Вълчият брат

Тринадесета глава

— Не мърдай — прошепна някакъв глас в ухото му, — не издавай звук и не докосвай костите!

Торак дори не можеше да ги види; не виждаше нищо. Беше се свил в лъхащата на гнило тъмнина с нож, притиснат към гърлото. Стисна зъби, за да спре тракането им. Около себе си усещаше хладната тежест на натрупаната пръст и разпадащите се кости на мъртвите Гарвани. Надяваше се всички души да са поели по Пътя на смъртта. Ами ако беше останал някой?

Трябваше да се измъкне оттук. Щом първоначалният шок от залавянето му премина, чу стържещ звук — изглежда този, който го бе хванал, се опитваше да закрие входа на костницата с камък. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и той забеляза бледа ивица светлина. Каквото и да бе затворило входа, не го закриваше напълно.

Помисли си дали да не опита да избяга и тъкмо тогава чу гласове. Слаби, но ставаха все по-ясни.

Торак изтръпна. Онзи, който го бе пленил — също.

Шумът от приближаващи стъпки се усили и спря на три крачки от костницата.

— Не би посмял да дойде тук — обади се боязливо мъжки глас.

— Кой знае — прошепна женски глас. — Той е различен. Видя как спечели двубоя с Хорд.

Кракът на момчето потръпна конвулсивно и в тъмнината нещо изшумоля.

— Шт! — обади се жената. — Чух нещо!

Торак затаи дъх. Ножът се притисна още по-силно към гърлото му.

— Гра-гра! — Между дърветата проехтя писък на гарван.

— Закрилникът не ни иска тук — измърмори жената.

— Да си вървим. Прав си. На момчето няма да му стиска да дойде тук.

Щом ги чу да се отдалечават, Торак изпита огромно облекчение.

След малко се опита да промени позата си, но острието на ножа го спря.

— Не мърдай! — изсъска човекът зад него.

Този път той разпозна гласа — беше на Рен. Рен?

— Вониш ужасно — прошепна тя.

Той се опита да обърне глава, но ножът отново го спря.

— За да не ме усетят кучетата — отговори тихо.

— И без това не припарват тук, не им е разрешено.

Торак се замисли за момент.

— А ти откъде знаеше, че ще мина оттук? И защо…

— Не знаех. Стига си приказвал! Може да се върнат.

Останаха неудобно свити в хладната тъмнина цяла вечност — както се стори на Торак. Най-сетне Рен го срита и му каза да се размърда. Помисли да й се противопостави, но се отказа. Ако започнеха борба, щяха да осквернят костите. Послушно отмести каменната плоча, която закриваше входа, и се измъкна навън. Около могилите беше безлюдно. Дори гарваните си бяха отишли.

Рен го последва заднишком, влачейки две раници от лескови пръчки — едната беше неговата. Той се скри в близките храсти и я гледаше озадачено как влезе отново в костницата и се появи с два навити на руло спални чувала, два колчана и два лъка, увити в кожа от сьомга, за да не се навлажнят. Накрая измъкна една торба от еленова кожа: вътре нещо се гърчеше неистово.

— Вълк! — извика радостно Торак.

— Тихо! — Рен хвърли предпазлив поглед в посоката, в която се намираше лагерът.

Торак побърза да отвори торбата и вълчето веднага изскочи навън, потно и рошаво. Подуши въздуха и щеше да побегне, ако Торак не го беше сграбчил и не му беше обяснил с нисък лай, че това е той, а не някоя кръвожадна росомаха. Вълк откри зъби в широка усмивка, завъртя игриво задница и радостно близна момчето по шията.

— Побързай — обади се момичето зад него.

— Идвам — отвърна Торак и като загреба с шепа от напоения с роса мъх, избърса най-миризливата част от изпражненията, а после нахлузи мокасините си. Рен предвидливо се беше сетила да вземе и тях.

Когато понечи да вдигне раницата си, видя с изненада, че тя е поставила стрела на лъка си и я е насочила към него. Забеляза, че е преметнала през рамо и неговия лък и колчан. Брадвичката и ножът му бяха затъкнати в колана й.

— Какво правиш? — попита той недоумяващо. — Мислех, че ми помагаш.

Тя го изгледа презрително.

— От къде на къде ще ти помагам? Аз помагам само ма своя клан.

— Тогава защо не ме издаде преди малко?

— Защото искам да съм сигурна, че ще стигнеш до Планината на Световния дух. Ако не те принудя, няма дори да опиташ. Просто ще подвиеш опашка и ще избягаш. Защото си страхливец.

Торак я изгледа смаяно.

— Страхливец?!

— Страхливец, лъжец и крадец. Ти открадна еленчето ни, спечели боя с Хорд чрез измама и излъга, че не си Слушателя. А после избяга. Хайде тръгвай, няма да повтарям повече.

Със стрела, насочена в гърба, Торак пое на запад по течението на Реката. Движеше се все покрай върбите и носеше Вълк на ръце, за да не могат кучетата да надушат миризмата му. Обвинението на Рен още ехтеше и ушите му.

Странно, не се чуваше никакъв шум от преследване. Това го разтревожи повече от роговете от брезова кора…

Рен наложи бърз ход и той се запрепъва след нея. Беше уморен и гладен, а тя — отпочинала и сита; това означаваше, че трудно може да й се измъкне. Но пък беше по-дребна от него и той си помисли, че би могъл да я надвие, преди да успее да го нарани с този лък.

Въпросът беше — кога? Изглежда, тя съвсем искрено искаше да му помогне да избяга от Гарваните, привеждайки го по тесните и сравнително безопасни еленови пътеки. Реши да изчака, докато се отдалечат достатъчно от лагера. Но обидата й не му даваше мира.

— Не съм страхливец — подхвърли той през рамо. Вървяха покрай Реката през сенчеста дъбова гора. Заплахата от преследване като че ли беше намаляла.

— Защо тогава побягна от лагера?

— Защото щяха да ме принесат в жертва!

— Още не го бяха решили. Затова спореха толкова разпалено.

— И какво трябваше да сторя аз? Да чакам и да видя какво ще стане?

— Предсказанието може да означава две различни неща — каза студено Рен. — Ако не беше избягал, щеше да го разбереш.

— Защо ти не ми обясниш, щом си такава всезнайка? — рече Торак подигравателно.

Тя въздъхна шумно.

— Предсказанието може да означава, че ще те принесем в жертва и ще предадем кръвта ти на Планината. Така ще се избавим от мечката. Хорд смята, че е точно това. Той иска да те убие, за да отнесе кръвта ти на Планината. — Тя замълча, после продължи. — А според Саен само ти можеш да намериш Планината и да унищожиш мечката.

Той се обърна рязко.

— Аз? Да унищожа мечката?!

Тя го измери с поглед от главата до петите.

— Знам, че изглежда невъзможно. Но Саен е сигурна. Аз също съм сигурна. Слушателя трябва да намери Планината на Световния дух… и после, с помощта на Духа, да унищожи мечката.

Торак примигна невярващо. Думите й звучаха нелепо.

— Защо не си признаеш? — попита сърдито Рен. — Ти си Слушателя: биеш се с въздух, както е в Предсказанието; говориш с тишина: тази свирка. А и първите думи на Предсказанието са, че Слушателя може да приказва с останалите ловци в Гората — ти можеш да говориш с тях, защото баща ти те е оставил във вълча бърлога, когато си бил бебе.

Торак присви очи.

— Откъде знаеш това?

— Отварям си ушите — отвърна тя.

Продължиха да вървят на запад покрай Реката. Торак чуваше ясно тъничкото свирукане на червеношийките в къпиновите храсти; една горска зидарка почукваше по клоните в търсене на храна. Мечката едва ли бе наблизо с всички тези птички наоколо.

Внезапно Вълк наостри уши и мустаците му щръкнаха.

— Лягай долу! — Торак дръпна рязко Рен към земята.

Не мина много време и по Реката се зададоха две издълбани от дънери канута. Торак успя да разгледа добре по-близкото. Мъжът, който гребеше в него, имаше къса кестенява коса, подстригана равно на челото. На широките си рамене носеше груба кожена наметка, а на гърдите — огърлица от бивни на глиган. На коленете му лежеше брадвичка от черен аспид. Докато пореше водата с мощни удари на веслото, той оглеждаше брега също като другаря си от второто кану. Нямаше съмнение какво търсят.

— Глигановият клан — прошепна Рен в ухото на Торак. — Сигурно Фин-Кедин ги е повикал да помогнат в преследването.

Изведнъж Торак се изпълни със съмнение.

— Откъде знаят, че ще се движим в тази посока? Да не си им оставила някакъв знак?

Тя го изгледа подигравателно.

— И защо ще го правя?

— Защото мисля, че ме водиш при някакъв друг клан, за да ме пренесат в жертва.

— А може би — рече Рен уморено — тези Глигани минаха оттук, защото есенният им лагер е разположен надолу по течението и… — Внезапно тя млъкна. — А ти откъде знаеше, че ще се появят?

— Не знаех. Вълк ми каза.

На лицето й се изписа изненада, после тревога.

— Ти наистина можеш да разговаряш с него, нали?

Той не отговори.

Момичето се изправи на крака, като се мъчеше да потисне безпокойството си.

— Отидоха си. Време е да поемем на север. — Тя върна стрелата в колчана и преметна лъка си през рамо. За момент Торак помисли, че е променила решението си. Но Рен извади ножа си и като го размаха пред носа му, го подкани да върви.

Скоро стигнаха до малък поток и се заизкачваха по тясната клисура, от която извираше. Торак почувства как му се завива свят от умора. Предната нощ не бе спал и вече втори ден не беше ял.

Накрая се предаде и се свлече на колене. Вълк скочи от ръцете му и падна по гръб, в желанието си да стигне по-бързо до водата.

— Какво правиш? — извика Рен. — Не можем да спрем тук!

— Току-що спряхме — озъби се момчето. Грабна шепа листа от сапунче, размачка ги във водата и изми последните изпражнения от росомаха по тялото си. После се наведе и пи до насита.

Почувства се по-добре и зарови в раницата си за сушеното еленско месо, което беше навил на отделни рула — сякаш преди много луни. Първо, отхапа едно парче и го подхвърли на Вълк и чак след това започва да яде настървено. Беше много вкусно. Скоро усети как силата на еленчето изпълва тялото му.

Рен се поколеба, после свали раницата си и коленичи, но продължи да държи ножа си, насочен към Торак. Като пъхна свободната си ръка в раницата, тя извади три тънки, червеникавокафяви питки и му подаде едната.

Той я взе и отхапа предпазливо. Беше сочна и солена, с особен аромат.

— Сушена сьомга — обясни Рен с пълна уста. — Стриваме я и я омесваме с еленова мазнина и плодове от хвойна. Издържа цяла зима.

За негова изненада тя подаде една питка и на Вълк.

Той не пожела да я вземе от нея.

Момичето се поколеба, после даде питката на Торак. Той я потърка между дланите си, за да замирише на него, и я хвърли към вълчето, което тутакси я излапа.

Рен се опита да скрие обидата си.

— Чудо голямо — сви рамене тя. — Знам, че не ме харесва.

— Защото непрекъснато го държиш в разни торби — пошегува се Торак.

— Правя го за негово добро.

— Само че той не го знае.

— Защо не му кажеш тогава?

— Няма как да му го обясня на вълчи език. — Като отхапа друго парче от питката, той не се сдържа и зададе въпроса, който го измъчваше от известно време.

— Защо го взе със себе си?

— Какво съм взела?

— Вълк. Измъкнала си го от лагера. Сигурно не е било лесно. Защо го направи?

Тя замълча за миг.

— Стори ми се, че имаш нужда от него. Не знам защо, но си помислих, че може да е важно.

Изкуши се да й каже, че Вълк е неговият водач, но се спря навреме. Нямаше й доверие. Беше му помогнала да избяга от Гарваните, но това не променяше обстоятелството, че бе прибрала оръжията му и го бе нарекла страхливец. Освен това продължаваше да държи ножа си, насочен към него.

Клисурата стана още по-стръмна. Торак реши, че ще е по-безопасно, ако пусне Вълк напред, и вълчето пое пред него с увиснала опашка. И то като Торак мразеше да се катери.

Около пладне стигнаха до един хребет, откъдето се откриваше гледка към просторна, гориста долина. През дърветата Торак зърна блестящите извивки на река.

— Това е Широката вода — обясни Рен. — Тя е най-голямата река в тази част на Гората. Спуска се надолу от ледените реки във Високите планини и образува езеро — Брадвичката, — а после продължава през Гърмящия водопад към Морето. В началото на лятото лагеруваме долу заради сьомгата. Понякога, когато вятърът духа на изток, може да чуеш водопада… — Гласът й заглъхна.

Момчето предположи, че сигурно се чуди как ще я накаже кланът й, задето е помогнала на пленника им да избяга. Ако не го бе нарекла страхливец, може би щеше да я съжали.

— Ще минем напряко през долината — каза тя енергично. — Ще прекосим реката през брода, който е при ония поляни. После ще поемем на север…

— Не — прекъсна я внезапно Торак и посочи към Вълк. Той бе открил лосова пътека в една гора от високи смърчове, обрасли с брадат мъх. Стоеше там в очакване да го последват.

— Оттук — каза момчето. — Ще вървим нагоре по долината. Няма да я пресечем.

— Но там е изток. Ако поемем на изток, скоро ще стигнем до Високите планини и ще се придвижваме на север много по-трудно.

— По кой път щеше да тръгне Фин-Кедин? — попита Торак.

— Щеше да върви известно време на запад, следвайки пътеките, а после да поеме на север.

— Аз пък мисля, че е по-добре да тръгнем на изток.

Тя се намръщи.

— Това да не е някакъв номер?

— Виж — каза той по-меко, — ще поемем на изток, защото Вълк иска така. Той знае пътя.

— Какво?!

— Просто казвам, че знае пътя към Планината — отвърна Торак тихо.

Рен се вторачи в него. После изсумтя пренебрежително:

— Това малко вълче?

Момчето кимна.

— Не ти вярвам.

— Все ми е едно — озъби се Торак.

Вълк мразеше женската без опашка.

Намрази я от мига, в който я надуши, защото беше насочила дългия нокът, който лети, към неговия побратим вълк. Как смееше? Сякаш той беше… някакъв дивеч!

Пък и след това женската без опашка продължи да върши ужасни неща. Беше го отмъкнала от Прав-без-опашка и го бе напъхала в някаква странна, задушна бърлога, толкова тясна, че постоянно се блъскаше в стените й и му се виеше свят.

А с Прав-без-опашка се държеше още по-лошо. Нима не знаеше, че той е водачът вълк? Как смееше да му говори толкова остро и неуважително на безопашатия си език. Защо Прав-без-опашка просто не я натиреше?

Сега, докато подтичваше по пътеката, Вълк беше доволен, че тя се движи на няколко крачки зад него. Добре. Дано не приближава повече.

Спря да похапне от червените боровинки край пътеката, изплю една горчива и продължи напред. Усещаше сухата земя под лапите си и топлината на горещото Блестящо око върху гърба си. Вдигна муцуна да улови миризмите, носещи се от долината: няколко сойки и изсъхнали лосови изпражнения; повалени от бурята смърчове; силния аромат на върбовка и попреминали сини боровинки. Бяха добри, интересни миризми, но под тях се усещаше студената, ужасяваща миризма на Бързото мокро.

Обзе го стария страх. По някакъв начин двамата с Прав-без-опашка трябваше да преминат през Бързото мокро. То се намираше на много скокове разстояние, но той вече го чуваше как реве.

Напред ги очакваха опасности и Вълк копнееше да се върне, но знаеше, че не може. Притеглянето ставаше все по-силно: притегляне, подобно на това на бърлогата, но идващо от другаде.

Изведнъж вълчето долови още някаква миризма. Разшири ноздри, за да я разпознае и прибра назад уши.

Това беше лошо. Лошо, лошо, лошо.

Той се обърна рязко и се втурна към Прав-без-опашка.