Торба с кости

Глава 15

— Кажете името си за протокола.

— Майкъл Нунан.

— Къде живеете?

— Постоянният ми адрес е Дери, Бентън Стрийт N14, но прекарвам по няколко месеца от годината ТР-90 край езерото Дарк Скор. Къщата ми се намира на Алея 42 близо до шосе N68, писмата си получавам чрез пощенска кутия 832…

Елмър Дърджин, който бе настойник ad litem на Кира Девор, размаха пухкавата си длан пред лицето си, сякаш искаше да пропъди досадна муха или да покаже, че информацията е предостатъчна. Аз бях на същото мнение. Все едно бях момиченцето от „Нашия град“, което, запитано къде живее, отговаря: „Гровърс Корнър, Ню Хампшър, Америка, Северното полукълбо, Земята, Слънчевата система, галактика Млечен път и съзнанието на Бог.“ Седях като на тръни. Бях четирийсетгодишен, но до този момент не бях стъпвал в съдебна зала. Макар да се намирахме в заседателната зала на адвокатската фирма „Дърджин, Питърс и Джарет“ на Бридж Стрийт в Касъл Рок, се чувствах като изправен пред съда.

Имаше и още нещо, което ми направи впечатление. Стенографът не използваше от онези устройства, които приличат на сметачни машини, а стеномаска — странно приспособление, което се прикрепваше към устата му. Бях виждал стеномаски само в архивните черно-бели филми, в които Дан Дърия или Джон Пейн карат буикове с амбразури от двете страни на купето, гледат начумерено и пушат цигари „Кемъл“. Странно бе да видиш в ъгъла на залата човек, който изглежда като най-стария боен пилот на света, още по-странно бе, че всяка моя дума незабавно се повтаряше с глух и монотонен глас.

— Благодаря, господин Нунан. Съпругата ми е чела всички ваши книги и твърди, че сте любимият й автор. Да се отбележи в протокола. — Той гръмко се изсмя. Беше истински шишко, а на мен по принцип шишковците ми допадат — добродушието им е пропорционално на обиколката на талията. Но съществува една подгрупа, която съм нарекъл ЗИДШ — злобни и дребни шишковци. По-добре е да нямаш работа с тях, защото при най-безобидния повод ще подпалят къщата ти и ще изнасилят кучето ти. Повечето са ниски на ръст, под метър и петдесет. Непрекъснато се усмихват, но очите им са сериозни. Злобните и дребни шишковци мразят целия свят, а най-вече мъжете, които нямат шкембета. Към тази категория все още спадах и аз.

— Благодарете на съпругата си от мое име, господин Дърджин. Сигурен съм, че ще ви препоръча коя от книгите ми да прочетете първа.

Той се изкиска. Помощничката му, която седеше от дясната му страна и бе толкова млада, сякаш бе получила университетската си диплома преди броени минути, се изкиска. Най-старият пилот на изтребител F111 продължи да мърмори в стенографската си маска.

— Ще изчакам, докато от Холивуд екранизират ваш роман — ехидно подхвърли Дърджин и очичките му злобно проблеснаха — навярно знаеше, че нито една от книгите ми не е послужила за сценарий на филм. Само по „Раздвояване“ беше заснет телевизионен сериал, който получи приблизително еднакъв рейтинг с директните предавания на националния шампионат по украсяване на канапета. Искаше ми се тъй наречената размяна на любезности да е приключила.

— Аз съм настойникът ad litem на Кира Девор — обяви тлъстият гадняр. — Знаете ли какво означава това, господин Нунан?

— Мисля, че знам.

— Това означава — продължи да каканиже той, — че съдията Ранкорт ми е възложил да преценя — стига да мога, разбира се — как най-добре да бъдат защитени интересите на Кира Девор, ако се стигне до съдебно дело. Той не е задължен да съобрази решението си с моите заключения, но често се случва точно това.

Изгледа ме победоносно и скръсти ръце. Подозирах, че очаква бурни ръкопляскания. Красивата му помощничка пишеше в бележника си като обезумяла. Може би не се доверяваше на стария пилот.

— Това въпрос ли беше, господин Дърджин? — попитах, а Ромео Бизенет ме ритна в глезена. И без да го погледна, знаех, че не го е направил неволно.

Дърджин сви устни, които бяха толкова лъскави и гладки, че изглеждаха намазани с безцветен гланц. Косата му беше почти опадала, а жалките останки бяха грижливо пригладени върху плешивото му теме. Изгледа ме внимателно, сякаш преценяваше дали ще му създавам неприятности. Отново си спомних колко противни са злобните и дребни шишковци. Бях сигурен, че най-сетне е приключил с „учтивостите“.

— Не, господин Нунан, не беше въпрос. Помислих си, че се интересувате защо ви отнемаме от времето, което можете да прекарате на плажа през този прекрасен летен ден. Може би съм сгрешил. Ако обичате…

На вратата силно се почука, сетне в залата влезе Джордж Футман. Този път беше униформен, носеше и пистолет. Внимателно огледа бюста на помощничката, който се очертаваше под тънката й блуза от синя коприна, после й подаде папка и малък касетофон. Преди да излезе, ми хвърли кръвнишки поглед, сякаш казваше: „Помня те, приятелче. Ти си онзи писател, дето се опита да ми хитрее.“

Ромео Бизонет се наведе към мен, прикри с длан устните си и ми прошепна:

— Касетата на Девор.

Кимнах и отново се обърнах към Дърджин.

— Господин Нунан, познавате Кира Девор и майка й Мари Девор, нали?

Запитах се защо като името й е Мари й казват Мати… и изведнъж разбрах, както докато разговаряхме по телефона бях разбрал, че тя носи къси бели панталонки и фланелка без ръкави. Когато е проговорила, Кира е произнесла Мати вместо Мари.

— Господин Нунан, извинете, че губим ценното ви време, но моля за отговор на въпроса.

— Не е необходимо да се заяждате — намеси се Ромео Бизонет. Говореше кротко, но погледът, който му хвърли Елмър Дърджин, подсказваше, че ако злобните и дребни шишковци станат господари на света, Бизонет ще бъде в първия товарен влак, отправил се към концентрационния лагер.

— Извинете — побързах да кажа, преди дебелакът да проговори. — Отплеснах се за една-две секунди.

— Може би ви е хрумнала идея за нов роман. — Лъщящите му устни се разтеглиха в ехидна усмивка. Приличаше на блатна жаба, издокарана със спортно сако. Обърна се към стенографа с молба да заличи последното изречение, сетне повтори въпроса за Кира и Мати.

Отвърнах, че ги познавам.

— Веднъж или повече пъти сте ги срещали?

— Повече.

— Колко пъти?

— Два.

— Разговаряли ли сте с Мари Девор по телефона? Въпросите му вече ме караха да се чувствам неловко, но бях длъжен да отговарям.

— Да, разговаряли сме.

— Колко пъти?

— Три пъти. — За трети път бяхме разговаряли завчера, когато тя бе предложила след като дам свидетелски показания, да обядвам заедно с нея и с Джон Стороу на общинската ливада. Какво лошо има да си устроим пикник пред очите на всички жители на градчето и на Господ Бог, при това ролята на блюстител на морала ще играе виден нюйоркски адвокат?

— Разговаряли ли сте с Кира Девор по телефона?

Не очаквах подобен въпрос и бях неподготвен. Може би точно затова шишкото ми го задаваше.

— Господин Нунан, отговорете.

— Да, разговарял съм веднъж с нея.

— Ще ни кажете ли за какво разговаряхте?

— Ами… — Погледнах към Бизонет, но и той не беше очаквал подобен въпрос и не можеше да ми помогне. — Мати…

— Моля? — Дърджин се приведе като хрътка, надушила следа. Очичките му, които почти не се виждаха сред подпухналата му плът, победоносно проблеснаха. — Мати ли казахте?

— Мати Девор. Мари Девор.

— Мати ли я наричате?

— Да — отвърнах и изпитах непреодолимо желание да добавя: „Казвам й Мати, когато сме в леглото! Викам й: «О, Мати, моля те, не преставай!»“ Ала се въздържах и обясних: — С това име тя се представи, когато се запознахме. Случи се на…

— Ще стигнем и до запознанството ви, но в момента се интересувам от разговора ви с Кира Девор по телефона. Кога сте го провели?

— Вчера.

— На 9 юли 1998 година, така ли?

— Да.

— Кой е набрал номера ви?

— Ма… Мари Девор.

„Сега ще попита защо се е обадила — помислих си, — а аз ще обясня, че е искала да предприемем поредния сексмаратон и че преди да се чукаме, си хапваме ягоди с шоколадова глазура и разглеждаме снимки на голи уродливи джуджета.“

— Тогава как се е случило така, че Кира да разговаря с вас?

— Чух я да казва на майка си, че имала да ми съобщи нещо важно и я помоли да й даде слушалката.

— Какво е искала да ви каже?

— Че за пръв път си е измила косата с шампоан.

— А спомена ли ви, че се е закашляла?

Млъкнах и се втренчих в него. В този момент разбрах защо хората мразят адвокатите, особено онези, които ги поставят натясно.

— Господин Нунан, желаете ли да повторя въпроса?

— Не — промърморих и се запитах как е научил тези подробности. Може би мръсниците подслушват телефона на Мати, моя телефон или и двата. За пръв път усетих на свой гръб какво е да имаш враг, който притежава петстотин милиона долара. Човек с толкова много пари може да подслушва всички телефони, които пожелае. — Каза, че се била закашляла от шампоана. Но иначе беше…

— Благодаря, господин Нунан. А сега да поговорим за…

— Оставете го да се доизкаже — прекъсна го Бизонет. Едва ли беше очаквал, че ще се наложи да ме защитава, но изражението му подсказваше, че няма нищо против да се „включи в играта“. Приличаше на куче от породата „блъдхаунд“ с вечно тъжни очи, но знаех, че мога да му се доверя. — Не се намираме в съдебната зала и господин Нунан не е подложен на разпит.

— Първата ми грижа е за благото на детето — заяви Дърджин. Високопарните му думи и смиреният му тон не си подхождаха — все едно да залееш с разтопен шоколад царевично пюре. — Приемам твърде присърце тази отговорност и може би съм се поувлякъл. Извинете, ако съм ви обидил, господин Нунан.

Замълчах. Ако отговорех, че приемам извинението му, Щях да съм лицемер като него. Ето защо промърморих:

— Исках само да кажа, че Ки се смееше, докато ми разказваше за случилото се. После майка й ми се обади и също се смееше.

Докато говорех, Дърджин отвори папката, която му беше донесъл Футман, и запрелиства документите в нея, сякащ изобщо не ме слушаше. После подхвана:

— Майка й… Мати, както я наричате…

— Точно така я наричам! — прекъснах го. — Ще ми обясните ли откъде знаете за какво сме разговаряли?

— Това не ви засяга, господин Нунан. — Извади един лист хартия и затвори папката. За миг го вдигна срещу светлината, като че разглеждаше рентгенова снимка. Видях, че е изписан с текст, напечатан на машина. — Да се върнем към запознанството ви с Мари и с Кира Девор. Било е на четвърти юли, нали?

— Да.

Дърджин гледаше листа и кимаше, все едно проверяваше дали показанията ми отговарят на написаното.

— Точно така, сутринта на четвърти юли. Първо сте се запознали с Кира Девор.

— Да.

— Защото майка й не е била с нея, нали?

— Въпросът ви е неправилно формулиран, господин Дърджин, но да речем, че отговорът е положителен.

— Поласкан съм, че ме поправя човек, чиито романи са били в класациите за най-продаваните книги — процеди той и се усмихна. Усмивката му подсказваше, че с удоволствие би изпратил и мен в концлагер. — Разкажете ни как сте се запознали с Кира Девор, сетне с Мари Девор… с Мати, ако това име повече ви допада.

Разказах какво се е случило. Щом свърших, Дърджин придърпа касетофона пред себе си. Забелязах, че ноктите му лъщят като устните му.

— Господин Нунан, вярно ли е, че е имало опасност да прегазите Кира?

— В никакъв случай. Шофирах с около шейсет километра в час, защото пред гаража има знак за ограничение на скоростта. Видях малката, достатъчно отдалеч, за да спра.

— Да предположим, че сте шофирали по другото платно. Пак ли щяхте да я видите навреме?

За разлика от другите му въпроси този беше зададен с основание. Ако кола се движеше по отсрещното платно, би могла да връхлети върху момиченцето. И все пак…

— Да — отвърнах. Той вдигна вежди:

— Сигурни ли сте?

— Да, господин Дърджин. Може би щеше да се наложи рязко да ударя спирачки, но…

— Вие сте се движили с шейсет километра в час.

— Точно така. Казах ви, че има знак за ограничаване на скоростта на…

— На тази отсечка от шосе N68. Да, вече ми го казахте. Как мислите, повечето шофьори спазват ли ограничението?

— Не съм бил в ТР от 93-та година и не мога да…

— Хайде, господин Нунан, не разиграваме сцена от ваша книга. Бъдете така добър да отговаряте на въпросите ми, иначе ще си загубим целия ден.

— Старая се да отговарям, господин Дърджин.

Той примирено въздъхна:

— Купили сте къщата на брега на Дарк Скор в началото на осемдесетте. А знаците за ограничение на скоростта от памтивека са си на същото място: пред смесения магазин „Лейквю“, пред пощата и пред „Гараж за какво ли не“ на Дик Брукс.

— Вярно е — съгласих се.

— И тъй, отново ви задавам същия въпрос — мислите ли, че повечето шофьори спазват ограниченията?

— Нямам наблюдения, но смятам, че мнозина не се съобразяват с пътния знак.

— Искате ли да чуете свидетелските показания на заместник-шериф Футман, според когото най-много глоби за превишена скорост са били наложени в ТР-90?

— Не, благодаря — отвърнах съвсем искрено.

— Докато разговаряхте с Кира Девор и после с майка й, покрай вас минаха ли някакви превозни средства?

— Да.

— Колко на брой?

— Не си спомням. Мисля, че няколко.

— Може би три.

— Възможно е.

— Или пет.

— Като че ли не бяха толкова много.

— Не можете да кажете с точност, така ли?

— Да.

— Не сте им обърнали внимание, защото Кира Девор е била разстроена.

— Всъщност тя се държеше доста свободно за дете на нейната…

— Разплака ли се пред вас?

— Ами… да.

— Заради онова, което й е сторила майка й ли?

— Не е редно да ми задавате такъв въпрос.

— А според вас редно ли е да се остави едно дете без надзор и то да се движи по средата на шосето в празничната утрин, когато движението е най-натоварено?

— За Бога, по-кротко — обади се Ромео Бизонет, който изглеждаше още по-опечален.

— Оттеглям въпроса — промърмори Дърджин.

— Уточнете кой — заядох се.

Той отегчено ме изгледа, сякаш искаше да каже, че до гуша му е дошло от тъпанари като мен и поведението ми изобщо не го изненадва.

— Колко коли минаха покрай вас от момента, когато сте грабнали детето и сте го занесли на безопасно място, до раздялата ви с майката и момиченцето?

Не ми се нравеше фразата „занесли на безопасно място“, но докато обмислях отговора, старият стенограф вече беше записал въпроса. Всъщност точно това бях направил, но опитах да увъртам:

— Казах ви, че не съм сигурен.

— Посочете приблизителния им брой.

— Може би бяха три коли.

— Включително онази, която е шофирала Мати Девор ли? Карала е… — Той погледна листа, който беше извадил от папката. — …джип „Скаут“, модел 1982 година.

Спомних си как Кира отбеляза, че „Мати кара бързо“ и разбрах накъде бие противният шишко. Само че не можех да му попреча.

— Наистина джипът беше марка „Скаут“. Не забелязах какъв е моделът.

— Когато е минала покрай мястото, където сте стояли с Кира в прегръдките ви, с каква скорост е шофирала Мари Девор — съобразена с ограничението или по-висока?

Мати караше поне с осемдесет километра в час, но заявих на Дърджин, че не мога да кажа със сигурност. Той настояваше да си спомня (все едно ме подканваше: „Зная, че никога не сте виждали клуп за бесене, господин Нунан, но съм сигурен, че ако се постараете, ще го направите“), ала аз упорито отказвах. Дърджин отново взе листа:

— Господин Нунан, ще се изненадате ли, ако разберете, че двама свидетели — Ричард Брукс, собственик на „Гараж за какво ли не“, и Ройс Мерил, пенсиониран дървосекач — твърдят, че госпожа Девор е шофирала с много по-висока скорост от разрешената?

— Не обърнах внимание, защото разговарях с момиченцето.

— За ваше сведение Ройс Мерил настоява, че тя е карала поне със сто километра в час.

— Глупости! Ако беше вярно, като удари спирачки, джипът щеше да излети от платното и да се преобърне.

— Според заместник-шериф Футман следите от гумите показват, че скоростта е била минимум осемдесет километра в час — заяви Дърджин. Не ми задаваше въпрос, но ме изгледа предизвикателно, сякаш ме подканваше да се съпротивлявам и да затъвам все по-дълбоко в подвижните пясъци. Замълчах. Той скръсти ръце на масата и се наведе към мен:

— Господин Нунан, ако не сте били занесли малката на безопасно място, възможно ли е било тя да бъде прегазена от джипа, шофиран от майка й?

Въпросът беше коварен — какво да отговоря? Бизонет пет пари не даваше за мен и вниманието му беше насочено към хубавичката помощничка на Дърджин. Спомних си книгата, която Мати четеше едновременно с „Бартълби“ — „Безмълвният свидетел“ от Ричард Норт Патерсън. За разлика от героите на Гришам адвокатите, описани от Патерсън, винаги бяха адски самоуверени.

„Възразявам, господин съдия, въпросът към свидетеля е подвеждащ“ — би казал някой от тях.

Вдигнах рамене:

— Съжалявам, но не мога да отговоря. Не съм си взел кристалната топка.

В очите му отново проблеснаха гневни пламъчета:

— Господин Нунан, предупреждавам ви, че ако не отговорите на въпросите ми, по-късно ще ви призоват от Малибу, от Файър Айлънд или където и да се запилеете, за да напишете поредния си шедьовър.

Вдигнах рамене:

— Както кажете. Вече обясних, че разговарях с момиченцето, поради което не обърнах внимание с каква скорост шофира майката. Но как да ви отговоря дали Ройс Мерил е добре със зрението и дали заместник-шерифът Футман е измерил тъкмо следите от гумите на джипа. Може би не знаете, но на този участък от шосето има следи от гумите на много превозни средства. Да допуснем, че госпожа Девор е карала с осемдесет, дори с деветдесет километра в час. Тя е едва на двайсет и една години, Дърджин. Младежите на тази възраст са с добри рефлекси и вече са опитни шофьори. Според мен тя в никакъв случай нямаше да прегази детето…

— Достатъчно!

— Защо ме прекъсвате? Може би защото не казвам онова, което искате да чуете. — Бизонет отново ме ритна по глезена, но аз не му обърнах внимание. — Заявихте, че защитавате интересите на Кира, но според мен сте на страната на дядо й.

Той ехидно се усмихна, сякаш казваше: „Хитрееш, а? Ще си платиш, задето ме разиграваш!“ Придърпа по-близо до себе си касетофона и промърмори:

— След като споменахте дядото на Кира, господин Максуел Девор, понастоящем живущ в Палм Спринг, предлагам па поговорим за него.

— Както желаете.

— Разговаряли ли сте някога с Максуел Девор?

— Да.

— Лично или по телефона?

— По телефона. — Искаше ми се да добавя, че кой знае как старецът е открил номера ми, който не е вписан в указателя, но се въздържах — та нали Мати беше постъпила по същия начин.

— Кога сте разговаряли?

— Вечерта на четвърти юли. Когато ми се обади, тъкмо наблюдавах фойерверките.

— Навярно сте разговаряли за приключенията на Кира през същия ден, така ли? — Дърджин демонстративно извади от джоба си аудиокасета. Приличаше на фокусник, който показва на публиката разгъната копринена кърпичка. Нещо ми подсказваше, че той блъфира. Сигурен бях, че Девор е записал нашия разговор — едва по-късно осъзнах, че характерното бръмчене по линията е било по-силно — и че записът е на касетата, която Дърджин пъхна в касетофона… и все пак той блъфираше.

— Не си спомням — отговорих.

Той тъкмо се канеше да затвори прозрачното капаче, но ръката му застина във въздуха. Изгледа ме така, сякаш не вярваше на ушите си, а от гняв по страните му. избиха червени петна.

— Не си спомняте ли? Не може да бъде, господин Нунан. Убеден съм, че писателите се стараят да запаметяват проведените разговори, а пък този се е състоял само преди седмица. Разкажете за какво разговаряхте.

— Не мога, честна дума — отговорих безстрастно.

За миг Дърджин като че изпадна в паника, после лицето му се проясни. Прокара пръст по бутоните на касетофона и зададе следващия си въпрос:

— Как господин Девор започна разговора?

— Каза „ало“ — отговорих. Иззад стеномаската се разнесе приглушен звук. Може би старецът се беше изкашлял, а може би бе сподавил смеха си.

Лицето на Дърджин пламна от гняв, но той се опита да се овладее.

— Какво ви каза после?

— Не си спомням.

— Попита ли ви какво се е случило сутринта?

— Не си спомням.

— Не му ли казахте, че сте видели как майката и детето заедно берат цветя? Мисля, че точно това сте заявили на разтревожения дядо на Кира, когато ви е запитал за случката, за която вече говорел целият град.

— По-полека — намеси се Бизонет и направи знак, с който треньорите на баскетболните отбори искат прекъсване на играта.

Дърджин гневно го изгледа. Лицето му вече беше мораво, като че всеки момент той ще получи апоплектичен удар. Устните му бяха разтегнати в грозна гримаса, виждаха се равните му зъби с коронки — истински произведения на зъботехническото изкуство.

— Вие пък какво искате? — сопна се гневно, сякаш Бизонет току-що беше влязъл и се опитваше да му разясни принципите на мормонската религия или на окултизма.

— Искам да престанете да подвеждате моя клиент и историята с брането на цветята да бъде заличена от протокола.

— Защо? — озъби се Дърджин.

— Защото опитвате да запишете в протокола фрази, които свидетелят не е изрекъл. Моля за прекъсване на заседанието. Междувременно ще се свържем със съдията и ще го попитаме за мнението му…

— Оттеглям въпроса — процеди шишкото и ме изгледа с безпомощна ярост. — Господин Нунан, ще ми помогнете ли да изпълня задълженията си?

— Ще помогна на Кира, стига да мога.

— Добре. — Той кимна, сякаш не беше разбрал значението на думите ми. — За какво разговаряхте с Макс Девор?

— Не си спомням — заявих и го погледнах в очите. — Може би ще опресните паметта ми.

За миг настъпи тишина, както се случва при игра на покер с големи залози секунда преди играчите да свалят картите си. Дори старият пилот мълчеше, а немигащите му очи бяха вперени в мен. Сетне Дърджин отмести касетофона (забелязах, че го гледа със същото отвращение, което понякога изпитвам към телефона) и отново ме заразпитва за случилото се сутринта на четвърти юли. Изобщо не повдигна въпрос за това, че във вторник съм вечерял с Кира и Мати, повече не спомена и за разговора с Девор, когато бях изрекъл куп лъжи.

Продължи да ми задава въпроси чак до единайсет и половина, ала и двамата знаехме, че разпитът бе приключил в мига, когато той отмести касетофона.

— Майк! Майк, насам! — Мати, която седеше на една от масите за пикник на площадката зад естрадата, махаше, за да привлече вниманието ми. Изглеждаше много щастлива. Махнах й в отговор и тръгнах към нея, като си пробивах път между деца, които играеха на гоненица, и влюбени двойки, които прегърнати седяха на тревата. Към мен полетя фризби — наведох се да го избегна, а някаква немска овчарка с подскок го улови.

Забелязах, че на масата се е настанил и висок червенокос мъж, но не успях да го разгледам. Мати ме посрещна на пътеката, прегърна ме и ме целуна толкова звучно и силно, че зъбите ми едва не нараниха устните ми. Усмихна се като палаво момиченце и възкликна:

— Целували ли са те толкова сърдечно?

— Не ми се е случвало от четири години насам — промърморих. — Доволна ли си? — Страхувах се, че ако веднага не се отдръпне, ще получи физическо доказателство за удоволствието, което ми беше доставила.

— Какво друго ми остава? — с престорено примирение въздъхна тя и се обърна към червенокосия: — Пак ли оплесках нещата?

— Донякъде — отговори той. — Слава Богу, че в момента не ви наблюдават старите клюкари от „Гараж за какво ли не“. Майк, аз съм Джон Стороу. Приятно ми е да се запознаем, след като досега сме разговаряли само по телефона.

Веднага ми допадна, може би защото изглеждаше толкова трогателен — носеше елегантен костюм с жилетка и старателно подреждаше картонените чинии на масата за пикник, а червеникавите му къдрици се развяваха като водорасли, понесени от силно подводно течение. Имаше бяла кожа, осеяна с лунички — хората с такава кожа никога не хващат слънчев загар. Сигурно беше трийсетинагодишен, но изглеждаше на възрастта на Мати. Навярно едва след пет-шест години ще възмъжее достатъчно, че барманите да му сервират алкохол, без да му искат личната карта.

— Настанявай се — покани ме той. — Ще си устроим пиршество със специалитетите на „Касъл Рок Варайъти“ — месни ролца, които Бог знае защо тук наричат италиански сандвичи, понички с италианско сирене, пържени картофки с чеснов сос, шоколадови десертчета и… какво още? А, да, забравих напитките. — Той извади от плика три бутилки с безалкохолна бира. — Предлагам да започваме. В петък и в събота Мати е дежурна в библиотеката от два следобед до осем вечерта, а точно сега не е желателно да закъснява за работа.

— Как мина сбирката на литературния кръжок? — обърнах се към Мати. — Виждам, че Линди Бригс не те е изяла с парцалите.

Тя се засмя, стисна дланите си и вдигна ръце в победоносен жест:

— Направо им взех ума. Обаче не посмях да им кажа кой ми е разтълкувал основната идея…

— Слава Богу, че не си посмяла — намеси се Стороу, който старателно отстраняваше конците от месното ролце и го гледаше подозрително, като че се колебаеше да го опита.

— …затова обясних, че съм прочела няколко литературни разработки на романа — доволно заяви Мати. — Бях много горда, почувствах се така, сякаш съм завършила колеж.

— Радвам се.

— Къде е Бизонет? — попита Джон. — Досега не съм срещал човек на име Ромео.

— Днес няма да имаш щастието да се запознаеш с него. Бързаше да се върне в Луистън.

— Всъщност може би е по-добре първоначално да не ни виждат заедно — промърмори той, отхапа парче от сандвича и изненадано възкликна: — Хм, вкусно е! — После се обърна към мен: — Разкажи какво се случи.

Докато говорех, двамата почти се нахраниха. Най-сетне и аз взех сандвича си, а след първата хапка ме обзеха носталгични спомени. Бях забравил колко вкусно е месното ролце. Да му се не види, защо най-вкусните храни са най-нездравословни? Май същото се отнася и за сърдечните прегръдки от страна на млади жени, които са замесени в скандално съдебно дело.

— Много интересно — промърмори Джон. — Не очаквах подобен развой на събитията. — Взе си поничка със сирене, разчупи я на две и с отвращение се втренчи в лепкавия белезникав пълнеж. — Тукашните хора наистина ли консумират туй чудо?

— А пък нюйоркчаните ядат рибешки пикочни мехури — побързах да защитя местните специалитети. — И то сурови.

— Сигурно. — Той потопи поничката в пластмасовата кутия, съдържаща сос за спагети, който в Западен Мейн се нарича сос със сирене, и предпазливо отхапа един залък.

— Какво ще кажеш? — попитах.

— Не е лошо… но сигурно трябва да се консумира, докато е топло.

Което е самата истина — да ядеш студени понички с италианско сирене е все едно да хапваш сополи. Въздържах се да споделя тази констатация със сътрапезниците си, за да не развалям хубавото им настроение през този прекрасен летен ден.

— Не ми е ясно защо Дърджин не е пуснал касетата със записа — замислено промълви Мати.

Джон се протегна така, че ставите му изпукаха, погледна я както баща гледа послушното си дете, и отвърна:

— Може би никога няма да научим причината.

Изглеждаше много доволен, защото бе убеден, че Девор няма да заведе дело. Не ми се искаше Мати да се зарази от оптимизма му и да храни прекалено големи надежди. Въпреки младостта си Джон Стороу не беше наивен (искрено се надявах, че съм го преценил правилно), но все пак му липсваше житейски опит. Освен това нито той, нито Мати знаеха историята за шейната на Скутър Лариби. Не бяха видели изражението на Бил Дийн, докато ми я разказваше.

— Ще изброя няколко предполагаеми причини Девор да се откаже да използва касетата — продължи Джон. — Интересуват ли те?

— Разбира се.

Той се избърса с хартиена салфетка и започна да изрежда на пръсти: — Първо, той ти се е обадил. В подобни случаи записът на разговора почти никога не се приема като доказателство. Второ, и неговото поведение не е било безупречно, нали?

— В никакъв случай.

— Трето, лъжите ти донякъде злепоставят теб, не и Мати. Между другото историята с шампоана е много забавна и дори трогателна. Ако това е най-силното оръжие на враговете ти, по-добре още сега да се откажат. Четвърто, което според мен е най-важното, подозирам, че Девор страда от заболяването на Ричард Никсън.

— Какво е това заболяване? — попита Мати.

— Касетата, която е дал на Дърджин, не е единствената. Сигурен съм, че този тип записва всичките си разговори по телефона. Може би се страхува, че ако представи този запис като доказателство в съда, ще изискаме да бъдат представени и останалите. Това е най-силният ни коз.

— Какво е записано на тези касети, та е толкова компрометиращо? — недоумяваше Мати. — Защо не ги унищожи, щом го поставят в неизгодно положение?

— Да допуснем, че е невъзможно — намесих се. — Ами ако са му необходими поради други причини?

— Няма значение — заяви Джон. — Най-важното е, че Дърджин е блъфирал. — Леко удари с юмрук по масата и добави: — Убеден съм, че Девор ще се откаже от попечителството.

— Не бива да правим прибързани заключения — казах, но широката усмивка и грейналото лице на Мати ми подсказаха, че намесата ми е закъсняла.

— Разкажи на Майк още какво си свършил, защото наближава време да отида на работа — обърна се тя към Джон.

— Кой се грижи за Кира, когато си в библиотеката? — попитах.

— Госпожа Кълъм, която живее на около три километра от нас. А през юли Кира посещава занятията на лятното Библейско училище, които са от десет до три следобед. Твърди, че й харесвали песните и интересните приказки за Ной и Мойсей. След приключване на занятията автобусът я оставя при съседката, а аз отивам да я взема малко след девет. — Тя печално се усмихна и добави: — По това време мъничето ми вече е заспало на канапето.

Джон говори петнайсетина минути. Макар отскоро да се занимаваше със случая, бе предприел решителни действия. Наел бил частен детектив в Калифорния да събере сведения за Роджър Девор и Морис Ридинг („Събирам сведения“ беше много по-приемлива фраза отколкото „шпионирам“.) Най-важното било да разберем какви са отношенията между двамата Девор и дали Роджър знае за плановете на баща си относно Кира. Освен това възнамерявал да проучи с какво се е занимавал старият Макс, откакто се е завърнал в ТР-90. За целта щял да наеме друг частен детектив, когото му препоръчал Ромео Бизонет, моят „адвокат под наем“.

Докато говореше, като от време на време правеше справка в джобния си бележник, си спомних какво беше казал за богинята на правосъдието по време на първия ни телефонен разговор: „Окови я с белезници, запечати устата й с лепенка, изнасилвай я и я охулвай.“ Е, може би не постъпвахме толкова жестоко с горката Темида, но бяхме доста грубички с нея. Представих си как ще принудят Роджър Девор да пристигне тук чак от Калифорния, за да го разпитат за сексуалните му предпочитания. Съжалявах го, ето защо непрекъснато си напомнях, че не ние, а баща му го е поставил в толкова неловко положение.

— Успя ли да си уредиш среща с Девор и с главния му правен консултант? — попитах.

— Още не съм. Хвърлил съм въдицата, свалил съм картите си… избери любимата си метафора и я използвай.

— Пуснал си машината в ход — сериозно обяви Мати.

— Заложил си капана — добавих.

Спогледахме се и избухнахме в смях, а Джон ни изгледа, печално поклати глава и отново отхапа от студената поничка.

— Налага ли се да се срещнеш с Девор само в присъствието на адвоката му? — попитах.

— В противен случай съществува реална опасност като спечелим делото, Девор да подаде възражение, основано на неетично поведение от страна на адвоката на Мари Девор — отвърна Джон.

— Пепел ти на устата! — възкликна тя.

— Говоря съвсем сериозно. На срещата непременно трябва да присъства адвокатът му. Но мисля, че ще се запозная с компютърния гений едва по време на следващото ми посещение. Още не съм го зърнал и ще пукна от любопитство.

— Щом ти трябва толкова малко, за да бъдеш щастлив, гледай в четвъртък вечер да бъдеш на игрището на софтбол — промълви Мати. Сърцето ми се сви от горчивината, която долових в гласа й. — Гарантирам, че Максуел ще бъде там. Ще седи на луксозната си инвалидна количка, ще се залива от смях, ще ръкопляска и на всеки петнайсет минути ще вдишва кислород от проклетата бутилка.

— Идеята си я бива — отговори Стороу. — През двата почивни дни се налага да бъда в Ню Йорк — заминавам apres Осгуд — но може би ще се върна във вторник. Не е зле да взема и бейзболната си ръкавица. — Той стана и се залови да прибира мръсните картонени чинии и остатъците от храната. Помислих си, че изглежда едновременно превзет и странно трогателен, също като Стан Лоръл, когато си сложи кухненска престилка. Мати учтиво го отблъсна и се залови да разчисти масата.

— Никой не хапна от шоколадовите десертчета — печално обяви тя.

— Занеси ги на дъщеричката ти — предложи Джон.

— В никакъв случай. Не й разрешавам да яде такива боклуци… — Внезапно осъзна какво е казала и избухна в смях. С Джон също се засмяхме.

Мати беше оставила стария си джип на паркинга зад паметника, изобразяващ войник с униформа от Първата световна война, чиято каска почти не се виждаше от курешките. До джипа беше паркиран нов-новеничък форд „Торъс“ с етикет на агенцията за коли под наем „Херц“ на предното стъкло. Джон отвори задната врата и остави на седалката дипломатическото си куфарче, което беше едновременно елегантно и непретенциозно, сетне се обърна към Мати:

— Ако успея да се върна във вторник, ще ти телефонирам. Ще ти се обадя и в случай, че чрез онзи Осгуд уредя да се срещна със свекъра ти.

— Следващия път аз черпя — усмихна се тя. — Ще купя от италианските сандвичи, явно ви харесаха.

Той се усмихна и стисна с едната си длан ръката на Мати, а в другата — моята ръка. Приличаше на наскоро ръкоположен свещеник, който се готви да извърши първото си бракосъчетание. После започна да ни дава последни инструкции:

— Ако се наложи, разговаряйте по телефона, обаче не забравяйте, че сигурно ви подслушват. Не бива да се виждате, но в краен случай може да се срещнете в супермаркета, или пък на Майк да му се наложи да вземе книга от библиотеката.

— За тази цел трябва да подновиш картата си — с престорена строгост каза Мати.

— И никакви гостувания в караваната. Ясно ли е?

Двамата с Мати кимнахме, ала Джон като че не ни повярва. Запитах се дали израженията ни и поведението ни не издават тайните ни помисли.

— Девор обвинява Мати, че е безотговорна и неспособна да се грижи за детето си, но може би ще претърпи провал — продължи Джон. — Не му давайте повод да промени стратегията си. Ще обяви двама ви за любовници, нищо чудно да намекне за нечисти помисли на Майк по отношение на Кира.

— Какво говориш! — потресено възкликна Мати и отново заприлича на разгневено дванайсетгодишно момиче.

— Този човек толкова отчаяно желае Кира, че нищо чудно да обвини Майк в педофилия.

— Но това е нелепо! Обаче ако свекърът ми е готов да ме очерни, то и ние…

Стороу кимна:

— И ние ще му отвърнем със същото. Ходът на съдебното дело ще се следи от всички големи ежедневници. Бог ми е свидетел, че ще се постарая да го избегнем. Шумните съдебни процеси се отразяват пагубно на възрастните, камо ли на децата. — Наведе се, целуна Мати по страната и добави: — Съжалявам, но това е горчивата истина. — Тонът му подсказваше, че наистина съжалява. — Делата за попечителство неизменно са свързани със скандали и с изваждане на показ на нечии кирливи ризи.

— Не мога да повярвам, че… че някой ще прибегне до толкова непочтени средства само и само да спечели — едва чуто прошепна тя.

— Отново те предупреждавам. — Джон опита да си придаде суров вид, което бе почти невъзможно, защото бе прекалено млад, а лицето му — прекалено добродушно. — Положението е двойно по-опасно, защото противникът ни е много богат и не разполага с убедителни доказателства. Бог знае докъде може да стигне.

— Още ли се страхуваш за Ки? — попитах Мати. — Още ли чувстваш, че е в опасност?

Мислех, че ще отговори уклончиво — янките мразят чужди хора да се бъркат в живота им — но очевидно разумът й надделя над вродената й горделивост. Увъртането беше лукс, който тя не можеше да си позволи.

— Страхувам се. Имам предчувствие, че ще се случи нещо лошо.

Джон се намръщи. Сигурно и на него му беше минало през ум, че Девор ще прибегне към незаконно деяние, за да получи детето.

— Постарай се винаги да я държиш под око. Вярвам в интуицията. Случило ли се е нещо, което да потвърди страховете ти?

— Не — побърза да отговори тя и погледна към мен, за да ми подскаже да държа езика зад зъбите си. Отвори вратата на джипа и тави на задната седалка плика с шоколадовите десертчета — в крайна сметка й беше дожаляло да ги изхвърли. После се обърна към нас и в очите й проблесна гняв: — Няма как да последвам съвета на Джон. — Пет дни от седмицата съм на работа, а през август, когато новопостъпилата информация се прехвърля на микрофилми, ще работя и през съботните дни. Ки обядва в трапезарията на лятното Библейско училище и вечеря при съседката Арлен. Заедно сме само сутрин. През останалото време… — Знаех какво ще каже още преди да го е изрекла и все пак изтръпнах от думите й. — През останалото време е беззащитна в ТР.

— Ще ти помогна да намериш детегледачка — предложих, като си помислих, че услугите на помощничката в домакинството ще ми струват много по-малко от услугите на Джон Стороу.

— Не! — извикаха двамата едновременно, погледаха се и се разсмяха. Но макар да се смееше, Мати изглеждаше напрегната и тъжна.

— Не бива да има писмени доказателства, уличаващи Майкъл Нунан — обясни Стороу. — Едно е той да плаща моя хонорар, съвсем друго да наеме бавачка за детето на Мати Девор.

— Освен това вече си похарчил достатъчно голяма сума заради мен, Майк — намеси се Мати. — Сън не ме хваща, като се замисля колко време ще ми бъде необходимо да ти върна парите. Не ми се ще да затъвам в още по-големи дългове заради някакво глупаво предчувствие. — Тя се качи в джипа и свали страничното стъкло.

Облегнах се на вратата и погледнах Мати в очите. Близостта й беше главозамайваща.

— Повярвай, че парите не ме интересуват. И без това нямам за какво да ги харча.

— Приех да платиш хонорара на Джон, защото по този начин помагаш на Ки. — Тя леко стисна ръката ми. — Ако наемеш детегледачка, ще бъде да задоволиш капризите ми. Ето защо няма да приема. Разбра ли?

— Да. Поне предупреди онази съседка и преподавателите в Библейското училище, че ти предстои да се бориш за попечителство на детето, ето защо ги молиш да не позволяват на когото и да било да отвежда Кира без твое разрешение.

Тя се усмихна:

— Вече ги предупредих. Джон ме посъветва да го сторя. Ще се чуем по телефона, Майк. — Вдигна ръката ми, плесна дланта ми и натисна педала за газта.

— Какво ще кажеш? — попитах Джон, докато наблюдавахме как джипът, оставяйки следа от моторно масло, се отдалечава към новия мост, който свързва Касъл Стрийт с шосе N68.

— Че Мати е късметлийка — има богат благодетел и способен адвокат. — Той замълча, сетне добави: — Но ме измъчва предчувствие, че ще й се случи нещо лошо… не, не мога да го опиша.

— Струва ти се, че около нея има невидим облак — подсказах му.

— Може би. — Той прокара пръсти през буйната си червеникава коса. — Но със сигурност знам, че изпитвам състрадание към нея.

Споделях чувствата му, но изпитвах към Мати нещо повече от състрадание. Копнеех да се любя с нея, макар да знаех, че не бива да го правя. Копнеех да усетя милувките й, аромата на кожата й. Копнеех тя да ми прошепне да правя с нея каквото пожелая.

Върнах се в „Сара Лафс“ малко преди два часа. Отключих входната врата, като си мислех само как ще отида в кабинета си, където ме очаква вярната пишеща машина. Още не вярвах, че творческата криза е преминала. Бях решил да работя (каква ти работа — след четири години принудителна почивка писането бе истинско удоволствие) до шест, да поплувам в езерото и да отида във „Вилидж“, за да си хапна от богатите на холестерол специалитети на Бъди Джелисън.

Щом влязох в антрето, хлопката на Бънтър пронизително зазвъня. Вкопчих се във валчестата дръжка на вратата и се вцепених. Слънчевите лъчи проникваха през прозорците, в ъглите нямаше зловещи сенки и все пак ме побиха тръпки, като че часовникът току-що бе ударил полунощ.

— Кой е тук? — извиках.

Звънчето престана да дрънчи. За миг настъпи тишина, после чух писък на жена. Звукът идваше от всички посоки, сякаш се лееше от нагорещения, изпълнен с прашинки въздух, както потта се лее от порите. Писъкът изразяваше гняв, възмущение, скръб и най-вече ужас. Толкова се изплаших, че също изкрещях. Преживяването беше много по-страшно от онова, когато стоях в мрака на стълбището към мазето и слушах как призракът потропва по изолационния панел.

Писъкът не прекъсна, а заглъхна, както беше заглъхнало риданието на детето: сякаш някой, който се движи с бързи крачки, отнасяше крещящата жена далеч от мен.

Най-сетне напълно затихна. Облегнах се на библиотечката и притиснах длан до гърдите си. Сърцето ми биеше лудо, задъхвах се, а мускулите ми бяха като „взривени“ — усещане, което изпитвате след преживяна силна уплаха.

Измина около минута. Постепенно сърцето ми възстанови нормалния си ритъм, престанах да се задъхвам. Плахо направих една крачка и като се убедих, че краката ме държат, влязох в кухнята и погледнах към дневната. Главата на препарирания лос Бънтър беше на обичайното си място над камината. Изцъклените очи на животното равнодушно се взираха в мен. Звънчето на врата му мълчеше. Тишината се нарушаваше само от тиктакането на грозния часовник с физиономията на котарака Феликс.

Бях изплашен, обаче още по-мъчителна беше мисълта, че съм чул виковете на Джо, че къщата е обитавана от призрака на моята съпруга, която крещи от болка. Джоана беше мъртва, но бях сигурен, че изпитва болка.

— Джо — прошепнах. — Джо, ти ли си?

Този път чух риданието на изплашено дете. В същия миг устата и носът ми като че се напълниха с блудкава езерна вода.

Усещането беше потресаващо. Страхувах се, че ще се задавя и ще умра. Пристъпих до мивката и се изплюх, но и този път вместо от устата ми да изригне струя езерна вода, излезе само малко слюнка. Усещането, че се давя като по чудо изчезна.

Бях се вкопчил в кухненския плот и се навеждах над умивалника — сигурно приличах на човек, за когото празненството приключва с избълване на алкохола, предизвикал повишеното му настроение. Чувствах се точно като след пиянска нощ — отпаднал и толкова зашеметен, че не разбирах какво се случва.

С мъка се изправих, взех кърпата, окачена на дръжката на съдомиялната машина, и избърсах лицето си. Копнеех за чаша чай с лед. Посегнах да отворя хладилника и се вкамених. Магнитните фигурки отново образуваха окръжност. В центъра се мъдреше надпис:

Край! — помислих си. — Незабавно изчезвам от тук! Още днес се връщам в Дери!

Но само след около час вече седях само по гащета в задушния си кабинет на горния етаж, а на бюрото стоеше чаша чай, в която ледът отдавна се беше стопил. Бях забравил всичко и отново се бях пренесъл в света, сътворен от въображението ми, в който частният детектив Анди Дрейк се опитваше да докаже, че Джон Шакълфорд не е серийният убиец с прозвище Бейзболната шапка.

Така минава животът: ден подир ден, хранене след хранене, мъка подир мъка.

Зъболекарят запълва зъбните канали един по един. Писателят пише романа си страница по страница.

Загърбваме всичко, от което се страхуваме. Наблюдаваме през прозореца птиците в небето и не се обръщаме, когато в коридора зад нас проехтят стъпки; казваме си, че макар понякога облаците да приличат на риби, еднорози или на призрачни конници, всъщност са само облаци. Дори когато в тях проблесне мълния и ги озари отвътре, си казваме, че това са най-обикновени облаци и си мислим за следващото хранене, за следващата мъка, за следващата страница. Така минава животът.