Вълчият брат

Двадесет и втора глава

Сгушена в спалния си чувал, Рен тъкмо се канеше да става, когато Торак се появи изневиделица на входа на заслона и я стресна.

— Време е да тръгваме — каза, като клекна до огъня и й подаде парче изсушено еленово месо. От сенките под очите му предположи, че и той, също като нея, не бе спал добре.

Измъкна се от чувала и отхапа вяло от дневната си дажба храна. Драскотината върху бузата й гореше, а синината под окото я болеше. Но най-лош беше прокрадващият се страх. Не само заради близостта на пещерата или ужаса от мечката. Беше нещо друго: нещо, за което тя не желаеше да мисли.

— Намерих следата — каза Торак и прекъсна мислите й.

Тя спря да дъвче.

— Накъде са поели?

— На запад, от другата страна на склона, после надолу през буковата гора. — Той се пресегна и разбърка огъня, чертите на слабото му лице бяха напрегнати. — Мечката го е следвала по петите.

Рен си представи как вълчето тича през гората и мечката го настига.

— Торак — рече тя, — съзнаваш ли, че като следваме Вълк, всъщност вървим по дирите на мечката?

— Да.

— Ако я доближим…

— Знам — прекъсна я той, — но ми омръзна да чакам. Чакахме цяла нощ и нищо. Трябва да идем да го намерим. Поне аз трябва да ида. Ти можеш да останеш тук…

— Не! Разбира се, че ще дойда с теб! Само си говорех. — Рен погледна към увесената на пръта ръкавица от гарванова кожа.

— Мислиш ли, че ще свърши работа? — попита момчето, проследявайки погледа й.

— Не знам.

Магията му се стори доста добра, когато му я бе обяснила вчера.

— Щом някой се разболее — беше казала тя с важен тон, — обикновено причината е, че е ял нещо лошо. Ала понякога е, защото душите му са подмамени от демони. Болните души трябва да бъдат спасени. Виждала съм много пъти как Саен го прави. Тя привързва малки въдичарски кукички към върховете на пръстите си, за да й помогнат да улови болните души, после приготвя специална отвара, за да освободи своите души, та да могат да напуснат тялото й и да намерят…

— Какво общо има това с Нануак?

— Сега ще ти обясня — отвърна момичето и му хвърли успокоителен поглед. — За да ги намери, Саен трябва да скрие своите души от демоните.

— Аха. Значи, ако направиш като нея, ще можеш да скриеш Нануак от мечката?

— Така мисля. Тя променя външността си, като маже лицето си с пелин и земна кръв, после си слага маска от кора на калина и я прикрепя с косми от всеки член на клана. Смятам да направя същото. Е, поне донякъде.

После Рен бе измайсторила малка кутия от кора на калина и я бе намазала с пелин и червена охра. Сложи вътре каменния зъб и я завърза с косми от своята коса и от косата на Торак.

Беше облекчение да правят нещо, вместо да се тревожат за Вълк, и тя се почувства горда от себе си. Но сега, в светлото мразовито утро отново я налегнаха съмнения. Та какво разбираше тя от магии?

— Хайде — каза Торак и скочи на крака, — следата е добра. Светлината е подходяща и слънцето е ниско.

Рен подаде глава от заслона.

— Ами мечката? Може да е загубила миризмата на Вълк и да се връща за нас.

— Едва ли — отвърна той. — Мисля, че още го преследва.

Думите му не успяха да я накарат да се почувства по-добре.

— Какво има? — учуди се Торак.

Тя въздъхна. Щеше й се да каже: „Моят клан ми липсва много; страшно се боя, че Фин-Кедин никога няма да ми прости, задето ти помагам да избягаш. Мисля, че сме луди да преследваме мечката. Имам ужасното чувство, че ще се озовем на място, където най-малко искам да ида. И не съм сигурна, че трябва да съм тук, защото, за разлика от теб, аз не съм Слушателя и не съм в Предсказанието, аз съм просто Рен. Но няма смисъл да ти казвам всичко това, защото сега ти мислиш единствено как да намериш Вълк“. — Затова накрая рече: — Нищо. Няма нищо.

Торак й хвърли изпълнен със съмнение поглед и се зае да гаси огъня.

Цяла сутрин следваха дирята през буковия лес, а после през една смърчова гора, като завиха на североизток и непрекъснато се изкачваха. Рен не спираше да се диви на следотърсаческите способности на Торак. Той сякаш се движеше в транс — оглеждаше земята с безкрайно търпение и често откриваше някакъв дребен знак, който повечето опитни ловци биха пропуснали.

Светлината в късния следобед бе започнала да намалява, когато Торак изведнъж спря.

— Какво има? — попита тя.

— Шт! Май чух нещо. — Той постави ръка на ухото си. — Ето! Не го ли чуваш?

Рен поклати глава.

Устата му се разтвори в широка усмивка.

— Това е Вълк!

— Сигурен ли си?

— Бих познал воя му навсякъде. Хайде, той е там. — Торак посочи на изток.

Сърцето на момичето се сви. „Не на изток — помисли то. — Само не на изток“.

Докато Торак следваше звука, земята стана по-камениста, а дърветата се смалиха — брезите и върбите стигаха до кръста им.

— Сигурен ли си, че е тук? — отново попита Рен. — Ако продължаваме да вървим, ще стигнем до Голата земя.

Торак не я чу, защото се затича напред. Изчезна зад една канара и след малко завика възбудено името й.

Тя забърза по склона и заобиколи канарата. Студеният северен вятър я накара да се олюлее. Бяха стигнали до самия край на Гората. Там, където започваше Голата земя.

Пред нея се простираше огромна пустош, където пиренът и храстовидните върби прегръщаха земята в напразни усилия да избягнат вятъра, където малки кафяви торфени езера зъзнеха сред полюшващата се блатна трева. Далеч напред се виждаха сипеите, а зад тях се издигаха Високите планини. Но между сипеите и Планините, проблясвайки едва забележимо, лежеше онова бяло нещо, от което момичето се боеше до смърт.

Разбира се, Торак не знаеше нищо за това.

— Рен! — Вятърът се опита да отвее гласа му. — Насам!

Като откъсна поглед от далечината, тя видя, че той е коленичил край брега на тесен поток. Вълк лежеше със затворени очи до потока, а торбичката от гарванова кожа беше до главата му.

— Жив е! — извика Торак и зарови лице във влажната сива козина. Вълчето отвори едното си око и помръдна едва-едва опашка. Рен тръгна към тях, като си проправяше път през пирена.

— Изтощен е — каза момчето, без да вдига глава — и е мокър до кости. Тичал е през потока, за да отклони мечката от миризмата си. Умен е, нали?

Тя се огледа боязливо наоколо.

— Но дали е успял?

— О, да — отвърна Торак. — Виж всички тези бъбрици. Нямаше да са тук, ако мечката беше наблизо.

Искаше й се да изпитва същата увереност като него. Коленичи и зарови в раницата си за питка от месо на сьомга. Подаде я на Вълк и беше възнаградена с ново, малко по-силно поклащане на опашката.

Чудесно беше да види отново вълчето, но чувстваше странна самота. Беше й се събрало твърде много. Твърде много, за което Торак не знаеше нищо.

Тя вдигна торбичката от гарванова кожа и разхлаби отвора й, за да погледне вътре. Речните очи все още бяха в гнездото си от листа на калина.

— Да, вземи ги — кимна Торак, като вдигна Вълк на ръце и го положи внимателно върху туфа мека блатна Трева. — Трябва веднага да ги скрием от мечката.

Рен развърза кутийката от кора на калина, в която се намираше каменният зъб, и пусна вътре речните очи. После отново я завърза и я сложи в торбичката, а нея окачи на колана си.

— Ще се оправи — каза момчето и като се наведе, близна нежно вълчето по муцуната. — Можем да направим заслон ей там, в подножието на склона. Ще стъкнем огън и ще го оставим да почива.

— Не тук — отвърна бързо Рен. — Трябва да се върнем обратно в Гората. — Тя се чувстваше уязвима сред тази ветровита пустош, като гъсеница, увиснала на нишка.

— По-добре да останем тук — не се съгласи Торак. Посочи на север към сипеите и белия блясък. — Това е най-прекият път до Планината.

Стомахът й се сви на топка.

— Какво? Какви ги говориш?

— Вълк ми каза. Там трябва да отидем.

— Но… ние не можем да стигнем там.

— Защо не?

— Защото това е Ледената река!

Торак и Вълк я погледнаха изненадано и тя се озова срещу два чифта вълчи очи: едните кехлибарени, другите светлосиви. Изведнъж се почувства изоставена.

— Но, Рен — каза Торак търпеливо, — това е най-късият път до Планината.

— Не ме интересува! — Тя се опита да измисли някаква причина, която той би приел. — Още не сме на мерили третата част от Нануак, забрави ли? Най-студеното — тъмният пламък. Едва ли ще го намерим там. На това място няма нищо. „Нищо, освен смърт“ добави тя на себе си.

— Ти видя Червеното око снощи — отвърна момчето — Издига се все по-високо. Имаме само няколко дни да…

— Не ме ли чу? — изкрещя Рен. — Не можем да прекосим Ледената река!

— Напротив, можем — отвърна Торак с ужасяващо спокойствие. — Ще намерим начин.

— Как? Имаме само един мях с вода и общо четири стрели. Четири стрели! А зимата е близо и ти си още с летни дрехи!

Той я погледна замислено.

— Това не е причината да не искаш да идем там.

Тя скочи ядосано и се отдалечи. След малко се върна.

— Баща ми умря на една ледена река, също като тази.

Вятърът зави тъжно над Голата земя. Момчето погледна първо към Вълк, после към нея.

— Беше навалял сняг — продължи Рен. — Той се намираше на Ледената река отвъд Брадвичката — езерото, за което ти говорих. Затисна го огромен леден къс. Намериха тялото му чак през пролетта. Саен трябваше да извърши специален ритуал, за да събере душите му.

— Съжалявам — промълви Торак. — Не знаех, че…

— Не ти го казвам, за да ме съжаляваш — прекъсна го тя. — Казвам ти го, за да ме разбереш. Той беше силен, опитен ловец и познаваше Планините — и все пак Ледената река го уби. Каква надежда… какъв шанс… си мислиш, че имаме ние?