Торба с кости

Глава 6

На 3 юли 1998 година натоварих два куфара в багажника на шевролета, взех лопата, седнах зад волана, и подкарах на заден ход по алеята. Ненадейно си спомних нещо, спрях, слязох от колата и се върнах в къщата. Стори ми се пуста и някак самотна, като вярна любовница, която не проумява защо е била изоставена. Не бях покрил мебелите и не се бях обадил да изключат електричеството (страхувах се да не би Великият експеримент да се окаже пълен провал), но въпреки това къщата на Бентън Стрийт N 14 изглеждаше изоставена. Макар че мебелите стояха по местата си, докато минавах през стаите, чувах ехо, сякаш помещенията са празни, навсякъде вече имаше едва забележим слой прах.

Компютърът в кабинета ми бе покрит с калъф и приличаше на палач с качулка. Клекнах пред бюрото и отворих чекмеджето, в което имаше четири пакета хартия. Взех единия, пъхнах го под мишница и се изправих, после ми хрумна нещо. Бях прибрал предизвикателната снимка на Джо по бански костюм в голямото чекмедже. Взех фотографията, разкъсах опаковката на пакета с хартия и я пъхнах между листовете. Ако случайно възвърна писателските си способности и работата ми спори, ще се срещна с Джоана на приблизително двеста и петдесетата страница.

Излязох от къщата, заключих задната врата, качих се в колата и потеглих. Повече не стъпих там.

Няколко пъти се бях изкушавал да отида в „Сара“ и да проверя как върви работата по почистването и ремонта на покрива, който се оказа по-сериозен, отколкото предполагаше Бил Дийн. Ала не го сторих, защото някакво смътно, но при все това натрапчиво чувство ми подсказваше, че не бива да го правя, че когато този път отида в къщата край езерото, ще разопаковам багажа си и ще заживея там.

Бил беше наел Кени Остър за ремонта на покрива и братовчедът на Кени, Тими Ларибий, за да „изчегърта бабичката“ — операция, която напомняше на изстъргването на загоряла тенджера и често се прилагаше за почистване на къщите, изградени от дървени трупи. Повикал бе и водопроводчик да провери инсталацията — оказа се, че е необходима подмяна на някои тръби и на помпата, с която вадехме вода от кладенеца.

Разходите бяха сериозни и Бил все се „тръшкаше“, докато разговаряхме по телефона, а аз не го прекъсвах. Стане ли въпрос за харчене на пари, янките пето-шесто поколение буквално превъртат; по-разумно е да не се намесваш, докато не им мине ядът. За един янки пръскането на долари е непристойно, все едно да се натискаш с гаджето си на обществено място. Аз нямах нищо против да поразвържа кесията. По принцип живея доста скромно не от морални скрупули, а поради факта, че макар в други аспекти въображението ми да е развинтено, по отношение на парите е крайно бедно. Най-голямо удоволствие ми доставя да прекарам три дни в Бостън, да присъствам на мач на „Ред Сокс“, да посетя магазина за видео и аудиокасети, както и книжарницата „Уърдсуърт“ в Кеймбридж. Накратко, живеех скромно, разноските ми бяха по-малки от лихвите върху сумата, която бях внесъл в банката; имах и опитен финансов консултант — ето защо в деня, когато напуснах къщата в Дери и потеглих на запад към ТР-90, притежавах малко повече от пет милиона. В сравнение с Бил Гейтс бях бедняк, но според местните стандарти състоянието ми бе значително и не се притеснявах от големите разходи за ремонта на къщата.

През месеците преди преселването ми в „Сара“ бях в особено настроение. Докато с нетърпение очаквах да замина, уредих делата си в Дери, разговарях с Бил Дийн, който често ми телефонираше да обсъдим възникналите проблеми, опитвах се да не мисля за нищо. Срещнах се с репортера от „Пъблишърс Уикли“, който ме попита дали съм имал затруднения в работата след смъртта на съпругата ми. Отговорих му отрицателно, без да ми мигне окото. Всъщност това беше самата истина. Затрудненията ми започнаха едва след като написах „Далеч от върха“, дотогава не бях изпадал в криза.

На петнайсети юни с Франк Арлин обядвахме в ресторант „Старлит“ в Луистън — градът се намира на еднакво разстояние от Дери и от градчето, където живее Франк. След като поръчахме десерта (специалитетът на ресторанта е ягодовият сладкиш), той ме попита дали имам приятелка. Изненадано го изгледах.

— Какво ме зяпаш? — възкликна той, а изражението му подсказваше, че е едновременно развеселен и раздразнен. — И през ум не ми минава да те обвиня, че изневеряваш на Джо. През август ще се навършат четири години от смъртта й.

— Не — промълвих. — Нямам приятелка.

Франк безмълвно впери поглед в мен. Издържах няколко секунди, сетне се заех да изтребвам с лъжичка сметаната, шприцована върху сладкиша, която бе започнала да се топи. Ни в клин, ни в ръкав си спомних глуповата песничка за тортата, която забравили под дъжда.

— Имал ли си връзка с жена, Майк?

— Какво ти влиза в работата?

— Отговори, за Бога. Може би си се запознал с някоя жена, докато беше на почивка.

Насилих се да вдигна поглед от разтапящата се сметана и отвърнах.

— Не, не съм.

Франк замълча. Изминаха няколко секунди. Реших, че обмисля как да смени темата и се успокоих. Ала вместо да се откаже от разпита, той ме попита дали съм се чукал с някоя след смъртта на Джоана. Навярно щеше да ме остави на мира, ако го излъжех, макар че сигурно нямаше да ми повярва — мъжете никога не казват истината, стане ли дума за секс.

— Не — отговорих и изпитах някакво перверзно удоволствие.

— Нито веднъж ли?

— Нито веднъж.

— Не си ли посещавал салон за масаж? Поне да… нали се сещаш?

— Не съм.

Франк замислено почукваше с лъжичката по ръба на чинийката с десерта, който дори не беше опитал. Взираше се в мен, като че ли бях някаква невиждана досега буболечка, при това доста противна на вид. Поведението му ме дразнеше, но донякъде го оправдавах.

Два пъти на косъм се разминах да започна „връзка“, както напоследък е модерно да се казва. Не се случи в Ки Ларго, където имах възможността да се запозная с около две хиляди жени с оскъдни бикини и обещаващи усмивки. След смъртта на съпругата ми често обядвах в един и същ ресторант. Почти винаги ме обслужваше червенокоса сервитьорка на име Кели. След като се опознахме, започнахме да разговаряме, да разменяме шеговити забележки, продължително да се взираме един в друг. Забелязах колко са красиви краката й, как униформената й пола прилепва към бедрата й, когато се обърне, а тя забеляза, че я наблюдавам.

С втората жена, по която замалко не се увлякох, се запознах във фитнес-залата. Беше висока и винаги носеше розово трико и черни спортни гащета. Честно казано, биваше си я. Силно впечатление ми направи, че докато въртеше педалите на статичния велосипед в поредното пътешествие към никъде, тя не четеше списания като „Мадмоазел“ или „Космополитан“, а романи от автори като Джон Ървинг8. Допадат ми хората, които четат книги и то не само защото едно време бях писател. И те подхващат разговор с обсъждане на времето, но за разлика от онези, които не разгръщат книга, имат неизчерпаем запас от теми за обсъждане.

Блондинката с розово трико и черни шорти се казваше Ейдриа Бънди. Докато въртяхме педалите един до друг и навлизахме все по-дълбоко в страната Никъде, започнахме да разговаряме за книги, сетне веднъж-два пъти седмично започнах да й подавам щангата в залата за вдигане на тежести. В това действие има нещо много интимно, донякъде защото онзи, който вдига щангата, лежи на скамейката, но най-вече защото е зависим от теб. Едва ли е преувеличено да се каже, че животът на човека, проснат на скамейката, е в ръцете ти. И ето че през зимата на 1996 година с Ейдриа започнахме да се взираме един в друг: докато тя лежеше, не отмествах очи от лицето й.

Кели беше на около трийсет, Ейдриа навярно бе малко по-млада. Кели беше разведена, Ейдриа — неомъжена. И двете не бяха първа младост, не им липсваше опит и навярно всяка с удоволствие би си легнала с мен, без да ме насилва да се оженя за нея — нещо като пробен пробег. Ала вместо да се възползвам, в първия случай престанах да посещавам ресторанта, в който работеше Кели. Когато от Младежката асоциация ми предложиха безплатна карта за физкултурната им зала, повече не стъпих във фитнес-салона. След около шест месеца срещнах на улицата Ейдриа Бънди, казах й „здрасти“ и се престорих, че не забелязвам озадачения й поглед и едва прикритото й огорчение.

Изпитвах плътско желание и към двете (дори веднъж сънувах, че съм в леглото с тях и че едновременно им се наслаждавам), същевременно не ми се щеше да ги чукам. Отчасти причина за нежеланието бе творческата криза, в която бях изпаднал — животът ми беше достатъчно прецакан, не ми трябваха допълнителни усложнения. От друга страна, се изискват доста усилия, докато се убедиш, че жената, която отвръща на погледите ти, се интересува от теб, не от солидното ти състояние.

Ала най-съществената причина за въздържанието ми бе фактът, че Джо все още обсебваше съзнанието ми и сърцето ми. Беше мъртва от четири години, но в живота ми нямаше място за друга жена. Скръбта ми беше като холестерол и не мислете, че сравнението е смешно или абсурдно.

— А приятели имаш ли? — попита Франк и най-сетне си взе от сладкиша. — Виждаш се с приятели, нали?

— Да — излъгах, — имам много приятели.

В действителност имах много кръстословици за решаване, много книги, които бях набелязал да прочета, и много видеофилми, с които да се забавлявам нощем — бях научил наизуст предупреждението за пиратски презапис и незаконно разпространение. Когато реших временно да напусна Дери, уведомих по телефона само личния ми лекар и зъболекаря, а писмата, които изпратих през юни, бяха до редакциите на „Харпърс“ и „Нашънъл Джеографик“, за да ги уведомя за промяната на адреса ми.

— Франк — добавих, — говориш като еврейка-многодетна майка.

— Знаеш ли, понякога в твоята компания се чувствам точно като еврейка-многодетна майка, само че за разлика от евреите, които вярват в лечебното въздействие на пилешката супа, аз съм привърженик на печените картофи. Длъжен съм да отбележа, че отдавна не си бил в толкова добра форма. Мисля, че си сложил някое и друго кило…

— Дори повече от необходимото.

— Дрън-дрън! По Коледа беше живи мощи. Позагорял си от слънцето и ти отива.

— Напоследък предпочитам да ходя пеш.

— Изглеждаш по-добре… само погледът ти ме смущава понякога. Тревожа се всеки път, като ме погледнеш особено. На Джо сигурно ще й е приятно да разбере, че някой се тревожи за теб.

— Какъв според теб е този особен поглед?

— Ще бъда откровен — приличаш на човек, който е попаднал в капан и не може да се освободи.

Потеглих от Дери в три и половина, спрях в Рамфорд да вечерям, сетне продължих да шофирам през хълмистата местност, докато слънцето залезе. Бях планирал да пристигна горе-долу по времето, когато се разиграваха събитията в сънищата ми. Когато излязох от Мотън, усетих, че сърцето ми бие лудо. Климатичната инсталация в колата беше включена, но по челото и под мишниците ми изби пот. Напразно въртях копчето на радиото — струваше ми се, че вместо музика от всички станции долитат крясъци — затова го изключих.

Страхувах се и то напълно основателно. Дори да пренебрегнех странното преплитане между сънища и реалност (спокойно можех да допусна, че раната на ръката ми и съществуването на трите слънчогледа са случайни съвпадения), имах причина да се страхувам. Защото сънищата ми бяха необикновени като решението ми отново да заживея в къщата край езерото. Не се чувствах като човек, живеещ в края на второто хилядолетие, който е надникнал в душата си, за да преодолее страховете си. (Представях си как психотерапевтът казва на групата: „Внушете си, че всичко е наред, хайде да предприемем групов онанизъм, като всеки каже какво го измъчва“, а от някъде се разнася изпълнение на Уилям Акерман9.) По-скоро се чувствах като пророк от Стария Завет, който решава да заживее в пустинята, като се храни със скакалци, защото е сънувал, че това е Божия повеля.

Здравата бях загазил, животът ми все повече се объркваше и творческата криза бе само една от причините. Не изнасилвах малолетни и не тичах из Таймс Скуеър, за да проповядвам през мегафон анархистични идеи, но при все това бях загазил. Бях загубил мястото си в реда на нещата и все не успявах да го открия. Нищо чудно — животът не е книга, която можеш да разгърнеш където пожелаеш. Онова, с което се захванах през горещата юлска вечер, беше доброволна шокова терапия… повярвайте, че осъзнавах рисковете.

До езерото Дарк Скор се стига по следния маршрут: потегляш по магистрала И-95 от Дери до Нюпорт, откъдето се отклоняваш по шосе N2 до Бетел (с престой в Рамфорд, където се разнасяше отвратителна миризма, докато по време на втория мандат на Рейгън затвориха фабриките за производство на хартия), а оттам поемаш по шосе N5 до Уетърфорд. Завиваш по шосе N68, наречено „Старият селски път“, минаваш през Касъл Вю и Мотън (централната част на това градче се състои от една-единствена сграда — магазин, помещаващ се в някогашен хамбар, където се продават видеокасети, бира и употребявани ловни пушки), сетне виждаш табела с надпис „ТР-90“ и друга, на която е написано: „В СЛУЧАЙ НА ЗЛОПОЛУКА ПОТЪРСЕТЕ ПОМОЩТА НА ЛОВНИЯ ПАЗАЧ — НАБЕРЕТЕ 1-800-555 ИЛИ 72 НА ВАШИЯ КЛЕТЪЧЕН ТЕЛЕФОН“. Към надписа някой е добавил с червен спрей следната духовитост: „ОРЛИТЕ ДА ГО ДУХАТ“.

Изминавате още осем километра и вдясно виждате тясна алея, обозначена само с тенекиена табелка, върху която се мъдрят избелели от времето цифри 4 и 2. Отгоре се виждат две дупки от 22-калибров револвер.

Когато завих по алеята, часовникът на таблото показваше 7:16.

Внезапно ме обзе чувството, че се завръщам в родния дом.

Изминах около половин километър. Чувах как под колелата съска тревата, с която бе обраснала алеята, как от време на време клон дращи по покрива или удря като юмрук по предната дясна врата.

Най-сетне спрях и изключих двигателя. Слязох от шевролета, заобиколих го, легнах по корем и заскубах тревата около нагорещения ауспух. Това лято почти не беше валял дъжд, ето защо трябваше да взема мерки да не пламне пожар. Бях се постарал да пристигна точно по това време, надявайки се чрез възпроизвеждането на сънищата да разбера посланието им, или нещо да ми подскаже какво да предприема по-нататък. Нямах никакво намерение да подпаля гората.

Приключих с изскубването на тревата, изправих се и се огледах. Щурците пееха като в съня ми, а дърветата се гушеха едно до друго от двете страни на алеята, както винаги ги виждах в сънищата. Притъмняващото небе приличаше на синкава ивица между клоните.

Тръгнах по алеята, като се движех в дясната й половина. От тази страна нашето място граничи с имота на стария Ларс Уошбърн, ала пътеката към дома му беше обраснала с хвойнови храсти и преградена с ръждясала верига. Към дънера на дървото вляво бе закована табела с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. На дървото вдясно имаше друга табела. Надписът гласеше: „НЕДВИЖИМИ ИМОТИ «НЕКСТ СЕНЧЪРИ»“, имаше и телефонен номер. Буквите бяха избледнели и почти не се виждаха сред сгъстяващия се мрак.

Продължих да крача към „Сара“ и отново усетих забързаното туптене на сърцето ми. Комари бръмчаха около лицето ми — техният „сезон“ беше преминал, но ги привличаше миризмата на пот. Навярно им напомняше на миризмата на кръв.

Много ли се страхувах, докато вървях към къщата? Не си спомням. Мисля, че страхът е като болката — забравяме го щом премине. Ала не съм забравил усещането, което ме бе връхлитало при предишните ми неколкочасови посещения тук, особено в случаите, когато вървях сам по Алея 42 — усещане, че действителността е изтъняла. Според мен това е факт — реалността е тънка като полуразтопената ледена покривка на езеро, а хората изпълват живота си със звуци, светлина и движение, опитвайки да скрият изтъняването от самите себе си. Ала на места като Алея 42 „театралният реквизит“ липсва. Останали са само песента на щурците и зелените листа, които изглеждат черни в здрача, преплетените клони, образуващи изкривени лица, туптенето на сърцето ти, кръвта, която пулсира в слепоочията ти, и небето, което избледнява, докато синята кръв на деня се отдръпва от страните му.

Светлината угасва и внезапно разбираш, че тук се крие някаква тайна, едновременно зловеща и прекрасна. Усещаш я при всяко вдишване, виждаш я във всяка сянка, с всяка стъпка очакваш да се натъкнеш на нея. Тук е, ала ти се плъзваш по повърхността й и правиш завой, като кънкьор, който се отправя към дома си.

След като изминах около километър от мястото, където бях оставил колата, спрях за момент. Оставаше ми да завия на север и да извървя още осемстотин метра по алеята, водеща към къщата. Тук пътят прави остър завой, вдясно се простира голяма поляна, спускаща се към езерото. Местните я наричат „Ливадата на Тидуел“, понякога й викат „Старият лагер“. На това място Сара Тидуел и сродниците й били построили своите колиби — разказа ми го Мари Хингърман. (Веднъж взех да разпитвам Бил Дийн и той потвърди версията на Мари, но очевидно разговорът на тази тема му бе неприятен, което ми се стори доста странно.)

Погледнах към езерото. Повърхността му беше гладка като стъкло, водата още бе оцветена в розово от последните отблясъци на слънцето. Не се виждаше нито един плавателен съд. Навярно притежателите на малки яхти или на скутери вече се бяха събрали в бар „Сънсет“, за да похапнат ролца от омари и да се наливат с коктейли. По-късно неколцина от тях, замаяни от наркотици и от алкохол, ще се надпреварват със скутерите си. Питах се дали ще остана достатъчно дълго, за да чуя рева на двигателите. Най-вероятно ще пътувам обратно към Дери, защото съм изпаднал в ужас от онова, което съм открил в къщата, или пък съм разочарован, тъй като страховете ми са се оказали напразни.

„Ах, ти, смешно човече“ — промърмори Стрикланд.

Сепнах се, като се чух да говоря. Нямах представа защо ми е хрумнало това изречение. Спомних си съня, в който бях видял Джо под леглото в спалнята, и потръпнах. Комар изсвири до ухото ми. Махнах с ръка да го прогоня и продължих пътя си.

Оказа се, че съм изчислил времето с абсолютна точност. Застанах в началото на алеята към къщата и като че се озовах в съня си. Дори двата балона, които бяха привързани към табелата с надпис „САРА ЛАФС“ (бяха бял и син и върху тях с черно мастило беше написано: „Добре дошъл, Майк!“) и които се открояваха на фона на тъмната гора, сякаш подчертаваха впечатлението за deja vu… сънищата никога не са напълно еднакви, нали? Предметът, който сме изработили, се различава от онзи, който сме си представяли, защото самите ние се променяме с всеки изминал ден, дори с всеки изминал миг.

Пристъпих към табелата и усетих тайнствеността, която обгърна алеята с падането на мрака. Стиснах дървената плоскост, за да се уверя, че наистина съществува, сетне прокарах палеца си по буквите (като рискувах в плътта ми да се забият тресчици), все едно бях слепец, който чете текст, написан на Брайловата азбука.

Алеята беше почистена от опадалите борови иглички, нямаше ги клоните, прекършени от вятъра, ала водите на Дарк Скор бяха обагрени в розово като в сънищата ми, къщата бе същата, каквато я бях видял в кошмарите си. Бил предвидливо бе оставил да свети лампата над задния вход, слънчогледите, прораснали през цепнатините на дъсчената площадка, отдавна бяха отрязани, но всичко останало бе досущ като в сънищата ми.

Погледнах към тясната ивица небе между преплетените клони. Не видях нищо… почаках… отново вдигнах очи и останах разочарован… зачаках… и ето, че тя се появи точно там, където я очаквах. В един момент виждах само небето (което започваше да се обагря в лилаво, сякаш някой беше разлял мастило), в следващия засия Вечерницата. Хората обичат да се хвалят, че са наблюдавали появяването на звездите, някои сигурно са го виждали, ала през онази юнска вечер аз за пръв и сигурно за последен път в живота си видях как на небосклона грейна Вечерницата. Разбира се, пожелах си нещо, но този път не сънувах, затова не помолих отново да бъдем заедно с Джо.

Вперих поглед в звездата и промълвих:

— Помогни ми. — Исках да добавя още нещо, но не знаех какво. Не знаех каква помощ ми е необходима.

„Достатъчно — прошепна ми въображаем глас. — Видя достатъчно. Върни се при колата и никога повече не стъпвай тук.“

Ала аз имах друг план. Възнамерявах да тръгна към къщата, както бях сторил в моя последен и ужасяващ сън. Възнамерявах да докажа на себе си, че в сенките на старата постройка от борови трупи не се крие чудовище, загърнато с мъртвешки саван. Планът ми до голяма степен се основаваше на вярването на привържениците на Нова епоха10, според които страхът се преодолява само ако не му се подчиниш. Но докато се взирах в лампата над вратата (изглеждаше малка като светулка сред падащия мрак), си спомних за друга, по-песимистична мъдрост, която съветва щом изпиташ страх да си плюеш на петите. Ставаше все по-тъмно, гората изглеждаше все по-заплашителна, а аз все повече се убеждавах в правилността на втората мъдрост.

Отместих поглед от Вечерницата и ме досмеша, като видях, че докато размишлявах, машинално съм отвързал единия балон. Кълбото като че плуваше в мрака, надписът вече не се виждаше.

Помислих си: „Може би всичко е плод на въображението ми и не ще успея да помръдна. Може би отново ме е обхванала пешеходната криза и ще остана тук като вкаменен, докато ме отвлече някое чудовище“.

Ала сега се намирах в реалния свят, а в него не съществува понятието „пешеходна криза“. Пуснах връвчицата, балонът полетя нагоре, а аз тръгнах по алеята. Краката ме слушаха както винаги след онзи ден през 1959 година, когато бях проходил. Навлизах все по-дълбоко в гората, обгръщаше ме чистата, но тръпчива миризма на бор. Веднъж понечих да прескоча падналия клон, който бях виждал в сънищата си, но в действителност не съществуваше.

Сърцето ми още биеше лудо, бях плувнал в пот, която привличаше комарите. Понечих да отметна влажния кичур коса от челото си, но задържах ръката пред очите си, като разперих пръсти. Вдигнах и другата, ала липсваха каквито и да било наранявания; нямаше дори белег на мястото, което бях порязал, докато пълзях из спалнята по време на бурята.

— Добре съм — промълвих. — Всичко е наред.

„Ах, ти, смешно човече!“ — промърмори Стрикланд — отвърна ми някой. Не беше моят глас, нито гласът на Джо, а призрачният глас, който бях чул в последния си кошмар и който ме подтикваше да продължа, когато исках да се откажа. Глас на непознат.

Отново закрачих по алеята. Изминах половината път и се озовах на мястото, където насън бях казал на гласа, че се страхувам от госпожа Данвърс.

— Страхувам се от госпожа Данвърс — произнесох в мрака, за да проверя как ще прозвучат думите в действителността. — Ами ако лошата икономка ме дебне в къщата?

Откъм езерото изкрещя гмурец, но гласът не ми отговори. Пък и едва ли бе необходимо. Госпожа Данвърс не съществуваше — беше само торба с кости в един роман — и гласът го знаеше.

Продължих да вървя. Отминах високия бор, в чийто ствол веднъж Джо беше блъснала джипа, докато караше на заден ход по алеята. Спомням си, че от яд започна да псува като каруцар. Успях да запазя самообладание, докато я чух да вика: „Да ти го начука слон!“, при което избухнах в истеричен смях. Облегнах се на джипа, притиснах длани до слепоочията си и се смях, докато ми потекоха сълзи, а Джо ми хвърляше убийствени погледи.

Макар че се смрачаваше, виждах белега върху ствола — бялата резка като че се носеше над тъмната дървесна кора. Когато насън се озовавах на това място, смътното ми безпокойство винаги прерастваше в ужас. Още преди обвитото в саван същество да изскочи от „Сара“, започвах да усещам, че нещо не е наред, че Бог знае как самата къща е обезумяла. Всеки път, когато в съня си минавах край бора, белязан с белезникава резка, изпитвах желанието да побегна като човечето курабийка.

Сега нямах подобно усещане. Страхувах се, но не изпитвах ужас. Не чувах зад себе си задъханото дишане на преследващо ме чудовище. Най-страшното, на което можех да се натъкна в гората, бе лос, раздразнен от нарушаването на спокойствието му. Или (което беше почти невероятно) да налетя на разгневен мечок.

В съня ми луната беше в последната си фаза, ала тази нощ небесното светило го нямаше. Не очаквах да го видя — сутринта бях прочел метеорологичната прогноза в „Дери Нюз“ и бях обърнал внимание, че е настъпило новолуние.

Дори най-натрапчивото чувство за deja vu е крехко и безлунното небе прогони усещането ми, че сънят се повтаря. Дори се запитах защо съм положил толкова усилия да пресъздам сцената и обстоятелствата, какво съм опитвал да постигна или да докажа. Така ми се пада — сега ми предстои доста да походя до мястото, където бях оставил колата.

Реших първо да взема електрическо фенерче от къщата. Сигурен бях, че ще намеря каквото ми е необходимо в…

От срещуположния бряг на езерото се разнесоха експлозии, последната бе толкова силна, че ехото отекна сред хълмовете. Рязко спрях и затаих дъх. Само преди минути неочакваните гърмежи щяха да ме накарат да се втурна в панически бяг, ала сега се стреснах само за миг. Разбира се, това бяха ракети. Утре бе Денят на независимостта и хлапетата, живеещи на отсрещния бряг, празнуваха предварително, както правят всички деца.

Продължих пътя си към „Сара“. Храсталаците протягаха към мен вейките си като ръце, но сега бяха подкастрени и вече не изглеждаха толкова заплашителни. Не се безпокоях, че няма да има ток — бях достатъчно близо до „Сара Лафс“, виждах как нощните пеперуди кръжат около запалената лампа над задния вход. Дори електрозахранването да беше прекъснато (което често се случва в Западен Мейн, защото електропроводите не са под земята), генераторът се включваше автоматично при спиране на тока.

И все пак се удивлявах доколко подробности от съня ми съществуват в действителност, макар вече да се бях освободил от натрапчивото чувство, че кошмарът се повтаря. Сандъчетата за цветя бяха наредени от двете страни на пътеката, която се спуска към брега на езерото. Сигурно Бренда Мезърв ги е намерила в мазето и е накарала някоя от помощничките си отново да ги постави на местата им. В тях още нямаше цветя, но скоро първите кълнове щяха да се появят. И макар че нощта беше безлунна, виждах черния квадрат върху водната повърхност, намиращ се на петдесетина метра от брега. Бил Дийн беше закотвил сала.

Пред къщата нямаше ковчег, но сърцето ми биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите ми; ако в този момент избухнеха нови фойерверки, навярно щях да закрещя „Ах, ти, смешно човече! — промърмори Стрикланд. — Дай си ми я, с нея събирам прах!“

Ами ако срещата със смъртта ни лишава от разум? Може би оцеляваме, но вече сме обезумели. Нима това се е случило и с мен?

В този момент от кошмара ми вратата се бе отворила с трясък и безформеното бяло същество беше изскочило навън с вдигнати ръце, скрити под мъртвешкия саван. Плахо пристъпих напред, сетне спрях — устата ми беше пресъхнала, дишах на пресекулки. Нямах усещането за deja vu, но за миг си помислих, че призракът ще се появи и в действителността. Стоях като вцепенен и очаквах съществото да се спусне към мен, като машинално стисках в юмруци изпотените си длани.

Водата тихо се плискаше в брега.

Подухна ветрец, който помилва лицето ми и разлюля храсталаците.

Изкрещя гмурец, нощните пеперуди кръжаха около лампата над задния вход.

Никакво чудовище, обвито в бял саван, не отвори вратата; бях близо до къщата и през големите прозорци виждах, че вътре няма нито призрак, нито каквото и да било. Забелязах бележка, затъкната над валчестата дръжка на вратата и листчето хартия ме изтръгна от вцепенението ми. Дълбоко си поех дъх и изминах последните няколко метра до „Сара Лафс“.

Бележката наистина бе оставена от Бил Дийн. Старецът пишеше, че Бренда е напазарувала и е оставила на масата касовата бележка от супермаркета. Килерът ми бил зареден с консервирани храни. Бренда не била купила много продукти, които бързо се развалят, но в кухнята съм щял да намеря мляко, масло, хамбургери и бира — най-необходимото за мъж, който живее сам.

„Ще се видим в понеделник — продължаваше писмото на Бил. — Ако зависеше от мен, нямаше да мръдна от тук и щях лично да те поздравя с «добре дошъл», но жената настоя, че е наш ред да посетим родата по празниците, та заминаваме за Виржиния (Божке, каква жега е там!) да изкараме празника заедно с балдъзата. Ако имаш нужда от нещо или възникнат проблеми…“

Беше написал телефонния номер на балдъзата във Виржиния, както и номера на Бъч Уигинс в градчето, което местните хора наричат ТР. Чувал съм да казват: „С мама ни писна в Бетел и преместихме караваната в ТР.“ Добрият стар Бил не бе пропуснал и телефонните номера на водопроводчика, на електротехника, на Бренда Мезърв и дори на телевизионния техник от Харисън, който бе пренастроил сателитната антена. Обърнах бележката, очаквайки да видя послепис: „Слушай, Майк, ако по време на отсъствието ми избухне ядрена война…“

Зад мен нещо се раздвижи.

Рязко се обърнах и изпуснах бележката. Бялото листче закръжи във въздуха като нощните пеперуди, блъскащи се в лампата. Бях сигурен, че ще видя съществото, обвито със саван, обезумелия обитател на разлагащия се труп на съпругата ми. „Дай си ми книгата, с нея събирам прах, как смееш да идваш тук и да смущаваш спокойствието ми, как се осмеляваш отново да идваш в Мандерлей? А щом си имал нахалството да дойдеш тук, знаеш ли, че за теб няма връщане назад? Тайната ще те погуби, глупаво човече. Ще те погуби!“

Зад мен нямаше нищо. Навярно съм чул шумоленето на вятъра в храстите… само дето въздухът беше напълно неподвижен и ветрецът не милваше пламналите ми страни.

— И все пак е подухнал — изрекох. — Тук няма живо същество.

Когато сте сами, собственият ви глас може да ви изплаши или да ви подейства успокояващо. В случая ефектът беше успокояващ. Наведох се, взех бележката и я пъхнах в задния си джоб, сетне извадих връзката ключове. Стоях под лампата, около която се стрелкаха привлечени от светлината нощни пеперуди, и търсех необходимия ключ. Колкото и да е странно, изглеждаше някак… неизползван. Прокарах пръст по назъбената му страна и се запитах защо след смъртта на Джо не бях летувал в „Сара Лафс“. Няколко пъти бях идвал тук, но само денем и за по един-два часа, колкото да взема някакви вещи. Ако съпругата ми беше жива, сигурно щеше да ме накара да…

В този момент разбрах, че се самозалъгвам. Причината да не идвам в „Сара“ не бе смъртта на Джо. Оправданието беше много удобно — през шестте седмици, които прекарах в Ки Ларго, си повтарях, че вилата ще пробуди скръбта ми — ала сега, докато стоях сред сенките на танцуващите пеперуди (все едно се намирах в някаква абсурдна дискотека) и се вслушвах в крясъците на гмурците, си спомних, че Джоана не бе умряла тук, а в Дери. Беше умряла през август, когато бе нетърпимо горещо… но защо бяхме останали в града? Защо не седяхме по бански костюми на терасата на „Сара“ и не пиехме чай с лед, докато наблюдаваме как скутерите порят водната повърхност и коментираме уменията на летовниците, каращи водни ски? Защо съпругата ми се беше озовала на напечения от слънцето паркинг пред аптеката „Райт Ейд“, след като всяка година по това време бяхме далеч от Дери?

И това не бе всичко. Обикновено оставахме в къщата до края на септември и се наслаждавахме на топлото циганско лято. Ала през 1993 година си бяхме тръгнали още на 7 август. Спомням си датата, тъй като след десетина дни с Джоана заминахме за Ню Йорк, където трябваше да участвам в рекламна кампания, свързана с последната ми книга. Огромният мегаполис беше замрял от лятната жега, пръскачките в Ийст Вилидж и в жилищните райони работеха непрекъснато, но водата мигом се изпаряваше от нагорещените тротоари. Една вечер гледахме „Фантомът на операта“. В един момент Джо ми прошепна: „Мамка му! Фантомът пак е хремав!“ До края на представлението едва сдържах истеричния си смях. Понякога съпругата ми ме изненадваше с постъпките си.

Защо ли бе дошла с мен в Ню Йорк, след като не обичаше да го посещава дори през април или през октомври, когато градът е най-красив? Нямах отговор на този въпрос. Знаех само, че не е стъпвала в „Сара Лафс“ от август 1993 година… но не след дълго разбрах, че съм се лъгал.

Пъхнах ключа в ключалката и го превъртях. Възнамерявах да отида право в кухнята, да включа осветлението и щом намеря фенерчето, да се върна при колата. Съществуваше реална опасност някой пиян шофьор, чиято къща се намира в другия край на алеята, да се блъсне в моя шевролет и да ме осъди да му платя милиони долари.

Къщата беше добре проветрена, долових приятния аромат на бор. Посегнах към бутона за осветлението до вратата, в същия момент някъде в мрака заплака дете. Ръката ми застина във въздуха, побиха ме ледени тръпки. Не изпаднах в паника, но престанах да разсъждавам трезво. Сигурен бях, че ридае дете, но нямах представа откъде идва звукът.

Сетне плачът започна да заглъхва. Не утихна, а заглъхна, сякаш някой грабна детето под мишница и го понесе по дълъг коридор, какъвто няма в „Сара Лафс“. Дори коридорът, който свързва централната постройка с двете крила, не е дълъг.

Звукът постепенно заглъхваше, докато почти престанах да го чувам.

Стоях като вцепенен в мрака и не смеех да включа осветлението. Някакъв вътрешен глас ме подканяше да си плюя на петите като човечето курабийка. Ала друг глас — гласът на разума — постепенно взе превес.

Натиснах бутона, а предателският гласец ми прошепна: „Откажи се, осветлението няма да се включи, не разбираш ли, че сънят ти се сбъдва, глупако?“ Ала лампата в антрето засия и прогони сенките. Вляво бяха полиците, където Джо беше подредила колекцията си от керамични миниатюри, вдясно се намираше библиотечният шкаф. Не бях оглеждал къщата повече от четири години, но всичко си беше на мястото и изглеждаше непроменено. На средната полица в библиотеката видях трите романа на Елмър Ленард, които ми бяха „запас“ в случай на дъждовно време. Когато живееш извън града, трябва да си подготвен за лошо време. Ако не разполагаш с интересна книга, след два дъждовни дни сред горите буквално можеш да превъртиш.

Плачът напълно заглъхна, настъпи тишина, нарушавана само от тиктакането, долитащо от кухнята. Тиктакаше стенният часовник над печката, единствената вещ, при избора на която Джоана бе проявила лош вкус. Циферблатът беше като муцуната на котарака Феликс, големите очи се местеха наляво-надясно, а опашката всъщност беше махалото. Според мен часовниците от този тип са задължителен декор във всеки долнопробен филм на ужасите.

— Има ли някой? — извиках. Пристъпих към тъмната кухня, сетне спрях. Къщата, потънала в мрак, беше като пещера. Нямах представа откъде се разнасяше плачът… а може би звукът е бил само плод на въображението ми.

— Има ли някой? — повторих.

Никой не ми отговори, но въпреки това бях убеден, че наистина съм чул плача. В противен случай изпадането в творческа криза бе най-малкият ми проблем.

На полицата с романите на Елмър Ленард стоеше голямо електрическо фенерче, което работи с осем батерии и временно ще те заслепи, ако го насочат в очите ти. Грабнах го и когато едва не го изпуснах, осъзнах, че съм плувнал в пот и треперя от страх. С разтуптяно сърце стиснах ръкохватката. Очаквах от тъмната дневна да изскочи чудовището със савана и да вдигне призрачните си ръце, досущ като опитен мошеник — политик, който е възкръснал от гроба и се опитва да манипулира избирателите: „Гласувайте за възкресения, братя, и ще бъдете спасени!“

Напипах бутона и включих фенерчето. Лъчът проникна в дневната и освети препарираната глава на лос над камината. Очите на мъртвото животно проблеснаха като светлини под водата. Видях старите столове от камъшит, старото канапе, масата, която все заплашваше да се преобърне, поради което пъхахме под единия й крак сгъната карта за игра или две пластмасови подложки за чаши. Не видях призраци, но реших, че има нещо нередно. В подобен случай безсмъртният Кол Портър11 би казал: „Зарежи тази работа“. Ако потегля веднага щом се добера до колата, ще бъда в Дери около полунощ и ще спя в собственото си легло.

Изключих осветлението в антрето, но не и фенерчето. Чувах тиктакането на грозния часовник (навярно Бил го беше навил) и бръмченето на хладилника. Докато се вслушвах в познатите звуци, изведнъж разбрах: не бях вярвал, че някога ще се върна в къщата. Колкото до плача…

Наистина ли бях чул дете да ридае?

Разбира се. Бях чул плач или нещо подобно. Ала в момента това не ме вълнуваше. Най-важното бе, че идването ми тук бе доста рискована и необмислена постъпка за човек с развинтено въображение. Докато стоях в антрето, осветявано само от фенерчето и от електрическата крушка над задната врата, усетих, че границата между действителността и онова, което съществуваше само във въображението ми, почти е изчезнала.

Излязох от къщата, заключих вратата и тръгнах обратно по алеята, размахвайки фенерчето като махало, което пък ме подсети за опашката на смахнатия котарак Феликс, преобразил се в стенен часовник. Хрумна ми, че трябва да измисля някаква история, с която да оправдая пред Бил неочакваното си заминаване. Невъзможно бе да му оставя бележка, която да гласи: „Като пристигнах, чух детски плач в заключената къща и толкова се изплаших, че побързах да се върна в Дери. Ще изпратя по пощата фенерчето, което взех от библиотеката. Моля те, остави го на мястото му.“ Старецът положително ще разгласи съдържанието на посланието ми и хората ще си кажат: „Нищо чудно, че е побегнал. Май е прекалил с писането на книги. Мозъкът му се е размекнал от съчиняване на романи. Сега се страхува от собствената си сянка. Няма що, това са рисковете на професията.“

Дори никога повече да не стъпех в „Сара Лафс“, не ми се щеше местните да говорят за мен с презрение и подсмихвайки се, да отбелязват, че който много знае, винаги свършва зле. Забелязал съм всеобщото пренебрежително отношение към хората, които си изкарват прехраната чрез въображението си.

Реших да пиша на Бил, че внезапно съм се разболял, което донякъде беше вярно. После ми хрумна да му съобщя, че се е разболял някой от Дери… мой приятел, или пък дори любовницата ми. „Скъпи Бил, приятелката ми се е разболяла, ето защо…“

Спрях рязко, тъй като лъчът на фенерчето освети предницата на шевролета. Бях изминал близо два километра в мрака, без да обръщам внимание на шумовете, долитащи от гората. Нито веднъж не се обърнах, за да проверя дали ме преследва чудовището, обвито с мъртвешки саван, или пък призрачно дете, което се залива от плач. Бях прекалено зает да измисля правдоподобна история и да я разкрася. Съчинявах я във въображението си, вместо на хартия, но се движех по добре познатите ми пътеки. Толкова се бях увлякъл, че забравих страха си. Сърцето ми бе възвърнало нормалния си ритъм, вече не се потях и комарите престанаха да ме хапят. Ненадейно ми хрумна нещо, като че съзнанието ми търпеливо беше изчакало да се успокоя, за да ми напомни важен факт.

Водопроводът! Наскоро водопроводчикът беше сменил повечето тръби в къщата.

— Имало е въздух в тръбите — промърморих и насочих фенерчето към решетката на шевролета. — Ето какво съм чул.

Зачаках здравият разум да ме опровергае, да ме обвини в глупава лъжа. Ала това не се случи… защото версията ми бе напълно правдоподобна. Чувал съм да казват, че когато във водопроводните тръби има въздух, се чуват най-различни звуци — човешки говор, лаене на куче или детски плач. Може би водопроводчикът си е свършил съвестно работата и онова, което чух, не е гъргорене на тръба… но може и да не е изкарал въздуха. Въпросът бе дали да седна зад волана, да измина на заден ход разстоянието до магистралата и да потегля обратно към Дери само защото съм чул някакъв странен звук и то докато съм бил в състояние на стрес.

Реших, че отговорът е отрицателен. Сигурно ще побегна, ако още веднъж имам подобно преживяване (най-вероятно ще откача и ще бръщолевя несвързано като герой от филма „Разкази от криптата“), но звукът, който чух, докато стоях в антрето, не бе достатъчен да ме прогони. По-силна от страха беше надеждата, че в „Сара Лафс“ ще превъзмогна творческата криза.

Откакто се помня, чувам въображаеми гласове. Не зная дали това е едно от задължителните условия да станеш писател пък и никога не съм споделял изживяванията си с колега по перо. Не съм изпитвал потребност да го сторя, защото гласовете, които чувам, са на мои разновидности. Ала понякога ми се струва, че до слуха ми долитат гласове на истински хора, а най-реалният и най-скъпият за мен е гласът на Джо. И ето, че го чух — стори ми се, че долавям леко иронична нотка, примесена с одобрение: „Ще се съпротивляваш ли, Майк?“

— Да — отговорих и размахах фенерчето, при което никелираната броня на шевролета проблесна в мрака. — Точно това ще направя, скъпа.

„В такъв случай… е редно да вдигнем тост, нали?“

— Да — промълвих. Седнах зад волана и подкарах по алеята, водеща към „Сара Лафс“.

Когато за втори път влязох в къщата, не чух детски плач. Без да изпускам фенерчето, обиколих помещенията на долния етаж и включих всички лампи; ако наблизо плуваха яхти с летовници, на хората сигурно се е сторило, че над тях кръжи странна летяща чиния като във филм на Спилбърг.

Според мен къщите имат свой живот в свое измерение на времето, което е различно от това на собствениците им и тече по-бавно. За къщите (особено за по-старите) миналото е по-близо. В моя живот Джоана беше мъртва вече четири години, но според „Сара“ смъртта й бе настъпила наскоро. Едва когато включих всички лампи и оставих фенерчето на полицата с книгите на Елмър Ленард, разбрах колко съм се страхувал да се върна тук и скръбта ми да се пробуди, като видя вещите на мъртвата ми съпруга: книга с подгъната страница на масичката до канапето, на което Джоана обичаше да ляга по нощница и да чете, докато похапва сливи; кутията с овесени ядки на полицата в килера (Джо не признаваше друга закуска освен овесените ядки); старият й зелен халат, който още е окачен в банята в южното крило, дето Бил Дийн още нарича „новото крило“, макар да е било построено преди да купим къщата.

Бренда Мезърв беше проявила съобразителност и се бе постарала да прибере вещите, които ще ми напомнят за Джо, но не бе успяла да скрие всичките. Луксозното издание на романите на Питър Уимси още заемаше почетно място в библиотеката в дневната. Джоана беше кръстила препарирания лос Бънтър и веднъж без всякакъв повод беше окачила звънче на косматата му шия. И сега то продължаваше да виси на лентата от червено кадифе. Може би госпожа Мезърв се е питала дали да го махне, без да подозира, че с Джо често се любехме на канапето в дневната и шеговито подхвърляхме, че сме си играли с хлопката на Бънтър. Бренда Мезърв бе проявила старание, но всеки брак е като собствена територия, като празно пространство на картата на обществото. Тайните, които остават скрити за околните, превръщат това пространство в твоя собственост.

Минавах от помещение в помещение и докосвах предметите. Имах чувството, че ги виждам за пръв път. Присъствието на Джо се усещаше навсякъде. Отпуснах се на камъшитеното кресло пред телевизора. Под тежестта ми кожената възглавница издаде дрезгав звук, стори ми се, че чух съпругата ми да казва: „Извинен си, задето не се извини, Майкъл!“

Закрих с длани лицето си и се разридах. Този изблик сякаш ми помогна напълно да преодолея скръбта, но преживяването беше ужасно. Плаках, докато усетих, че нещо в мен ще се скъса, ако не престана. Най-сетне се поуспокоих. Лицето ми беше подпухнало, хълцах и бях смазан от умора. Всяко мускулче ме болеше — отчасти защото бях отвикнал да ходя пеш, но най-вече от напрежението. Едва ли ще повярвате, ако ви кажа какво усилие ми струваше да се върна тук и да реша да остана в „Сара Лафс“. Да се съпротивлявам срещу гласа, който ми нашепваше час по-скоро да си замина. Призрачният плач, който бях чул, когато за пръв път влязох в къщата, вече ми се струваше съвсем нереален, но отначало бе сломил решителността ми.

Отидох в кухнята, наплисках с вода лицето си и издухах запушения си нос. После занесох куфарите в стаята за гости в северното крило. Не исках да се настанявам в голямата спалня, където спяхме с Джо.

Бренда Мезърв беше предвидила този вариант. На бюрото имаше ваза с полски цветя, на която е облегната картичка с надпис: „Добре дошъл, господин Нунан“. Ако не бях емоционално изчерпан, при вида на ъгловатия почерк на госпожа Мезърв сигурно отново щях да се разридая. Наведох се и помирисах цветята. Ароматът им ми напомни на поляни, облени от слънчева светлина. Съблякох се, захвърлих дрехите си на пода и отметнах завивката на леглото. Имаше нови чаршафи и нови възглавници, ала аз си бях същият стар Нунан.

Лежах, без да изключвам нощната лампа, взирах се в сенките на тавана и не можех да повярвам, че се намирам в „Сара Лафс“. На прага не ме беше посрещнало съществото, обвито със саван… но подозирах, че ще се появи в сънищата ми.

Винаги ми е било трудно да заспя, но тази нощ неусетно се унесох. Когато се събудих, слънцето надничаше през прозореца, а нощната лампа не беше изключена. Не бях сънувал нищо, ала смътно си спомнях, че веднъж се бях събудил и бях чул някъде отдалеч тихия звън на камбанка.