Вълчият брат

Петнадесета глава

Торак се появи над водата с тракащи от студ зъби. Беше много добър плувец, затова не се разтревожи особено. Щеше да се улови за онзи стърчащ от брега клон…

Добре де, за следващия.

Зад гърба си чуваше виковете на Рен, която се провираше през къпините, и настойчивия лай на Вълк. Изглежда, къпиновият шубрак беше много гъст, защото Рен и Вълк изоставаха все повече.

Реката го блъскаше в гърба и го подхвърляше като мокро листо към скалите. Той се гмурна под водата.

Изплува с ритане на повърхността и се изненада, като видя колко далече е отнесен. Вече не чуваше Рен и Вълк, а Водопадът се приближаваше със смайваща бързина и давеше всички шумове, освен своя собствен.

Елекът и панталоните на Торак го теглеха надолу. Студът беше вкочанил крайниците му и ги бе превърнал в безчувствени пръчки от кост и плът, които се опитваха инстинктивно да задържат главата му над повърхността. Пред очите си виждаше само пенливи вълни и размазани върби.

Изведнъж осъзна, че скоро ще бъде пометен и убит от Водопада.

Нямаше време да изпита страх. Усети само някакво подобие на гняв, че всичко ще свърши така. Горкият Вълк. Кой щеше да се грижи за него? Горката Рен. Дано не успее да намери тялото му — ще е страшно за гледане.

Смъртта приближаваше безмилостно. През пръските вода блесна дъга… после вълните се изгладиха като опъната кожа и изведнъж Реката изчезна. Беше му трудно да диша, докато пропадаше. Смъртта се пресегна и го дръпна надолу, беше светла и ласкава, като прегръдката на съня…

Не спираше да пада. Водата пълнеше устата, носа, ушите му. Реката го погълна целия — беше уловен в ревящата й, смъртоносна паст. Успя да изскочи за миг на повърхността и да си поеме въздух. После водата отново го дръпна надолу в бучащите си зелени дълбини.

Ревът на Реката заглъхна. В главата му проблесна светлина. Той потъна. От синя, водата стана тъмнозелена, после черна. Торак вече не усещаше замръзналото си тяло. Копнееше да се предаде и да заспи.

Изведнъж до ушите му достигна слаб, бълбукаш смях. Усети върху гърлото си допира на лигава като водорасло коса. Някакви жестоки лица бяха вперили и него безмилостните си бели очи и се кикотеха злобно.

„Ела при нас! — зовяха го Скритите хора. — Позволи на душите ти да се отделят от това скучно, тежко тяло!“

Той усети, че му се повдига — сякаш стомахът му се беше качил в гърлото.

„Вижте, вижте! — смееха се Скритите хора. — Колко бързо се носят освободените му души! С какво желание идват при нас!“

Торак се подмяташе във водата като мъртва риба. Скритите хора бяха прави. Щеше да е толкова лесно да напусне тялото си и да им позволи да го приютят завинаги в студената си прегръдка…

До ушите му достигна отчаяният лай на Вълк.

Той отвори очи. Тъмнината се изпълни със сребърни мехурчета, а Скритите хора се разбягаха.

Вълк зави отново. Нуждаеше се от него. Двамата имаха работа за вършене.

Той раздвижи безчувствените си като дърво крайници и се оттласна с последни сили към повърхността. Зеленото стана по-ярко. Светлината го дърпаше към себе си…

Почти я беше достигнал, когато нещо го накара да погледне надолу — и тогава ги видя. От дълбините го следваха две слепи бели очи.

Какво бяха те? Речни перли? Очите на някой от Скритите хора?

Предсказанието. Гатанката. Най-дълбокото от всичко — удавеният поглед.

Гърдите го боляха ужасно. Ако не си поемеше скоро въздух, щеше да умре. Но ако не се гмурнеше обратно и не вземеше тези две очи — каквото и да представляваха те, — щеше да ги загуби завинаги.

Сви се надве и като зарита с всички сили, се гмурна надолу.

От студа очите го заболяха, но не посмя да ги затвори. Приближаваше дъното все повече… пресегна се и загреба ледената кал. Успя да ги вземе! Не беше съвсем сигурен, но не смееше да разтвори ръка — калта щеше да се размие във водата. Стори му се, че тежестта на очите го дърпа надолу. Направи рязко движение с тялото и зарита с крака към светлината.

Ала силите му го напускаха. Издигаше се нагоре агонизиращо бавно, мокрите дрехи го затрудняваха. В главата му пак проблеснаха светлини. Отново чу бълбукащия смях. „Много е късно — шепнеха Скритите хора. — Никога няма да се добереш до светлината! Остани с нас, момко, с освободените души. Остани тук завинаги…“

Нещо сграбчи крака му и го дръпна надолу.

Торак зарита отчаяно. Не можеше да се освободи. Нещото бе уловило крака му точно над глезена. Той изви тяло, за да се отскубне от хватката, но тя беше много силна. Опита се да извади ножа си от канията, но беше затегнал каишката около дръжката му, преди да тръгне по камъните през Реката, и сега не можеше да го измъкне.

Торак усети как го изпълва гняв. „Махни се от мен! — изкрещя безмълвно. — Няма да ме имаш, няма да имаш Нануак!“

Яростта му даде сила и той зарита яростно с крака, оттласквайки се към повърхността. Чу как нещо изръмжа дрезгаво и потъна в тъмнината. Торак се изстреля нагоре.

Почти излетя от водата и си пое въздух на едри глътки. В яркия блясък на слънцето зърна ивица зелена река и един надвиснал над водата клон. Със свободната си ръка посегна към него и… не успя да го улови. При сблъсъка с якия клон главата му експлодира.

Знаеше, че не е загубил съзнание. Усещаше плясъка на водата, чуваше задъханото си дишане, ала не виждаше нищо, макар очите му да бяха широко отворени.

Обзе го паника. „Само не сляп — помисли отчаяно. Само не сляп!“