Торба с кости

Глава 10

Около девет часа по алеята се зададе камионетка и шофьорът паркира зад моя шевролет. Пикапът беше нов, марка „Доджрам“, и никелираните му части блестяха така, сякаш току-що е излязъл от автосалона, ала беше боядисан в мръснобяло като предишния, а надписът на вратата също ми беше добре познат: „Уилям (Бил) Дийн Поддръжка и дърводелски услуги.“ Имаше и телефонен номер. Налях си чаша кафе и излязох да посрещна стария си приятел.

— Майк! — възкликна Бил и забърза към мен. Мъжете янки не се прегръщат — неписан закон като онзи, който гласи, че истинските мъже не танцуват — но той толкова сърдечно разтърси ръката ми, че едва не разлях малкото кафе, останало в чашата, и ме потупа по гърба. Усмихваше се до уши и за кой ли път имах възможност да се „насладя“ на зъбните му протези, които едно време на шега наричаха „роубъкърс“ — по названието на каталога, по който се поръчваха. Казах си, че старчокът, който ме беше заговорил в магазин „Лейквю“, непременно трябва да вземе пример от Бил — може би ако започне да се храни нормално, ще престане да си пъха носа в чуждите работи. — Майк, много се радвам да те видя!

— Аз също — промърморих и се усмихнах. Усмивката ми беше искрена, чувствах се прекрасно. От опит знам, че онова, което те изплашва до смърт през бурната нощ, на дневна светлина ти се струва съвсем безобидно. — Изглеждаш страхотно, приятелю.

Беше самата истина. През четирите години, докато не стъпвах в къщата, Бил почти не се беше променил, ако не се смятат няколкото бръчки в повече. Колко ли е годишен? На шейсет и пет, а може би дори на седемдесет… всъщност няма значение. Лицето му не беше восъчно бледо, страните и очите му не бяха хлътнали, което е сигурен признак за старческа немощ.

— Същото важи и за теб — промърмори той и пусна ръката ми. — На всички ни беше мъчно за Джо, Майк. Тукашните хора много я харесваха. Дойде ни като гръм от ясно небе, като научихме, че е починала. Беше толкова млада… Жена ми заръча специално да ти предам нейните съболезнования. Никога няма да забрави, че когато се разболя от пневмония, Джо й изплете жилетка.

— Благодаря — промълвих и установих, че гласът ми трепери. Като го слушах, разбирах, че за местните хора смъртта на жена ми беше настъпила наскоро. — Благодари на Ивет от мое име.

— Дадено. Всичко наред ли е в къщата? Съжалявам, че климатикът не работи. Проклета работа. Онези от „Уестърн Ауто“ са нагли мошеници. Бяха обещали да доставят резервната част още миналата седмица, а сега разправят, че ще я получа към първи август.

— Няма значение. Взел съм лаптопа и спокойно мога да използвам кухненската маса вместо бюро. — Със сигурност щях да я използвам — имах да решавам толкова много кръстословици, а разполагах с толкова малко време.

— Бойлерът работи ли?

— Техниката е наред, но възникна малък проблем…

Замълчах. Как съобщаващ на пазача, че според теб къщата е обитавана от духове? Според мен най-добре е да хванеш бика за рогата и да бъдещ откровен. В съзнанието ми напираха въпроси, но не желаех да увъртам. Бил веднага щеше да се досети. Поръчал си бе по каталог зъбни протези, но съвсем не беше глупав.

— Какво има, Майк? Бъди откровен с мен.

— Не знам какво ще си помислиш, но…

Той се усмихна като човек, който току-що е прозрял истината и вдигна ръка:

— Чакай! Може би вече ми е известно.

— Така ли? — Почувствах неописуемо облекчение, е нетърпение очаквах да разбера какво неприятно преживяване е имал в къщата, докато е сменял изгорелите електрически крушки, или е проверявал дали покривът не е протекъл. — Какво си чул?

— Онова, което са разказвали Ройс Мерил и Дики Брукс. Не са ми известни подробности, защото, както знаеш, с жената бяхме във Върджиния. Върнахме се едва снощи, ама бързо научих новината — в магазина не приказват за нищо друго.

Мислите ми бяха толкова обсебени от случилото се в „Сара Лафс“, че отначало се обърках. Все пак ми се стори странно, че местните хора обсъждат необичайните звуци, разнасящи се в моята къща. После свързах името Ройс Мерил със стареца с бастуна от „Бостън Поуст“ и всичко си дойде на мястото. Бил не говореше за призрачните шумове, а за запознанството ми с Мати Девор.

— Заповядай вкъщи на кафе — казах му. — Искам да разбера в какво съм се забъркал.

Седнахме на терасата. Налях си още кафе, Бил пожела чаша чай, защото напоследък избягвал кафето. Помолих го първо да ми разкаже версията на двамата стари клюкари за запознанството ми с Мати и Кира.

Оказа се; че положението не е толкова отчайващо. Старците са ме видели да стоя на банкета и да държа в прегръдките си момиченцето, забелязали са, че предната врата на шевролета е отворена, но очевидно са пропуснали да видят как Кира върви по осовата линия на шосе N68 като по опънато въже. Ала сякаш да компенсира този пропуск, Ройс твърдял, че Мати е изразила благодарността си, като се е хвърлила на шията ми и страстно ме е целунала.

— А видял ли е как я ощипах по задника и й пуснах език?

Бил се ухили:

— Въображението на Ройс не се е развихряло на сексуална тема от времето, когато е бил на петдесет, а това е било преди повече от четирийсет години.

— Ако искаш да знаеш, изобщо не съм я докоснал — заявих и гузно си спомних момента, когато ръката ми се бе плъзнала по гърдите й; все пак я бях докоснал неволно и пет пари не давам какво си е помислила младата дама.

— Мамка му, не си длъжен да се оправдаваш пред мен — заяви той. — Обаче…

Произнесе „обаче“ също като майка ми, без да довърши изречението, все едно думата беше опашката на хвърчило, което вещае зло.

— Обаче какво?

— По-разумно ще е да не се сближаваш с нея. Много е симпатична и е по-начетена от местните момичета, ама е от жените, дето причиняват неприятности. — Той замълча, сетне се поправи: — Несправедлив съм към нея. Тя има неприятности.

— Свекърът й иска попечителство над момиченцето, нали?

Бил остави чашата си върху парапета и учудено ме изгледа. Отразената от водната повърхност светлина играеше по лицето му и му придаваше вид на извънземно същество.

— Откъде знаеш?

— Не беше трудно да предположа. Макс Девор ми телефонира в събота вечерта по време на фойерверките. И дума не каза за случилото се на шосето, но се съмнявам, че е дошъл тук чак от Палм Бийч, за да отнеме от снаха си раздрънкания джип и старата каравана. Хайде, изплюй камъчето, Бил.

В продължение на няколко секунди той не проговори. Гледаше ме така, сякаш му е известно, че страдам от неизлечимо заболяване и се пита как да ми съобщи новината. Почувствах се неловко, освен това се досетих, че може би го поставям в неловко положение. Девор беше родом от ТР-90, аз не. С Джоана бяхме пришълци и макар Бил да ни харесваше, винаги щеше да вземе страната на съгражданина си. Местните се отнасяха с пренебрежение към хората от Масачузетс или Ню Йорк. Дери беше в границите на Мейн, но все пак се намираше далеч от тук.

— Бил, ще ми помогнеш ли да се ориентирам…

— Пази се от Девор — прекъсна ме старецът и усмивката му помръкна. — Той е бесен.

На върха на езика ми беше да кажа, че пет пари не давам, задето господин Компютър ми е сърдит, но като видях сериозното изражение на Бил, разбрах, че е използвал думата „бесен“ в буквалния й смисъл.

— Разбирам намека ти — отвърнах, — но на кого прилича в лудостта си? На Чарлс Мансън или на Ханибал Лектър?

— На Хауард Хюс. Чел ли си за прищевките на прочутия милионер, който навие ли си нещо на пръста, трябва да го получи, независимо дали е специален хотдог, какъвто може да се купи само в Лос Анжелес, или специалист по самолетостроене, работещ в „Локхийд“ или „Макдонал Дъглас“? Девор е досущ като него и винаги е бил. Чувал съм да казват, че от дете обичал да се налага. Баща ми също разказваше любопитна история. Една зима малкият Макс Девор влязъл с взлом в бараката на Скант Лариби заради шейната, която Скант бил подарил на сина си Скутър за Коледа. Доколкото си спомням, това се е случило през 1923 година. Девор наранил дланите си от счупените стъкла на прозореца, ала взел шейната. Открили го чак към полунощ. Пързалял се по хълма Шугър Мейпъл и при всяко спускане притискал ръце до гърдите си. Ръкавиците и канадката му били окървавени. Ако поразпиташ тук-там, сигурно ще чуеш поне петдесет истории за детството на Макс Девор, в някои дори може да има малко истина. Но аз вярвам, че наистина е откраднал шейната, готов съм да заложа фермата си. Баща ми никога не лъжеше, религията му го забраняваше.

— Баптист ли беше?

— Не, янки.

— От 1923 досега са изминали много години, Бил. Понякога хората се променят.

— Не и в повечето случаи. Не съм виждал Девор, откакто се е върнал и е наел стая в „Уорингтън“, но подочух туй-онуй, та си мисля, че ако наистина се е променил, то е в отрицателния смисъл. Не е бил толкова път, за да дойде на почивка, тук е, защото иска малката. За него тя е нещо като шейната на Скутър Ларибий. От все сърце те съветвам да не му пречиш, за да не се справи с теб, както навремето се е справил с прозореца на бараката.

Отпивах от кафето и се взирах в езерото. Бил очевидно ми даваше възможност да обмисля съвета му — мълчеше и с подметката на грубата си обувка изстъргваше от дъските засъхнала курешка. „Сигурно е от врана — помислих си. — Само враните цвъкат толкова обилно.“

В едно бях напълно сигурен: че кануто на Мати Девор е понесено от опасен бързей, а тя няма весло. Вече не съм онзи циник, какъвто бях в младостта си (кой ли младеж не е бил?), но не бях нито наивен, нито идеалист и не вярвах, че законът ще защити жената, която живее в каравана, особено ако господин Компютър прибегне до нечестни похвати. Като малък е откраднал шейната и без да обръща внимание на кървящите си ръце, е отишъл да се пързаля посред нощ и сам-самичък. А как ще постъпи възрастният Макс Девор, който от четирийсет години насам е получавал всяка шейна, която си пожелае?

— Бил, разкажи ми за Мати — промълвих.

Разказът не му отне много време. Общо взето, провинциалните истории са простички, което съвсем не означава, че са безинтересни.

Преди да се омъжи, Мати носела фамилното име Станчфийлд. Родена била не в ТР, а в Мотън. Баща й превозвал дървени трупи, майка й била фризьорка и работела вкъщи — накратко, били идеална партия един за друг. Имали три деца. След като Дейв Станчфийлд не успял да вземе един остър завой и заедно с камиона си потънал в езерото Кюадин, съпругата му се отчаяла и скоро починала. Станчфийлд бил застраховал само камиона си, тъй че сирачетата останали без пукната пара.

Все едно четете приказка от братя Грим, нали? Престорете се, че не виждате двете електрически каски във фризьорския салон, намиращ се в сутерена, раздрънканата тойота на алеята пред къщата… и приказката започва: „Живяла едно време вдовица, която имала четири деца…“

Мати е принцесата — бедна, но красива (за красотата й лично гарантирам). Появява се принцът — дълъг като върлина и заекващ червенокос младеж на име Ланс Девор. Синът, с който Макс Девор се е сдобил на стари години. Когато Ланс и Мати се запознали, той бил двайсет и една годишен, тя — на седемнайсет. Срещнали се в „Уорингтън“, където през лятната ваканция девойката работела като сервитьорка.

Ланс бил опънал палатката си на отсрещния бряг на езерото, но всеки вторник участвал в софтболните мачове между кореняци и курортисти, които се организирали в „Уорингтън“. Софтболът е спасението за всички момчета като Ланс Девор. Когато си застанал на плейта с бухалка в ръка, няма значение, че си дълъг като върлина и че заекваш.

— Направо ги шашваше ония в „Уорингтън“ — продължаваше разказа си Бил. Чудеха се дали да го причислят към отбора на кореняците или на летовниците. А него изобщо не го беше грижа — беше готов да играе и с едните, и с другите. И в двата отбора беше добре дошъл, защото много го биваше. Понеже беше висок, често го поставяха на първа база, обаче там не успяваше да прояви способностите си. Виж, когато играеше на втора или беше шортстоп… Майчице! Подскачаше и се завърташе като онзи Нориега!

— Искаш да кажеш като балетиста Нуреев — поправих го деликатно.

Бил сви рамене:

— Нориега, Нуреев — все тая. Важното е, че си заслужаваше да го видиш. Пък и съотборниците му го харесваха. Беше един от тях, не някакъв пришълец. Софтбол играят предимно младежите, а за тях е важно какво умееш, не кой си. Освен това мнозина от тях хабер си нямаха кой е Макс Девор.

— Със сигурност са щели да научат, стига да разгърнат „Уолстрийт Джърнал“ и специализираните списания за компютри — промърморих. — Там името на Девор се споменава често, като Божието име в Библията.

— Не думай!

— Мисля, че в списанията за компютри вместо Бог е написано Бил Гейтс, но и старият Макс не пада по-долу.

— Щом казваш, сигурно е така. Важното е, че цели шейсет и пет години Макс Девор не беше идвал задълго в ТР. Известно ти е какво се е случило, когато е напуснал градчето, нали?

— Никой нищо не ми е казвал по този въпрос.

Той изненадано ме изгледа, за миг очите му сякаш по-мътняха. Примигна и погледът му се избистри:

— Ще ти го разкажа друг път — не е тайна — обаче обещах на Хариман да се отбия у тях в единайсет, за да поправя водната помпа… Е, доста се отплеснах. Разказах ти с подробности за Ланс, за да разбереш, че местните младежи го приемаха като добър играч на софтбол. Бяха прекалено млади, за да знаят историите, свързвани с Макс Девор, не се притесняваха, че Ланс е от богато семейство. През лятото тук идват много заможни хора и вече сме свикнали да ги приемаме съвсем нормално. Нито един от летовниците не притежава състоянието на Макс Девор, но богатството е нещо относително.

Имах достатъчно пари, за да знам, че твърдението му не отговаря на истината. Богатството е като снежна топка, която веднъж затъркаля ли се по склона набира скорост и увеличава размерите си. Фицджералд е намерил най-точния израз, макар че едва ли е вярвал в собственото си признание: много богатите хора се различават от събратята си. Изкуших се да споделя мисълта си с Бил, но се отказах — нали бързаше да поправи водната помпа на Хариман.

Родителите на Кира се запознали съвсем случайно. Както всеки вторник вечер Мати имала задачата да закара обичайното буренце с бира до игрището за софтбол. Количката с бурето заседнала в калта, образувана от наскоро падналия проливен дъжд. Ланс седял на скамейката и изчаквал реда си. Видял как девойката с къси бели панталони и синя униформена блуза се опитва да изтегли количката и побързал да й се притече на помощ. След три седмици двамата вече били неразделни, Мати забременяла; след десет седмици се оженили; след трийсет и седем месеца Ланс Девор бил погребан: никога повече нямало да играе софтбол, да пие студена бира през летните вечери, да се радва на детето си и да се люби с красивата принцеса. Приказката за Мати и Ланс не завършила с: „и живели щастливо до края на живота си“, както обикновено завършват приказките.

Бил Дийн не описа подробно срещата на двамата млади. Каза само:

— Запознали се на игрището за софтбол, когато Ланс й помогнал да изтегли количката, затънала в калта.

Мати никога не спомена какво точно се е случило… и все пак знам всичко. Дори съм готов да се обзаложа на сто долара срещу един, че са ми известни дори най-малките подробности. През онова лято ми бе съдено да узная всичко онова, което не би трябвало да знам.

Лятото на 1994 година е горещо — от десетилетие не е имало такива жеги — а през юли горещината е непоносима. Републиканците създават проблеми на президента Клинтън. Говори се, че сладкодумният Били няма да се кандидатира за втори мандат. Носят се слухове, че Борис Елцин е на смъртно легло поради тежко сърдечно заболяване, или е в някоя клиника за лечение на алкохолици. На Джоана Арлин Нунан може би всяка сутрин започва да й прилошава, но не го споделя със съпруга си.

Виждам Мати — носи синя униформена блуза, а името й е избродирано с бели конци от лявата страна. Късите й бели панталонки контрастират със загорелите й от слънцето стройни бедра. Носи и синя бейзболна шапка с голяма козирка. Тъмнорусата й коса стига до раменете й. Виждам как опитва да изтегли количката, без да преобърне бъчвичката с бира. Свела е глава, сянката от козирката скрива лицето й, виждам само устните й и брадичката й.

— П-п-озволете д-да ви п-помогна — казва Ланс и тя вдига поглед. Младежът онемява при вида на големите й сини очи, каквито ще има и дъщеричката им. Загубил е битката още преди да е започнала; напълно е обсебен от русокосата красавица.

Останалото, както казват по тези места, е било само ала-бала.

Макс Девор имал три деца, но, изглежда, обичал само Ланс. („Дъщеря му е напълно откачена — преспокойно отбеляза Бил. — Затворена е в някаква лудница в Калифорния. Наскоро чух, че била болна и от рак.“) Не бил разочарован, че момчето не проявява интерес към компютърни програми и компютри. Другият му син бил напълно способен да управлява компанията, ала бил неспособен в друго отношение — никога нямало да има деца.

— С обратна резба е — довери ми Бил. — Казват, че имало много педали в Калифорния.

Според мен не липсваха и в ТР, но не възнамерявах да му изнасям лекция за свободата на сексуалния избор.

Ланс Девор изучавал лесовъдство в колежа „Рийд“ в Орегон. Знаете ли какво е лесовъд? Човек, който носи зелен вълнен панталон и червени тиранти и изпада в умиление, когато на зазоряване зърне кондори. Всъщност под гръмката титла се крие дърварят от приказката на братя Грим. През лятната ваканция след първата година на Ланс в колежа баща му го повикал в семейното имение в Палм Спрингс и му подарил кожено куфарче, натъпкано с географски карти, снимки, направени от самолет, и нотариални актове. Представете си реакцията на колекционер на комикси, ако му подарят огромен кашон, натъпкан с отдавна изчерпани книжки за Доналд Дък. Представете си реакцията на кинолюбител, в чиито ръце е попаднал рулон с неизвестен филм с Хъмфри Богарт и Мерилин Монро. Едва тогава ще проумеете какво е почувствал младият природолюбител, като е разбрал, че баща му притежава огромни залесени площи в Западен Мейн.

Макс Девор напуснал ТР през 1933 година, но проявявал жив интерес към района, където бил израснал, дори редовно се абонирал за местните вестници и списания. В началото на осемдесетте започнал да купува земи, намиращи се източно от границата между Мейн и Ню Хампшър. Избрал бил най-удобния момент, тъй като компаниите за производство на хартия, които притежавали терените, една по една закривали фабриките в Нова Англия. Така земите, насилствено иззети от индианците и разпределени между компаниите през двайсетте и петдесетте години на нашия век, станали притежание на Девор. Може би ги е купил, защото са се продавали на безценица, а той разполагал с много пари. Може би е искал да докаже на себе си, че вече не е бедното момче от ТР, че е преуспял, макар да е прекарал детството си в мизерия.

А може би е купил земите да ги подари на сина си, както другите родители купуват играчки. По онова време Ланс още е бил хлапе, но вече е проявявал интерес към лесовъдството. През лятото на 1994 година Девор помолил сина си да отиде в ТР и да огледа терените, закупени преди повече от десетилетие. Искал младежът не само да подреди документацията, но и да даде мнението си. Едва ли се е интересувал от препоръка как да бъдат използвани земите, въпреки че сигурно е щял да се вслуша в съветите на Ланс. Истинската му цел е била да разбере стойността на придобивките си. Сигурен съм, че като е предложил на сина си месечна заплата от три хиляди долара, младежът е отвърнал като Бъди Джелисън: „Иска ли питане?“

През лятото на 1994 година Ланс пристигнал в ТР-90 и опънал палатка на брега на езерото. Учебните занятия в „Рийд“ започвали от първи септември, но вместо да се върне в колежа, той прекъснал следването за една година. Това не се понравило на баща му, който подушвал, че е замесена жена.

— Бивало си го е обонянието му — промърмори Бил Дийн, облегна се на вратата на пикапа и скръсти ръце. — Намирал се е в Калифорния, но е знаел какво се случва в Мейн. Бас държа, че някой е душел вместо него.

— За какво намекваш? — попитах.

— За клюкарството и доносничеството, към които са склонни някои хора. А срещу заплащане стават още по-словоохотливи.

— Хора като Ройс Мерил ли?

— Едва ли е бил единственият шпионин. Общо взето, местните жители мизерстват и когато Макс Девор изпратил свой човек да им предложи солидни суми…

— Кой е бил „пълномощникът“? Сигурно е упражнявал адвокатска професия.

Бил отвърна, че „човекът“ на мултимилионера се наричал Ричард Осгуд и се занимавал с продажба на недвижимо имущество („Според мен е мазник и гадняр“ — отбеляза старецът). Живеел в Мотън и след време се наложило да наеме адвокат, ала първоначално задачата му била да разбере какво задържа Ланс в ТР-90 и да се справи с проблема.

— Какво се е случило после? — попитах нетърпеливо.

Бил погледна часовника си, вдигна очи към небето, сетне се втренчи в мен. Едва забележимо сви рамене, сякаш казваше: „И двамата с теб сме зрели хора и знаем какво става в подобни случаи — не ми задавай глупави въпроси.“ Все пак отговори:

— После Ланс Девор и Мати Станчфийлд се ожениха в баптистката църква, дето се намира край шосе N68. Говори се, че Осгуд направил всичко възможно да осуети този брак, дори опитал да подкупи свещеника, за да откаже да венчае младите, макар да е било глупаво, защото те щяха да отидат в друга църква. Не ми се ще да разправям неща, в които не съм сигурен.

Той отпусна скръстените си ръце, вдигна дясната и започна да изрежда фактите на загрубелите си от работа пръсти:

— Знам, че младите се ожениха в средата на септември през 1994 година. — Вдигна палеца си. — Хората с любопитство очакваха да видят бащата на младоженеца, но той не се появи. — Вдигна показалеца си и като го гледах, ми се стори, че държи пистолет. — Мати роди през април следващата година… бебето може би е било заченато преди брака, ама когато го видях, беше само на няколко дни и те уверявам, че беше като всяко износено пеленаче. — Средният пръст последва другите два. — Не знам дали старият Девор е отказал да даде пари на сина си, но е факт, че младоженците живееха в караваната до гаража на Дики, което означава, че са били притеснени материално.

— Девор е приложил мъртва хватка — отбелязах. — Типичен подход за човек, който не е свикнал да му противоречат… Все пак, ако наистина е обичал сина си, след време упорството му е щяло да се сломи.

— Не съм сигурен. — Бил отново погледна часовника си. — Време е да тръгвам, но искам да ти разкажа още нещо, за да разбереш накъде духа вятърът. През юли миналата година, само месец преди да загине, Ланс Девор цъфнал пред пощенското гише в смесения магазин „Лейквю“. Подал голям плик на Карла, дето обслужва гишето, обаче първо й показал какво има вътре. Карла разправяше, че се бил надул като пуяк от гордост — знаеш как се гордеят бащите с първородните си отрочета.

Кимнах и леко се усмихнах, като си представих как върлинестият и заекващ Ланс Девор се е пъчел като пуяк… но въображаемата гледка бе и много трогателна.

— В плика имало фотография, заснета в някое студио в Касъл Рок. На нея малката… как й беше името… Кайла ли?

— Кира.

— Божичко, какви ли не шантави имена измислят днешните майки… Та както казвах, на снимката малката седяла на голямо кожено кресло, на чипото й носле били кацнали детски очила. Разглеждала топографските карти на земите отвъд езерото, които принадлежали на дядо й, изглеждала страшно изненадана, че съществуват толкова много гори. Според Карла снимката била знаменита.

— Сигурно — промърморих.

— А на плика бил написан адресът на Максуел Девор в Палм Спрингс.

— Което те навежда на мисълта, че старецът се е размекнал и е поискал да му изпратят снимка на внучката му, или че Ланс е смятал чрез този ход да се сдобри с баща си.

Бил доволно кимна, досущ като родител, чието дете е решило трудна задача:

— Само че не успях да разбера каква е била реакцията на стария скъперник… Ланс бил купил малка сателитна антена също като тази на покрива на „Сара“. Монтирал я върху караваната, а привечер, когато се разразила гръмотевична буря, си спомнил, че е забравил на покрива отвертката си. Качил се да я вземе, за да не се намокри и да ръждяса и…

— Бил е поразен от гръм! Господи!

— Наистина паднала мълния, само че улучила дървото на разклона на шосе N68 и Уасп Хил Роуд — разцепеният дънер още стърчи там. Тъкмо в този момент Ланс слизал по стълбата. Ако не ти се е случвало близо до теб да падне мълния, нямаш представа колко е страшно изживяването — все едно срещу колата ти да се носи автомобил, шофиран от пиян човек, който миг преди челния сблъсък преминава в другото платно. Удари ли наблизо гръм, не само косата ти, ами и оная ти работа щръква, ушите ти писват, а въздухът има вкус както да е препечен. Ланс паднал от стълбата. Бас държа, че последната му мисъл е била: „Господи, удари ме ток!“ Горкото момче! Обичаше ТР, ама по-добре да не беше идвало тук.

— Врата ли си е счупил?

— Да. Гръмотевиците били толкова силни, че Мати не чула нито вика му, нито шума от падането му. След минута-две ударила градушка и едва тогава тя надникнала навън да провери защо не се прибира Ланс. Открехнала вратата и го видяла да лежи по гръб с отворени очи, а ледените парчета обсипвали лицето му. — Бил отново погледна часовника си и отвори вратата на пикапа: — Старецът не беше присъствал на венчавката, но дойде на погребението на сина си и оттогава не се е връщал в Калифорния. Не ще и да види Мати…

— Но иска детето — прекъснах го. Разказът му не ме изненада, защото бях налучкал истината, ала сърцето ми се сви. „Моля ви да не разказвате за случилото се — бе казала Мати. — С Ки имаме неприятности.“ — Как мислиш, ще успее ли да получи попечителство?

— Сто процента гаранция, при това ще стане много скоро. Бих казал, че той е на финалната права. В края на този месец или в началото на следващия делото ще се гледа във върховния районен съд. Съдията ще постанови момиченцето да бъде поставено под попечителството на стария Макс веднага или най-късно през есента. Важното е, че за нищо на света присъдата няма да бъде в полза на майката и че на малката е писано да израсне в Калифорния.

Тръпки ме побиха от заключението му. Бил седна зад волана и отново заговори:

— Не се забърквай в тази история, Майк. Стой далеч от Мати Девор и от дъщеричката й. Ако те призоват да разкажеш в съда как си се запознал с тях на Четвърти юли, гледай повече да се усмихваш и по-малко да говориш.

— Навярно Макс Девор иска да я обявят за неспособна да се грижи за детето си.

— Да.

— Бил, видях малката и не смятам, че твърденията на стареца са основателни.

Той отново се усмихна, но личеше, че изобщо не му е до смях:

— Вярвам ти, но това няма значение. Повтарям — не се противопоставяй на Макс Девор, старче. Не ми е работа да ти го казвам, обаче като я няма Джо освен за къщата трябва да се грижа за теб. — С трясък затвори вратата на пикапа, включи двигателя и посегна към лоста за скоростите, сетне отпусна ръка и добави: — Ако ти остане време, потърси бухалите.

— Какви бухали?

— Ами… два бухала от пластмаса. Сигурно са в мазето или в студиото на Джо. Доставиха ги по пощата през есента, а следващата година Джоана се спомина.

— През есента на 1993 година ли?

— Точно така.

— Не може да бъде! — През онази есен не бяхме живели в „Сара“.

— Обаче е вярно. Бях дошъл тук да поставя кепенците и ето че Джо пристигна. Побъбрихме си, после дойде пощенският камион. Занесох кашона в антрето, после с жена ти пихме кафе (тогава още не се бях отказал от кафето), а тя разопакова бухалите и ми ги показа. Честен кръст — бяха досущ като истински! След десетина минути Джо си тръгна. Останах с впечатлението, че е дошла само за да получи пратката, макар умът ми да не го побира — да шофира от Дери до тук заради някакви бухали.

— Кога по-точно се е случило това, Бил? Спомняш ли си?

— През втората седмица на ноември — без колебание отговори той. — Същия следобед с жена ми отидохме в Луистън, за да отпразнуваме рождения ден на балдъзата. На връщане се отбихме в Касъл Рок, за да купим от супермаркета пуйка за Деня на благодарността. — Любопитно ме изгледа и попита: — Наистина ли не ти е споменавала за бухалите?

— Нито дума.

— Странно е, не мислиш ли?

— А може би ми е казала и съм забравил. Пък и вече няма значение. — Ала нещо ми подсказваше, че се лъжа. — Питам се защо е поръчала тези бухали.

— За да не дрискат свраките по терасата. Знаеш ли, че като видят пластмасовите бухали, начаса отлитат.

Избухнах в смях, въпреки че още бях озадачен… а може би точно поради тази причина:

— Не думай! Вярно ли е?

— Разбира се, само от време на време бухалите трябва да се преместват, защото свраките са големи хитруши и ще усетят, че ги премятат. Гледай да ги намериш, иначе по цял ден ще бършеш курешки.

— Непременно — отвърнах. Джо сигурно беше прочела някъде за „магическата сила“ на бухалите (по отношение на информацията самата тя беше като сврака, която грабва всички лъскави предмети, привличащи вниманието й) и ги е поръчала, без да ме осведоми. Отново ме заля вълна от скръб, жадувах скъпата ми Джо да е до мен.

— Добре ще направиш. А когато имам повече време, ще се поразходим из гората. Сигурно ще ти хареса.

— Ще очаквам с нетърпение този ден. Между другото, къде е отседнал Девор?

— В „Уорингтън“, съвсем близо до твоята къща. Мислех, че знаеш.

Спомних си жената с черния бански костюм и черен къс панталон, която сякаш носеше елегантна вечерна рокля, и кимнах:

— Днес видях съпругата му.

Бил така се разсмя, че му потекоха сълзи. Извади от жабката носна кърпа с размерите на флагче и избърса очите си.

— Какво е толкова смешно? — намръщих се.

— Видял си кльощава жена с побеляла коса и с лице като маските, които децата носят на Халоуин, а?

На свой ред се засмях:

— Точно така.

— Не му е жена, а… как й казват… лична секретарка. Казва се Рожет Уитмор. Всички съпруги на Девор са мъртви, последната почина преди двайсет години.

— Що за име е Рожет? Да не би госпожата да е французойка?

— От Калифорния е — отсече той и сви рамене, сякаш допълнителни обяснения са излишни. — Някои тукашни хора се страхуват от нея.

— Не думай!

— Истината ти казвам. — Бил се поколеба, сетне се усмихна, сякаш да покаже, че не вярва на бабини деветини: — Бренда Мезърв твърди, че Рожет е вещица.

— Значи двамата с Девор повече от година живеят в „Уорингтън“.

— Тъй си е. Онази Уитмор понякога заминава по за няколко дни, но през повечето време е тук. В града се говори, че щели да останат, докато Девор получи попечителството, после щели да се върнат в Калифорния с неговия самолет. Ще възложат на Осгуд да продаде „Уорингтън“ и…

— Да го продаде ли? Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че знаеш. — Бил включи на скорост: — След Деня на благодарността старият Хю Емерсън казал на Девор, че затварят хотела през зимния сезон, а Макс отвърнал, че няма намерение да се премества.

— И е купил хотела! — възкликнах. Докато разговарях с Бил, изпитвах ту изненада, ту гняв, ту ме напушваше смях. Ала сега загубих ума и дума. — Купил го е, за да не се премести в хотел „Лукаут“ в Касъл Вю, или да наеме къща!

— Точно така. Купил е деветте сгради и бар „Сънсет“, дванайсет акра гори, игрището за голф и километър и половина от Улицата. Плюс алеята за боулинг и игрището за софтбол. Изръсил се е с четири милиона и кусур, а приятелят му Осгуд беше посредник при сделката. Казват, че Девор платил с чек. Да се чудиш как е успял да побере на листчето толкова нули. Ето, че пак се разбърборих. Доскоро, Майк.

Подкара на заден ход по алеята, а аз стоях като вкамене на площадката и го наблюдавах, зяпнал от изумление.

Пластмасови бухали…

Докато поглеждаше часовника си, Бил ми беше разказал доста любопитни истории, но най-интересен бе фактът (приех думите на стареца за чиста монета, защото бе говорил много убедително), че Джо е идвала тук само за да приеме лично два пластмасови бухала, които е поръчала по каталог.

Дали ми е казала за пътуването?

Може би. Не си спомням да го е споменавала, ала тя твърдеше, че когато съм в „зоната“, няма смисъл да ми съобщава каквото и да било. „От едното ухо влиза, от другото излиза“ — подхвърляше уж на шега. Понякога с безопасна прикрепваше към ризата ми бележки, напомнящи ми какво трябва да свърша и на кого да телефонирам, все едно бях първолак. Ала едва ли щях да забравя, ако е казала: „Отивам в «Сара», скъпи. Поръчах да ми доставят нещо, което искам лично да получа. Ще дойдеш ли с мен?“ Със сигурност щях да я придружа, та нали вечно търсех поводи да посещавам къщата. Но точно тогава работех върху сценария и напълно се бях изолирал от реалния свят, а Джо все прикрепваше към ризата ми бележки с приблизително следния текст: „Ако излизаш, купи мляко и портокалов сок.“

Взирах се в жалките останки от зеленчуковата градина, а жаркото юлско слънце прежуряше врата ми. Пластмасовите бухали не ми излизаха от ума. Да предположим, че Джо ми е съобщила за намерението си да отиде в къщата, а аз съм отказал да я придружа, тъй като съм бил в зоната на писателското вдъхновение и съм я слушал с половин ухо. Веднага възниква друг въпрос: защо е било необходимо присъствието й, след като спокойно е могла да помоли някого от местните хора да приеме пратката. Кени Остър или госпожа Мезърв с удоволствие щяха да й услужат, камо ли Бил Дийн, който поддържаше къщата. Запитах се и още нещо — защо проклетите бухали не са били доставени в Дери… дълго мислих за тях и накрая бях обсебен от мисълта да ги намеря. Дори щях да сложа единия на покрива на колата, та да предотвратя бъдещи „бомбардировки“.

Влязох в къщата да ги потърся, но внезапно ми хрумна нещо. Телефонирах на Уорд Ханкинс от Уотървил, който е счетоводител и се грижи навреме да плащам данъците си.

— Майк, радвам се да те чуя! — сърдечно възкликна той. — Как я караш?

— Езерото е прохладно, а времето е горещо, накратко условията са идеални за почивка — отвърнах. — Слушай, нали пазиш пет години документите, които ти изпращаме?

— Наистина това е общоприетият срок, но аз съхранявам документацията ви в продължение на седем години. Според данъчните инспектори ти си едра риба.

„По-добре да съм едра риба отколкото пластмасов бухал“ — помислих си, ала казах в слушалката:

— Пазиш и настолните календари, нали? Моите и на Джо.

— Разбира се. Тъй като и двамата нямахте навика да водите дневници, чрез ангажиментите отбелязани в настолните календари засичах разписките и разходите…

— Можеш ли да намериш календара на Джо за 1993 и да провериш с какво се е занимавала през втората седмица на ноември?

— С удоволствие. Какво по-точно те интересува?

За миг си спомних как през първата ми вечер като вдовец седях в кухнята в Дери и държах кутията с надпис „Тест за бременност“. Какво търся сега, четири години след смъртта на любимата ми съпруга? Май си търся белята, нищо друго.

— Интересувам се от два пластмасови бухала — промърморих. Уорд навярно си помисли, че говоря на него, ала аз отговарях на въпроса, зададен от вътрешния ми глас. — Може молбата да ти се стори странна, но справката ми е много необходима. Ще ми се обадиш ли, като намериш календара?

— До един час ще ти отговоря.

— Страхотен си — промълвих и затворих телефона. Едва сега се запитах къде ли е прибрала Джо пластмасовите птици.

Машинално погледнах към вратата на избата. Елементарно, драги ми Уотсън.

Стълбището, водещо към мазето, беше тъмно, лъхна ме миризмата на влага. Докато стоях на площадката и пипнешком търсех бутона за осветлението, вратата зад мен се затвори с толкова силен трясък, че изкрещях от изненада. Денят беше тих, не духаше вятър, нямаше течение, но все пак вратата се тресна или някой я затвори.

Стоях в мрака и опипвах стената; долавях едва забележимата миризма на мухъл, която се появява в непроветряваните помещения дори когато са с бетонен под. Беше много по-студено отколкото отвън. Не бях сам и го знаех. Признавам, че се страхувах, същевременно бях любопитен да разбера кое е тайнственото същество в мрака.

Преустанових опитите си да напипам бутона за осветлението и отпуснах ръце. Бог знае колко време съм стоял неподвижно. Сърцето ми лудо биеше, кръвта пулсираше в слепоочията ми. Ставаше все по-студено.

— Хей! — извиках, ала никой не ми отговори. Чувах как от някаква тръба капе вода, чувах собственото си дишане… а някъде отдалеч, от друг свят, където слънцето беше залязло, проехтя победоносният крясък на сврака. Може би току-що е бомбардирала капака на шевролета. „Наистина ми е необходим бухал — помислих си. — Не ми е ясно как досега съм се справял със свраките.“

— Хей — извиках отново. — Можеш ли да говориш?

Тишина.

Навлажних с език устните си. Колкото и да е странно, не се чувствах нелепо, като стоях в мрака и се опитвах да поведа разговор с някакъв призрак. Усещах необичайния студ и знаех, че не съм сам.

— Можеш ли да чукаш? — извиках. — Щом си способен да затвориш вратата, значи умееш и да чукаш.

Отново се ослушах, но чух само шума на водата, капеща от тръбите. Тъкмо посегнах към ключа за осветлението, недалеч от мен дочух приглушено почукване. Мазето на „Сара“ е високо и бетонните стени са със специална изолация. Бях сигурен, че някой удря с юмрук по изолационния панел.

Разтреперих се като лист, косата ми се изправи. Очните ми кухини сякаш се разширяваха, а очните ябълки изсъхваха, като че главата ми се превръщаше в череп. Побиха ме тръпки, целият настръхнах. Бях в избата заедно с призрак на мъртвец. Дори да исках, вече не можех да включа осветлението. Нямах сила да вдигна ръката си.

Гърлото ми беше пресъхнало и като заговорих, дочух дрезгав глас, който сякаш принадлежеше другиму:

— Тук ли си?

Туп.

— Кой си? — попитах и установих, че още шепна като издъхващ човек, който дава последни наставления на семейството, събрало се около леглото му. Този път не получих отговор.

Опитах да събера мислите си и внезапно си спомних за един стар филм, в който Тони Къртис играе ролята на илюзиониста Худини. Според сценария Худини бил като Диоген и посветил живота си на търсене на честен медиум. Веднъж присъствал на спиритичен сеанс, при който с мъртвите контактували чрез…

— Едно почукване означава „да“, две „не“ — казах. — Разбра ли?

Туп.

Съществото или по-точно привидението се намираше недалеч от мен, може би на шестото или на седмото стъпало. Невъзможно бе да го докосна, като протегна ръка в тъмата… пък и нямах никакво желание.

— Ти… — Гласът ми пресекна. Леденият въздух притискаше гърдите ми като преса. С усилие на волята отново заговорих: — Ти Джо ли си?

Туп! — удари юмрукът по стената. Последваха две последователни почуквания. Отговорът беше: „И да, и не.“ Следващият ми въпрос беше направо нелеп:

— Бухалите в мазето ли са?

Туп-туп!

— Знаеш ли къде са?

Туп!

— Да ги потърся ли?

Този път почукването беше много силно.

„Защо й са притрябвали на Джо?“ — исках да попитам, ала привидението нямаше как да ми…

Горещи пръсти докоснаха клепачите ми. Едва не изкрещях, но се досетих, че от челото ми тече пот. Избърсах влагата с опакото на дланта си — въпреки студа бях потънал в пот.

— Макс Девор ли си?

Туп-туп.

— Безопасно ли е да остана в „Сара“? Застрашен ли е животът ми?

Туп. — За миг настъпи тишина, но знаех, че призракът не е свършил. Дочух още две почуквания. Да, в безопасност съм. Не, не съм в безопасност.

Вече се бях поовладял. Отново плъзнах ръка по стената и този път напипах бутона за осветлението. Имах чувството, че потта по лицето ми се вледенява.

— Ти ли плачеш нощем? — попитах.

Туп-туп.

Докато отекваше второто почукване, натиснах бутона. Осветлението в избата се включи, над мен блесна сто и петдесетватовата електрическа крушка. Ако близо до мен стоеше някакво същество, не би могло да се скрие за частица от секундата… но установих, че съм сам. Забелязах още нещо — съвестната госпожа Мезърв бе пропуснала да помете стълбите към мазето. Заслизах към мястото, откъдето идваше звукът, но по прашните стъпала се виждаха само отпечатъци от моите стъпки.

От устата ми още излизаха облачета пара, все още бе студено, но помещението бързо се затопляше. При третото издишване вече нямаше пара. Прокарах длан по изолационния панел, но установих, че е гладък. Забодох пръста си и макар да не натисках силно, показалецът ми образува трапчинка в сребристата повърхност. Фасулска работа! Ако някой е удрял с юмрук, панелът ще бъде на дупки, дори на места ще стърчи розовият изолационен материал. Но всички панели бяха гладки.

— Още ли си тук? — попитах.

Отговор не последва, ала усетих, че невидимият посетител не си е отишъл.

— Дано не съм те изплашил, като включих осветлението — продължих. Едва сега ми стана неловко, че стърча на стълбата към мазето и на глас разговарям с паяците. — Исках да те видя — добавих, макар да не бях сигурен, че казвам истината.

Изведнъж се обърнах толкова рязко, че едва не изгубих равновесие и не се изтърколих надолу по стъпалата. Бях сигурен, че зад мен е съществото, обвито с мъртвешки саван, че то е потропвало по стената. Не е бил учтив призрак, а чудовище от друга вселена.

Нямаше никого, бях сам.

Отново се обърнах кръгом, дълбоко си поех въздух и слязох в избата. До стълбата се натъкнах на кануто, което беше съвсем годно за плаване дори имаше весло. В ъгъла стоеше газовата печка, която бяхме бракували, след като купихме къщата; видях и старата вана, в която Джо против волята ми искаше да разсажда растения. В един куфар намерих покривки за маса, които смътно си спомнях, че сме използвали, намерих кашонче с вонящи на мухъл аудиокасети със записи на отдавна забравени поп-групи, както и няколко кашона с чинии от различни сервизи. Тук също се усещаше живот, но крайно безинтересен. Студиото на Джо подсказваше за внезапно прекъснат живот, а вещите в избата говореха за нещо изживяно и захвърлено като змийска кожа.

На една полица с керамични фигурки зърнах албум за снимки. Предпазливо посегнах да го взема, любопитството надви страха ми. Този път нямаше неприятни изненади. На повечето фотографии се виждаше „Сара Лафс“, каквато бе по времето, когато я купихме. Намерих и снимка на Джо — беше със силно клоширан панталон и с бяло червило, а косата й беше сресана на път. Натъкнах се на фотография на Майкъл Нунан по широка риза с щамповани цветя и с бакенбарди като на Елвис Пресли, при вида на които потръпнах (нежененият Майк на снимката е като Бари Уайт18 — неприятно ми е да го призная, но е самата истина). Намерих повредения статичен велосипед на Джо, гребло, което щеше да ми потрябва, ако останех тук и през есента, устройство за почистване на снега, което щеше да се окаже безценно през зимата, и няколко кутии с блажна боя. Ала пластмасовите бухали ги нямаше. Онзи, който почукваше в мрака, не ме беше излъгал.

Телефонът в дневната иззвъня.

Тичешком се изкачих по стъпалата и машинално понечих да изключа осветлението. Жестът ми беше абсурден и същевременно напълно в реда на нещата… също както в детството ми се струваше съвсем нормално като вървя по тротоара да прескачам фугите между плочите. Дори поведението ми да е ексцентрично, пет пари не давам. Бях в къщата едва от три дни, но вече спазвах Първия закон по ексцентричност, открит от Нунан — когато си съвсем сам, необичайното ти поведение изглежда съвсем нормално.

Вдигнах слушалката:

— Ало?

— Майк, обажда се Уорд.

— Бързо действаш.

— Картотеката ми е в съседното помещение. Пък и задачата не ме затрудни. През втората седмица на ноември 1993 в календара на Джо има само една бележка. На шестнайсети (вторник) е записано: „Б. К., Фрийп, 11 часът.“ Говори ли ти нещо?

— Да — отговорих. — Благодаря ти, Уорд. Много ми помогна.

Прекъснах връзката и поставих слушалката обратно на вилката. Да, наистина ми беше помогнал. Б.К. означваше „Безплатни кухни“. Джоана участваше в директорския съвет на тази организация от 1992 година до смъртта си. Фрийп бе съкращение на Фрийпорт. Сигурно е участвала в заседание на съвета… може би са обсъждали как да нахранят бездомните по случай Деня на благодарността, после е отишла в ТР лично да получи двата бухала. Още не ми беше ясно защо е шофирала повече от сто километра заради някаква глупава доставка, но когато загубиш скъп човек, винаги остават въпроси, на които никога няма да получиш отговор. Най-страшното е, че връхлитат най-ненадейно.

В този момент дочух призрачния глас: „И без това си до телефона — обади се на Бони Амъдсън. Поздрави я, попитай я какво прави.“

Джоана участваше в четири комитета, занимаващи се с благотворителна дейност. Приятелката й Бони я беше убедила да се включи и в управата на „Безплатни кухни“. Двете заедно посещаваха съвещанията, но през ноември 1993 година Джо е заминала сама за Фрийпорт. Бони едва ли ще си спомня какво се е случило преди близо пет години, но ако случайно пази протоколите от съвещанията…

Мамка му, какво съм намислил? Нима ще телефонирам на Бони, любезно ще се поинтересувам как е със здравето, после ще я помоля да прегледа записките си от декември 1993 година? Ще я попитам ли дали в протокола е отбелязано отсъствието на Джоана по време на събранието през ноември? Ще я попитам ли дали съпругата ми е изглеждала променена през последната година от живота си? А когато Бони попита защо се интересувам, какво ще й отговоря?

„Дай ми я — бе изръмжала Джо в съня ми. Само че изобщо не приличаше на нея, а на чужда жена, може би на онази от Притчите19. Непозната жена, чиито пръсти са студени като заскрежени вейки. — Дай ми я, с нея събирам прах.“

Приближих се до вратата на избата, завъртях валчестата дръжка… сетне я пуснах. Не исках да надниквам в мрака, страхувах се, че призракът отново ще заудря по стената. По-добре да не отварям вратата. По-добре да отида в кухнята и да си взема изстудена напитка. Понечих да отворя хладилника и се вцепених. Магнитните фигурки отново образуваха окръжност, в центъра имаше пет букви на един ред, които образуваха думата

Не бях сам. Изтръпнах, въпреки че не беше нощ, а посред бял ден. Бях попитал дали съм в безопасност в къщата, а призракът ми бе отговорил уклончиво… всъщност това нямаше значение. Знаех, че ако напусна „Сара“, няма къде да отида. Не можех да се върна в Дери, нещо ми подсказваше, че само тук ще получа отговор на всичките си въпроси.

— Не знам какво искаш да запомня — промърморих и отворих хладилника, за да си взема газирана напитка. — Който и да си, здравей.