Вълчият брат

Единадесета глава

— Какво знаеш? — попита Фин-Кедин.

— Нищо не знам — отвърна Торак, вперил очи в назъбения кокален нож, втъкнат в колана на старейшината на Гарваните. — Ще ме принесете ли в жертва?

Фин-Кедин не отговори. Двамата със Саен се бяха навели от двете страни на входа и го гледаха втренчено. Той се почувства като уловено в капан животно.

Заопипва земята зад гърба си с надеждата да намери нещо — каквото и да е, — за да среже суровата кожа. Пръстите му попаднаха само на рогозка от върбови клони — гладка и безполезна.

— Какво знаеш? — повтори въпроса си Фин-Кедин. Торак си пое дълбоко дъх.

— Аз не съм Слушателя — каза той колкото може по-твърдо. — Не бих могъл да бъда. Никога не съм чувал за Предсказанието. — Но все пак се чудеше защо Рен е толкова сигурна. Какво общо имаше неговата способност да говори с вълците?

Фин-Кедин се отмести от входа на заслона. Лицето му беше по-непроницаемо от всякога, но Торак видя как ръката му се стегна около дръжката на ножа.

Саен се наведе напред и се взря в очите на Торак. На светлината на огъня той успя да я разгледа по-добре. Досега не беше срещал толкова стар човек. През рядката бяла коса черепът й блестеше като полирана кост. Лицето й бе добило остри птичи черти. Възрастта бе унищожила всяко състрадание и бе запазила само суровата гарванова природа.

— Според Рен — каза тя с дрезгавия си глас — ти можеш да говориш с вълка. Това е част от Предсказанието. Частта, която не ти казахме.

Торак застина.

— Рен греши. Аз не мога да… — запелтечи той.

— Не ни лъжи — прекъсна го Фин-Кедин, без да се обръща.

Момчето преглътна с мъка.

Отново заопипва с ръка земята зад гърба си. Този път — да! Дребно късче кремък, голямо колкото нокът: вероятно останало от някой, който бе точил ножа си.

Пръстите му го сграбчиха. Ако Фин-Кедин и Саен се върнеха обратно при събранието, той можеше да успее да се освободи. После щеше да разбере къде е Вълк и да се промъкне с него между пазачите, а след това…

Изведнъж осъзна, че за да направи всичко това, ще му е нужен голям късмет.

— Да ти кажа ли защо можеш да говориш с вълка? — продължи шаманката.

— Какъв смисъл има, Саен? — намеси се Фин-Кедин. Губим ценно време за…

Той трябва да знае — отвърна старицата и пожълтелият й, приличен на гарванов нокът, пръст започна да се движи по спираловидния амулет върху гърдите и.

Торак гледаше как пръстът й обикаля спиралата и усети как главата му се замайва.

— Преди много лета — поде шаманката на Гарваните — баща ти и майка ти напуснаха клана си. Избягаха, за да се скрият от своите врагове. Далеч, далеч в дълбокия лес, сред зелените души на Говорещите дървета. — Пръстът й не спираше да следва извивките на спиралата, теглейки Торак към миналото.

— Три луни след като ти се роди — продължи тя, — майка ти умря.

Фин-Кедин се изправи, скръсти ръце пред гърдите си и се взря в тъмнината.

Торак примигна, сякаш се пробуждаше от някакъв сън.

Саен изобщо не погледна старейшината. Вниманието й беше съсредоточено върху момчето.

— Ти беше още бебе — каза тя. — Баща ти не можеше да те храни. Обикновено, щом се случи такова нещо, бащата удушава детето си, за да го спаси от мъчителна гладна смърт. Но баща ти намери друг начин — остави те в бърлогата на една вълчица-майка.

Торак се опитваше да осмисли думите й.

— Ти остана в бърлогата три луни и научи вълчия език.

Той стисна късчето кремък толкова силно, че то се вряза в дланта му. Знаеше, че Саен говори истината. Затова можеше да говори с Вълк. Затова получи онова видение, когато намери бърлогата. Заигралите се вълчета. Гъстото, вкусно мляко…

Но откъде тя знаеше всичко това?

— Не ти вярвам — рече Торак най-сетне. — Няма как да знаеш. Не си била там.

— Баща ти ми каза — отвърна Саен.

— Не е истина. Ние не се приближавахме до хората.

— Приближихте се — веднъж. Преди пет лета. Не си ли спомняш? Срещата на клановете край Морето?

Пулсът на Торак се ускори.

— Баща ти дойде там, за да ме намери. Да ми каже за теб. — Приличният й на гарванов нокът пръст спря в средата на спиралата. — Ти не си като другите — изграчи тя. — Ти си Слушателя.

Торак отново стисна парчето кремък.

— Не може да съм аз. Нищо не разбирам.

— Естествено, че не разбира — обади се Фин-Кедин през рамо, после се обърна към Торак: — Баща ти не ти е говорил за това, нали?

Момчето кимна утвърдително.

Старейшината на Гарваните замълча. Лицето му беше непроницаемо, но Торак усещаше, че под маската ни спокойствието се води ожесточена битка.

— Трябва да знаеш само едно нещо — рече най-сетне той. — Баща ти не беше нападнат от мечката случайно. Тя беше създадена заради него.

Сърцето на Торак подскочи.

— Заради баща ми?

— Фин-Кедин… — опита се да го спре Саен.

Той й хвърли предупредителен поглед.

— Ти каза, че той трябва да знае. Е, нека чуе тогава.

— Но нали сакатият скитник… — започна Торак, ала Фин-Кедин го прекъсна.

— Сакатият скитник беше смъртен враг на твоя баща.

Момчето се сви уплашено.

— Баща ми нямаше врагове.

Очите на старейшината заблестяха гневно.

— Баща ти не беше просто някакъв ловец от Вълчия клан. Той беше неговият шаман.

Торак затаи дъх.

— И това ли не ти е казал? — усмихна се криво Фин-Кедин. — Е, той беше шаманът на Вълчия клан. И това… това създание сега вилнее из гората заради него.

— Не — прошепна Торак. — Това не е вярно.

— Държал те е в неведение за всичко.

— Фин-Кедин — намеси се Саен, — той се е опитвал да предпази…

— Да, и какъв е резултатът! — изръмжа старейшината. — Осиротяло момче, което не знае нищо! А ти искаш да повярвам, че той е единственият, който може… — Мъжът млъкна рязко и поклати глава.

Настъпи напрегната тишина. Фин-Кедин въздъхна дълбоко.

— Човекът, който създаде мечката — обърна се той тихо към Торак, — го направи с една-единствена цел. Създаде мечката, за да убие баща ти.

Когато Торак най-сетне сряза въжето около китките си с парчето кремък, небето на изток беше започнало да просветлява. Нямаше време за губене. Фин-Кедин и Саен се бяха върнали на събранието на клановете и спореха ожесточено с останалите. Всеки момент щяха да стигнат до някакво решение и да дойдат за него.

С мъка успя да пререже въжето около глезените си. Главата му се въртеше.

„Баща ти те остави в бърлогата на вълчица-майка… Той беше шаманът на Вълчия клан… Бе убит от…“

Късчето кремък беше станало хлъзгаво от потта му. Той го изпусна и го затърси отново. Най-сетне успя да среже въжето. Опъна глезените си и извика от болка. Краката му горяха от продължителното стягане.

Но болката в сърцето беше по-лоша. Баща му е бил убит. Убит от сакатия скитник, създал зъл дух под формата на мечка, с единствената цел да го унищожи…

Не беше възможно. Сигурно имаше някаква грешка.

Но дълбоко в себе си Торак знаеше, че е истина. Спомни си мрачното изражение на умиращия си баща. „Тя ще се върне за мен“ — бе казал той. Знаел е какво е направил врагът му. Знаел е защо е създадена мечката.

Това беше прекалено. Момчето се чувстваше така, сякаш всичко, в което бе вярвало, е предадено. Сякаш стоеше върху тънък лед и гледаше как пукнатините под краката му се стрелкат като светкавица.

Болката в глезените му го върна към настоящето, зае се да ги разтрива, за да раздвижи кръвта в тях. Беше бос, но не можеше да направи нищо. Не знаеше къде Ослак е отнесъл мокасините му.

По някакъв начин, без да го забележат, трябваше да се измъкне от заслона и да стигне до лесковия шубрак и края на поляната. По някакъв начин трябваше да се справи с бдителността на пазачите.

Не можеше да го направи. Щяха да го видят. Но ако успееше да измисли как да отклони вниманието им…

В далечния край на лагера се чу самотен вой. „Къде си? — викаше Вълк. — Защо ме изостави?“ Въпросите му се носеха през мъглата на ранната утрин.

Торак чу как кучетата в лагера подеха воя. Видя как Хората от събранието на клановете наскачаха и се разтичаха да видят какво става. Разбра, че вълчето му дава шанса, който чакаше.

Трябваше да действа бързо. Измъкна се от заслона и се шмугна в сенките зад лесковия храсталак. Знаеше какво трябва да направи… и се мразеше за това.

Трябваше да изостави Вълк.