Торба с кости

Глава 3

Издателят ми не знаеше, редакторката ми Дебра Уейнсток беше в неведение, както и агентът ми Харолд Облоуски. Франк Арлин също не знаеше, макар че няколко пъти се изкушавах да му кажа истината. „Позволи ми да бъда твой брат. Позволи ми го в името на Джо“ — бе помолил той в деня, когато потегли обратно към намиращото се в Южен Мейн градче Санфорд, за да се върне към самотния си живот. Сигурен бях, че няма да приема предложението му и не го сторих — никога не се обърнах към него за помощ, което той навярно очакваше, но често му телефонирах. Водехме типично „мъжки“ разговори: „Как я караш? Бива, въпреки че е студено като циците на вещица. И тук е същата работа. Искаш ли да се срещнем в Бостън, ако успея да взема билети за концерт на филхармонията? Съгласен съм, но да го направим след няколко месеца, в момента до гуша съм затънал в работа. Ясно, знам как е, доскоро, Майки. Дочуване, Франк, и гледай «малкия Франк» да не лудува…“ Нали ви казах — типично мъжки разговори.

Сигурен съм, че веднъж-два пъти той ме попита дали пиша нова книга и доколкото си спомням, му отговорих, че…

Мамка му — това е лъжа! Дотолкова съм се вживял в измамата, че вече се самозалъгвам. Франк наистина ме попита и аз отвърнах, че работя върху нова книга и че много ми спори. Неведнъж се изкушавах да му кажа: „Не мога да напиша и две изречения, без да блокирам умствено и физически — сърцето ми затуптява така, сякаш ще изскочи от гърдите ми, не ми достига въздух и започвам да се задъхвам, имам усещането, че очите ми ще изскочат от кухините и ще увиснат върху страните ми. Приличам на човек, страдащ от клаустрофобия, който се намира в потъваща подводница. Ето как ми върви писането, благодаря, че ме попита“. Ала така и не му го казах. Не го помолих за помощ. Не съм от хората, които молят за помощ, мисля, че вече го споменах.

Може би мнението ми не е безпристрастно, но мисля, че преуспелите писатели (дори и онези, чиито романи не винаги са в списъка на бестселърите) са най-облагодетелстваните творци. Вярно е, че хората купуват повече компактдискове отколкото книги, предпочитат да ходят на кино и да гледат телевизия, отколкото да четат. Но писателите по-трудно потъват в забвение, може би защото читателите са малко по-интелигентни от почитателите на другите изкуства и имат по-дълга памет. Бог знае къде е сега Дейвид Соул, който беше любимец на зрителите, следящи сериала „Старски и Хъч“, или път онзи шантав бял рапър Ванила Айс, но през 1994 Хърман Вук, Джеймс Мичънър и Норман Мейлър все още се радваха на известност. Артър Хейли пишеше нова книга (отначало всички мислеха, че е само слух, но впоследствие се оказа вярно), Томас Харис можеше да си вземе седем години отпуска след написването на „Мълчанието на агнетата“ и отново да сътвори бестселъри, а произведенията на Селинджър, който бе престанал да пише преди четирийсет години, още се обсъждаха в часовете по литература и в литературните кръжоци. Читателите са изключително предани и верни на любимия си автор, с което се обяснява фактът, че мнозина писатели, които вече са се изчерпали, продължават да имат успех и книгите им да се озовават на челни места в класациите само заради вълшебните думи „автор на“, отпечатани на корицата.

В замяна издателят иска нещо съвсем лесно от автора, чиито романи се продават в тираж, надвишаващ един милион екземпляра: да пише по една книга годишно. Щастливи и доволни са, като всеки дванайсет месеца получават ръкопис от триста и осемдесет страници, желателно е главните герои да са същите като в предишните романи. Читателите обичат продълженията на любимите си книги — имат чувството, че се завръщат в родния дом.

Но ако не сътвориш произведение в определения едногодишен срок, проваляш плановете на издателя и инвестициите, които е вложил в теб, създаваш проблеми на счетоводителя ти и не позволяваш на твоя агент да плаща навреме на психоаналитика си. Пък и почитателите започват да те пренебрегват, когато дълго време твоя книга не се появява в книжарниците. Това е самата истина и не можеш да сториш нищо. Медалът има и обратна страна: излизат ли непрекъснато твои романи, някои читатели си казват: „Пфу, писна ми от този автор — като чета книгите му, все едно се тъпча с фасул!“

Казвам ви всичко това, за да разберете как успях в продължение на четири години да не напиша нито ред (използвах компютъра си само за игри) и никой да не разбере какво се е случило с мен. Загубил съм способността си да пиша ли? Дрън-дрън! Как можа да ви хрумне, след като всяка есен излиза нов криминален роман от Майкъл Нунан, който е идеално следваканционно четиво, приятели. Между другото не забравяйте, че за предстоящите коледни празници най-хубавият подарък за вашите роднини и приятели е новият роман на Нунан, който можете да купите от „Бордърс“ с трийсет процента отстъпка — страхотна далавера, нали?

Ще ви издам тайната, защото мисля, че не съм единственият популярен американски автор, който я знае — ако се вярва на слуховете, Даниел Стийл в продължение на десетилетия е използвала „номера на Нунан“, говори се, че мнозина автори правят същото.

След публикуването на „Раздвояване“ през 1984, издавах по една книга годишно, но пишех по две, като единият ръкопис оставях „за черни дни“.

Не си спомням да съм го обсъждал с Джо и след като тя никога не ме попита, реших, че знае какво правя: събирам лешници в хралупата си, като трудолюбива катеричка. И през ум не ми минаваше, че някой ден ще изгубя способността да пиша; правех го на майтап.

През февруари 1995, след като не успях да превърна в романи две великолепни идеи за сюжет (идеи продължаваха да ми хрумват, което само задълбочаваше терзанията ми), вече не можех да си затварям очите пред неоспоримия факт: беше ме сполетяло най-лошото, което може да се случи на един писател, с изключение на това да страда от болестта на Алцхаймер или да получи удар. Ала в сейфа ми в банка „Фиделити Юниън“ се съхраняваха четири ръкописа със заглавия „Обещание“, „Заплашително поведение“, „Дарси“ и „Далеч от върха“.

Агентът ми се обади някъде около Деня на Свети Валентин. Стори ми се доста притеснен — обикновено му изпращах поредния си шедьовър през януари, а сега вече беше средата на февруари. Каза ми, че ще се наложи да работят на бързи обороти, за да може новият роман да излезе навреме за Коледните празници, когато се купуват най-много книги. После попита как съм, дали всичко е наред.

На върха на езика ми бе да заявя, че изобщо не съм наред, но господин Харолд Облоуски, чиято кантора се намира на Парк Авеню 225, не беше от хората, на които можеш да кажеш такова нещо. Беше добър агент, едновременно харесван и мразен в издателските среди (понякога едни и същи хора хем се прекланяха пред него, хем го ругаеха), но едва ли щеше да приеме лошите новини от подземните цехове, където се произвеждаше стоката, предлагана от него за продан. Щеше да се побърка от притеснение, да вземе първия самолет за Дери и да ми надува главата с поучителните си лекции, отказвайки да си замине, преди да ме е изтръгнал от абсурдното ми състояние. Харесвах Харолд, но исках да си остане в разкошния си кабинет на трийсет и осмия етаж, откъдето се разкриваше приказен изглед към Ийст Сайд.

Казах му: „Какво съвпадение, Харолд, обаждаш се тъкмо когато завърших новия си роман. Мисля, че ще ти хареса. Ще ти го изпратя с «Федерал Експрес», та да го получиш още утре.“ Той пък ме уведоми, че няма никакво съвпадение, че по отношение на писателите — негови клиенти — е надарен с телепатични способности. Поздрави ме, задето съм приключил, и затвори телефона. След два часа получих традиционния букет, който ми изпращаше при завършването на всеки мой роман — цветята имаха вид на копринени, досущ като широките му вратовръзки, творение на Джими Холиуд.

Поставих вазата с букета в трапезарията, където почти не влизах след смъртта на Джо, и отидох във „Фиделити Юниън“. Отключих сейфа, грабнах ръкописа на „Далеч от върха“ и се отправих към най-близкия клон на „Федерал Експрес“. Взех именно този роман, защото беше последният, който бях сътворил, и се намираше най-отгоре в кашона с ръкописите. Публикуваха го през ноември, тъкмо навреме за „голямото пазаруване“ по случай Коледните празници. На титулната страница имаше посвещение в памет на скъпата ми покойна съпруга Джоана. Книгата се изкачи до единайсето място в класациите и всички бяха доволни, дори аз. Казвах си, че със сигурност ще се оправя. Нали няма писател, който завинаги да е загубил творческите си способности (може би с изключение на Харпър Ли)? Трябва само да се освободя от напрежението, както е казала кабаретната танцьорка на архиепископа. Слава Богу, че като трудолюбива катеричка бях скрил лешници в хралупата си.

Бях преизпълнен с оптимизъм и следващата година, когато изпратих на Харолд „Заплашително поведение“. Тази книга бях написал през есента на 1991 и Джо много я хареса. Оптимизмът ми се беше поизпарил през март 1997, когато шофирах към „Федерал Експрес“ по време на снежна буря, за да изпратя ръкописа на „Ухажорът на Дарси“, макар че когато познати ме питаха как върви работата ми (повечето задаваха един и същ въпрос: „В момента пишеш ли някоя интересна книга?“), продължавах да отговарям, че работата адски ми спори, че напоследък съм написал много интересни книги, че думите излизат с лекота, като лайно от кравешки задник.

След като Харолд прочете „Дарси“ и я обяви за най-доброто, което съм написал досега, колебливо подхвърлих, че искам да направя едногодишна пауза. Той моментално ми зададе най-омразния ми въпрос: дали се чувствам добре. Отвърнах, че съм здрав като бик, че се чувствам страхотно, само искам да намаля темпото.

Последва мълчание, което беше патент на Харолд Облоуски, и което означаваше, че той ме мисли за абсолютен тъпанар, но тъй като ме харесва, се опитва да измисли как да ми го каже най-деликатно. Номерът си го бива, но още преди шест години разконспирирах Харолд. Всъщност Джо прозря истината и заяви:

— Само се преструва, че ти съчувства. В действителност е като ченге от старомоден криминален филм, което мълчи, за да те принуди да направиш самопризнание.

Този път обаче аз му отвърнах с неговия номер: замълчах, като премествах слушалката от едното на другото си ухо, и се разположих по-удобно на стола. В този момент погледът ми попадна на поставената в рамка снимка върху компютъра, на която се виждаше „Сара Лафс“ — нашата вила на брега на езерото Дарк Скор. Не бях стъпвал там от светлинни години и за миг се запитах защо.

После дочух гласа на Харолд, който заговори предпазливо, като нормален, който се опитва да вразуми човек, временно изпаднал в състояние на лудост:

— Мисля, че е неразумно, Майк… особено на този етап от кариерата ти…

— Не е етап — прекъснах го. — Най-голям успех постигнах през 1991, оттогава продажбите на книгите ми нито се увеличават, нито намаляват. Все едно се намирам на планинско плато, Харолд.

— Така е — съгласи се той. — Знай, че писателите, които са достигнали до такава стабилност, са изправени пред две възможности по отношение на продажбите — да продължат както до този момент или да се плъзнат по наклонената плоскост.

Идваше ми да кажа, че ще бъда от онези, дето се плъзват, но си замълчах. Не исках Харолд да разбере колко сериозен е проблемът, колко нестабилна е почвата под краката ми. Не исках той да узнае, че сърцето ми се разтуптява (в буквалния смисъл) всеки път, когато отворя програмата Word 6 и се втренча в празния екран на монитора.

— Добре — промърморих. — Разбрах намека ти.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Нали си прочел последната ми книга — мислиш ли, че е написана от умопобъркан или болен човек?

— В никакъв случай, романът е страхотен. Вече казах, че е най-добрата ти творба. Чете се на един дъх, макар да е доста… сериозен. Ако Сол Белоу пишеше романтични криминални романи, сигурно щеше да сътвори подобна книга. Но… нали нямаш затруднения със следващото си произведение? Знам, че скърбиш за Джо… всички скърбим за нея…

— Не — прекъснах го. — Нямам затруднения.

Той отново замълча, ала аз издържах и не наруших мълчанието. Накрая Харолд промърмори:

— Гришам може да си позволи едногодишна отпуска, също и Кланси. Дългите периоди на бездействие придават загадъчност на Томас Харис. Но на мястото, което заемаш, животът е по-труден, отколкото ако си на върха. За всяко място в списъка на бестселърите се съревновават поне петима автори и ти знаеш имената им — та нали са твои „съседи“ три месеца в годината. Някои се изкачват в класацията, както се случи с последните две книги на Патриша Корнуел, други изпадат или заемат по-неблагоприятни позиции, трети отстояват мястото си като теб. Ако Том Кланси престане да пише в продължение на пет години, след което издаде роман с главен герой вече популярния Джак Райън, успехът му безусловно е гарантиран. Ако твои книги не се появяват в книжарниците цели пет години и решиш отново да пропишеш, не съм сигурен, че ще имаш успех. Съветвам те да…

— Да кова желязото, докато е горещо.

— Взе ми думите от устата.

Поговорихме още малко, сетне си казахме „дочуване“. Облегнах се на стола, като едва не политнах назад, и се загледах в снимката на нашето „убежище“ в Западен Мейн. Наричаха я „Сара Лафс“ и това ми напомняше на названието на една стара балада на Хол и Оутс. Вярно е, че Джо обичаше къщата повече от мен (малко повече), но защо толкова време не бях стъпвал там? Бил Дийн, човекът, който се занимаваше с поддържането на имота, всяка пролет сваляше капаците на прозорците, а през есента ги поставяше, спираше водата есенно време, а през пролетта включваше водната помпа, наглеждаше генератора и следеше за системната му проверка, а след Деня на загиналите във войните, който се падаше на 30 май, закотвяше сала на петдесетина метра от брега пред „Сара“.

През лятото на 1996 бе наел коминочистач, макар че повече от две години никой не беше палил огън в камината. Плащах му всяко тримесечие, както е обичаят по онези места; Бил Дийн е типичен янки и повечето му предшественици са били управители и пазачи на имоти като него. Осребряваше чековете ми и не питаше защо вече не летувам в къщата. След смъртта на Джо ходих там само два-три пъти и то за по-няколко часа, без да нощувам. Добре, че Бил не ме разпитваше, защото нямах представа какво да му отговоря. Дори не се бях сещал за „Сара Лафс“, докато не разговарях с Харолд.

Като си спомних за него, извърнах очи от снимката и погледнах към телефона. Представих си как заявявам на достопочтения господин Облоуски: „Да речем, че отстъпя мястото си в класациите на най-продаваните романи. Какво от това? Нима ще настъпи краят на света? Хайде, не ме разсмивай! Дори нямам съпруга и деца, които да издържам — съпругата ми умря на паркинга пред дрогерията, а детето, за което копнеехме, си отиде с нея. Не жадувам за известност (ако писателите, заемащи последните места в класацията на «Таймс» могат да се нарекат известни) и не мечтая романите ми да се продават в големи тиражи. Ето защо пет пари не давам, ако отстъпя заветното единайсето място. Защо да се притеснявам?“

Всъщност по този въпрос можех да отговоря: защото щях да се чувствам като безволево нищожество, което се отказва от постигнатото. Защото без съпругата си и без работата си щях да се превърна в затъпял ленивец, който живее сам-самичък в голямата си къща и не си помръдва пръста за нищо, освен да решава кръстословици, докато обядва.

Продължих да съществувам, да водя пародия на нормален живот. Забравих „Сара Лафс“ (или пък частица от мен, която не желаеше да отида там, погреба мисълта дълбоко в съзнанието ми) и прекарах в Дери още едно нетърпимо горещо лято. Инсталирах на лаптопа си специална програма и сам започнах да съставям кръстословици. Временно се включих в съвета на директорите към местния клон на Американската младежка християнска асоциация и участвах в журито на летния фестивал на изкуствата в Уотървил. Съчиних текстове за няколко телевизионни реклами в подкрепа на приюта за бездомници, който отчаяно се нуждаеше от средства, и известно време бях и в неговия управителен съвет. (По време на едно разширено заседание някаква жена ме нарече приятел на пропаднали типове, а аз й отвърнах: „Благодаря. Точно това исках да чуя!“ Кой знае защо репликата ми предизвика възторжени ръкопляскания.) Реших да се обърна за помощ към психоаналитик, но след като го посетих пет пъти, реших, че психически той е много по-зле от мен. Отпуснах известна сума за обучението на някакво дете от азиатски произход и се присъединих към местния аматьорски бейзболен отбор.

От време на време опитвах да пиша и всеки път удрях на камък. Веднъж реших да се насиля с едно-две изречения (каквито и да били, стига да са плод на творческо вдъхновение), но се наложи да повърна в кошчето за смет. Толкова ми прилоша, че едва изпълзях далеч от бюрото и от компютъра. Едва когато се озовах в противоположния край на помещението, се почувствах по-добре, дори добих сили да се обърна и да погледна монитора. След няколко часа със затворени очи се приближих до компютъра, за да го изключа.

През онези дни в края на лятото все по-често си спомнях за Денис Карвил, преподавателя по литература, който ми беше помогнал да се свържа с Харолд и се бе отнесъл пренебрежително към книгата ми „Раздвояване“. Веднъж бе казал нещо, за което твърдеше, че е цитат на Томас Харди и което завинаги се запечата в паметта ми. Може би прочутият викториански романист и поет наистина е изрекъл въпросната фраза, но така и не я срещнах в някое негово произведение или в биографията му, която прочетох, след като завърших „Далеч от върха“. Подозирам, че Карвил я е съчинил и я е приписал на Харди, за да й придаде повече тежест. Признавам, че самият аз от време на време съм прибягвал към този трик, заради което се срамувам.

И тъй, все по-често си спомнях цитата, докато се съпротивлявах срещу паническия страх и смразяващото чувство, завладяло съзнанието ми — чувството, че мислите ми са заключени с огромен катинар. Бях отчаян и с всеки изминал ден се убеждавах, че вече няма да напиша роман. (Божичко, каква трагедия — В. С. Андрюс с пишка страда от творческа немощ!) Цитатът ми подсказа, че дори да преодолея кризата, усилията ми са били безсмислени.

Според вечно намръщения Денисън Карвил начинаещият писател от самото начало трябва да е наясно, че никога няма да постигне целта си, че предварително е обречен на неуспех. „В сравнение с най-безличното човешко същество на земята — уж бил казал Томас Харди — дори най-майсторски описаният литературен герой е само една торба с кости.“ Фразата сякаш се отнасяше за мен, защото през онези безкрайни и мъчителни дни се чувствах точно като торба с кости.

„Снощи сънувах, че отново съм в Мандерлей.“

Едва ли в английската литература съществува по-прекрасно и по-незабравимо уводно изречение на роман.5 Имах повод непрекъснато да си го повтарям през есента на 1997 и през пролетта на следващата година. Разбира се, не сънувах Мандерлей, а лятната ни къща, която Джо понякога наричаше „убежището“. Определението си го биваше, тъй като „Сара Лафс“ беше сгушена дълбоко в горите на Западен Мейн близо до селище, което бе толкова малко, че нямаше наименование, а на географските карти бе отбелязано като район ТР — 90.

Всичките ми сънища (освен последният, който беше неописуемо кошмарен) се отличаваха със сюрреалистична красота. Посред нощ се събуждах от желанието да включа нощната лампа и да се убедя, че всичко е било сън, после отново заспивах. Усещали ли сте как натежава въздухът преди да се разрази буря, как настъпва странно затишие и цветовете стават по-ярки като видения на трескав човек? Сънищата, които ме терзаеха през зимните нощи и в които неизменно присъстваше „Сара Лафс“, бяха досущ бълнувания на тежко болен и всеки път, като се събудех, се чувствах особено. Понякога си казвах: „Отново сънувах Мандерлей“, друг път оставах буден в леглото, с включена нощна лампа; вслушвах се във воя на вятъра, взирах се в тъмните ъгли на спалнята и си мислех, че Ребека де Уинтър не се е удавила в залива, а в езерото Дарк Скор, че е потънала, задавяйки се и размахвайки ръце, пронизващите й черни очи са се замъглили, а гмурците са крещели в здрача. Случваше се да стана и да изпия чаша вода, друг път изключвах лампата, защото вече знаех къде се намирам, обръщах се на една страна и отново заспивах.

Денем почти никога не мислех за „Сара Лафс“ и едва по-късно осъзнах, че нещо не е наред, след като съществуваше такова противоречие между действителността и онова, което виждах в сънищата си.

Струва ми се, че разговорът, който проведох с Харолд Облоуски през октомври 1997, прогони нощните ми видения. Той ми телефонира под претекст да ме поздрави за романа ми „Ухажорът на Дарси“, който бил много развлекателен и същевременно бил изпълнен с философски разсъждения, предизвикващи размисъл. Подозирах, че не ме търси само по този повод и се оказах прав. Като приключи с похвалите, подметна, че предишния ден обядвал с моята редакторка Дебра Уейнсток и разговорът се завъртял около книгите, които ще бъдат издадени през есента на 1998.

— Има доста заглавия — каза, — не липсват и изненади. Дийн Кунц…

— Доколкото ми е известно, неговите нови книги винаги се публикуват през януари — прекъснах го.

— Така е, но според Дебра последният му роман щял да се забави. Той искал да добави още една част или нещо подобно. Да не забравяме, че и Харолд Робинс има нова книга, озаглавена „Хищниците“…

— Голямо чудо!

— Робинс още има почитатели, Майк, не го подценявай. Както много пъти си заявявал, хората трудно забравят авторите на художествена литература.

— Ъ-хъ. — Притиснах телефонната слушалка до другото си ухо и се облегнах на стола. Погледът ми отново попадна на снимката на „Сара Лафс“. Тази нощ насън отново щях да се лутам из стаите й, но в момента не го знаех; знаех само, че изгарям от нетърпение надутият пуяк Харолд Облоуски да престане да шикалкави и да премине към същността на въпроса.

— Усещам нетърпението ти, момчето ми — промърмори той. — Да не прекъсвам работата ти? Пишеш ли?

— Приключих за днес, но още не съм обядвал.

— Няма да те задържам, ала слушай внимателно, защото е важно. Ще бъдат публикувани и романите на петима автори, които не сме предвиждали. Казват, че новата книга на Кен Фолет е най-доброто му произведение след „През иглено ухо“, а пък Белва Плейн и Джон Джейкс…

— Не са ми конкуренти — отново го прекъснах, макар да разбирах намека на Харолд — че класацията на „Таймс“ обхваща само петнайсет романа.

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че Джийн Оел най-сетне ще публикува поредната книга от сагата си, описваща сексуалните преживявания на пещерните хора?

— Джийн Оел ли? — сепнах се аз. — Сериозно ли говориш?

— Е, не съм сто процента сигурен, че ще те измести, но, изглежда, че романът й го бива. Да не забравяме и новата книга на Мери Хигинс Кларк. И двамата с теб знаем чия конкурентка е тя.

Ако ми бе съобщил същата новина преди шест-седем години, когато трябваше да издържам съпруга и евентуални наши отрочета, щях да побеснея от гняв. С Мери Хигинс Кларк бяхме съперници, нашите романи допадаха на едни и същи читатели, ето защо издателите ни бяха уредили пътищата ни да не се пресичат… честно казано, споразумението беше по-изгодно за мен. Ако книгите ни едновременно се появят на книжния пазар, провалът ми е в кърпа вързан. Покойният Джим Крес мъдро беше отбелязал, че човек не бива да дърпа наметалото на Супермен, да плюе срещу вятъра, да сваля маската на Самотния ездач и да се конкурира с Мери Хигинс Кларк. А „правилата“ му бяха особено валидни за Майкъл Нунан.

— Как е възможно? Кой го допусна? — попитах. Мисля, че тонът ми не беше заплашителен, ала Харолд нервно запелтечи, като човек, който се страхува, че ще бъде уволнен или дори обезглавен, задето съобщава лоши новини:

— Нямам представа. Изглежда, че тази година й е хрумнала още една идея. Казаха ми, че е напълно възможно.

Знаех, че е възможно, тъй като самият аз бях писал по две книги годишно, затова прекъснах обясненията на Харолд и го попита какво желае. Реших, че това е най-сигурният начин да прекратя разговора. Отговорът му не ме изненада — двамата с Дебра (както и другите приятелчета от „Пътнам“ искаха от мен книга, която да издадат в края на лятото на 1998, за да изпреварят с няколко месеца Мери Хигинс Кларк и останалите ми съперници. А през ноември хората от специализирания отдел на издателството щели да наблегнат на рекламата, за да подпомогнат продажбата на романа за Коледните празници.

— Сигурен ли си? — попитах. Също като повечето автори на романи (по този въпрос преуспелите писатели и неудачниците са на еднакво мнение, което доказва, че може би донякъде са прави, макар да страдат от параноя) и аз не се доверявам на обещанията на издателите.

— Мисля, че този път няма да те подведат, Майк. Предстои им да сключат нов договор с теб — заяви Харолд. Тонът му подсказваше, че с нетърпение очаква преговорите с представителите на издателството. — Важното е, че още си им симпатичен. Мисля, че ще те обикнат още повече, ако получат ръкописа ти преди Деня на благодарността.

— Какво? Нима искат да им предам книгата следващия месец? — Постарах се да изглеждам смаян и възмутен, въпреки че „Обещанието на Хелън“ вече единайсет години лежеше в банковия сейф. Беше първият „лешник“, който бях запазил за черни дни и последният, който ми беше останал.

— Не, не, крайният срок е петнайсети януари — побърза да ме успокои Харолд, като се преструваше на великодушен. Запитах се къде ли са обядвали с Дебра. Обзалагам се, че са били в някое тежкарско заведение, може във „Фор Сизънс“. — Ще се наложи да ускорят предпечатната подготовка и да работят на невероятни обороти, но са готови да го сторят. Въпросът е дали ти можеш да ускориш оборотите.

— Мисля, че ще успея, но срещу по-високо възнаграждение — отговорих. — Предай им, че за спешни поръчки се плаща повече — също като в ателието за химическо чистене.

— Сърцето ми се къса за тях! — възкликна Харолд. Тонът му беше като на човек, който е „лъскал бастуна“ и в момента е достигнал върховното удоволствие.

— Каква сума имаш предвид? — попитах.

— Не зная точно, но ще се постарая да я получиш авансово. Разбира се, няма да се зарадват, ще твърдят, че избързването е и в твой интерес… най-вече в твой интерес. Но като се вземе предвид допълнителното натоварване, безсънните нощи, които ще прекараш пред компютъра…

— Да не забравяме и душевната агония на творческия процес… болките при преждевременното раждане…

— Точно така, точно така… Мисля, че е редно да получиш десет процента повече, — Говореше замислено, сякаш се стремеше да бъде максимално справедлив. Питах се колко ли жени биха се съгласили да им предизвикат преждевременно раждане срещу заплащане от две-три хиляди долара. Може би е по-добре никога да не научим отговорите на някои въпроси.

Пък и в моя случай това беше без значение. Нали проклетият роман вече бе написан.

— Оставям на теб да се споразумееш с „Пътнам“ — заявих.

— Добре, но те ще поискат да сключат договор поне за две книги. Мисля, че…

— Харолд, в момента единственото ми желание е да обядвам.

— Струва ми се, че си поизнервен, Майкъл. Всичко наред…

— Чувствам се прекрасно. Разговаряй с издателите само за тази книга и настоявай да получа по-голям хонорар заради „експресното обслужване“. Ясно ли е?

— Да — промърмори той, след като дълго мълча, както му беше обичай. — Дано да не означава, че след време ще откажеш рамков договор за три-четири романа. Не забравяй, че желязото се кове, докато е горещо. Това е мотото на шампионите.

— Мотото им е: „Прекосявай всеки мост, когато стигнеш до него“ — отвърнах. През нощта отново сънувах, че съм в „Сара Лафс“.

Присъни ми се същото, което виждах в сънищата си през есента и зимата — вървя по алеята към къщата. Въпросната алея е пътека, дълга около три километра, която се отклонява от шосе N 68, криволичи из гората и отново излиза на шосето. Наречена е условно Алея 42 в случай, че се наложи да повикате пожарната, но няма название. С Джо също не й дадохме име. Всъщност е тесен коларски път, обрасъл с тимотейка и бурени. Когато шофираш по него, чуваш приглушения шепот на тревата под шасито на колата или на камиона.

Ала в сънищата си аз не шофирам. Винаги се движа пеш.

Дърветата от двете страни на алеята са сгушени едно до друго. Притъмняващото небе почти не се вижда през преплетените им клони. Скоро ще се появят първите плахи звезди. Слънцето отдавна е залязло. Чувам песента на щурците и крясъците на гмурците откъм езерото. Между горските храсти с шумолене с промъкват животинки.

Достигам черен път, който се спуска по склона на хълма, намиращ се вдясно от мен. Това е алеята към нашата къща, в началото й има дървена табела с надпис „Сара Лафс“. Заставам до табелата, но не тръгвам надолу по алеята, където ме очаква къщата. Направена е от дървени трупи, пристроени са две крила, а отзад има голяма тераса. Стаите са четиринайсет — абсурдно, нали? Постройката би трябвало да бъде грозна и нелепа, но не е. Прилича на овдовяла дама, която скоро ще чукне стоте, но се движи доста наперено, въпреки че краката й са сковани от ревматизъм.

Централната част е построена най-отдавна — около хиляда и деветстотната. През трийсетте, четирийсетте и шейсетте са били пристроявани крилата. В далечното минало постройката е била ловна хижа, в началото на седемдесетте е била обитавана от малка комуна хипита, които я били наели от собствениците, семейство Хангърман, притежавали я от 1950 до 1984. Съпрузите се казваха Дарън и Мари, Дарън почина през 1971. Единственият видим принос от нас с Джоана е малката сателитна антена, монтирана на покрива. Идеята беше на съпругата ми, но тя така и не доживя да се възползва от придобивката.

Езерото, намиращо се недалеч от къщата, блести под лъчите на залязващото слънце. Виждам, че алеята е обсипана с борови иглички и тук-там са паднали сухи клони. Храстите от двете й страни се протягат един към друг над тясната ивица пространство, което ги разделя. Ако пътувате с кола, клоните ще я издраскат, ще чуете неприятен стържещ звук. Поглеждам надолу и виждам, че дървените трупи, от които е изградена централната постройка, са обрасли с мъх, а три слънчогледа са прорасли през дъските на малката площадка пред къщата. Гледката не създава впечатление за занемареност, а за забрава.

Полъхва хладен ветрец и внезапно осъзнавам, че съм плувнал в пот. Долавям уханието на бор — едновременно тръпчиво и чисто — и едва доловимата, но натрапчива миризма на езерото. Дарк Скор е сред най-чистите и най-дълбоките езера в Мейн. Мари Хингърман ни разказа, че през трийсетте се е простирало върху още по-голяма площ, сетне притежателите на електрическата компания, работещи съвместно със собствениците на фабриките и предприятията за дървопреработване в Рамфорд получили разрешително за изграждане на язовир на река Геса. Мари ни показа фотографии, на които бяха заснети седнали в лодки дами с бели рокли и костюмирани господа. Обясни ни, че снимките били от времето на Първата световна война и посочи една от младите жени, вдигнала гребло, от което капеше вода:

— Това е майка ми, а човекът, когото заплашва с веслото, е баща ми.

Чувам скръбните писъци на гмурците. Вечерницата вече блещука сред притъмнялото небе. Помислих си: „На небето първата звезда сияе, дано се сбъдне онова, за което мечтая“… насън винаги си пожелавам да бъда заедно с Джоана.

Опитвам да тръгна надолу по алеята. Разбира се, че ще го направя. Това е моята къща, нали? Къде другаде да отида, когато се спуска мрак и тихото шумолене в гъсталаците става някак заплашително? Къде другаде мога да отида? Прозорците са тъмни и внезапно чувствам страх да вляза сам в къщата (ами ако „Сара“ ме мрази, задето съм я изоставил толкова дълго време, ако ми се сърди?), но трябва да го сторя. Ако електричеството е изключено, ще използвам някоя от газените лампи, които държим в килера.

Само че не мога да помръдна. Краката ми отказват да се движат, сякаш тялото ми знае някаква свързана с къщата тайна, която не е известна на съзнанието ми. Отново полъхва студен ветрец, от който ме побиват тръпки, започвам да се питам какво съм правил, че да се изпотя. Бягал ли съм? И ако е вярно, към какво? Или от какво?

Косата ми също е влажна от потта и е прилепнала към челото ми като компрес. Вдигам ръка да я отметна и забелязвам прясна драскотина на опакото на дланта, точно над кокалчетата. Понякога драскотината е на лявата, друг път на дясната ръка. Казвам си: „Ако това е сън, подробностите си ги бива“. Винаги ми хрумва една и съща мисъл: „Ако това е сън, подробностите си ги бива“. Сякаш са създадени от въображението на писател… но може би в сънищата си всеки от нас е писател. Кой знае? Та нали няма начин да се провери.

„Сара Лафс“ вече е като огромна черна купчина в мрака; внезапно разбирам, че не желая да вляза в къщата. Приучил съм съзнанието си на неподчинение и си представям какви ли не страхотии, които ме очакват в „Сара“. Може би заразен с бяс бобър се е притаил в ъгъла на кухнята. Или пък в банята има прилепи — ако ги обезпокоя, с писък ще полетят около главата ми, а крилете им ще докосват лицето ми, което е изкривено от ужас. А може би ме дебнат прочутите Същества от друга галактика, създадени от Уилям Денброу, които са се скрили под верандата и ме наблюдават с блестящите си, гноясали очички.

— Не бива повече да стърча тук — изричам гласно, но краката отказват да ми се подчинят и по всичко изглежда, че по неволя ще остана като прикован на мястото, където се съединяват Алея 42 и алеята, водеща към къщата.

Дочувам зад себе си шумолене, което не е предизвикано от невидими горски животинки (те вече са се прибрали в убежищата си), а от приближаващи се стъпки. Опитвам да се обърна, но дори това не мога да сторя и… и точно в този момент винаги се събуждах. Първо се обръщах, установявайки завръщането си в реалния свят, като доказвах на себе си, че тялото ми отново се подчинява на моето съзнание. Понякога — всъщност в повечето случаи — се улавям, че си мисля: „Мандерлей! Отново сънувах Мандерлей“. Тръпки ме побиваха, усещането беше доста страшничко (не е ли страшно месеци наред да сънуваш едно и също, да разбираш, че подсъзнателно се опитваш да изкопаеш нещо, което упорито ти убягва?), но признавам, че дълбоко в себе си се наслаждавах на спокойствието на летния здрач, сред който неизменно се озовавах в съня си; наслаждавах се и на скръбта, и на предчувствието за надвиснала беда, които ме обземаха при събуждането ми. В съня се съдържаше екзотичен привкус, който липсваше в ежедневието ми, след като невидима ръка бе преградила пътя, извеждащ от въображението ми.

Спомням си, че само веднъж много се изплаших (честно казано, не се доверявам напълно на спомените си, тъй като от доста време те сякаш не съществуват), когато една нощ се събудих и чух, че казвам: „Нещо се крие зад мен, не му позволявай да ме хване, нещо се крие в гората, моля те, не му позволявай да ме хване!“ Не се изплаших от думите, а от тона, с който бяха произнесени. Гласът, който чух, бе на човек на ръба на истерията и изобщо не приличаше на моя глас.

Два дни преди Коледа отново отидох във „Фиделити Юниън“, а управителят на банката ме придружи до помещението със сейфа, намиращо се в подземието, осветено от неонови лампи. Докато слизахме по стълбата, той обяви (поне за дванайсети път), че жена му била голяма моя почитателка, прочела била всичките ми книги и съжалявала, че не съм по-продуктивен. Най-малко за дванайсети път отговорих, че е време да вкопча и него в хватката си. Както винаги той се изкиска. Бях нарекъл тази размяна на реплики „банковия ритуал“.

Господин Куинлан пъхна ключа в единия прорез и го завъртя. Сетне се оттегли дискретно като сводник, който е завел клиент в квартирата на проститутката. Пъхнах моя ключ в другия процеп, завъртях го и отворих сейфа. Единственият ръкопис сякаш се свиваше в ъгъла като изоставено кученце. Върху кутията с големи черни букви бе написано „Обещание“. Почти бях забравил съдържанието на проклетата книга.

Грабнах пътешественичката във времето, която от осемдесетте се беше пренесла в края на 1997 година, и шумно затворих сейфа. Вътре вече нямаше нищо освен прах. „Дай ми я — бе изсъскала Джоана в съня ми — за пръв път от години си спомних този сън. — Дай ми я, с нея събирам прах!“

— Господин Куинлан, приключих — извиках. Стори ми се, че съм прегракнал и гласът ми трепери, но банковият управител сякаш не забеляза нищо нередно… или пък бе прекалено дискретен.

— Обещавам да прочета някоя от книгите ви — промълви той и машинално погледна към кутията, която носех (навярно трябваше да взема дипломатическото си куфарче и да прибера ръкописа, но при екскурзиите до банката никога не носех куфарче). — Дори ще включа обещанието в списъка на нещата, с които ще се захвана след Нова година.

— Непременно го направете — промърморих. — Непременно, господин Куинлан.

— Наричайте ме Марк. Моля ви. — И това го бях чувал при предишните си посещения.

Съчинил бях две писма, които пъхнах в кутията с ръкописа, преди да се отправя към клона на „Федерал Експрес“.

И двете бях написал на компютъра, тялото ми не се съпротивляваше, когато използвах програмата, служеща ми като бележник. Ала отворех ли Word 6, неизменно ми прилошаваше до смърт. Дори не ми хрумваше да използвам другата програма, за да пиша роман, защото се страхувах, че ще загубя и тази опция, както и възможността да съставям кръстословици. Няколко пъти се опитах да съчинявам, като пиша на ръка, но се провалих с гръм и трясък. Проблемът не беше в „страх от компютъра“, както веднъж бях чул да го наричат, бях го доказал сам на себе си.

Писмата бяха адресирани съответно до Харолд и до Дебра Уейнсток и съдържанието им бе приблизително еднакво: „Изпращам ти моята нова книга, озаглавена «Обещанието на Хелън». Дано да ти допадне, както допадна на мен, а ако има нужда от по-сериозна редакторска намеса, то е защото разполагах с прекалено малко време. Честита Коледа. Честита Ханука6“. Искаше ми се да добавя: „Тичай от врата на врата да събираш сладкиши като палаво дете, дано някой ти подари шибано пони!“

В пощата почти час чаках на опашка, тътрейки крака след закъснелите изпращачи на колети, които изглеждаха отчаяни от живота (коледните празници създават толкова ведро настроение и действат толкова успокояващо — може би затова си падам по тях), като стисках под мишница кутията с моя ръкопис и четях „Училище за магия“ от Нелсън Демил. Стигнах до петдесета страница, докато дойде редът ми. Предадох последния си неиздаден роман на уморената чиновничка и й пожелах весели празници. Тя само безмълвно потрепери.