Във всеки случай си по-добър от мен — призна Рен. В гласа й нямаше завист, просто установяваше факт. — Но защо язовец ще уплаши Вълк?

— Не е язовецът. Според мен беше нещо друго — отвърна Торак.

Тя свали неговия лък и колчана от рамото си и му ги подаде. После му върна и брадвичката.

— Дръж. По-добре ги вземи.

Отново поеха по пътеката. Вълчето вървеше отпред, след него Торак се оглеждаше за знаци, а Рен ги следваше, като се напрягаше да види какво има зад дърветата.

Бяха изминали около петдесет крачки, когато Торак спря толкова внезапно, че тя едва не се блъсна в него.

Младият бук все още стенеше, но нямаше да живее дълго. Мечката беше изляла яростта си върху него: прекършила бе върха му, смъкнала бе кората му на дълги кървящи ивици и бе издълбала жестоки бразди високо върху ствола му. Много високо. Ако Рен се покачеше на раменете на Торак, пак нямаше да стигне най-долната следа от ноктите й.

— Никоя мечка не е толкова огромна — прошепна момичето.

Торак не отговори. Пред очите му изплува споменът за спускащата се есенна вечер, обвита в синкав здрач, когато двамата с баща му се готвеха да лагеруват. Той бе казал нещо смешно и баща му се беше засмял. После Гората бе експлодирала. Гарваните се бяха разлетели с дрезгав вик. Боровете бяха застенали. От тъмнината между дърветата се бе надигнала още по-дълбока тъмнина…

Стара е — добави Рен.

Какво? — не разбра Торак.

Тя посочи към ствола.

Кръвта на дървото се е втвърдила. Виж, почти е черна.

Торак разгледа бука. Права беше. Мечката бе смъкнала кората преди повече от два дни.

Но той не изпита облекчение като Рен. Тя не знаеше най-лошата част.

„След всяко убийство — бе казал баща му — силата й ще расте… Когато Червеното око се издигне най-високо… мечката ще стане непобедима“.

Дървото бе доказателство за това. През нощта на нападението мечката беше огромна, но не чак толкова.

Става все по-голяма — прошепна той.

— Какво? — попита Рен.

Торак й предаде думите на баща си.

— Но… оттогава не е изминала дори една луна.

— Знам.

На няколко крачки встрани от пътеката забеляза три дълги черни косъма, закачени на едно клонче на височината на главата му. Дръпна се рязко.

— Продължила е натам. — Посочи към долината. — Виждаш ли как клоните са се извили малко неестествено.

Но това не го успокои. Мечката можеше да се върне по друга пътека.

От храстите се чу острото изсвирване на мушитрънче.

Торак си пое дълбоко дъх.

— Едва ли е наблизо. Мушитрънчето нямаше да се обади.

Малко преди залез-слънце спряха край един кален поток да си направят заслон от гъвкави лескови фиданки. Бодливата зеленика им осигуряваше известно прикритие и те запалиха малък огън. Хапнаха от сухото месо, но не посмяха да рискуват с питките от сьомга — мечката щеше да надуши миризмата им от много дни разстояние.

Нощта беше студена и Торак се сви в спалния си чувал, заслушан в слабия, далечен рев на Гърмящия водопад.

Защо баща му не му беше казал нищо за Предсказанието? Защо го наричаха Слушателя? Какво означаваше това?

До него Вълк спеше дълбоко и от време на време ушите му потрепваха. Рен седеше край огъня и наблюдаваше как един бръмбар прави отчаяни опити да се измъкне от пламъците по сухите съчки.

Торак вече знаеше, че може да й се довери. Тя беше поела голям риск, за да му помогне. Едва ли щеше да успее да избяга без нея. Това чувство бе ново — да имаш някого на своя страна. Той заговори:

— Трябва да ти кажа нещо.

Рен взе една клечка и помогна на бръмбара да слезе от клончето.

— Преди да умре — продължи Торак, — баща ми ме накара да се закълна, че ще намеря Планината, дори това да ми струва живота. — Той замълча. — Не знам защо ме накара да се закълна. Ала го направих. И ще се постарая да изпълня обещанието си.

Рен кимна и той за пръв път видя, че наистина му вярва.

— И аз трябва да ти кажа нещо — рече тя. — Става дума за Предсказанието. — Намръщи се и завъртя клечката в ръцете си. — Когато… ако… намериш Планината, не може просто да помолиш Духа за помощ. Трябва да докажеш, че си достоен за нея. Саен ми го каза снощи. Каза, че когато сакатият скитник е създал мечката, той е нарушил обета, защото е направил животно, което убива без причина. Разгневил е Световния дух. Ще са нужни много усилия, за да го накараш да ти помогне.

Момчето преглътна с усилие.

— Колко много?

Тя срещна погледа му.

— Трябва да му занесеш трите най-силни неща на Нануак.

Торак я изгледа неразбиращо.

— Саен каза, че Нануак е като голяма река, която няма край. Във всяко живо същество има част от него. В ловците, дивеча, скалите, дърветата. Понякога от него се образува специална част, като пяната в Реката. Тази част притежава невероятна сила. — Рен се поколеба. — Такова нещо трябва да намериш. Иначе Световният дух няма да ти помогне и ти никога няма да унищожиш мечката.

Дъхът на момчето секна.

— Три неща от Нануак — рече дрезгаво. — Но кои са те? Как да ги намеря?

— Никой не знае. Всичко, което имаме, е една гатанка. — Тя затвори очи и изрецитира:

Задуха лек ветрец. От бодливите зеленики се понесе приглушен шепот.

— Какво означава това? — попита Торак.

Рен отвори очи.

— Никой не знае.

Той отпусна глава на коленете си.

— Значи трябва да намеря планина, която никой не е виждал. Да открия отговора на гатанка, която никой не е разгадал. И да убия мечка, която никой не може да победи.

Момичето въздъхна шумно.

— Налага се да опиташ.

Торак не каза нищо. Най-сетне заговори:

— Защо Саен ти е обяснила всичко това? Защо точно на теб?

— Не съм я молила да го прави, просто така реши. Тя смята, че трябва да стана шаманка, когато порасна.

— А ти искаш ли?

— Не! Но… може би така трябва. Ако не ми беше обяснила тези неща, и аз нямаше да мога да ти кажа.

Двамата отново замълчаха. Рен се измъкна от спалния си чувал.

— Ще изкарам раниците навън. Миризмата на храната може да привлече мечката.

Щом тя излезе, Торак се обърна на хълбок и се загледа в меките отблясъци на огъня. Заспалата гора проскърцваше леко и сънуваше красивите си зелени сънища. Той се замисли за хилядите дървесни души, изпълнили тъмнината, които очакваха от него, единствено от него, да ги избави от мечката.

Замисли се за златистата бреза, червената калина и прекрасните зелени дъбове; за изобилието от дивеч; за езерата и реките, пълни с риба; за различните видове дървесина, кора и камък, които просто чакаха да ги използваш, стига да знаеш къде да търсиш. Гората предлагаше всичко необходимо за живота на човек. Досега той не бе осъзнавал колко много я обича.

Ако мечката не бъдеше унищожена, това богатство щеше да се погуби.

Вълк скочи от мястото си и изчезна на обичайния си нощен лов. Рен се върна, пъхна се в спалния чувал, без да каже дума, и скоро заспа. Торак продължи да се взира в огъня.

„Може би така трябва“ — бе казала Рен. По някакъв странен начин думите й му дадоха сила. Той беше Слушателя. Закле се пред баща си да намери Планината. Гората се нуждаеше от него. Щеше да даде всичко от себе си.

Потъна в неспокоен сън. Сънуваше, че баща му е жив, но наместо лице имаше празен бял камък. Аз не съм татко ти. Аз съм шаманът на Вълчия клан.

Торак се стресна.

Усети дъха на Вълк върху лицето си, после нежното пърхане на мустаците му върху клепачите си и леките, подобни на ласка ухапвания по бузите и шията.

В отговор близна вълчето по муцуната и то се настани с доволно ръмжене срещу него.

— Трябваше да преминем Реката по-надолу — каза Рен. Двамата гледаха зашеметени Гърмящия водопад.

Торак избърса капките вода от лицето си, като се чудеше как е възможно нещо в Гората да е толкова сърдито.

Цял ден бяха следвали спокойната широка вода, движейки се срещу течението й. Но сега, докато я гледаха как се спуска с гръм от отвесната скала, се смаяха от яростта й. Сякаш цялата Гора бе станала на крака и я наблюдаваше със страхопочитание.

— Трябваше да преминем Реката по-надолу — повтори Рен.

— Щяха да ни забележат — отвърна Торак. — Тези поляни са много открити. Освен това Вълк искаше да продължим.

Рен сви устни.

— Щом е водач, къде е тогава?

— Той мрази Бързата вода. Изгубил е семейството си при наводнение. Обаче ще се върне, щом намерим начин да преминем Реката.

— Хм — измърмори Рен със съмнение. И тя като Торак не бе спала добре и цялата сутрин бе кисела. Никой от двамата не бе споменал гатанката.

Най-сетне попаднаха на еленова пътека, която се изкачваше нагоре покрай Водопада. Беше стръмна и кална, и когато стигнаха на върха, бяха изтощени и мокри от пръските вода. Вълчето ги чакаше: бе седнало под една бреза на безопасно разстояние от Широката вода и трепереше от страх.

— А сега накъде? — попита задъхано момичето.

Торак погледна към Вълк.

— Ще продължим и ще преминем Реката, където ни каже той.

— Можеш ли да плуваш? — поинтересува се Рен.

Той кимна.

— А ти?

— Да. Ами Вълк?

— Едва ли.

Продължиха нагоре по течението, като се провираха през къпинови храсти и израснали нагъсто калини и брези. Денят беше студен и мъглив, а вятърът запращаше брезовите листа към Реката като кехлибарени върхове на стрели. Вълчето вървеше пред тях с прибрани назад уши. Реката се спускаше бързо и плавно към водопада.

Изведнъж Вълк затича нагоре-надолу по брега и заскимтя. Торак усети страха му. Обърна се към Рен:

— Иска да преминем Реката тук, но се бои.

— Къпиновите храсти са много гъсти — рече момичето. — По-добре да продължим до онези камъни.

Камъните бяха гладки, обрасли с предателски, хлъзгав мъх, но се показваха доста над водата. Можеха да преминат Реката по тях.

Торак кимна.

Аз ще мина първа — каза Рен и събу мокасините си. Завърза ги за раницата и нави крачоли. Намери една пръчка за равновесие и прехвърли раницата през рамо, за да не я повлече към дъното, ако падне във водата. С другата ръка вдигна лъка и колчана си високо над главата.

Изглеждаше уплашена, докато приближаваше водата. Обаче мина по камъните доста ловко — залитна едва на последния, от който трябваше да скочи на брега. Наложи се да сграбчи клона на една върба, за да се изтегли от водата.

Торак остави раницата и оръжията си на брега и изсучи мокасините си. Щеше да пренесе вълчето отсреща, а после да се върне за нещата си.

Хайде, Вълк — каза той. После го подкани и на вълчи език, с ниско, успокоително ръмжене.

Вълчето се шмугна под една хвойна и отказа да излезе оттам.

— Сложи го в раницата си! — провикна се Рен от другата страна. — Само така ще успееш да го пренесеш през Реката!

— Ако го направя, повече няма да ми се доверява — извика в отговор Торак.

Той седна върху обрасналия с мъх бряг и се прозя, и протегна, за да покаже на Вълк, че няма нищо страшно.

След малко вълчето се измъкна от храстите и го приближи предпазливо.

Момчето отново се прозя.

Вълк го погледна и също се прозя широко, но прозявката му премина в скимтене.

Торак се изправи бавно и като взе вълчето в обятията си, му заговори нежно на вълчи език.

Под голите му крака камъните бяха леденостудени и хлъзгави. Вълк започна да трепери ужасено в прегръдките му.

От другия бряг Рен протягаше към тях дебела брезова пръчка.

— Справяте се чудесно — викаше тя през шума ми Водопада, — почти стигнахте!

Ноктите на Вълк се впиха в елека му.

— Последния камък! — викаше Рен. — Аз ще го поема…

Една вълна се удари в камъка и ги опръска с ледена вода. Куражът на вълчето го изостави. То се изви бясно в прегръдките на Торак, хвърли се към брега и задните му крака цопнаха във водата.

Рен се наведе и го сграбчи за козината.

— Хванах го! — извика тя.

Торак загуби равновесие и падна в Реката.