Вълчият брат

Двадесет и трета глава

— Не вдигай шум! — прошепна Рен. — Всеки рязък звук може да я разбуди.

Торак беше проточил врат, за да види ледените скали, които се извисяваха над тях. Виждал бе лед и преди, но не като този. Не и такива остри като ножове скали и зейнали дерета, такива по-високи от дървета ледени висулки. Скалите наподобяваха огромна, надвиснала вълна, замръзнала от едно докосване на пръста на Световния дух. А когато за първи път ги бе зърнал от сипеите, приличаха само на лека гънка върху необятната Ледена река.

След като бяха изчакали Вълк да си почине край езерото, тримата бяха поели през блатата към сипеите, където си направиха лагер в една вдлъбнатина, осигуряваща им оскъдна защита от вятъра. Нямаше и следа от мечката. Може би магията с маската бе свършила работа. Или може би, както отбеляза Рен, мечката беснееше на запад и всяваше хаос сред клановете.

На следващата сутрин изкачиха склона до Ледената река и се отправиха на север.

Беше лудост да се движат под ледените скали, защото всеки момент някоя лавина можеше да ги помете, но нямаха избор. Пътят на запад бе препречен от дълбока синя клисура, изровена от топящите се порои.

Невъзможно бе да се движат тихо. Снегът хрущеше, а мокасините им скърцаха силно. Новата тръстикова наметка на Торак шумолеше като сухите есенни листа; дори дъхът му ехтеше оглушително. Навсякъде чуваше странно пращене и приглушени стонове — Ледената река мърмореше в съня си. Нужно й беше много малко, за да се разбуди.

Странно, но това, изглежда, не тревожеше Вълк. Той се наслаждаваше на снега: подскачаше игриво, подхвърляше буци лед във въздуха, а после изведнъж спираше и се ослушваше за леминги3 и мишлета, скрити под повърхността.

Сега спря да подуши едно парче лед и го потупа с лапа. Когато то не му отговори, той подви предните си лапи и го помоли да си играят, като ръмжеше подканящо.

— Шт! — изсъска Торак, като забрави да говори на вълчи език.

— Шт! — изсъска и Рен пред него.

За да откъсне вълчето от играта му, Торак се престори, че е забелязал дивеч — застана неподвижно и се завзира напрегнато в далечината.

Вълк направи същото. Но щом не улови миризма, нито шум, помръдна мустаци и погледна към побратима си.

— Къде е? Къде е плячката?

Торак се протегна и се прозя.

— Няма плячка!

— Какво? Тогава защо сме нащрек?

— Не бива да вдигаш шум!

Вълчето изскимтя обидено.

— Не спирайте! — прошепна Рен. — Трябва да минем отсреща, преди да мръкне.

В сянката на ледените скали беше мразовито. Двамата се бяха приготвили донякъде за студа в лагера край езерото: натъпкаха мокасините си с блатна трева, ушиха си ръкавици и шапки от рибената кожа на Рен и от останалата сурова кожа, измайсториха и наметка за Торак от снопчета тръстика, привързани с блатна трева и зашити със сухожилие. Но това изобщо не беше достатъчно.

Запасите им от храна също бяха намалели много: един мях с вода и сушена сьомга, и еленово месо за няколко дни. Торак си представи какво би казал баща му: „Пътуването през снега не е шега работа, синко. Ако си мислиш, че е така, накрая ще умреш“.

Беше му до болка ясно, че не знае достатъчно за снега. Както бе казала Рен с характерната за нея точност: „Известно ми е само, че по него се върви по-лесно, можеш да си правиш снежни топки и ако попаднеш в снежна буря, трябва да си изкопаеш пещера в снега и да изчакаш виелицата да спре. Но това е всичко, което знам“.

Снегът стана по-дълбок — вече стигаше до бедрата им. Вълк изчакваше Торак да му проправя пъртина, за да може да върви в стъпките му.

— Дано знае пътя — каза Рен тихо. — Никога не съм била толкова далеч на север.

— Бил ли е изобщо някой?

Тя вдигна вежди.

— О, да. Ледените кланове. Но те живеят в равнините, а не на Ледената река.

— Ледените кланове?

— Белите лисици. Белите яребици. Нарвалите4. Но ти сигурно…

— Не — каза той уморено. — Не съм. Дори не съм…

Зад него Вълк изръмжа предупредително.

Торак се обърна и видя как вълчето се шмугна с един скок под близката ледена арка. Погледна нагоре.

— Внимавай! — изкрещя уплашено и дръпна Рен под арката.

Последва оглушителен трясък и изведнъж се оказаха зарити от ревяща белота. Ледът гърмеше около тях, разбиваше се в снега и се разлетяваше на смъртоносни парчета. Сгушен под арката, Торак се молеше тя да издържи. Иначе стихията щеше да ги смачка като боровинки…

Срутването спря толкова рязко, колкото бе започнало.

Момчето си пое дълбоко дъх. Сега чуваше само тихото слягане на снега.

— Защо спря? — прошепна Рен.

То поклати глава.

— Може би просто се е обърнала в съня си.

Тя се взря в натрупания около тях лед.

— Ако не беше Вълк, сега да сме под него. — Беше пребледняла и татуировката на клана й се открояваше ясно.

„Сигурно мисли за баща си“ — реши Торак.

Вълчето се изправи, отърси се и ги опръска с мокър сняг. Направи няколко крачки, пое си дълбоко дъх и зачака да го последват.

— Хайде — обърна се Торак към Рен, — мисля, че е безопасно.

— Безопасно? — измърмори тя.

С напредването на деня и преместването на слънцето все по на запад по безоблачното небе, в снега се появиха локви вода. Торак не беше виждал толкова наситеносин цвят. Ставаше все по-топло. Слънцето огря скалите и преди да успеят да мигнат, мразовитите сенки се превърнаха в ослепително бял блясък. Скоро той започна да се поти под тръстиковата си наметка.

Рен му подаде ивица брезово лико.

— Направи разрези в него и го вържи върху очите си. Иначе ще ослепееш от снега.

— Нали никога не беше стигала толкова далеч на север.

— Аз не, но Фин-Кедин е стигал. Той ми каза за ликото.

Торак гледаше трудно през тесните процепи и беше неспокоен, защото трябваше да се оглежда за коварни преспи или огромни ледени висулки, които се откъсваха с грохот от скалите. Изведнъж забеляза, че Рен изостава. Това не се беше случвало досега. Обикновено тя бе по-бърза от него.

Изчака да го настигне и се изплаши, като видя колко са посинели устните й. Попита я дали се чувства добре.

Рен поклати глава и като се наведе напред, опря ръце на коленете си.

— Това продължава вече цял ден — каза тя. — Сякаш нещо изсмуква силите ми. Мисля… мисля, че причината е Нануак.

Той се почувства виновен. Толкова бе внимавал да не разбуди Ледената река, че бе забравил за торбичката от гарванова кожа на кръста й.

— Дай я на мен — каза. — Ще се редуваме.

Рен кимна.

— Но аз ще нося меха. Иначе не е честно.

Размениха се. Торак завърза торбичката за колана си, а през това време тя гледаше през рамо колко далеч са стигнали.

— Движим се много бавно — рече накрая. — Ако не успеем да я прекосим, преди да мръкне…

Нямаше нужда да казва повече. Той си представи как двамата копаят пещера в снега и се притаяват в нощта, докато Ледената река се гъне и стене около тях.

— Имаме ли достатъчно дърва за огън? — обърна се към нея.

Тя отново поклати глава.

Преди да се отправят към сипеите, всеки от тях бе събрал наръч дърва и бяха запазили малко огън за по-късно. За целта отрязаха късче от копитовидната гъба, която растеше върху изсъхнали брезови дървета, и я запалиха, а после угасиха огъня и го оставиха само да тлее. След това увиха парчето гъба в брезова кора, която продупчиха на няколко места, за да може огънят да диша, и запушиха ролката с брадат мъх. Така тлеещият огън можеше да се носи през целия ден и при нужда лесно се разпалваше с прахан и духане.

Торак прецени, че имат достатъчно дърва за една нощ. Но ако бурята се проточеше, щяха да измръзнат.

Продължиха да вървят и скоро той разбра защо Нануак беше изтощил Рен, тъй като също започна да усеща тежестта му.

Внезапно момичето спря и свали рязко превръзката от брезово лико от очите си.

— Къде е потокът? — попита стреснато.

— Какво? — не разбра Торак.

— Стопената вода! Току-що забелязах. Дерето го няма. Дали това не означава, че вече можем да излезем изпод скалите?

Той също свали брезовото лико и примигна на светлината. Не можеше да види нищо от силния блясък.

— Още го чувам — каза Торак и тръгна напред, за да погледне по-добре. — Може би просто е потънал под…

Този път не получи предупреждение. Нямаше шум от пропукващ се лед, нито свистене на свличащ се сняг. В един момент се движеше, а в следващия — вече падаше в нищото.