Глава 25

Мисля, че за мъжете любовта е чувство, състоящо се от равни части похот и удивление. Жените разбират удивлението. Но плътското желание само си мислят, че разбират. Много малко — може би една на дузина — имат представа какво всъщност представлява похотта и колко дълбоко е вкоренена. И може би така е по-добре за здравия им сън и спокойните им мисли. Тук не става дума за похотливи сатири, изнасилвачи и педофили — говоря за похотта на обущарите и директорите на училища.

Камо ли на писателите и адвокатите.

Спряхме в двора на Мати в единадесет без десет и докато паркирах шевролета до раздрънкания й джип, вратата на караваната се отвори и Мати застана на най-горното стъпало. Глътнах си езика, а Джон шумно си пое дъх.

Никога през целия си живот да не бях виждал по-красива млада жена — стоеше на прага с къси розови панталонки и розово потниче. Панталонките бяха достатъчно дълги, за да не изглеждат предизвикателни (както би се изразила майка ми), но достатъчно къси, за да са секси. Презрамките на потника й бяха вързани на раменете й и разкриваха достатъчно загоряла кожа, за да има за какво да мечтае човек. Косата й беше спусната и се разпиляваше върху раменете й. Усмихваше се и ни махаше. Казах си: „Това е — ако сега я заведа в ресторанта на който и да е кънтриклуб, направо ще зашемети всички.“

— Божке! — изтърси Джон. В гласа му долових неописуем копнеж.

— А-ха. Прибери си очите на място, момчето ми.

Той сви шепи и ги захлупи на очите си, сякаш последва съвета ми. Междувременно Джордж бе спрял алтимата до нас.

— Хайде — отвори вратата и ни подкани той. — Време е за веселба.

— Не бих могъл да я докосна, Майк — промълви Джон. — Направо ще се разтопя.

— Хайде, мухльо.

Мати слезе по стълбите, а Ки я следваше, облечена в подобни дрехи, само че тъмнозелени. Забелязах, че срамежливостта отново я беше прихванала — за кураж се държеше за бедрото на майка си и си бе лапнала палеца.

— Гостите дойдоха! Гостите дойдоха! — извика Мати, засмя се и ми се хвърли на врата. Прегърна ме с все сила и целуна ъгълчето на устните ми. В отговор я притиснах към себе си и целунах страната й. Тя отиде да поздрави Джон, прочете надписа на тениската му, заръкопляска одобрително, после прегърна и него. Той й отвърна доста добре за човек, който се страхува да не се разтопи: вдигна я и я завъртя, а тя увисна на врата му и избухна в смях.

— Богаташка, богаташка, богаташка! — изтананика Джон, после я пусна.

— Свободна, свободна, свободна! — изтананика в отговор тя. — Богатството да върви по дяволите!

И преди да успее да й отговори, решително го целуна по устните. Джон понечи да я прегърне, но тя отстъпи, преди да я достигне. Извърна се към Роми и Джордж, които стояха един до друг и гледаха тъй, сякаш се готвят подробно да обяснят принципите на мормонската църква.

Пристъпих напред, възнамерявайки да ги запозная, но Джон вече бе поел задачата в свои ръце, с едната от които все пак успя да постигне поставената цел — да прегърне Мати през кръста.

Междувременно в дланта ми се шмугна малка ръчичка. Сведох глава и видях Ки, която ме гледаше. Лицето й бе тъжно, бледо и красиво като на майка й. Русата й косица, току-що измита и блестяща, бе привързана с кадифена панделка.

— Сигурно ледилните човечета вече не ме обичат — заяви тя. Смехът и безгрижието се бяха стопили, поне в този момент. Сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Всичките му букви станаха чао-чао.

Вдигнах я и я настаних в свивката на лакътя си, както когато я срещнах за първи път по средата на Шосе N 68 по бански. Целунах първо челцето й, после връхчето на носа й. Кожата й беше като от коприна.

— Зная. Ще ти купя нови.

— Обещаваш ли? — Изпълнени със съмнение сини очи се втренчиха в мен.

— Обещавам. И ще те науча на едни специални думи като зигота и впиянчен. Знам много такива специални думи.

— Колко?

— Сто и осемдесет.

Откъм запад долетя гръмотевичен тътен. Не беше много силен, но ми се стори някак по-фокусиран. Ки извърна поглед натам, сетне отново се обърна към мен:

— Страх ме, Майк.

— Страх ли те е? От какво?

— От не знам. От онази леля с роклята на Мати. И мъжете, дето ги видяхме. — После надникна над рамото ми. — Ето я и Мати.

Актрисите във филмите изричаха репликата „Не пред децата“ с абсолютно същия тон. Кира започна да се върти в ръцете ми.

— Пусни ме.

Оставих я на земята. Мати, Джон, Роми и Джордж се приближиха до нас. Ки хукна към Мати, която я грабна на ръце, после ни огледа като генерал, който прави преглед на войските си.

— Донесе ли бира? — попита ме.

— Тъй вярно. Кашонче „Бъд“ и най-различни безалкохолни. Плюс лимонада.

— Страхотно. Господин Кенеди…

— Джордж, госпожо.

— Добре, Джордж. И ако пак ме наречеш госпожо, ще ти забия един в носа. Казвам се Мати. Дали ще отскочиш до „Лейквю“… — тя посочи към смесения магазин на Шосе N 68… — на около километър оттук за малко лед?

— Дадено.

— Господин Бизонет…

— Роми.

— Роми, откъм северния край на караваната има градинка. Мислиш ли, че ще можеш да изнамериш няколко прилични марули?

— Мисля, че ще се справя.

— Джон, да приберем месото в хладилника. А ти, Майкъл, отговаряш за грила. Брикетите са самозапалващи се — драсваш клечката и се дръпваш назад. Изпълни дълга си.

— Да, добра госпожо — отвърнах и коленичих пред нея. Това най-сетне развесели Ки.

Мати се изкиска, хвана ме за ръка и ми помогна да се изправя на крака.

— Хайде, сър Галахад. Ще вали. Искам дотогава да съм вкъщи на сухо и да съм преяла, за да не се стресна от мълниите.

* * *

В града празненствата започват с поздравления на вратата, поемане на палта и странни въздушни целувчици (кога ли пък се е родила тази светска чудатост?). В провинцията започват със задачите. Ти донеси, ти отнеси, ти намери машата и кухненските ръкавици. Домакинята назначава неколцина мъже да преместят масата за пикник, после решава, че всъщност първоначалното място е било по-добро и ги моли да я върнат обратно. И в един миг човек открива, че му е весело.

Трупах брикетите почти докато постигнах пирамидата на картинката върху плика, после поднесох запалената клечка. Пламнаха веднага и аз се отдръпнах, изтривайки чело с ръка. Може и да се задава ясно и по-хладно време, но засега не тропа на вратата. Слънцето пламтеше и мрачният ден бе станал ослепително светъл, но на запад продължаваха да се трупат буреносни облаци. Сякаш в онзи край на небето нощта бе получила кръвоизлив.

— Майк?

Сведох поглед към Кира.

— Кажи, слънчице.

— Ще се грижиш ли за мен?

— Да — отвърнах без никакво колебание.

За миг нещо в отговора ми — може би единствено бързината, с която го изговорих — я притесни. После се усмихна:

— Добре. Виж, идва ледът!

Джордж се връщаше от магазина. Паркира колата и слезе. С Кира се запътихме към него, тя стискаше дланта ми и я люлееше назад-напред. Роми дойде с нас, жонглирайки с три марули, само дето не можеше да се мери с женгльора, който бе очаровал Ки в парка.

Джордж отвори багажника на алтимата и измъкна две торби лед.

— Магазинът беше затворен. Щели да отворят в пет. Не ми се чакаше дотогава и сам си взех, а парите им пуснах в пощенската кутия.

Затворили са за погребението на Ройс Мерил, разбира се. Бяха пожертвали цял ден в разгара на туристическия сезон, за да изпратят стареца. Беше някак трогателно. Но ми се стори и зловещо.

— Може ли да понося леда? — помоли Кира.

— Сигурно, стигна да не се замразираш — каза Джордж и внимателно постави плика в протегнатите й ръчички.

— Замразирам — повтори Кира и се разкикоти. После се запъти към караваната, откъдето тъкмо излизаше Мати. Джон я следваше и я гледаше като простреляно куче. — Мамо, виж! Аз замразирам!

Аз поех другата торба.

— Зная, че фризерът е отвън, но не го ли заключват?

— Повечето ключалки са ми приятелки — отвърна Джордж.

— О! Разбирам.

— Майк! Дръж! — викна Джон и хвърли фризбито, което полетя към мен, но мина доста високо. Подскочих, сграбчих го и изведнъж Девор се върна в мислите ми: „Какво ти става, Рожет? Никога не си хвърляла нескопосано. Цели се в него!“

Сведох глава и срещнах погледа на Ки.

— Не мисли за тъжни работи — каза тя. Усмихнах й се, после й подхвърлих фризбито.

— Добре, никакви тъжни мисли. Ти си, съкровище. Хвърли чинията на мама. Я да видим дали ще се справиш.

Тя се усмихна, обърна се, замахна бързо и точно и хвърли играчката към майка си — запрати я толкова силно, че Мати почти я изпусна. Каквото и бъдеще да очаква Кира Девор, тя със сигурност се оформяше като шампион по фризби.

Мати запрати фризбито към Джордж, който се обърна и пешовете на смехотворното му кафяво сако се развяха. Улови чинията с ръце зад гърба. Мати се засмя и изръкопляска, фланелката й ту се повдигаше, ту се спускаше над пъпа й.

— Фукльо! — викна Джон от стълбите.

— Ревността е грозно чувство — отбеляза Кенеди, като се обърна към Роми и му хвърли чинията. Роми я върна на Джон, но тя се отплесна и се удари в караваната. Джон забърза по стълбите да я вземе, а Мати се обърна към мен:

— Уредбата е на масичката в дневната заедно с купчина дискове. Повечето са доста стари, но все пак ще слушаме музика. Ще ги вземеш ли?

— Естествено.

Влязох в караваната, където беше топло, независимо от разположените на стратегически места вентилатори, които работеха усилено. Огледах спартанската мебелировка и забелязах, че благородният порив на Мати е придал на обстановката нещо лично. Репродукцията на картина на Ван Гог не би трябвало да изглежда на място в кухненски бокс в каравана, но стоеше съвсем добре. Забелязах и завесите, привързани с панделки, на които Джо би се изсмяла. От помещението се излъчваше смелост, заради която ми домъчня за Мати и отново изпита омраза към Девор. Ако беше жив, бих го изритал по дръгливия задник.

Влязох в дневната и на масичката забелязах последния роман на Мери Хигинс Кларк. До книгата имаше купчина панделки — сториха ми се познати, но не бях виждал Ки да ги носи. Останах смръщен насред помещението още миг, после грабнах уредбата и компактдисковете, излязох навън и викнах:

— Приятели, да танцуваме рок.

Държах се, докато тя затанцува. Не знам дали за вас има значение, но за мен е важно. Сдържах чувствата си, докато тя затанцува. После загубих самообладание.

Отидохме да играем фризби зад къщата, за да не дразним погребално настроените граждани с буйното веселие и доброто си настроение, но най-вече защото задният двор бе чудесно място за игра — равната земя бе обрасла с ниска трева. След като изпусна няколко подавания, Мати изу обувките, хукна боса към къщата и след малко се върна по гуменки. После се справяше много по-добре.

Подавахме си летящата чиния, подвиквахме си обиди, пиехме бира и непрекъснато се смеехме. Ки не я биваше много по улавянето, но за дете на тригодишна възраст имаше феноменален замах и играеше с хъс. Роми бе сложил уредбата на задните стълби на караваната и от колоните се лееше смесица от песни от края на осемдесетте и началото на деветдесетте години: Ю Ту, Тиърс фор Фиърс, Юритмикс, Краудид Хаус, А Флок ъф Сийгълс, А-ха, Бангълс, Мелиса Етъридж, Хюи Луис енд дъ Нюс. Струваше ми се, че зная всяка песен и всяка мелодия.

Потяхме се и тичахме под обедното слънце. Загорелите бедра на Мати сякаш проблесваха под ярката светлина, Кира се заливаше в смях. По едно време Роми Бизонет се преметна през глава, от джобовете му се посипаха монети, а Джон така се разсмя, че накрая седна на земята. Чак сълзи му потекоха. Ки се хвърли към него и се стовари в скута му. Джон престана да се смее.

— Ооох! — изрева и извърна изпълнените си с болка очи към мен.

— Шъборих собствения куотърмек — гордо заяви Ки. Джон немощно й се усмихна и с мъка се изправи на крака.

— Да. Така направи. И сега реферът те наказва с петнадесет ярда за блъскане.

— Добре ли си, човече? — попита Джордж. Изглеждаше доста загрижен, но гласът му сякаш бе ухилен до уши.

— Прекрасно — отвърна Джон и му метна фризбито, което колебливо прелетя над двора. — Хайде, давай. Да те видя какво ще направиш.

Гръмотевиците тътнеха по-силно, но черните облаци още бяха далеч на запад — небето над нас беше все така безобидно синьо. Птиците продължаваха да пеят, а щурчетата свиреха в тревата. Въздухът над скарата трептеше и скоро щеше да е време да се захванем с нюйоркските пържоли на Джон. Фризбито продължаваше да лети, яркочервено на фона на зелената трева и синьото небе. Продължавах да съм подвластен на похотта, но всичко бе наред — мъжете по цял свят са подвластни на плътските си чувства, а ледниците не се стопяват. Сетне Мати затанцува и всичко се промени.

От уредбата се разнесе стара песен на Дон Ханли, съпровождан от умел китарист.

— Боже, как обичам това парче — викна Мати. В този момент фризбито полетя към нея. Тя го хвана, пусна го на земята, стъпи върху него, сякаш беше на сцената на нощен клуб, и започна да се поклаща. Отначало постави ръце зад тила си, после ги премести на кръста, след това ги скръсти на гърба. Танцуваше, застанала на пръсти върху летящата чиния. Танцуваше, без да се движи. Танцуваше, както се пееше в самата песен — като вълна в океана.

Правителството сложи микрофони

в мъжкия кенеф в кварталната им дискотека.

Ала момичето не иска друго, а само да танцува,

да танцува…

За да попречи на момчетата да продават

откраднатите от къде ли не оръжия.

Ала момичето не иска друго, само да танцува, да

танцува…

Когато танцуват, жените са секси — невероятно секси — но не това ме провокира. Справях се с похотта, но това бе нещо повече от желание и не можах да го преодолея. Сякаш нещо изсмука въздуха от дробовете ми и ме остави на нейната милост. В този миг тя бе най-красивото създание, което съм виждал, не просто хубава жена с къси панталонки и потниче, която танцува върху фризби, а самата Венера от плът и кръв. Тя бе всичко, което ми бе липсвало през последните четири години, когато бях толкова отчаян, че дори не съм разбирал, че нещо ми липсва. Тя омаломощи последните ми съпротивителни сили. Разликата в годините нямаше значение. Ако ми се присмиват, че съм провесил език като разгонен пес — какво от това? Ако съм изгубил цялото си достойнство, гордостта и усещането за себе си — какво от това? Четири години самота ме бяха научили, че човек може да преживее много по-тежки загуби.

Колко ли време танцува? Не зная. Може би по-малко от минута, но изведнъж осъзнах, че я гледаме в унес — защото донякъде и приятелите ми виждаха онова, което виждах аз, и изпитваха същото, което изпитвах аз. През тази минута като че ли всички бяхме затаили дъх.

Тя отстъпи встрани на тревата, засмяна и поруменяла чувствайки се смутена, но не и неловко.

— Извинете. Просто… тази песен много я обичам.

— Ала момичето не иска друго, само да танцува — промълви Роми.

— Да, понякога това е всичко, което иска — отвърна Мати и се изчерви до уши. — Извинете ме за момент.

Подхвърли ми летящата чиния и хукна към караваната.

Поех дълбоко дъх, опитвайки се да се върна на този свят, Джон направи същото. Джордж Кенеди имаше леко унесен вид, сякаш някой го бе натъпкал с успокоително, чийто ефект най-сетне се проявяваше.

Проехтя гръмотевица. Този път беше наистина близо.

Запратих фризбито към Роми:

— Какво ще кажеш?

— Мисля, че се влюбих — отвърна той, после сякаш мислено се разтърси — пролича по погледа му. — Освен това мисля, че е време да слагаме пържолите на скарата, ако ще обядваме навън. Ще ми помогнеш ли?

— Естествено.

— И аз ще помогна — предложи Джон.

Върнахме се в караваната и оставихме Джордж и Кира да си подхвърлят фризбито. Кира все го питаше дали е хващал престъпници. В кухнята Мати бе застанала пред отворения хладилник и редеше пържолите на поднос.

— Слава Богу, че дойдохте, момчета. Вече бях на път да се предам и да се натъпча със сурови пържоли. Те са най-прекрасното нещо, което съм виждала.

— А ти си най-прекрасното нещо, което аз съм виждал — заяви Джон.

Беше напълно искрен, но тя му отвърна с разсеяна и малко озадачена усмивка. Наум си направих извод: никога не прави комплимент на жена, когато държи сурови пържоли. Само си хвърляш думите на вятъра.

— Как си с печенето на скара? — обърна се Мати към мен. — Признай си честно, защото тези са прекалено хубави да ги разваляме.

— Мога да опека своята.

— Добре, уволнен си. Джон, ти отговаряш. Роми, помогни ми да приготвя салата.

— С удоволствие.

Джордж и Ки бяха дошли пред караваната и се бяха настанили на шезлонгите като две достопочтени старчета в лондонския си клуб. Джордж разказваше на Ки как преследвал Ролф Недо и неговата много лоша банда през 1993 година.

— Джордж, какво става с носа ти? — пошегува се Джон. — Изведнъж стана толкова дълъг.

— Нямаш ли си друга работа? Провеждаме сериозен разговор.

— Господин Кенеди е хванал много, много хитри престъпници — обясни Ки. — Заловил е хората от онази много лоша банда и ги е тикнал в Супермакс.

— Да — отговорих. — Освен това господин Кенеди спечели „Оскар“ за ролята си в един филм.

— Тъй си е — потвърди Джордж. Вдигна ръка и преплете два пръста. — С Пол Нюман бяхме ей така.

— Имаме неговия сос за сополети — сериозно обяви Ки и Джон отново се разкикоти. Не се впечатлих толкова, но само като го гледах как се смее, след миг избухнах и аз. Запревивахме се като двамина глупаци, докато хвърляхме пържолите на скарата. Чудно как не си опарихме пръстите.

— Защо се смеят? — обърна се Ки към Джордж.

— Защото са глуповати мъже с мънички мозъчета. Слушай, Ки — пипнах ги всичките, освен главния. Той скочи в колата си, а аз — в своята. Подробностите от преследването не са интересни за малки момиченца…

Но тъй или инак реши да я позабавлява с тях, докато с Джон се споглеждахме и продължавахме да се хилим.

— Направо страхотно, а? — каза Джон и аз кимнах. Мати излезе, понесла царевица във фолио, следвана от Роми, който бе прегърнал огромна купа със салата и надничаше иззад ръба й, за да не падне по стъпалата.

Седнахме на градинската маса: Джордж и Роми от едната страна, ние с Джон, притиснали Мати помежду си — от другата, а Ки се настани начело върху купчина стари списания, натрупани на платнения стол. Мати й завърза кухненска кърпа на врата — недостойна постъпка, която Ки прие единствено защото: а) беше с нови дрехи, б) защото кухненската кърпа не е лигавче, поне теоретично.

Буквално се натъпкахме със салата, пържоли (Джон бе прав, наистина по-хубави не бях ял), печена царевица и „ягодов шнорхел“ за десерт. Като стигнахме до „шнорхела“, гръмотевиците вече се чуваха съвсем наблизо, задуха горещ вятър.

— Мати, няма да се изненадам, ако никога повече не хапна толкова вкусна храна — заяви Роми. — Безкрайно благодаря, че ме покани.

— Аз ти благодаря — отвърна му. В очите й блестяха сълзи. Хвана моята ръка и дланта на Джон. Стисна ги силно. — Благодаря на всички ви. Ако знаехте как се чувствахме с Ки миналата седмица… — Поклати глава, отново стисна дланите ни и ги пусна. — Но всичко свърши.

— Вижте малката — развеселен рече Джордж.

Ки се бе отпуснала на шезлонга и ни наблюдаваше със стъклен поглед. Косата й се бе измъкнала от ластичето и падаше на кичури около лицето й. На нослето й имаше мъничко сметана, а в на брадичката й бе залепнало царевично зрънце.

— Днес хвърлих фризбито около шест хиляди пъти — сънено рече тя. — Аз уморих.

Мати понечи да се изправи. Докоснах ръката й:

— Нека аз.

Тя кимна усмихнато:

— Щом искаш.

Взех Кира в прегръдките си и тръгнах към караваната. Отново изръмжа гръмотевица, като че се обаждаше грамадно куче. Погледнах сгъстяващите се облаци и в този миг нещо привлече вниманието ми. Беше синя кола, която се движеше по шосето на запад, към езерото. Забелязах я само заради глупавата лепенка на бронята, каквито Бъди беше разлепил във „Вилидж“. „Повреден клаксон — оглеждайте се за среден пръст“.

Изкачих се с малката по стълбите и влязох, извръщайки се настрана, за да не й ударя главата.

— Грижи се за мен — избърбори тя на сън. В гласа й прозвуча такава тъга, че се вледених. Сякаш знаеше, че моли за нещо невъзможно. — Грижи се за мен, аз съм малка, мама казва, че съм малко човече.

— Добре, миличка — отвърнах и отново целунах коприненото й челце. — Не се тревожи, Ки, спи спокойно.

Отнесох я в нейната стая и я сложих в леглото. Вече спеше дълбоко. Избърсах сметаната от носа й и махнах царевичното зрънце. Погледнах часовника си — беше два без десет. Сигурно местите жители вече се събират в „Баптистка благодат“. Бил Дийн е със сива вратовръзка. Бъди Джелисън е сложил шапка. С неколцина други мъже стоят зад църквата и пушат, преди да влязат.

Обърнах се. Мати бе застанала на вратата и ме повика:

— Майк, ела, моля те.

Застанах до нея. Този път не беше с рокля, която да ми пречи. Прегърнах я през кръста. Кожата й беше топла, копринена като на дъщеря й. Тя вдигна очи и разтвори устни. Притисна се към мен, а когато почувства нарастващата ми възбуда, се притисна още по-силно.

— Майк — повтори.

Затворих очи. Чувствах се така, сякаш току-що бях застанал на прага на ярко осветена стая, пълна с хора, които говорят и се смеят. Защото понякога това е всичко, което искаме.

„Искам да вляза — повтарях мислено. — Тъкмо това искам да направя. Пусни ме да вляза, пусни ме да…“

Улових се, че го изричам гласно, шепнейки в ухото й, а дланите ми се разхождаха по гърба й и върховете на пръстите ми проследяваха линията на гръбнака й, докосваха изпъкналите й кости, после обгръщаха малките й гърди.

— Да — отговаряше тя. — И двамата го искаме. Да. Добре.

Посегна и избърса с палци сълзите ми. Отдръпнах се.

— Ключът…

Тя се поусмихна.

— Знаеш къде е.

— Довечера ще дойда.

— Добре.

— Бях… — Смутено се изкашлях. Погледнах Кира, която спеше дълбоко. — Бях самотен. Като че ли не съм го осъзнавал, но наистина бях самотен.

— И аз. Знаех, че и двамата сме самотни. Целуни ме.

Целунах я. Мисля, че езиците ни се срещнаха, но не съм сигурен. Най-живо помня усещането за нейната живина. Беше като малък дрейдъл42, който лекичко се въртеше в ръцете ми.

— Хей! — викна Джон отвън и ние стреснато подскочихме и се разделихме. — Няма ли да ни помогнете? Ще вали!

— Благодаря ти, че най-сетне се реши — промълви Мати. Обърна се и хукна по тесния коридор на караваната. Следващия път, когато ми заговори, едва ли осъзнаваше към кого се обръща или къде се намира. Следващия път, когато ми заговори, умираше.

— Не буди малката — чух я да казва на Джон, а той отвърна: — О, извинявай, извинявай.

Забавих се още миг, поех дълбоко дъх, после отидох в банята и наплисках лицето си със студена вода. Помня, че като се обърнах за кърпа, във ваната забелязах син надуваем кит. Помня още как разсъждавах, че сигурно бълва мехурчета и дори ми хрумна мимолетна идея — детска приказка за кит. Дали бих го нарекъл Уили? Не, прекалено е банално. Тогава Вилхелм — това име е подходящо за такова огромно същество и същевременно е забавно. Китът Вилхелм.

Помня, че отново изтрещя гръмотевица. Помня колко бях щастлив. Най-сетне бях взел решение и трепетно очаквах падането на нощта. Като че отдалеч чувах гласове — Мати показваше на мъжете къде да приберат вещите. После чух отдалечаващи се стъпки.

Сведох поглед и установих, че издутината между краката ми спада. Казах си, че няма нищо по-абсурдно от сексуално възбуден мъж, че и преди съм си го мислил, може би насън. Излязох от банята, отново погледнах Кира — спеше дълбоко, обърната на една страна — после се отдалечих по коридора. Тъкмо бях достигнал дневната, когато изтрещяха изстрелите. Не помислих, че е гръмотевица. За миг се самозалъгвах, че гърми ауспух на мощен автомобил — но после разбрах ужасяващата истина. Дълбоко в себе си бях очаквал нещо да се случи… но очаквах по-скоро призраци, не стрелба. Фатална грешка.

Отвън долиташе отсеченото „па! па! па!“ на автоматичен пистолет — 9-милиметров глок, както разбрах впоследствие. Мати изпищя — пронизителен писък, който ми смрази кръвта. Джон ревеше от болка, а Джордж Кенеди крещеше:

— На земята, на земята! За Бога, сложете я на земята!

Нещо се посипа по караваната като яростна градушка. Нещо разсече въздуха пред очите ми — чух го. Последва почти музикален звук „спройнг“, сякаш се скъса китарена струна. Салатиерата, която някой бе поставил на масата, се пръсна на парчета.

Хукнах към вратата и буквално се хвърлих по стълбите. Грилът беше преобърнат и тлеещите въглени вече бяха подпалили оскъдната трева в предния двор. Роми Бизонет седеше на земята с протегнати крака и смаяно съзерцаваше окървавения си глезен. Мати бе коленичила на четири крака край скарата, а косата й висеше пред лицето — сякаш се канеше да събере въглените, преди да са причинили пожар. Джон се заклатушка към мен с протегната длан. Цялата му ръка над китката бе окървавена.

В този момент забелязах и невзрачния син автомобил с шеговитата лепенка на бронята. Отмина нагоре по пътя, после обърна и се върна. Стрелецът се подаваше през спуснатото стъкло. Оръжието още димеше в ръцете му. Лицето му беше скрито под синя скиорска маска.

В небето гръмотевицата изтрещя продължително, сякаш да ни събуди.

Джордж Кенеди бавно вървеше към колата, пътьом подритвайки горещите въглени настрана, без да обръща внимание на тъмночервеното петно, което бързо се разрастваше в горната част на крачола му, после бавно се пресегна назад и не забърза дори когато стрелецът се прибра в автомобила и подвикна „Давай, давай!“ на шофьора, който също беше със синя маска, но Джордж не бързаше, не, не бързаше, и още преди да съм видял пистолета в ръката му, разбрах защо въпреки жегата не беше свалил абсурдното си сако, дори докато подхвърляше фризбито.

Синята кола (оказа се форд модел 1987 г., на името на госпожа Соня Беливо от Обърн, регистриран като откраднат предишния ден) бе на отбивката и всъщност изобщо не беше преставал да се движи. Сега ускори, изхвърляйки облак суха кафява пръст изпод задните гуми, задницата му поднесе и закачи стълба, на който бе окачена пощенската кутия, запращайки я в средата на пътя.

Джордж стисна пистолета в дясната ръка, придържайки китката с лявата, сетне стреля пет пъти. Първите два куршума уцелиха багажника — видях дупките. Третият разби задното стъкло на отдалечаващия се форд и някой изкрещя от болка. Не знам къде отиде четвъртият. Петият спука задната лява гума. Колата отново поднесе. Шофьорът почти успя да я върне на платното, после напълно изгуби контрол. Автомобилът заора в канавката на тридесетина метра след караваната и се катурна настрана. Чу се „уумпф!“ и задницата пламна. Куршумите сигурно бяха улучили резервоара. Стрелецът се опита да се измъкне навън.

Дочух дрезгав шепот:

— Ки… махнете Ки… оттук…

Мати пълзеше към мен. Половината й глава изглеждаше наред, но лявата бе напълно обезобразена. Изцъклено синьо око надничаше сред слепнали кървави кичури. Загорялото от слънцето рамо бе обсипано с черепни костици, подобни на късчета порцелан. Какво ли не бих дал да кажа, че не помня нищо такова, какво ли не бих дал някой друг да ви каже как Майкъл Нунан не е доживял да види това, но не мога. „Уви“ е думата, която използват в кръстословиците: трибуквена дума, която изразява огромна мъка.

— Ки… Майк, вземи Ки…

Коленичих и я прегърнах. Тя се задърпа. Беше млада и силна и макар че сивото й вещество изтичаше през счупения й череп, се бореше с мен, викаше дъщеря си, искаше да стигне до нея, да я защити и да я отведе в безопасност.

— Мати, всичко е наред — прошепнах. В църквата „Баптистка благодат“ в далечния край на зоната, в която се намирах, пееха „Благословена увереност“… но очите на повечето опечалени бяха празни и безизразни като окото, което се взираше в мен през сплъстените от кръв кичури. — Мати, престани, не се напрягай, всичко е наред.

— Ки… вземи Ки… не им позволявай…

— Нищо няма да й направят, Мати, обещавам ти.

Тя се плъзна към мен и закрещя името на дъщеря си, протягайки окървавени ръце към караваната. Розовите й панталонки и потничето бяха станали аленочервени. Мяташе се като риба на сухо и по земята капеха едри капки кръв. Откъм подножието на хълма долетя гърленият звук на взрив: пламъците бяха достигнали резервоара на форда. Към черното небе се изви черен дим. Гръмотевиците трещяха все по-продължително и по-силно, сякаш небето питаше: „Шум ли искате? А? Ще ви дам аз един шум.“

— Кажи ми, че Мати е добре, Майк! — с разтреперан глас викна Джон. — О, за Бога, кажи ми, че всичко е…

Отпусна се на колене до мен и забели очи, докато ирисите му съвсем се скриха под клепачите. Сграбчи ме за рамото, но загуби битката и изпадна в безсъзнание, като раздра ризата ми почти наполовина, поваляйки се на земята до Мати. На три-четири метра от нас Роми се опитваше да се изправи на крака, като стискаше зъби от болка. Джордж стоеше насред шосето, презареждаше пистолета от торбичка, която бе извадил от джоба на сакото си, и наблюдаваше как стрелецът се опитва да се измъкне изпод обърнатата кола, преди да го погълнат пламъците. Вече целият му десен крачол бе почервенял. „Може да оживее, но никога повече няма да облече този костюм“ — рекох си аз.

Прегърнах Мати. Наведох се до лицето й, доближих устни до ухото й и пошепнах:

— Кира е добре. Спи. Всичко е наред, честна дума.

Тя като че ли ме разбра. Престана да се съпротивява, отпусна се на земята и потръпна.

— Ки… Ки… Това бяха последните й думи. Протегна ръка напосоки, сграбчи шепа трева и я изтръгна от земята.

— Насам! — викна Джордж. — Ела насам, копеле недно, изобщо не си и помисляй да ми обръщаш гръб.

— Тежко ли е състоянието й? — попита Роми, докуцука при нас и пребледня като платно. Преди да съм успял да му отвърна, занарежда: — О, Исусе. Майко Божия, моли се за нас, грешните, сега и в часа на смъртта ни. Блажен плодът на утробата ти Исус. О, Мария, родена без грях, моли се за нас, които се обръщаме към теб за помощ. О, не, о, Майк, не. — И отново занарежда, преминавайки на уличен френски или „ла парл“, както го наричат старите хора.

— Стига — заповядах му и той млъкна. Сякаш само чакаше някой да му го нареди. — Отиди в караваната и виж Кира. Можеш ли?

— Да.

Той закуцука към караваната, като докосваше ранения си крак. На всяка крачка надаваше болезнен стон, но все някак съумяваше да продължава напред. Подушвах изгоряла трева. Усещах как пумпалът постепенно забавя въртенето си и Мати си отива.

Обърнах я, прегърнах я и започнах леко да я полюшвам. В „Баптистка благодат“ пасторът четеше псалм 139: „Ако река: поне тъмнината ще ме покрие, а нощта ще свети като деня.“ Четеше, а марсианците слушаха. Аз полюшвах Мати под черните буреносни облаци. Тази нощ трябваше да взема ключа изпод саксията и да дойда при нея. Тя танцува, застанала на пръсти върху червеното фризби, танцува като вълна в океана, а сега умира в ръцете ми, тревата се е подпалила, а мъжът, който я харесва не по-малко от мен, лежи в безсъзнание до нея, ръката му е окървавена — от късия ръкав на тениската с надпис „Ние сме шампионите“ до кокалестата, луничава китка.

— Мати — промълвих аз. — Мати, Мати, Мати. — Люлеех я и галех челото й, на чиято дясна половина по някакво чудо не бе попаднала и капчица от кръвта, в която цялата бе подгизнала. Косата й падаше върху обезобразената лява част. — Мати — мълвях. — Мати, Мати, Мати.

Блесна светкавица и в небето на запад се изви ярка синя арка. Мати потръпна в ръцете ми — от шията чак до пръстите на краката. Устните й плътно се прилепиха. Челото й се набърчи, сякаш тя се опитваше да се съсредоточи. Вдигна ръка и като че посегна към врата ми, както падащ в пропаст човек сляпо се протяга към какво ли не, само да се задържи миг по-дълго. После ръката се отметна и безжизнено се отпусна на тревата с обърната нагоре длан. Мати потрепери още веднъж и остана да лежи неподвижно.

Загрузка...