Вълчият брат

Седма глава

Трима ловци. Три смъртоносни оръжия от кремък. Всичките насочени към него.

Главата му се замая. Не можеше да помръдне. Не виждаше Вълк.

Човекът, който го бе сграбчил за елека, беше огромен. Червеникавата му брада бе сплетена като птиче гнездо; грозен белег придърпваше едната му буза — каквото го беше ухапало, бе отнесло и ухото му. В свободната си ръка мъжът държеше нож с кремъчно острие и го бе насочил към гърлото на Торак.

До него стоеше висок млад мъж и момиче на възрастта на Торак. И двамата имаха тъмночервени коси, гладки, безмилостни лица и стрели с кремъчни върхове, насочени право в сърцето му.

Той преглътна с мъка. Стараеше се да не показва колко е изплашен.

— Пуснете ме да си вървя — успя да каже и замахна да удари големия мъж, но не го улучи.

Мъжът изсумтя.

— Значи ти си нашият крадец! — Той вдигна момчето още по-високо във въздуха, като едва не го задуши.

— Не съм крадец! — извика задавено Торак, като посегна към гърлото си.

— Лъже — отсече студено младият мъж.

— Ти ни отне еленчето — обади се момичето. После се обърна към едрия мъжага: — Ослак, ще го удушиш така.

Ослак пусна Торак на земята, но продължи да го държи за елека, с насочен към гърлото му нож.

Момичето внимателно върна своята стрела в колчана и преметна лъка си през рамо. Младият мъж не го направи. От блясъка в очите му беше ясно, че се наслаждава на положението. Нямаше да се поколебае да стреля.

Торак се закашля и разтри гърлото си, посягайки скришом към ножа си.

— Аз ще го взема — каза Ослак. Като продължаваше да държи момчето, той взе оръжията му и ги хвърли към момичето.

Тя се загледа с интерес в ножа на баща му.

— И това ли си откраднал?

— Не! — извика Торак. — Той… той беше на баща ми.

Явно не му повярваха.

Той погледна към момичето.

— Ти ме обвини, че съм ви отнел еленчето. Кой казва, че е ваше?

— Това е нашата част от Гората — отвърна младият мъж.

Торак беше озадачен.

— Какво искаш да кажеш? Гората не принадлежи на никого…

— Вече не е така — тросна се младокът. — Беше решено на събрание на клановете. Заради… — Той млъкна и се намръщи. — Няма значение защо — важното е, че ти ни отне дивеча. Това означава смърт.

Торак усети как го облива студена пот. Смърт? Как може отнемането на едно сърне да означава смърт?

Устата му бе пресъхнала и думите излизаха с мъка.

— Ако… ако това е вашето сърне — рече накрая, — вземете го и ме оставете да си вървя. То е в раницата ми. Не съм изял много.

Ослак и момичето се спогледаха, но младият мъж отметна презрително глава.

— Не е толкова просто. Ти си мой пленник. Ослак, вържи му ръцете. Ще го заведем при Фин-Кедин.

— Къде е това? — попита Торак.

— Не е място — отвърна Ослак, — а човек.

— Ама ти май нищо не знаеш — подигра му се момичето.

— Фин-Кедин е моят чичо — обясни важно младият мъж. — Той е старейшината на нашия клан. Аз съм Хорд, неговия племенник.

— Какъв клан? Къде ме водите?

Те не го удостоиха с отговор.

Ослак го бутна да върви толкова силно, че той падна на колене. Докато се изправяше, погледна през рамо и за свой ужас видя, че Вълк се е върнал да го търси. Стоеше несигурно на около двайсетина крачки и душеше миризмата на непознатите.

Те не го бяха забелязали. Какво ли ще сторят, ако го видят? Може би все пак уважават древния закон, който забранява убиването на друг ловец. Ами ако прогонят Вълк? Торак си го представи изгубен в Гората. Гладен. Скимтящ.

За да предупреди Вълк да не се показва, той изръмжа ниско и настойчиво: „Опасност!“

Ослак едва не падна отгоре му от изненада.

— Какво рече?

Торак изръмжа отново. За негово удивление Вълк не се скри. Вместо това прибра уши и се спусна право към него.

Какво е това? — промърмори Ослак. Наведе се и сграбчи вълчето за козината на врата.

Увисналият във въздуха Вълк се заизвива и заръмжа.

— Пусни го! — извика Торак, като опитваше да се освободи. — Пусни го или ще те убия!

Ослак и момичето избухнаха в смях.

— Пусни го! Не ти е сторил нищо!

— Хайде, натири го и да вървим — рече раздразнено Хорд.

— Не! — изкрещя Торак. — Той е моят во… не!

Момичето го изгледа подозрително.

— Той е твоят какво?

— Ние сме заедно — измърмори Торак. Не биваше да разкрива, че са тръгнали към Планината или че може да разговаря с Вълк.

— Хайде, Рен — извика сърдито Хорд. — Само си губим времето.

Но Рен продължаваше да се взира в Торак. После се обърна към Ослак.

— Дай ми го. — Извади от раницата си торба от еленова кожа, напъха в нея вълчето и я завърза здраво. Като метна през рамо гърчещата се, скимтяща торба, тя се обърна към момчето: — По-добре тръгвай или ще го халосам в някое дърво.

Торак я изгледа кръвнишки. Вероятно нямаше да го направи, но току-що си бе осигурила послушанието му много по-успешно от Ослак или Хорд.

Ослак го блъсна да върви и всички поеха по еленовата пътека, насочвайки се на северозапад.

Въжето от еленова кожа стягаше силно китките на Торак и те започнаха да го болят. „Нека болят“ — помисли си той. Така му се пада. „Поглеждай назад“ — предупреждаваше го баща му. Не го беше направил и сега си плащаше, а също и Вълк. От торбата вече не се чуваше приглушено скимтене. Дали не се бе задушил? Дали не беше мъртъв?

Той помоли Рен да отвори торбата, за да влезе малко въздух.

— Няма нужда — отвърна тя, без да се обръща. — Усещам го как мърда.

Торак стисна зъби. Трябваше да намери начин да избяга.

Ослак се движеше зад него, но Хорд му препречваше пътя. Изглеждаше на около деветнайсет и беше добре сложен и красив. Ала също така прекалено груб и напрегнат — явно отчаяно искаше да е пръв, но се боеше, че вечно ще е втори. Дрехите му бяха много хубави и пъстри — елекът и панталоните бяха ушити с боядисани в червено сухожилия и бяха поръбени с птича кожа, оцветена в зелено. На гърдите му имаше великолепна огърлица от еленови зъби.

Торак не проумяваше. Защо един ловец ще иска да носи толкова много цветове? А и подрънкващата огърлица издаваше присъствието му.

Рен приличаше на Хорд и Торак се запита дали не са брат и сестра, макар че Рен бе по-малка с четири-пет лета. Татуировката на клана й — три тънки синьо-черни линии върху скулите — подчертаваше светлия цвят на кожата й и й придаваше леко враждебен и недоверчив вид. Едва ли щеше да се отзове, ако я помолеше за помощ.

Елекът и панталоните й от еленова кожа бяха захабени, но лъкът и колчанът й бяха красиви, а на стрелите й имаше умело закрепени пера от сова за тих летеж. На първите два пръста на лявата си ръка носеше кожени напръстници, а около дясната й китка бе завързана предпазна зелена плочка. Торак знаеше, че такива предпазни плочки носят хора, които не могат да живеят без лъковете си. „На това държи най-много — помисли той, — а не на красивите дрехи като Хорд“.

Но кой беше нейният клан? От лявата страна на елека й — също като на Хорд и Ослак — бяха пришити няколко черни пера. На лебед? На орел? Перата бяха твърде захабени и Торак не можеше да прецени.

Вървяха цялата сутрин, без да спират: прекосиха мочурливи долини, обрасли с бъбрива трепетлика; изкачиха склонове, засенчени от бдящи борове. Докато минаваше под тях, Торак ги чуваше как въздишат нажалено, сякаш вече скърбяха за смъртта му.

Облаци затъмниха небето и той съвсем се обърка. Бяха стигнали до един склон, осеян с високи до кръста мравуняци. Тъй като мравките изграждаха жилищата си само от южната страна на дърветата, Торак разбра, че се движат на запад.

Най-сетне спряха край малък поток, за да пият вода.

Много се бавим — изръмжа Хорд — Имаме още една цяла долина, преди да стигнем до Витата река.

Торак наостри уши. Може би щеше да научи нещо полезно…

Рен усети, че ги слуша внимателно.

— Витата река — започна тя бавно, сякаш говореше на бебе, — се намира на запад, в следващата долина. Там лагеруваме през есента. А на няколко дни път в северна посока се намира Широката вода, където лагеруваме през лятото. Заради сьомгата. Това е вид риба. Може би си чувал за нея.

Торак почувства как се изчервява. Но вече знаеше къде отива: в есенния лагер на своите похитители. Това не беше добре. Лагер означаваше още хора и по-малка възможност за бягство.

Слънцето слизаше все по-ниско и похитителите му започнаха да се изнервят — често спираха да се ослушват и оглеждат. Сигурно знаеха за мечката. Може би за това бяха възприели нечуваната мярка за собственост върху дивеча: защото той ставаше все по-рядък. Мечката го пропъждаше надалеч.

Спуснаха се в една голяма долина, обрасла с дъб, ясен и бук, и скоро стигнаха до широка сребриста река. Изглежда, това беше Витата река.

Внезапно Торак надуши пушек. Наближаваха лагера.