Торба с кости

Глава 18

Вместо да обиколя откъм предния вход, се изкачих по задните стълби, продължавайки да се дивя как краката ми тежат двойно повече от обикновено. Влязох в дневната и се огледах с широко разтворени очи, като пътник, който е отсъствал цяло десетилетие и когато се завръща, открива, че нищо не се е променило и всичко е на мястото си — лосът Бънтър на стената, „Бостън Глоуб“ на дивана, купчина кръстословици на масичката, чинията с остатъците от задушените зеленчуци на кухненския плот. Като гледах всички тези неща, осъзнах следното — бях излязъл на разходка, оставяйки след себе си обичайната неразбория, а едва не загинах. Едва не ме бяха убили.

Разтреперих се. Отидох в банята в северното крило, свалих си дрехите и ги хвърлих във ваната. После, продължавайки да треперя, се обърнах и се погледах в огледалото над мивката. Приличах на победения в кръчмарска свада. На ръката ми имаше дълбока рана.

Черно-виолетова синина бе разперила криле на лявата ми ключица. Забелязах и кървави бразди на врата и зад ухото си, където милата Рожет ме одра с камъка на пръстена си.

С помощта на увеличителното си огледало огледах тила си. „Не ви ли влиза в дебелите глави?“ — крещеше мама, когато със Сид бяхме малки, а в този миг й бях благодарен, че се е оказала права за дебелината, поне в моя случай. Мястото, където Девор ме цапардоса с бастуна си, приличаше на кратера на наскоро угаснал вулкан. Точното попадение на Уитмор бе отворило алена рана, която се нуждаеше от няколко шева, ако не исках да ми остане белег. Косата на тила ми беше сплъстена от кръв.

Сипах кислородна вода в шепата си, стиснах зъби и я плиснах върху разреза. Щипеше ужасно и трябваше да стискам устни, за да не изкрещя. Когато болката понамаля, навлажних памучни тампони с кислородна вода и почистих и останалите рани.

Взех душ, облякох фланела и джинси и отидох в хола да позвъня на областния шериф. Дори нямаше нужда да проверявам в телефонния указател — телефонните номера на Дирекция на полицията в Касъл Рок и на областния шериф бяха указани в картичката „в случай на опасност“, закачена на таблото за важни бележки наред с телефоните на пожарната, бърза помощ и телефон 900, където срещу долар и петдесет човек получава три отговора от кръстословицата в последния брой на „Таймс“.

Избрах първите три цифри бързо, после започнах да забавям темпото. Стигнах до 955–960, преди да се откажа. Стоях насред стаята, притисках слушалката до ухото си и си представях друго заглавие от пресата, но не в претенциозния „Таймс“, а в скандалния „Ню Йорк Поуст“. „Писател срещу застаряващ компютърен магнат: Ах ти, хулиган!“ С две снимки: моята — горе-долу на сегашната ми възраст — и на Девор — на около сто и шест години. „Поуст“ с огромно задоволство ще разкаже на своите читатели как Девор (подпомогнат от придружителката си, възрастна дама, която тежи четиридесет и пет кила с мокри дрехи) е претрепал двойно по-млад романист — в прилична физическа форма, както ще проличи от снимката.

Телефонът се умори да помни шест от седемте цифри, щракна и в слушалката отново прозвуча сигнал „свободно“. Отдръпнах я от ухото си, за миг се взрях се в нея, после внимателно я поставих на вилката.

Не се глезя по отношение на капризното и често твърде неприятно внимание от страна на медиите, но съм нащрек, сякаш се намирам в близост до непредвидимо хищно животно. Америка превръща онези, които я забавляват, в проститутки от висока класа, а медиите се заяждат с всяка „звезда“, която се оплаква от проявеното отношение. „Стига мрънка! — крещят вестниците и клюкарските телевизионни програми (в тона се примесват триумф и възмущение). — Да не мислиш, че ти плащаме големите мангизи просто за да ни изпееш една песничка или пък да ни покажеш модния си фасон? Грешиш, тъпако! Плащаме ти, за да се удивляваме, когато го правиш добре — каквото и да е онова, което правиш — и за да изпитваме огромно задоволство, когато се оплескаш. Истината е, че ти си просто стока. Като престанеш да ни забавляваш, винаги можем да те убием и да те изядем.“

Разбира се, не могат наистина да те изядат. Могат да публикуват твои снимки, на които си гол до кръста и да обявят, че затлъстяваш, или пък да започнат да обсъждат колко пиеш и колко хапчета взимаш, или да се заяждат за онзи случай, когато си прикоткал някоя млада актриса на коленете си и си се опитал да пъхнеш език в ухото й — но не могат наистина да те изядат. Тъй че онова, което ме накара да оставя слушалката, бе не мисълта за началния монолог на Джей Лено или как „Поуст“ ще ме нарече ревльо — просто осъзнах, че нямам доказателства. Никой не ни беше видял. А в света на Макс Девор най-лесно е да осигури алиби за себе си и съучастничката си.

Но имаше и друго: представих си как областният шериф ще изпрати заместника си, известен още като „татенцето“, да изслуша показанията ми за това как лошият чичко бутнал малкия Майки в езерото. Как ще ми се подиграват после тримата!

Вместо това се обадих на Джон Стороу с желанието да ми каже, че постъпвам правилно, че това е единственият смислен начин. Исках да ми напомни, че само отчаяните хора са способни на подобни крайности (поне за момента ще пропусна как се смееха онези двамата, сякаш никога не са се забавлявали така), и че относно Ки Девор нищо не се променя — делото за настойничество си е чиста измишльотина.

Попаднах на домашния телефонен секретар на Джон и му оставих съобщение: „Обади се на Майк Нунан, нищо спешно, но можеш да звъниш до късно.“ После го потърсих в кантората му, имайки предвид свещенописанията на Джон Гришам: младите адвокати работят до припадък. Изслушах съобщението, записано на секретаря в офиса, после съгласно инструкциите избрах бутоните С Т О на своя телефон: първите три букви от фамилното му име.

Нещо прещрака и чух гласа му — но за съжаление отново попаднах на запис. „Здравейте, аз съм Джон Стороу. Заминавам за Фили за събота и неделя на гости на мама и татко. Ще бъда в кантората в понеделник, но през остатъка от седмицата ще отсъствам по работа. От вторник до четвъртък най-вероятно ще ме откриете…“

Номерът започваше с 207–955, което ще рече Касъл Рок. Предположих, че ще отседне в едноименния хотел — едно приятно местенце край езерото.

— Майк Нунан — обявих. — Обади ми се, когато можеш. Оставих ти съобщение и вкъщи.

Отидох в кухнята за бира и там се заплеснах с магнитите на хладилника. Той ме нарече сводник. „Ей, сводник, къде ти е курвата?“ Само след миг ми предложи да спася душата си. Доста странно. Все едно пияница ми предлага да се погрижи за бара с напитки. „Стори ми се, че говори за теб с искрена топлота — каза Мати. — Прадядо ти и прадядо му били дупе и гащи.“

Отказах се от бирата, върнах се в дневната и позвъних на Мати.

„Здрасти — посрещна ме поредният запис. Явно ми върви на машини. — Аз съм, но или съм излязла, или не мога да се обадя в момента. Нали ще ми оставите съобщение?“ — Пауза, микрофонът пращи, далечен шепот, после Кира виква тъй оглушително, че едва не ми пуква тъпанчето: — „Оставете ни щастливо съобщение!“ — Последва дружният им смях, прекъснат от сигнала.

— Здрасти, Мати, тук е Майк Нунан. Просто исках…

Не знам как щях да довърша мисълта си, но и не ми се наложи. Чу се прещракване и самата Мати рече:

— Здравей, Майк.

Съществуваше такава изумителна разлика между този уморен, отчаян глас и бодрата интонация на записа, че за миг замлъкнах. После я попитах какво се е случило.

— Нищо — отвърна тя и се разплака. — Всичко. Останах без работа. Линди ме уволни.

Разбира се, Линди не бе употребила точно думата „уволнение“. Бе го представила като „затягане на колана“, но всъщност си беше уволнение и бях сигурен, че ако надникна в бюджета на градската библиотека, ще установя, че един от основните спонсори през годините е бил Макс Девор. При това той ще остане основен източник на средства… ако, разбира се, Линди Бригс спазва правилата на играта.

— Не биваше да говорим пред нея — казах, знаейки, че дори да не бях припарил до библиотеката, тя пак щеше да уволни Мати. — А и вероятно трябваше да го очакваме.

— Джон Стороу го очакваше. — Продължаваше да плаче, но се опитваше да се овладее. — Каза, че с наближаването на делото Макс Девор вероятно ще се постарае максимално да ме притисне до стената. Според него Девор щял да се потруди, когато съдията попита къде работя, отговорът ми да гласи: „Безработна съм, господин съдия“. Отвърнах на Джон, че госпожа Бригс никога не би постъпила толкова подло, особено с момиче, което говори толкова вдъхновено за Бартълби — героя на Мелвил. И знаеш ли какво ми отвърна той?

— Не.

— Каза: „Ти си твърде млада“. Тогава ми прозвуча доста покровителствено, но се оказва, че е бил прав.

— Мати…

— Какво ще правя, Майк? Какво ще правя? — Очевидно плъхът на име Паника се беше вкопчил и в нея.

Мислено си рекох: „А защо не ми станеш любовница? Ще те назнача за моя «помощничка», което напълно устройва данъчните. Ще получаваш дрехи, кредитни карти, къща (довиждане на купчината изгнила ламарина на Уасп Хил), двуседмична отпуска. Искаш ли да отидем през февруари на остров Мауи? Ще платя образованието на Ки, разбира се, както и значителна парична премия в края на годината. Освен това ще бъда грижовен. Грижовен и дискретен. Ще се чукаме само веднъж-два пъти седмично и то чак когато момиченцето заспи дълбоко. Трябва само да ми отговориш «да» и да ми дадеш ключ. Просто трябва да ме приемеш, когато се промъкна при теб. Да ме оставиш да правя каквото искам — в тъмното, в нощта, да те докосвам където пожелая, да правя с теб каквото искам, да не казваш «не», да не казваш «стига».“

Затворих очи.

— Майк? Там ли си?

— Естествено — отвърнах. Докоснах пулсиращата цицина на тила си и потръпнах. — Ще се справиш отлично, Мати. Ще…

— Не съм платила наема за караваната! — Мати почти стенеше. — Имам две просрочени телефонни сметки и ме заплашват, че ще ми прекъснат линията! Предавките на джипа са се повредили… Предполагам, че ще имам пари за лятното Библейско училище на Ки — госпожа Бригс ми плати за три седмици, понеже ме уволни без предупреждение — но как ще й купя обувки? Расте толкова бързо… целите й панталонки са на дупки и почти цялото й бельо, по д-д-дяволите…

Отново се разхлипа.

— Ще се грижа за теб, докато си стъпиш на краката — предложих.

— Не, не мога да позволя…

— Можеш. А заради Кира ще го направиш. По-късно, ако все още имаш желание, ще ми върнеш парите. Ще водим сметка за всеки цент, ако искаш. Но аз ще се грижа за теб. — „И никога няма да си свалиш дрехите в мое присъствие. Давам ти обещание и ще го спазя.“

— Майк, не е необходимо да го правиш.

— Може би да, може би не. Но ще го направя. Опитай се да ме спреш! — Обадил й се бях с намерението да й разкажа какво се случи с мен, като й представя нещата откъм смешната им страна, но сега това ми се струваше възможно най-неподходящото хрумване. — Няма да усетиш кога ще мине делото, а ако и тогава никой тук не събере достатъчно смелост да те назначи на работа, ще намеря някой в Дери, който ще те вземе. Но бъди честна — не смяташ ли, че е дошло време за промяна в пейзажа?

Тя съумя да се позасмее:

— Мисля, че може и така да се каже.

— Днес говорила ли си с Джон?

— Всъщност да. Той е при родителите си във Филаделфия, но ми остави телефона им и аз му се обадих.

Казал, че бил впечатлен от Кира. Може би и тя бе впечатлена от него. Казвах си, че най-вероятно си въобразявам неприятното чувство, което изпитвам при тази мисъл. Или поне се опитвах да си го кажа.

— И как му се струва начинът, по който са те уволнили?

— Каза същото, което и ти. Но не се почувствах сигурна. А ти ме караш да се чувствам сигурна. Не зная защо. — Разбира се. Аз съм по-възрастен, а това е основното, с което привличаме по-младите жени: чувството за сигурност, което им вдъхваме. — Във вторник сутринта пак ще идва. Предложих му да обядваме заедно.

Съвсем гладко без капка колебание или трепет в гласа казах:

— Може и аз да дойда.

Мати прие предложението много топло и готовността в гласа й ме накара да изпитам вина.

— Страхотно! Даже мога да му се обадя и да ви поканя у нас. Пак ще направим барбекю. Може да не пращам Ки на училище и да сме четиримата. Тя с нетърпение очаква пак да й прочетеш приказка. Миналия път много й хареса.

— Звучи прекрасно — най-искрено възкликнах. С присъствието на Кира ситуацията щеше да бъде по-естествена и нямаше да изглеждам чак такъв натрапник. А и нямаше да е като среща между тях двамата. Така няма да има почва за обвинения срещу Джон в неетично отношение към клиент. В крайна сметка сигурно дори ще ми е благодарен. — Вярвам, че Ки е готова да пристъпим към Хензел и Гретел. Как си, Мати? Всичко наред ли е?

— Много по-добре отпреди да ми се обадиш.

— Браво. Всичко ще се оправи.

— Обещай ми.

— Мисля, че току-що ти обещах. Настъпи кратка пауза.

— А ти как си, Майк? Звучиш малко… как да кажа… странно.

— Добре съм — потвърдих и наистина бях добре за човек, който само преди час едва не се е удавил. — Мога ли да ти задам един последен въпрос? Защото направо откачам.

— Разбира се.

— Онази вечер, когато вечеряхме заедно, ти каза, че прадядото на Девор и моят прадядо са се познавали. Според него доста добре.

— Каза, че били като дупе и гащи. Стори ми се изискано.

— Каза ли нещо друго? Помисли добре.

Тя се замисли, но не можа да си спомни нищо друго. Помолих я да ми се обади, ако изникне нещо във връзка с онзи разговор, или ако се чувства самотна и уплашена, или ако се разтревожи за нещо. Не исках да издавам прекалено много, но вече бях решил, че трябва сериозно да обсъдя с Джон последното си приключение. Вероятно би било разумно да поръчаме на онзи частен детектив от Луистън — Джордж Кенеди, като актьора — да прати в ТР един-двама души да охраняват Мати и Кира. Моят иконом бе прав, Макс Девор наистина е откачен. Тогава не го разбирах, но сега съм съвършено наясно. Ако реша да се усъмня, достатъчно е да попипам цицината на тила си.

Върнах се при хладилника, но пак забравих да го отворя, ръцете ми сами посегнаха към магнитите и отново започнаха да ги разместват, а аз гледах думите, които се образуваха, разпадаха и преминаваха една в друга. Това беше много странен вид писане… но все пак беше писане… Веднага можех да го докажа, съдейки как съзнанието ми се замъгли.

Състоянието на полухипноза трябва да се култивира, докато човек се научи да го включва и изключва по собствена воля… което е възможно щом всичко върви добре. Когато започнеш да работиш, интуицията ти се „отприщва“ и отскача на височина два метра (в добрите дни и до три). Веднъж достигне ли там, започва да кръжи и да изпраща заклинания от черната магия и ярки образи. През остатъка от деня е заключена и човек изобщо не се сеща за нея… освен в определени случаи, когато сама се „отключва“. Най-ненадейно изпадаш в транс и започваш да правиш странни асоциации, които нямат нищо общо с рационалната мисъл и гъмжат от неочаквани образи. В известен смисъл това е най-чудната част от творческия процес. Музите са призраци, които понякога идват неканени.

В къщата ми има призраци.

В „Сара“ винаги е имало призраци… ти си ги разбунил.

„Разбунил“ — написах на хладилника. Но не ми се стори подходящо и наредих около думата кръг от плодове и зеленчуци. Така изглеждаше доста по-добре. Застинах за миг, скръстил ръце на гърдите си — както когато търся правилната дума, стоя със скръстени ръце на бюрото си — после махнах „разбунил“ и написах „призраци“.

— Има призраци в кръга — заявих и чух слабото подрънкване на хлопката на Бънтър, който сякаш,се съгласяваше с мен.

Махнах буквите и се улових, че размишлявам колко е необикновено да имаш адвокат на име Ромео…

(в кръга се появи „РОМЕО“)

… и детектив на име Джордж Кенеди.

(на хладилника изникна „ДЖОРДЖ“)

Питах се дали Кенеди може да ми помогне за Анди Дрейк…

(написах „Дрейк“)

… като ми предложи някои нови хрумвания. Никога досега не съм писал за частни детективи, а именно подробностите…

(като махнем „рейк“ — което ми напомня гребло — остава „д“, после прибавяме „етайли“)

… са майсторлъкът. Обърнах една тройка по гръб, а отдолу я подпрях с римско I и се получи гребло. Подробностите са дяволска работа.

Оттам се пренесох другаде. Неизвестно къде точно, понеже бях изпаднал в транс и интуицията ми бе хвръкнала толкова високо, че дори спасителен отряд не би могъл да я открие. Стоях пред хладилника и играех с буквите, изписвайки откъслеци от мисли, без дори да забелязвам, че го правя. Може би няма да повярвате, че подобно нещо е възможно, но всеки писател знае за какво говоря.

Към действителността ме върна ярката светлина, която изведнъж заля прозорците на входното антре. Вдигнах поглед и забелязах, че зад шевролета ми спира друга кола. Стомахът ми се сви от страх. В този миг бих дал какво ли не за заредена карабина. Защото идва помощник шерифът. Няма кой друг да е. Като са се върнали с Уитмор в Уорингтън, Девор му се е обадил да му каже, че Нунан не иска да се държи като добър марсианец и го е изпратил да ме вкара в правия път.

Когато шофьорът отвори вратата и лампичката в купето светна, си поотдъхнах. Не познавах този човек, но със сигурност не беше „татенцето“. Този тип изглеждаше така, сякаш и муха с вестник не може да убие… но предполагам, че много хора са допускали същата грешка и по отношение на Бостънския удушвач.

Върху хладилника беше струпана цяла купчина флакони от спрей — всичките бяха много стари и най-вероятно съдържащи фреони. Не зная госпожа М. как ги е пропуснала, но се радвах, че са още тук. Грабнах първия, който ми попадна — „Блек Флаг“, отличен избор — махнах капачката и го тикнах в предния джоб на джинсите си. После застанах пред чекмеджетата отдясно на мивката. В най-горното имаше сребърни прибори. Във второто се намираха „кухненските боклуци“, както ги наричаше Джо — всякакви дреболии от термометър за печене на птици до онези работи, които се набучват в царевицата, за да не си изгориш пръстите. В третото намерих богата колекция разнородни ножове. Извадих един, пъхнах го в десния си джоб и се запътих към вратата.

Човекът пред прага ми се постресна, като включих външното осветление, и запремига насреща ми като заек. На височина беше около метър и шейсет, бе кльощав и блед. Имаше старомодна прическа. Очите му бяха кестеняви. Криеха се зад очила с рогови рамки и мазни окуляри. В едната си ръка стискаше плоско кожено куфарче, а в другата — продълговато бяло картонче. Реших, че надали съм обречен да загина от мъж с визитна картичка в ръката, тъй че отворих вратата.

Онзи се усмихна малко притеснено, като героите от филмите на Уди Алън. Облеклото му също беше в стил Уди Алън — избеляла трикотажна риза с леко окъсели ръкави, широки панталони, малко провиснали в ханша. „Сигурно някой му е казал, че си приличат — рекох си. — Това ще да е причината.“

— Господин Нунан?

— Да?

Подаде ми визитката. „Недвижими имоти «Некст Сенчъри»“, пишеше на нея с релефни златни букви. Отдолу бе написано името на моя посетител.

— Ричард Осгуд — представи се той, сякаш не можех да чета, и протегна ръка. Необходимостта да отвърне на този жест е дълбоко заложена у всеки американски мъж, но тази вечер й устоях. Той подържа розовата си длан протегната още миг, после я отпусна и нервно я избърса в памучните си панталони. — Имам послание за вас. От господин Девор.

Изчаках.

— Може ли да вляза?

— Не.

Той отстъпи, отново изтри длан в панталоните си и като че ли се съвзе.

— Мисля, че не е необходимо да бъдете груб, господин Нунан.

Не се държах грубо. Ако бях предпочел да се държа грубо, щях да го посрещна с обилна доза спрей за хлебарки.

— Тази вечер Макс Девор и болногледачката му се опитаха да ме удавят в езерото. Може би това е причината поведението ми да ви изглежда враждебно.

Мисля, че Осгуд бе искрено шокиран.

— Може би работите прекалено усилено върху последния си труд, господи Нунан. Макс Девор кара осемдесет и шеста година — а за момента изглежда съмнително дали ще успее да я навърши. Горкият старец вече едвам се придвижва от инвалидната количка до леглото си. А що се отнася до Рожет…

— Разбирам какво искате да кажете. Но преди двадесет минути станах свидетел на чудо. И на мен ми е трудно да повярвам, а присъствах лично. Дайте ми каквото имате да ми предавате.

— Чудесно — превзето отвърна той с тон, който сякаш казваше: „Добре тогава, нека бъде вашето“. Отвори предния джоб на кожената чанта и извади запечатан бял плик. Взех го, надявайки се, че Осгуд няма да усети как тупти сърцето ми. Девор се придвижваше учудващо бързо за човек, който не се разделя с кислородната бутилка. Питах се какъв ли е следващият му ход.

— Благодаря — казах и понечих да затворя вратата. — Бих ви дал бакшиш да се почерпите, но съм си забравил портфейла на шкафчето.

— Почакайте! От вас се очаква да го прочетете и да ми дадете отговор.

Повдигнах вежди:

— Не знам на Девор откъде му е скимнало, че може да ме командва, но нямам никакво намерение да позволявам тези му странни хрумвания да влияят на решенията ми. Изчезвайте.

Устните му увиснаха, издълбавайки дълбоки трапчинки в ъглите на устата му, и изведнъж всякаква прилика с Уди Алън се изпари. Приличаше на петдесетгодишен брокер на недвижими имоти, който е продал душата си на дявола и вече не понася някой да дърпа рогатия му шеф за опашката.

— Един дружески съвет, господин Нунан — и във ваш интерес е да ме послушате. Макс Девор не е човек, с когото можете да се будалкате.

— Не се будалкам с него.

Затворих вратата, спрях във фоайето и стиснал плика в ръка, проследих с поглед господин „Недвижими имоти «Некст Сенчъри»“. Стори ми се вбесен и объркан… сигурно напоследък никой не го е изхвърлял като мръсно коте. Може пък да му е от полза. Ще придаде ново измерение на живота му. Ще му припомни, че със или без Макс Девор Ричи Осгуд ще си остане висок метър и шейсет. Дори с каубойски ботуши.

— Господин Девор иска отговор! — долетя гласът му иззад затворената врата.

— Ще му позвъня по телефона — викнах в отговор, после бавно вдигнах двете си ръце, показвайки му средни пръсти. — Междувременно може да му предадете това.

Едва ли не очаквах да си свали очилата и да разтърка очи. Вместо това той се върна до колата си, захвърли куфарчето вътре и седна зад волана. Наблюдавах го, докато излизаше на заден ход от алеята, за да се уверя, че си е отишъл. После влязох в дневната и отворих плика. Вътре имаше един-единствен лист хартия с аромата на парфюма, който майка ми използваше, като бях дете. Май се наричаше „Уайт Шоул-Дърс“. В горния край — спретнато, изискано, с леко повдигнати букви — пишеше:

РОЖЕТ Д. УИТМОР

Отдолу, изписано с едва забележимо треперлив женски почерк, се мъдреше следното послание:

Препрочетох бележката за втори, после и за трети път. Понечих да я оставя на масата, но размислих и я прочетох за четвърти път. Сякаш не можех да проумея смисъла й. Трябваше насила да подтисна желанието веднага да се обадя на Мати. „Всичко свърши, Мати — ще й кажа. — Твоето уволнение и опитът да ме хвърли в езерото бяха последните атаки в тази война. Той се предава.“

Няма да го сторя. Не и докато не се уверя в искреността на стария дявол.

Вместо това се обадих в „Уорингтън“, където попаднах на четвъртия телефонен секретар за тази вечер. Е, Девор и Уитман не си бяха правили труд да оставят топли, закачливи съобщения — леден глас, като изваден от мотелска машина за лед, просто ми нареди да оставя съобщение след сигнала.

— Нунан е — казах. Но преди да успея да продължа, се чу прещракване и някой вдигна слушалката.

— Как ви хареса къпането? — попита Рожет със загадъчен, присмехулен глас. Ако не я бях виждал, сигурно щях да си представя някоя двойничка на Барбара Стануик, свита на кълбо върху диван с червена кадифена тапицерия, загърната в прасковено розов халат, стиснала в една ръка телефонната слушалка и цигаре от слонова кост в другата.

— Ако ми паднете в ръцете, госпожо Уитмор, ще ви накарам да разберете чувствата ми.

— Оооо — отвърна тя. — Бедрата ми тръпнат.

— Моля да ми спестите описанието на бедрата си.

— Колко сте безчувствен, господин Нунан — рече тя. — На какво дължим удоволствието от вашето обаждане?

— Отпратих господин Осгуд без отговор.

— Макс го очакваше. Каза: „Нашият млад развратник ще предпочете да отговори лично. Личи му от пръв поглед.“

— Загубите развалят настроените му, а?

— Господин Девор никога не губи. — Гласът изстина с около четиридесет градуса и присмехът набързо се изпари. — Той променя целите си, но никога не губи. Тази вечер вие повече приличахте на губещ, господин Нунан, умирам от удоволствие, като си спомня как цамбуркахте и квичахте в езерото. Изплашихте се, нали?

— Да. Ужасно.

— И с право. Питам се давате ли си сметка какъв късмет извадихте?

— Може ли да ви кажа нещо?

— Разбира се, Майк — може ли да ви наричам Майк?

— По-добре се придържайте към господин Нунан. Значи… слушате ли ме?

— Със затаен дъх.

— Шефът ви е стар и откачен. Подозирам, че не може вече да събере две и две, камо ли да спечели дело за настойничество. Преди седмица загуби играта.

— Нещо определено ли се стремите да ми кажете?

— В интерес на истината, да, тъй че ме слушайте внимателно: ако отново се опитате да предприемете нещо, макар и най-бегло наподобяващо случилото се, ще намеря стария мръсник и ще му натикам сополивата маска в задника, та да си проветрява дробовете отдолу. А ако ви видя на Улицата още веднъж, госпожо Уитмор, смятам да потренирам с вас тласкане на гюлле. Разбирате ли какво ви казвам?

Спрях задъхан, едновременно изумен и доста отвратен от себе си. Ако някой ми беше казал, че мога да говоря по този начин, щях да се изсмея.

След дълга пауза продължих:

— Госпожо Уитмор? Там ли сте още?

— Тук съм. — Исках да е побесняла, но ми се стори, че е развеселена. — Та кой бил в лошо настроение, господин Нунан?

— Аз, и не го забравяй, мръсница такава.

— Какъв е вашият отговор за господин Девор?

— Приемам сделката. Аз млъквам, адвокатите млъкват и той се омита от живота на Мати и Кира. Но ако продължи да…

— Зная, зная, ще го смажете от бой. Питам се как ли ще се чувствате само след седмица, арогантно, глупаво създание такова?

Но преди да успея да й отговоря — беше ми на върха на езика да й кажа, че и най-добрите й удари са нескопосани — тя затвори.

Известно време продължих да стискам телефонната слушалка, после я поставих на вилката. Дали е капан? Не бях сигурен. Трябва да кажа на Джон. Не беше оставил номера на родителите си на телефонния секретар, но Мати го имаше. Но ако отново й позвъня, длъжен съм да й разкажа случилото се току-що. Може би е най-добре да оставя всички телефонни разговори за утре. Да преспя с тези мисли.

Пъхнах ръка в джоба си и едва не я прободох на скрития вътре нож. Извадих го, отнесох го в кухнята и го прибрах в чекмеджето. После измъкнах флакона със спрея, обърнах се да го поставя на най-горната полица и застинах. В кръга от плодове и зеленчуци пишеше следното:

Аз ли съм го написал? Бил съм толкова дълбоко в зоната и толкова замаян, че съм направил мини кръстословица на хладилника и дори не помня? И ако е така, какво означава това?

„Може някой друг да го е написал — рекох си. — Някой от невидимите ми съквартиранти.“

— Слез на 19 — прочетох на глас, протегнах ръка и докоснах буквите.

Посока на компас? Или може би означава 19 отвесно. Което отново предполага кръстословици. В кръстословиците понякога дават най-обикновени подсказки: „Виж 19 водоравно“ или „Виж 19 отвесно“. Ако тук се има предвид това значение, точно в коя кръстословица трябва да проверя?

— Нуждая се от малко помощ — заявих, но не последва отговор — нито от астралното измерение, нито от собственото ми съзнание. Най-сетне извадих кутията бира, която си бях обещал, и се настаних на дивана. Отворих дебелата книга с трудни кръстословици и разгледах онази, която решавах в момента. Тя се казваше „Алкохолът е в хола“ и беше пълна с глупави игрословици, които са смешни само за любителите на кръстословици. Пиян актьор? Марлон Бренди. Пиян роман? Да изпиеш присмехулник. Обяснението на деветнадесет вертикално беше „медицинска сестра от Ориента“, която всеки почитател на кръстословиците по света прекрасно знае, че се нарича „ама“. Явно тази кръстословица нямаше нищо общо със събитията в живота ми, или поне аз не виждах връзката.

Разгледах и други кръстословици, проследявайки все 19 отвесно. Инструмент на скулптор (длето); етанол и диметилов етер, напр. (изомери). Разочарован, захвърлих книгата. Откъде е ясно, че става дума точно за този сборник? Сигурно в къщата има още петдесет такива, по три-четири в чекмеджето на всяка масичка. Отпуснах се на облегалката и затворих очи.

Винаги съм обичал курви… понякога мястото им е било върху лицето ми.

Тук добрите кутрета и злите песове размахват опашки рамо до рамо.

Нямаме градски пияница, всички се редуваме.

Точно тук се случи, да… Тъй.

Заспах и се събудих след три часа със схванат врат и пулсираща болка в тила. Далеч в Уайт Маунтинс трещяха светкавици и къщата бе непоносимо гореща. Като се изправих от дивана, имах чувството, че кожата ми остана залепнала за дамаската. Помъкнах се към северното крило като грохнал старец, погледнах мокрите си дрехи, запитах се дали да не ги занеса в пералнята, но после реших, че ако се наведа, главата ми ще експлодира.

— Вие, призраци, се погрижете за тях — промърморих. — Щом можете да размените бельото и панталоните ми на простора, значи спокойно можете да занесете мръсните ми дрехи в коша за пране.

Взех три хапчета и си легнах. По едно време отново се събудих и чух детето призрак да хлипа.

— Стига — казах му. — Стига, Ки, никой няма да те носи никъде. На сигурно място си.

После отново съм заспал.