Торба с кости

Глава 19

Телефонът звънеше. С мъка изплувах от съня, в който се давех и не можех да си поема дъх, и се помъкнах към апарата, примижавайки под ранните слънчеви лъчи и потръпвайки от болката, която ме прониза в тила, когато стъпих на пода. Телефонът ще спре да звъни, преди да стигна до него — в подобни случаи почти винаги става така — а после пак ще си легна и преди да стана окончателно, ще изгубя десет минути в безплодно чудене кой е звънял.

Зъррр… зъррр… зъррр…

За десети път ли звъни? Или за дванайсети? Вече им изгубих броя. Някой бе твърдо решен да се свърже. Надявах се да не се е случило нищо лошо, но опитът показва, че хората не са толкова настоятелни, когато новините са добри. Внимателно докоснах тила си. Ужасно ме болеше, но не ми се гадеше от болка. А и по пръстите ми не остана кръв.

Безшумно прекосих антрето и вдигнах слушалката.

— Ало?

— Е, поне вече не се налага да свидетелстваш по делото за попечителство.

— Бил?

— А-ха.

— Откъде знаеш… — Приведох се и надзърнах иззад ъгъла към веселяшкия, дразнещ котешки часовник. Показваше седем и двадесет, а вече беше задушно. Като в кучи задник, както казват марсианците от ТР. — Откъде знаеш, че е решил…

— Нищичко не знам за неговите си работи. — Бил като че ли се позасегна. — Не ме е молил за съвет, пък и аз не съм му предлагал.

— Какво се е случило? Какво става?

— Още ли не си включил телевизора?

— Дори не съм пил кафе.

Не последва извинение — Бил смята, че хората, които в шест часа още не са станали, си получават заслуженото. Но вече се бях събудил. И почти си представях какво ще последва.

— Девор се е самоубил снощи, Майк. Влязъл в горещата вана и си нахлузил найлонов плик на главата. Сигурно не му е трябвало много, като знам, че белите му дробове бяха скапани.

Не, сигурно не е продължило дълго. Потръпнах, въпреки лятната жега, която вече изпълваше къщата.

— Кой го е намерил? Онази жена ли?

— А-ха, естествено.

— Кога?

— По новините на Канал 6 казаха: „Малко преди полунощ“.

С други думи, точно когато се събудих схванат на дивана и се замъкнах в леглото.

— Замесена ли е?

— Искаш да кажеш дали не го е убила? По новините, които гледах, не споменаха нищо по въпроса. Клюкарската мелница сигурно вече мели с пълна сила, но още не съм ходил да прибера своя пай. И да му е помогнала, не вярвам да има неприятности. Той беше на осемдесет и пет и при това болен.

— Знаеш ли дали ще го погребат в ТР?

— В Калифорния. Тя каза, че опелото ще бъде в Палм Спрингс във вторник.

За миг бях обзет от недоумение, като си представих, че по същото време, когато източникът на всички проблеми на Мати ще лежи покрит с цветя в някакъв параклис, приятелите на Кира Девор ще си хапват, готвейки се за предстоящата игра на фризби. „Ще бъде истинско празненство — помислих си удивен. — Не знам как ще посрещнат случая в параклиса на микрочиповете в Палм Спрингс, но на Уасп Хил ще има танци, радостни викове и — благодарствени молитви.“

Никога в живота си не съм изпитвал радост при вестта за нечия смърт, но със задоволство научих за кончината на Девор. Съжалявам, че изпитвах подобни чувства, но не можех да ги променя. Старият мръсник ме бутна в езерото… но преди да превали нощта, сам се удави. С найлонов плик във вана.

— Имаш ли представа как от телевизията са се докопали до случая толкова бързо? — Не беше супербързо, като се има предвид, че от откриването на трупа до новините в седем бяха изминали седем часа, но телевизионните екипи обичат да се разтакават.

— Уитмор им се е обадила. Дала е пресконференция в „Уорингтън“ в два през нощта. Отговаряше на въпросите и седеше на онзи диван с кафявата плюшена дамаска, дето Джо казваше, че мястото му било в някоя картина с гола жена. Помниш ли?

— А-ха.

— Отзад се виждаха двама-трима областни шерифи, плюс един човек, дето го познах, че е от „Погребалното бюро на Джакард“ в Мотън.

— Много странно.

— А-ха, тялото сигурно още е горе, а Уитмор вече дрънка… но твърди, че просто изпълнявала нарежданията на шефа. Каза, че е оставил запис, в който обяснява, че го е направил в петък вечер, за да не паднат акциите на компанията, и искал Уитмор веднага да се обади на пресата и да потвърди, че компанията е стабилна, че синът му и управителният съвет се разбирали прекрасно. После каза за опелото в Палм Спрингс.

— Значи се самоубива и дава пресконференция в два през нощта чрез посредник.

— А-ха. Типично в негов стил.

Настъпи тишина. Опитах се да мисля, но не можех. Знаех само, че искам да се кача в кабинета си и да работя, независимо дали ме боли главата. Исках да се върна при Анди Дрейк, Джон Шакълфорд и неговия приятел от детинство, ужасния Рей Гарати. В тази история имаше много лудост, но аз разбирам от лудост.

— Бил? Оставаме ли си приятели?

— Да, за Бога — побърза да отговори той. — Но ако някои хора странят от теб, поне ще знаеш защо, нали?

Естествено. Мнозина ще ме обвинят за смъртта на стареца. Като се има предвид физическото му състояние, подобно мнение звучи налудничаво и със сигурност няма да е преобладаващо, но поне за момента ще има известен брой привърженици — знаех го съвсем ясно, както знаех истината за приятеля от детинство на Джон Шакълфорд.

„Дечица, имало едно време една гъска, която се върнала в малкото градче, където живяла като пухкаво патенце. Взела да снася златни яйца наляво и надясно и гражданите се събрали да се дивят на чудото и да получат своя дял. Но един ден гъската била сготвена и някой трябвало да го отнесе.“ Аз щях да отнеса известна част, но на Мати щеше да й бъде много по-тежко — тя бе имала нахалството да се бори за детето си, вместо да се откаже от Ки.

— Трай си през следващите няколко седмици — посъветва ме Бил. — Поне аз така си мисля. Всъщност може би ще е най-добре, ако се махнеш от ТР, докато духовете се успокоят.

— Оценявам разумността на предложението ти, но не мога. Пиша книга. Ако си грабна нещата и замина, може да ми секне вдъхновението. Случвало ми се е и преди и не искам да се повтаря.

— Сигурно е някоя хубава история, а?

— Не е лоша, но не е там работата. Просто… нека кажем, че трябва да остана поради други причини.

— Вдъхновението ти няма ли да понесе пътя до Дери?

— Да не се опитваш да се отървеш от мен, Уилям?

— Опитвам се да те наглеждам, това е — нали работата ми е да наглеждам. И да не кажеш после, че не съм те предупредил: кошерът ще се разбръмчи. Разправят се две клюки за теб, Майк. Едната е, че чукаш Мати Девор. Другата е, че си се върнал, за да забиеш теслата на ТР в новата си книга. Да изкараш всички кирливи ризи на бял свят.

— С други думи, да довърша започнатото от Джо. И кой пуска тези слухове?

Бил се умълча. Пак нагазихме в плаващите пясъци, но този път се движеха по-бързо от всякога.

— Книгата, която пиша, е роман. Действието се развива във Флорида.

— Така ли? — Да не повярва човек, че в три срички се крие толкова голямо облекчение.

— Мислиш ли, че ще можеш да го разпространиш?

— Да, струва ми се. Но ако кажеш на Бренда Мезърв, ще се разнесе още по-бързо и ще стигне по-далеч.

— Добре. А що се отнася до Мати…

— Майк, не е нужно да…

— Не ми е любовница. Въобще не е ставало дума за подобно нещо. Работата е следната: все едно както си вървиш по улицата, да видиш как огромен мъжага налага някой дребосък. — Замълчах. — С адвоката й смятат да правят барбекю във вторник на обед. Аз също ще бъда там. Мислиш ли, че хората от града ще ни обвинят, че танцуваме върху гроба на Девор?

— Някои ще го сторят. Ройс Мерил със сигурност ще те обвини. И Дики Брукс. Бабите в панталони, както ги нарича Ивет.

— Да вървят по дяволите!

— Разбирам как се чувстваш, но й кажи да не го навира в очите на хората — почти се примоли той. — Поне това направи, Майк. Няма да й стане нищо, ако премести скарата зад караваната, нали? Поне като излязат от магазина, хората ще виждат само дима.

— Ще предам посланието. И ако ида и аз, сам ще преместя скарата.

— Ти по-добре да стоиш настрана от това момиче и детето й — отсече Бил. — Сигурно ще кажеш, че не е моя работа, но аз ти се карам за добро.

За миг си припомних съня си. Сладкото изпълващо чувство, когато се слях с нея. Малките гърди с твърдите зърна. Гласът й в тъмнината, който казва да правя каквото искам. Тялото ми реагира почти мигновено.

— Зная.

— Добре. — Като че ли си отдъхна, че поне няма да му викам — да го водя на училище, казано с негови думи. — Тогава те пускам да закусваш.

— Благодаря ти, че се обади.

— За малко да не ти се обадя. Ивет ме придума. „От всички, с които работиш, винаги най си обичал Майк и Джо Нунан — вика. — Сега се е върнал и недей да си разваляш отношенията с него.“

— Кажи й, че й благодаря.

Затворих телефона и замислено се загледах в него. С Бил като че ли отново бяхме в добри отношения… но не мисля, че можехме да се наречем точно приятели. Със сигурност не беше като преди. Нещата се промениха, когато осъзнах, че Бил ме лъже за някои неща и крие други — както и когато разбрах как се канеше да нарече Сара и Червените шапки.

„Не можеш да виниш човека заради собствените си фантасмагории.“

Не го виня… просто знам, каквото знам.

Влязох в дневната, включих телевизора, после пак го изключих. Моят сателит хваща петдесет-шейсет различни канала, но нито един тях не е местен. В кухнята обаче имаме портативен телевизор и ако обърна стайната антена към езерото, може и да уловя WMTW, клонът на АВС в Западен Мейн.

Грабнах бележката от Рожет, отидох в кухнята и включих малкия „Сони“, сврян на полицата под кафе-машината. Течеше „Добро утро, Америка“, но скоро щеше да има пауза за местните новини. Междувременно прегледах бележката, този път съсредоточавайки се повече върху стила, отколкото върху съдържанието, което изцяло бе окупирало съзнанието ми снощи.

„Надява се съвсем скоро да се завърне в Калифорния с частния си самолет“ — бе написала. „Има неотложни служебни дела.“ „Ако обещаете да го оставите да почива в мир.“ Дявол го взел, това си беше послание на самоубиец.

— Знаела си — казах и прокарах пръст по релефните букви на името й. — Знаела си, когато си го писала, а и вероятно още докато ме замеряше с камъни. Но защо?

„Настойничеството задължава с отговорност — бе написала. — Не забравяйте, че ви го е казал.“

Но тази история приключи, нали? Дори подкупен съдия не може да присъди настойничество на мъртъв човек.

Предаването най-после прекъсна и излъчиха местен репортаж с водеща тема самоубийството на Макс Девор. Картината беше на снежинки, но забелязах кафявия диван, който Бил спомена, а Рожет седеше на него със спокойно скръстени в скута ръце. Стори ми се, че единият заместник-шериф на заден план бе Джордж Футман, въпреки че картината бе прекалено неясна и не можех да преценя със сигурност.

През последните осем месеца господин Девор често говорел как ще сложи край на живота си, обясняваше Уитмор. Чувствал се много зле. Предишната вечер я поканил да излязат и сега тя разбирала, че е искал да види залеза за последен път. Бил прекрасен, не пропусна да добави. И аз можех да го потвърдя — помня залеза много добре, тъй като почти не се удавих на фона му.

Рожет четеше изявлението на Девор, когато телефонът отново иззвъня. Беше Мати, която ридаеше.

— Новините… Майк, гледа ли… знаеш ли…

Отначало това бяха единствените свързани фрази, които съумя да произнесе. Отвърнах, че зная, че Бил Дийн ми се е обадил, а после съм гледал местните новини. Опита се да ми отговори, но не успя да каже и дума. Очевидно изпитваше чувство за вина, облекчение, ужас и дори истерия. Попитах я къде е Ки. Представях си как се чувства — допреди да включи телевизора тази сутрин е смятала, че Макс Девор е най-върлият й враг — но не одобрявах идеята тригодишната й дъщеричка да бъде свидетелка на пълното разпадане на майка си.

— Отзад — успя да продума Мати. — Вече закуси. Сега прави к-кукленски п-п-п… кукленски пи-п-пик…

— Кукленски пикник. Да. Добре. Изплачи си всичко. Всичко.

Продължи да плаче най-малко още две минути, а може и повече. Притисках телефонната слушалка до ухото си, потях се в горещата юлска утрин и се опитвах да бъда търпелив.

„Давам ви шанс да спасите душата си“ — бе ми казал Девор, но тази сутрин вече бе мъртъв, а душата му се бе преселила там, където отиват душите. Беше мъртъв, Мати беше свободна, аз пишех. Животът трябваше да ни се струва прекрасен, но някак не бе така.

Най-сетне тя започна да се съвзема.

— Извинявай. Не съм плакала така — с истински сълзи — откакто почина Ланс.

— Разбираемо е и ти е простено.

— Ела на обед. Моля те, ела на обед, Майк. Ки ще прекара следобеда с едно свое другарче от лятното библейско училище и ще можем да поговорим. Искам да поговоря с някого… Божичко, вие ми се свят. Моля те, кажи, че ще дойдеш.

— Бих се радвал, но се опасявам, че не бива. Особено ако Ки я няма.

Разказах й редактиран вариант на разговора си с Бил Дийн. Тя ме изслуша внимателно. Предполагах, че като свърша, ще последва гневен изблик, но бях забравил една елементарна истина: Мати Стенчфийлд Девор бе прекарала тук целия си живот. Знаеше как стават нещата.

— Разбирам, че всичко ще се оправи по-бързо, ако сведа очи, млъкна и си кротувам — отвърна Мати. — Ще направя всичко възможно, но дотук с тактичността. Онзи старец се опитваше да отмъкне дъщеря ми, не го ли разбират онези тъпаци в проклетия смесен магазин?

— Аз разбирам.

— Зная. Затова исках да говоря с теб.

— А какво ще кажеш за ранна вечеря в парка в Касъл Рок? На същото място, където бяхме в петък? Да речем към пет?

— Ще трябва да доведа и Ки…

— Чудесно, доведи я. Кажи й, че зная приказката за Хензел и Гретел наизуст и искам да й я разкажа. Ще се обадиш ли на Джон във Филаделфия да му разкажеш подробностите?

— Да. Но ще изчакам още час — час и нещо. Божичко, толкова съм щастлива. Зная, че не е редно, но направо ще се пръсна от щастие!

— Аз също. — Замълчахме. Чух дълбока въздишка. — Мати? Добре ли си?

— Да, но как да обясня на едно тригодишно дете, че дядо му е починал?

„Кажи й, че старият мръсник се е подхлъзнал и се е забил с главата надолу в найлонова торбичка“ — помислих си и притиснах длан към устните си, за да сподавя надигащия се пристъп на налудничав смях.

— Не зная, но трябва да й го кажеш веднага.

— Трябва ли? Защо?

— Защото ще те види. Ще види лицето ти.

Издържах точно два часа в кабинета на горния етаж, после горещината ме пропъди — в десет часа термометърът на верандата показваше тридесет и пет градуса. На втория етаж може и да е било с два-три градуса повече. Надявайки се, че не правя голяма грешка, изключих пишещата машина и я свалих долу. Работех без риза и докато прекосявах дневната, капакът на машината се плъзна по изпотеното ми тяло и едва не изпуснах допотопния „инструмент“ върху краката си. Това ме подсети за глезена, който изкълчих, като паднах в езерото, и оставих машината настрана, за да го огледам. Беше черно-виолетов и по-червеникав в краищата, но не изглеждаше възпален. Предполагам, че хладката вода е предотвратила отока.

Поставих машината на масата на верандата, включих я в контакта под зоркия поглед на Бънтър и седнах с лице към сиво-синята езерна повърхност. Изчаках дали няма да ме сграбчи някой от добре познатите ми пристъпи на паника, когато стомахът ми се свива, очите ми пулсират и ме обзема ужасяващото усещане, че гърдите ми са стегнати в стоманени обръчи, които не ми позволяват да дишам. Нищо подобно не се случи. Думите се лееха със същата лекота, с която вървяха и в кабинета на горния етаж, радвах се на ветреца, който от време на време полъхваше откъм езерото. Забравих за Макс Девор, Мати Девор, Кира Девор. Забравих за Джо Нунан и Сара Тидуел. Забравих за себе си. За два часа се пренесох във Флорида. Наближаваше времето за екзекуцията на Джон Шакълфорд. Анди Дрейк се надпреварваше с часовника.

Телефонът ме върна на този свят и за пръв път не се подразних от прекъсването. Ако не ме бяха прекъснали, сигурно щях да продължа да пиша, докато се превърна в потна, лепкава маса.

Беше брат ми. Говорихме за мама — според Сид вече липсвали не просто няколко керемиди, а целият покрив на къщата — и сестра й Франсин, която си счупила крака през юни. Сид се интересуваше как съм и аз отвърнах, че съм добре, че ми е било трудно да започна новата си книга, но вече като че ли съм във форма (в моето семейство проблеми се обсъждат само след като бъдат решени). А как е малкият Сид? „Жестоко“ — каза брат ми, което очевидно означаваше „чудесно“ — Сид имаше дванадесетгодишно хлапе и съответно винаги използваше най-актуалния жаргон. Счетоводната му фирма вървяла добре, макар отначало да се страхувал, че няма да излезе нищо (разбира се, аз научавах първи за това). Никога нямало да може да ми се отплати за спасителния заем, който му дадох миналия ноември. Отвърнах, че това е най-малкото, което съм могъл да направя, което бе самата истина, особено като се има предвид, че той прекарваше с майка ни много повече време от мен.

— Е, освобождавам те — каза Сиди след още няколко любезности. Никога не казва „дочуване“ или „до скоро“, като говори по телефона — вечната му реплика е „Е, освобождавам те“, сякаш досега те е държал в плен. — Да стоиш на хладно, Майк — прогнозата е, че през почивните дни в Нова Англия ще бъде ужасна жега.

— Ако стане много страшно, езерото е наблизо. Ей, Сид?

— Ей, какво? — Както и „Освобождавам те“, „Ей, какво“ бе реплика още от детските ни години. Прозвуча някак успокоително — и същевременно страховито.

— Ние сме прости северняци, нали? Имам предвид по таткова линия. — Мама бе от съвършено различен свят — където мъжете предпочитат ризи „Лакост“, жените винаги носят комбинезони и всички знаят втория куплет на „Дикси“32 наизуст. Срещнала татко в Портланд на студентско състезание. Майчиният род е от мемфиски сой, скъпи, и никога няма да позволи това да се забрави.

— Май да — отговори Сид на моя въпрос. — Н-да. Но не ме разпитвай надълго и нашироко за фамилията, Майк — още не съм много сигурен кое е племенник и кое — братовчед, и го казах и на Джо.

— Така ли? — Всичко в мен застина… но не бих казал, че се изненадах. Вече нищо не ме изненадваше.

— Ъ-хъ, честно.

— Какво те пита?

— Интересуваше се от всичко, което знам. Което не е много. Можех да й разкажа най-подробно за пра-пра-дядото на мама, който бил убит от индианците, но Джо като че ли никак не се интересуваше от мамините роднини.

— Кога е било това?

— Важно ли е?

— Би могло да се окаже важно.

— Ами, я да видим. Мисля, че беше горе-долу по времето, когато оперирахме Патрик от апендицит. Да, сигурен съм, че беше тогава. Февруари 94-а. Може и през март да е било, но съм почти сигурен, че беше през февруари.

Шест месеца преди инцидента на паркинга пред аптеката. Джо е обгърната от сянката на собствената си смърт като минувач, който прекосява тротоара под сенника на някое кафене. Но още не е бременна. Джо заминава на еднодневни пътувания до ТР. Джо задава въпроси, някои от които, според Бил Дийн, били неприятни за хората… но въпреки всичко продължавала да пита. Да. Защото като се захване с нещо, Джо не се отказва до край. Дали е задавала въпроси за мъжа с кафявото спортно сако? Кой е този човек?

— Пат беше в болницата, сигурен съм. Доктор Алпърт казваше, че всичко е наред, но като звъннеше телефонът, все подскачах — почти очаквах да е той и да каже, че състоянието на Пат се е влошило или кой знае какво.

— Откъде, за Бога, ти хрумна това, Сид?

— Не знам, брат ми, ама го изпитвах най-осезаемо. Както и да е, не беше Алпърт, а Джоана. Искаше да знае дали сме имали предшественици — преди три, или дори четири поколения — които са живели там, където си ти сега, или в някой от съседните градове. Казах й, че нямам представа, но може би ти знаеш нещо. Каза, че не искала да те пита, понеже било изненада. Изненада ли беше?

— Огромна. Татко е ловил раци…

— Пепел ти на езика — беше артистична натура — „крайморски примитивист“. Мама все още го нарича така. — Долових в гласа му упрек.

— По дяволите, продаваше масички от кошчета за раци, когато ревматизмът го схвана и вече не можеше да излиза в морето да хвърля мрежите.

— Зная това, но мама е редактирала семейната история като за по телевизията.

Колко вярно. Нашата Бланш Дюбоа.

— Татко ловеше раци в Праутс Нек. Той…

— „Татко бе скиталец — изпя Сиди ужасно фалшиво — и където шапката си окачи, бе негов дом…“

— Стига де, сериозно е. Наследил е първата си лодка от баща си, нали?

— Така се разказва — съгласи се Сид. — „Мързеливата Бети“ на Джак Нунан, първоначално собственост на Пол Нунан. От Праутс. След урагана „Дона“ през 1960 г., се наложило здравата да я кърпят.

Две години след моето раждане.

— И през 63-та татко я обявил за продан.

— Да. Не зная какво е станало после с нея, но със сигурност първо е била на прадядо Пол. Помниш ли колко супа от раци сме изяли като малки, Мики?

— Морски дарове — изтърсих, без почти да се замислям. Като повечето деца, израснали край океана, и през ум не ми минава да поръчам раци в ресторант — те са за онези от равнините. Замислих се за прадядо Пол, роден през деветдесетте години на деветнадесети век. Пол Нунан е баща на Джак Нунан, а Джак Нунан — на Майк и Сид Нунан, и това бе всичко което знаех, като изключим факта, че семейство Нунан са израснали далеч от мястото, където се потях и си блъсках мозъка в момента.

„Били са дупе и гащи.“

Девор се е объркал, това е всичко — когато не обличаме памучни ризи и не сме от мемфиски сой, ние, Нунанови, сме от Праутс Нек. Във всеки случай надали прадядовците ни са имали нещо общо — по години старецът ме превъзхождаше двойно, което значи, че поколенията не съответстват.

Но ако напълно е грешал, какво е търсела Джо?

— Майк? Там ли си?

— А-ха.

— Добре ли си? Не ми звучиш много обнадеждаващо, да ти призная.

— От жегата е. Да не говорим за твоето предчувствие за беда. Благодаря, че се обади, Сиди.

— Радвам се, че си имам такъв брат.

— Жесток съм — промърморих.

Отидох в кухнята да си налея чаша студена вода. Чух магнитите да се плъзгат по вратата на хладилника. Извърнах се и не обърнах внимание, че разливам вода върху босите си крака Бях развълнуван като хлапе, което се надява да зърне Дядо Коледа, преди старецът да се шмугне обратно в комина.

Едва сварих да зърна деветте пластмасови букви в окръжността. „Карладийн“… гласеше надписът, но остана само за миг. Нечие страховито, но невидимо присъствие прелетя край мен. И косъм не помръдна от главата ми, но въпреки това изпитах усещането, че течението ме блъсна в лицето, както се случва, ако стоиш на ръба на перона, когато преминава експресният влак. Извиках от изненада и несръчно оставих чашата на кухненския плот, разливайки я отново. Вече не ми се пиеше студена вода, защото температурата в кухнята бе спаднала поне с двайсет градуса.

Издишах и от устата ми излезе пара, като в студен януарски ден. Изпуснах едно-две облачета и нещото изчезна — но със сигурност бе тук, убеден съм, и за около пет секунди чувствах потта по тялото си като тънък слой лед.

Карладийн се разхвърча на всички посоки — сякаш гледах анимационно филмче за избухване на атом. Магнитните букви, плодовете и зеленчуците паднаха от хладилника и се разпиляха на пода. За миг почти почувствах яростта им като вкус на барут.

В това време сякаш нещо друго се оттегли и като че ли с него долових въздишащия, замислен шепот, познат ми от преди: „О, Майк; о, Майк.“ Същия глас улових с диктофона, и макар че тогава се колебаех, сега вече бях убеден — това бе гласът на Джо.

Но кой е другият? И защо разпиля буквите?

Карла Дийн. Не е съпругата на Бил — тя се казва Ивет. Майка му? Баба му?

Бавно обиколих кухнята, събирайки магнитите като при игра на боклукчия, когато всеки трябва да събере определени предмети, после ги лепях на хладилника. Никой не ми ги измъкваше от ръцете, потта на гърба ми не застиваше, хлопката на Бънтър не звънеше. И все пак не бях сам, и го знаех.

„Карладийн“: Джо ми подсказваше нещо.

Но някой друг не искаше да го узная. Някой друг прелетя край мен като „всепомитащото гюлле“, опитвайки да разпилее буквите, преди да съм успял да ги прочета.

Джо е тук — имаше и едно момченце, което плачеше посред нощ.

И кой още?

С кого друг делях къщата си?