Вълчият брат

Пета глава

Почти се беше стъмнило, когато момчето се събуди.

Беше спало цял ден. Чувстваше се отпаднало и гладно като вълк, но раната му вече не беше толкова топла и подута. Треската си беше отишла.

Също и вълчето.

Торак се запита дали е добре и се изненада от своята загриженост. Какво го интересуваше? Вълчето не му бе никакво.

Тръгна неуверено към Реката, за да утоли жаждата си, и после хвърли нови дърва в тлеещия огън. От усилието се разтрепери. Седна да почине и изяде последния земен орех, а също и няколко листа от киселец, които беше намерил край речния бряг. Бяха жилави и много кисели, но от тях усети прилив на сили. Вълчето още не се появяваше.

Помисли да го извика с виене. Но ако дойдеше, щеше да иска храна. А и имаше опасност да привлече мечката. Затова, вместо да го вика, нахлузи мокасините си и отиде да провери капаните.

Въдиците бяха празни, освен една — на нея се полюшваше оглозганият до кости скелет на малка риба. С примките имаше повече късмет. На едната се беше хванал глухар, който се бореше изнемощяло. Месо.

Като произнесе кратка благодарност към духа на птицата, Торак прекърши врата й, разряза корема и изгълта топлия черен дроб още суров. В устата му остана горчив, лигав вкус, но беше прекалено гладен, за да се отврати.

Почувства се малко по-добре и като завърза птицата за колана си, отиде да провери капана. Изпита облекчение, когато видя, че в него няма мъртво вълче. То седеше до майка си и побутваше с лапа вмирисания й труп. Щом Торак се приближи, тръгна към него, после се обърна и погледна вълчицата, като скимтеше възмутено. Искаше момчето да му каже какво става.

Торак въздъхна. Как да обясни смъртта, когато и той самият не я разбираше?

— Хайде, ела — каза той, без да си прави труд да говори на вълчи език.

Големите уши на вълчето се наостриха, за да уловят думите му.

— Тук няма нищо — продължи Торак нетърпеливо. — Да си вървим.

Щом се върнаха в заслона, той оскуба глухаря, набоде го на една пръчка и го сложи да се пече на огъня. Вълчето се нахвърли на птицата.

Момчето го сграбчи за муцуната и го удари в земята.

— Не! — изръмжа той. — Това е мое!

Вълчето остана да лежи послушно, като потупваше с опашка. Щом Торак пусна муцуната му, то се изтърколи по гръб, оголи бледото си пухкаво коремче и се усмихна мълчаливо в знак на извинение. После офейка на безопасно разстояние, със смирено наведена глава.

Торак кимна одобрително. Вълчето трябваше да се научи, че той е водачът — иначе щеше да си има безкрайни главоболия в бъдеще.

„Хм, какво бъдеще?“ — помисли и се намръщи. Неговото бъдеще не включваше самотно вълче.

Миризмата на печено месо пропъди всички лоши мисли. Мазнината цвърчеше на огъня. Устата му се напълни със слюнка. Отскубна бързо единия крак на глухаря и го пъхна в разсоха на близката бреза — като приношение на закрилника на клана, — после се настани удобно и започна да се храни.

По-вкусно нещо не беше ял. Изсмука всяко късче месо и мазнина от костите и изяде и последното късче хрупкава, солена кожичка. Правеше се, че не вижда големите кехлибарени очи, които следяха всяка негова хапка.

Щом свърши, обърса уста с опакото на дланта си. Вълчето продължаваше да следи движенията му.

Момчето си пое дълбоко дъх.

— Е, добре де — измърмори то. Откъсна другия крак на глухаря и го хвърли към вълчето.

То го схруска за миг. После погледна Торак с надежда.

— Нямам повече — отвърна той.

Вълчето заскимтя нетърпеливо и впери поглед в остатъка от глухаря в ръцете му.

Той беше оглозгал и изсмукал костите, но от тях можеха да се направят игли, въдици и чорба; макар че каква чорба без мях за готвене.

Разбра, че трудно ще опази оглозгания глухар и го хвърли на вълчето.

То го унищожи с мощните си челюсти, а после се сви на кълбо и моментално заспа: една леко повдигаща се топка от топла сива козина.

Торак също искаше да поспи, но знаеше, че не бива. Щом нощта падна и стана студено, седна край огъня и впери поглед в него. Беше се отървал от треската и бе хапнал малко месо, затова сега можеше да разсъждава ясно.

Замисли се за поляната с мъртвите коне и за демонските очи на мечката. „Тя е обладана от зъл дух — бе казал баща му. — Някой демон се е вселил в нея и я е направил зла“.

Но какво всъщност е демон, запита се Торак. Нямаше представа. Знаеше само, че демоните мразят всички живи същества. А понякога бягаха от Отвъдния свят и носеха на земята болести и хаос.

Докато мислеше за това, осъзна, че макар да му бяха известни доста неща за ловците и дивеча — за рисовете и росомахите, зубрите, конете и елените, — почти не познаваше останалите горски обитатели.

Знаеше само, че закрилниците на клана държат под око лагерите, а духовете стенат в голите дървета по време на бурни нощи и търсят клановете, които са загубили. Знаеше, че Скритите хора живеят в скали и реки, точно както клановете живееха в заслони, и че изглеждат красиви, но гърбовете им са кухи като изгнили дънери.

Колкото до Световния дух, който изпращаше дъжда и снега, и дивеча — за него Торак знаеше най-малко. Досега изобщо не се беше замислял. Струваше му се нещо много отвлечено: невероятно силен дух, който живее далеч в Планината; дух, който никой не бе виждал, но се говореше, че през лятото се разхожда като човек с еленови рога, а през зимата като жена с голи върбови клонки наместо коса.

Торак отпусна глава на коленете си. Тежестта на клетвата пред баща му го притискаше като скала.

Внезапно вълчето се изправи и изръмжа предупредително.

Момчето скочи на крака.

Очите на вълчето гледаха напрегнато в тъмнината, козината на гърба му бе настръхнала. Изведнъж напусна осветеното от огъня място и изчезна в мрака.

Торак остана неподвижен, с ръка върху бащиния си нож. Чувстваше как дърветата го наблюдават. Чуваше ги как шепнат помежду си.

Наблизо една червеношийка запя жаловитата си нощна песен. Вълчето се появи отново: козината му не беше настръхнала и то се усмихваше леко.

Торак отслаби хватката върху ножа. Каквото и да бе имало в тъмното, си бе отишло или просто не беше заплаха. Ако мечката бе наблизо, червеношийката нямаше да пее. Поне толкова знаеше.

Отново седна на мястото си.

Трябва да намериш Планината на Световния дух до следващата луна, каза си той. Това му заръча баща му. „Когато Червеното око е най-високо… тогава демоните са най-силни. Знаеш го“.

„Да, знам го — помисли Торак. — Знам за Червеното око. Виждал съм го“.

Всяка есен Великият зубър — най-силният демон от Отвъдния свят — побягва на нощното небе. Отначало главата му е наведена — рови земята с копита — и затова се вижда само звездният отблясък от плещите му.

Но щом настъпи зимата, се изправя и става по-силен. Тогава се виждат светещите му рога и кървясалото Червено око. Червената звезда на зимата.

А по време на Луната на червената върба се издига най-високо и злото е най-силно. Тогава се появяват демоните. „Тогава мечката ще стане непобедима“.

Торак погледна нагоре между клоните и видя хладното проблясване на звездите. Откри каквото търсеше на източния хоризонт, точно над потъналите в мрак Високи планини: звездните плещи на Великия зубър.

Сега беше краят на Луната на ревящите елени. През следващата луна, Луната на трънката, Червеното око щеше да се появи и мощта на мечката щеше да нарасне. А през Луната на червената върба вече щеше да е непобедима.

„Тръгни на север — бе казал баща му. — Ще вървиш много дни“.

Торак не искаше да върви повече на север. Това щеше да го изведе от местата, които познаваше, и да го отведе в неизвестното. И все пак… баща му сигурно бе вярвал, че има шанс, иначе не би го накарал да се закълне.

Момчето взе една пръчка и разрови огъня.

Знаеше, че Високите планини са далеч на изток, отвъд дълбокия лес, и че се вият от север на юг, подобно на гръбнака на огромен кит. Знаеше също, че Световният дух живее в най-северната планина. Но никой не я беше приближавал, защото Духът пропъждаше всички със снежните си бури и коварни скални свличания.

Торак се беше движил на север цял ден и все още се намираше в най-южното подножие на Високите планини. Нямаше представа как ще стигне толкова далеч сам. Все още бе слаб от треската и не беше в състояние да поема на дълъг път.

„Ами недей тогава — помисли си. — Не прави същата грешка два пъти: едва не се уби от чиста глупост. Остани тук още ден-два. Събери сили. После тръгни“.

Щом взе решение, се почувства малко по-добре.

Хвърли още съчки в огъня и с изненада видя, че вълчето го наблюдава. Очите му бяха неподвижни и не приличаха на детски. Бяха очите на голям вълк.

Гласът на баща му отново зазвуча в главата му. „Очите на вълка не приличат на очите на никое друго същество — освен на човека. Вълците са най-близките ни братя, Торак, и това се вижда в очите им. Единствената разлика е в цвета. Техните очи са златисти, а нашите — сиви. Но вълкът не може да види разликата, защото в неговия свят няма цветове. Само сребристо и сиво“.

Той го беше попитал откъде знае това, но баща му се бе усмихнал и бе отвърнал, че ще му обясни, когато стане по-голям. Имаше много неща, които смяташе да му обясни, когато стане по-голям.

Момчето се намръщи и потърка чело.

Вълчето продължаваше да го наблюдава.

В него вече имаше нещо от красотата на възрастния Вълк: издължената бледосива муцуна, големите сребристи уши с черно по края, леко изтеглените изящни очи.

Тези очи. Ярки като слънчева светлина в изворна вода…

Внезапно Торак изпита странното чувство, че вълчето знае какво си мисли.

„Вълците приличат на нас повече от всички останали ловци в гората — чу гласа на баща си. — Те ловуват на глутници. Обичат да разговарят и да играят. Привързани са силно към партньорите и малките си. И всеки вълк се труди здраво за оцеляването на глутницата“.

Момчето вдигна рязко глава. Това ли се бе опитал да му каже баща му?

„Твоят водач ще те намери“.

Дали вълчето не бе този водач?

Реши да го изпита. Прочисти гърло и застана на четири крака. Не знаеше как да каже планина на вълчи език, затова налучка: направи знак с главата и попита — с ниско, напрегнато скимтене, което съставляваше част от вълчия език — дали вълчето знае пътя.

То наостри уши и го изгледа, а после отклони възпитано поглед, защото на вълчия език втренченото гледане означаваше заплаха. След това се изправи, протегна се и мързеливо залюля опашка.

Нищо в движенията му не говореше, че е разбрало въпроса на Торак. Просто отново си беше едно малко вълче.

Или не беше?

Възможно ли бе да си е въобразил онзи поглед?