Торба с кости

Глава 28

Ки спеше непробудно и въобще не беше помръднала — обърната на една страна, притиснала кученцето под брадичката си. Мръсната играчка бе оставила кално петънце на вратлето й, но сърце не ми даваше да я взема. През отворената врата на банята се чуваше постоянното плинк-плонк-плинк на водата, която шуртеше от крана във ваната. Хладно течение ме обвиваше в копринена прегръдка, галеше лицето ми и по гръбнака ми преминаваха тръпки, които бяха някак приятни. В дневната хлопката на Бънтър тихо издрънча.

„Водата е още топла, захарче — пошепна Сара. — Бъди й приятел, бъди добър татко. Хайде, върви. Направи каквото искам. Направи онова, което и двамата искаме.“

Аз наистина го исках и вероятно поради тази причина отначало Джо се бе опитала да ме държи далеч от ТР и „Сара Лафс“. И е запазила в тайна вероятната си бременност. Сякаш бях открил в себе си някакъв вампир — създание, което не изпитва никакъв интерес към съвест и морал. Част от мен искаше да отнесе Ки в банята и да я топне в топлата вана, да я натисне под водата и да наблюдава как червените панделки трепкат като бялата рокля и червените чорапки на Карла Диин, когато горите наоколо горят. Част от мен с огромно задоволство щеше да изплати последната дан от старата сметка.

— Мили Боже — промърморих и избърсах лицето си с трепереща ръка. — Тя знае хиляди номера. И е толкова силна, мамка му!

Вратата на банята се опита да се хлопне под носа ми, преди да съм успял да вляза, но аз я блъснах почти без никаква съпротива. Вратичката на аптечката се удари в стената и огледалото се счупи. Съдържанието на шкафчето полетя срещу мен, но нападението не беше много страшно — този път снарядите се състояха предимно от пасти и четки за зъби, пластмасови флакони и стари инхалатори. Докато измъквах запушалката и водата гъргореше в канала, едва-едва долавях яростните й крясъци. Достатъчно са се давили за един век в ТР, за Бога. И все пак за миг изпитах невероятно силно желание да поставя запушалката на място, докато все още имаше достатъчно вода да свърша работата. Вместо това я откъснах от веригата и я запратих в коридора. Аптечката се хлопна с всичка сила и останалата част от огледалото се посипа на парчета.

— Колко си взела досега? — попитах я. — Колко освен Карла Дийн, Кери Остър и нашата Киа? Две? Три? Пет? Колко още ти трябват, та да мирясаш?

„Всичките!“ — моментално прозвуча отговорът. Но това не беше само гласът на Сара — едновременно беше и моят собствен глас. Тя бе проникнала в мен, беше се промъкнала през избата като крадец… и вече си мислех, че дори и ваната да е празна и помпата временно да не работи, винаги остава езерото.

„Всичките! — отново кресна гласът. — Всичките, захарче!“

Разбира се — само всичките ще я задоволят. Дотогава няма да има покой в „Сара Лафс“.

— Ще ти помогна да почиваш в мир — казах. — Това поне мога да ти обещая.

Водата се оттече в канала… но винаги остава езерото, ако размисля, винаги мога да сляза до езерото. Излязох от банята и отново погледнах Ки. Не беше помръднала, усещането, че Сара е в мен, бе изчезнало, а хлопката на Бънтър мълчеше… и все пак изпитвах лека тревога и не ми се искаше да оставя малката сама. Но се налагаше, защото трябваше да свърша всичко докрай. Буря или не, паднали дървета или не, рано или късно ще се появят областните и щатските шерифи.

Да, но…

Излязох в коридора и притеснено се огледах. Падна гръмотевица, но бурята вече губеше силата си. И вятърът отслабваше. Не изчезваше единствено усещането, че нещо ме наблюдава — нещо, което не е Сара. Миг-два продължих да стоя, убеждавайки се, че това е жуженето на опънатите ми нерви, после се отправих по коридора към входната врата.

Излязох на верандата… и рязко се извърнах, сякаш очаквах да зърна нещо или някого да дебне иззад етажерката с книги. Някоя сянка може би. Нещо, което продължаваше да си иска бърсалката за прах. Но аз бях единствената останала сянка и не видях друго освен дъжда, който се стичаше по стъклата.

Продължаваше да вали доста силно и докато прекося предната веранда и изляза на алеята, отново се измокрих до кости, но изобщо не се разтревожих. Току-що бях станал свидетел на удавянето на едно малко момиче, неотдавна и аз самият за малко не се удавих — по дяволите, някакъв си дъжд изобщо нямаше да ми попречи да си свърша работата. Отместих падналия клон от покрива на колата и отворих задната врата.

Покупките от „Корени и китки“ още стояха на задната седалка, прилежно прибрани в платнената торбичка. Лопатката за засаждане и косерът се виждаха, но третият предмет беше в найлонов плик. „Искаш ли да ти го сложа отделно? — бе попитала Лайла. — Страх лозе пази, нали знаеш.“ А после, на тръгване, ми заговори за Боровинка, кучето на Кени, което Щяло да гони чайки до припадък, и се засмя високо и сърдечно. Но очите й не се смееха. Може би по това се различават марсианците от земните жители — очите на марсианците никога не се смеят.

На предната седалка забелязах подаръка от Роми и Джордж — стенографската маска, която отначало бях помислил за кислородната маска на Девор. В този миг заговориха хамалите от избата — или поне прошепнаха — аз се наведох и грабнах маската за ластика, без изобщо да имам понятие защо го правя. Пуснах я в платнената торба, затръшнах вратата на колата и заслизах по дървените стъпала към езерото. Пътьом се отбих да надникна под верандата, където от край време държим някои инструменти. Не намерих кирка, но грабнах някакъв бел. След това за последен път — както смятах тогава — заслизах като в моя сън към Улицата. Не беше необходимо Джо да ми показва мястото — през цялото време Зелената жена бе посочвала към него. А дори да не ми го бе показала, дори ако от Сара Тидуел не се надигаше смрад и до ден днешен, мисля че пак щях да го намеря. Щеше да ме отведе собственото ми смутено от духове сърце.

Между мен и сивото чело на скалата, застинала като страж край пътеката, стоеше мъж и когато поспрях на последното стъпало, той ми подвикна с дрезгав глас, който ми бе твърде познат:

— Ей, сводник, къде ти е курвата?

Стоеше насред Улицата в пороя, но дрехите му — зелени памучни панталони, карирана вълнена риза — и синьото му избеляло кепе бяха сухи, защото дъждът валеше по-скоро през него, отколкото върху него. Изглеждаше съвсем тленен, но бе не по-действителен от Сара. Слязох на пътеката и тръгнах към него, напомняйки си този факт, но сърцето ми биеше все по-учестено и хлопаше в гърдите ми като увит в парцали чук.

Беше облечен в дрехите на Джаред Девор, но не беше той. Пред мен стоеше праправнукът на Джаред, Макс, който бе започнал попрището си с кражба на шейна и го бе завършил със самоубийство… като не бе пропуснал да организира убийството на снаха си, която с цялото си нахалство му бе отказала онова, което той толкова силно желаеше.

Закрачих към него, а той застана в средата на пътеката да ми препречи пътя. Усещах студа, който напичаше от него. Зная точно какво казвам, изразявайки онова, което помня, колкото се може по-ясно: усещах студа, който напичаше от него. Да, бях прав — това наистина беше Макс Девор, но предрешен като дървар на маскен бал, младолик на вид като по времето, когато трябва да се е родил синът му Ланс. Възрастен, но запазен. От онези мъже, които младите гледат с уважение и възхищение. И сякаш самата мисъл ги извика, те заизникваха като бледи призраци зад него, застанали един до друг напряко на пътеката. Бяха същите, които придружаваха Джаред Девор на панаира във Фрайбърг, но вече познавах някои от тях. Фред Дийн, разбира се, едва деветнадесетгодишен през хиляда деветстотин и първа година, повече от тридесет години преди да удави дъщеря си. А онзи, който напомняше на мен самия, бе Хари Остър, първородният син на сестрата на прапрадядо ми. Ще да е бил на шестнайсет, още с жълто около устата, но достатъчно голям да работи в горите с Джаред. Да бъде дупе и гащи с Джаред. Да сбърка отровата на Джаред с мъдрост. Един от останалите изви врат и присви клепач едновременно — този тик ми беше познат от някъде. Откъде? После се сетих: от „Лейквю“. Този младеж е бащата на покойния Ройс Мерил. Другите не ги познавах. А и не държах да се запозная.

— Няма да минеш — заяви Девор и вдигна ръце. — Не си и помисляй. Прав ли съм, момчета?

Те измърмориха одобрително — както биха измърморили в наши дни членовете на банда гангстери или главорези, предполагам — но гласовете звучаха някак далечни, по-скоро тъжни, отколкото заплашителни. Човекът в дрехите на Девор изглеждаше що-годе истински, може би защото в живота си е бил изпълнен с изключителна жизненост, но другите бяха почти като прожектирани изображения.

Тръгнах напред, сякаш пристъпвайки в напечената леденина, в миризмата, която излъчваше — същата смрад, която обгръщаше Девор при предишната ни среща.

— Къде си тръгнал, бе? — кресна той.

— На разходка — отвърнах. — Не е забранено. На Улицата добрите кутрета и злите песове размахват опашки рамо до рамо. Сам го каза.

— Не разбираш — възрази Макс-Джаред. — И никога няма да разбереш. Не си от онзи свят. Това беше нашият свят.

Спрях и го загледах с любопитство. Нямах време, исках да приключа с всичко това… но трябваше да разбера, а Девор бе готов да ми разкаже, струва ми се.

— Накрай ме да разбера — рекох. — Убеди ме, че кой да е свят е бил твоят свят. — Продължих да го гледам, после отместих поглед към трепкащите, полупрозрачни силуети отзад: прозирна плът, полепнала върху белезникави кости. — Разкажи ми какво сте направили.

— Тогава всичко беше различно — започна Девор. — По твое време, Нунан, може да извървиш и пет километра, чак до Хейлоу Бей, и да срещнеш само десетина човека на Улицата. След Деня на труда47 може и никого да не срещнеш. Брегът е обраснал с храсталаци, издигащи се около падналите дървета — след тази буря ще нападат още повече, защото хората от града вече не поддържат Улицата както едно време. Но по наше време…! Тогава, Нунан, горите бяха по-големи, разстоянията бяха по-дълги и съседството означаваше нещо. Тогава това наистина беше улица. Разбираш ли?

Разбирах. Като се втренчех в призрачните силуети на Фред Дийн, Хари Остър и останалите, разбирах всичко. Не бяха просто призраци, а матови прозорци към друга епоха. Виждах

летен следобед през… 1898 година? Или може би 1902? 1907? Няма значение. През онзи период всичко изглежда еднакво, сякаш времето е спряло. Това е времето, което кореняците пазят в спомените си като някакво подобие на златен век. Това е царството на Някога, селенията на Когато-Бях-Момче. Слънцето къпе земята в нежните лъчи на безкраен юли; езерото е синьо като мечта, обсипано с безброй слънчеви зайчета. А Улицата! Тя е равно окосена като ливада и широка като булевард. Тя е булевард, виждам добре, това е мястото, където общността живее най-пълноценно. Това е главното средство за общуване, централният кабел в лабиринт от проводници, оплели целия град. Отдавна предусещам съществуването на тези кабели — още когато Джо бе жива, ги чувствах под земята, а това е мястото, откъдето тръгват. Хората се разхождат по Улицата, по целия източен бряг на езерото Дарк Скор щъкат групички, които се смеят и разговарят под безоблачното лятно небе, и оттук излизат всички проводници. Наблюдавам хората и си давам сметка колко неправ съм бил да ги смятам за марсианци, за жестоки и пресметливи извънземни. На изток от тяхната алея за разходки се възправят тъмните гори с просеките и деретата, където дебнат какви ли не злини, от крак, отсечен при дърварска злополука, до усложнено раждане и мъртва родилка, защото докторът не е пристигнал навреме с двуколката си от Касъл Рок. Тези хора нямат електричество, нямат телефони, нямат спасителни отряди и няма на кого да разчитат освен едни на други и на Господ, в когото някои вече започват да се съмняват. Живеят в горите и в сенките на горите, но в хубавите летни следобеди идват на брега на езерото. Идват на Улицата, гледат се в очите, смеят се и в тези мигове с цялата си същност са в ТР — на онова място, което мислено бях нарекъл „зоната“. Не са марсианци — те са хора, които съществуват на границата на мрака.

Виждам курортистите от „Уорингтън“: мъже в бели спортни костюми и две жени с дълги рокли за тенис, които държат ракети. Между тях върху велосипед с три колела нестабилно се клатушка друг мъж. Курортистите са спрели и разговарят с група градски младежи: летовниците питат може ли да се включат в бейзболния мач с местните в „Уорингтън“ във вторник вечер. Бен Мерил, бъдещият баща на Ройс Мерил, казва:„А-ха, ама няма да ви се дадем лесно само защото сте от Н’йоок“. Младежите се смеят, девойките с екипите за тенис им пригласят.

Малко по-нататък две момчета си подхвърлят парцалена бейзболна топка, известна под названието „конче“. Зад тях са застанали множество млади майки, които разпалено разговарят за бебета си, лежащи в количките до тях. Мъже в гащеризони обсъждат времето и посевите, политиката и посевите, данъците и посевите. Един учител от общинската гимназия седи на сивата скала, която познавах тъй добре, и търпеливо преподава на начумерено момченце, на което му се иска в това време да е другаде и да прави нещо друго. Мисля, че като порасне един ден, това момче ще стане баща на Бъди Джелисън.

По цялата Улица виждам рибари, които имат богат улов — езерото гъмжи от костури, пъстърва и щуки. Някакъв художник — като съдя по набраната му роба и женствена барета, също летовник — е поставил статив и рисува планините, а две дами го наблюдават с уважение. Отминаващи девойки се кикотят, шепнешком обсъждайки момчета, дрехи и училищни клюки. Много красота и спокойствие има тук. Девор е прав — не познавам този свят. Той е…

— Красив — казах и с мъка се откъснах от него. — Да, виждам. Но какво искаш да ми кажеш с това?

— Какво искам да кажа? — Девор придоби почти комично изненадан вид. — Тя си мислеше, че може да се разхожда тук като всички останали, ето какво искам да кажа, мамка му! Въобразяваше си, че може да се разхожда тук като бяла девойка! Тази фукла с големи зъби, огромни цици и нахален фасон! Смяташе се за голяма работа, ама ние й дадохме да разбере. Рече да мине през мене, но като видя, че не може, вдигна мръсните си ръце и ме бутна. Обаче ние добре я подредихме. Нали, момчета?

Те изръмжаха одобрително, но ми се стори, че някои — например младият Хари Остър, изглеждаха доста неспокойни.

— Дадохме й да разбере къде й е мястото — повтори Девор. — Набихме й в главата, че е най-обикновена чернилка.

Той непрестанно повтаря тази дума, докато са заедно в горите през онова лято — лятото на 1901 година, лятото, когато Сара и Червените шапки се превръщат в Музикалното събитие с главна буква по тези краища. Тя, брат и и цялото семейство чернилки били поканени в Уорингтън да свирят на летовниците; там поднасяли шампанско… или поне така казва Джаред на своето малко ято предани последователи, а местните обядвали хляб, месо и осолени краставици, които им приготвили майките им (все още никой от младежите не е женен, само Орън Пибълс вече е сгоден).

Но не нарастващата и слава дразни Джаред Девор. Не и фактът, че била поканена в „Уорингтън“. Не му е трън в очите, че тя и оня неин брат седели на една маса с бели хора и топели залците хляб в тяхната паница с черните си пръсти. В крайна сметка ония от „Уорингтън“ са от равнината, и Девор разказва на мълчаливите, внимателно заслушани младежи, че бил чувал как в градове като Ню Йорк и Чикаго бели жени дори се чукат с мръсни печки.

„Нее!“ — възкликва Хари Остър и се оглежда смутено, сякаш очаква от горите в Бауи Ридж да наизскачат бели жени. — „Никоя бяла жена не би легнала с негър! Гръм и мълния!“

Девор го удостоява с поглед, който сякаш казва:„Почакай да станеш на моите години.“ Освен това пет пари не дава какво се случва в Ню Йорк или Чикаго — нагледал се е на равнини през Гражданската война… пък въобще не се е сражавал в проклетата война, за да освобождава роби. Що се отнася до Джаред Ланселот Девор, ония в земята на памука могат да си имат роби до края на света, ако си поискат. Не, той се е сражавал във войната, за да набие в главите на шибаните кракери48 на юг от Мейсън и Диксън че не може току-тъй да се излиза от играта, защото не ти харесват правилата. Отишъл да избие от главите на бунтарите отцепническите идеи. Да излязат от Съединените американски щати, как ли пък не! Ей Богу!

Не, въобще не му пука за роби и не го е грижа за земята на памука, хич не му дреме за черни печки, дето пеят мръснишки песни и после ги черпят с шампанско за негърските им масали. Въобще не го интересува, стига да си знаят мястото и да го оставят да си кротува на своето.

Ама тя не разбира от дума. Кучката безсрамна не си трае. Предупредиха я да се маха от Улицата, обаче тя си знае своето. Пак ходи, размотава се с бялата си рокля, че и сина си води, онова копеле с африканско име и без баща — баща му сигурно прекарал едната нощ с майка му в сеното кой знае къде из Алабама, а сега тя се перчи с плода от тая работа, безсрамница нагла. Разхожда се по Улицата, сякаш има право, макар че никой не спира да я заговори…

— Само дето не е вярно, нали? — попитах го. — Това е било на прапрадядо ти трън в окото, а? Говорели са с нея. Притежавала е магнетизъм — онзи неин смях може би. Мъжете й разказвали за посевите, а жените се хвалели с децата си. Даже й давали бебета си да ги подържи: тя се засмивала и малкото се засмивало. Момичетата търсели съвет за момчета. А момчетата… просто я гледали. Ама как я гледали, а? Пълнели им се очите и съм почти сигурен, че повечето си представяли нея, като се самозадоволявали.

Девор ме стрелна с гневен поглед. Старееше пред очите ми, бръчките се вкопаваха все по-дълбоко и по-дълбоко — постепенно се превръщаше в човека, който ме блъсна в езерото, защото не понасяше да му противоречат. А остарявайки, постепенно започна да избледнява.

— Това най е вбесявало Джаред, нали? Че не са я отблъснали и не са й обърнали гръб. Разхождала се е по Улицата, но никой не се отнасял с нея като с чернилка. Приемали са я като съсед.

Намирах се в зоната, по-дълбоко от когато и да било, чак там, където колективното им подсъзнание течеше като подземна река. Докато бях в зоната, можех да отпия от тази река, да напълня устата, гърлото и стомаха си и да усетя минералния й вкус.

През цялото лято Девор ги обработвал с разказите си. Те не били негови работници, приемал ги като свои момчета: Фред и Хари, Бен и Орън, Джордж Армбръстър и Дрейпър Фини, който на следващото лято щял да се напие, да скочи в каменната кариера Ийдс и да си счупи врата. Само дето подобни злополуки изглеждат малко нагласени. Дрейпър Фини пиел много от юли 1901 г. до август 1902 г., защото само така можел да заспи. Само така можел да изтика от съзнанието си ръката, протегната над водата, чиято длан се свива и отпуска, а на човек му се приисква да изкрещи: „Няма ли да престане, никога ли няма да престане.“

През цялото лято Джаред Девор им пълнел главите с приказки за онази черна кучка, за онази безсрамна мръсница. През цялото лято им повтарял за тяхната отговорност като мъже, за дълга им да се грижат за общността да остане чиста и как те трябва да сторят онова, което другите не могат или не желаят да направят.

Случило се един неделен следобед през август, време, когато Улицата опустява. По-късно, към пет часа, хората отново се раздвижват, а от шест часа до залез слънце широката пътека покрай езерото е препълнена с народ. Но в три следобед няма никого. Методистите са в Харлоу и се подготвят за следобедното пение; курортистите в „Уорингтън“ са седнали на обилен късен неделен обяд с печено пиле или шунка; в целия град семействата са се събрали на неделната трапеза. Онези, които вече са привършили, са се отдали на следобедна дрямка в горещината — в хамак, ако имат тази възможност. Сара харесва тези тихи мигове. Всъщност дори ги обича. Прекарала е голяма част от живота си по панаири и задимени евтини барове, където е трябвало да крещи, за да надвика буйстващите червендалести пияници, и макар че обича въодушевлението и непредсказуемостта на онзи живот, обича и тихото спокойствие на този живот. Безмълвието на тези разходки. В крайна сметка вече не е в първа младост — има син, който почти е загърбил детството си. Може би през въпросния неделен следобед Улицата й се е сторила прекалено тиха. Изминала цял километър и половина южно от поляната и не срещнала жива душа — дори Кито бил изчезнал от погледа й, заплеснал се да бере къпини. Сякаш всички са потънали вдън земя. Тя знае, че в Кашуакамак има вечеря на дружеството „Уестърн Стар“, и дори изпрати пай с гъби, защото вече се била сприятелила с някои от дамите в това дружество. Но не знае, че днес е и освещаването на новата църква „Баптистка благодат“, първата истинска църква, построена в ТР. Откъм другия бряг долитат песните на методистите. Звукът е тъй упойващ, далечен и красив — разстоянието и ехото изглаждат фалша.

Тя не забелязва мъжете — повечето са твърде млади и при нормални обстоятелства едва дръзват да я погледнат с крайчеца на окото си — докато най-възрастният я заговаря.

— Ето една черна курва с бяла рокля и червен колан. Да пукна, ако туй не е малко прекалено много цвят за брега на езерото. Ти откачена ли си, курва с курва недна? Не разбираш ли от дума?

Тя се обръща към него, страхува се, но не го показва. Живяла е на тази земя тридесет и шест години, от единадесетгодишна знае какво имат мъжете и къде искат да го пъхнат и прекрасно разбира, че когато се съберат накуп, натряскани до козирката (усеща го по дъха им), престават да мислят и се превръщат в глутница кучета. Ако покажеш страх, нападат като кучета и може да те разкъсат.

Освен това са я причакали. Няма друго обяснение за ненадейната им поява.

— Каква дума, захарче? — не отстъпва тя. Къде ли са всички? Къде може да са се дянали? Дявол го взел! Оттатък езерото методистите вече пеят „Вярвай и се подчинявай“, кой знае дали има по-монотонна песен на света.

— Че нямаш работа да ходиш там, дето ходят белите хора — казва Хари Остър. На последната дума мутиращият му глас преминава в нещо подобно на мише цвърчене и тя се разсмива. Знае колко неразумно постъпва, но не може да се спре — никога не е могла да надвие смеха си, както никога не е могла да попречи на мъжете да гледат по особен начин гърдите и задника й. Божа работа.

— Вървя където си искам — заявява. — Казаха ми, че това било обща земя и никой няма право ме изпъди. И никой не се е опитвал. Да сте виждали някой да ме пъди?

— Сега ще видиш — тросва се Джордж Армбръстър. Сара го поглежда с някакво особено, мило презрение, от което на Джордж му се обръща стомахът. Страните му пламват.

— Синко — казва тя, — нахвърляте се върху мен, защото всички почтени хора ги няма наоколо. Защо оставяте тоя старец да ви командва? Бъдете почтени и направете път на дамата.

Виждам всичко. Девор избледнява все повече и повече, най-сетне от него остават само очите му под синьото кепе (през безплътното му тяло виждам разбитите останки на моя сал, които изплуват на брега), а аз виждам всичко. Виждам как тя

тръгва право към Девор. Ако започне да се разправя с тях, ще се случи нещо лошо. Предусеща го, а никога не се е съмнявала в предчувствията си. Ако тръгне към другите, стария господар ще и се нахвърли отстрани, ще повлече и останалите. Стария господар със старото синьо кепе е водачът на глутницата, срещу него трябва да се изправи. Спокойно може да го направи. Той е силен, достатъчно силен да превърне тези момчета в едно същество, негово същество, поне за момента, но той не притежава нейната сила, нейната непоколебимост, нейната енергия. В известен смисъл тя няма нищо против този сблъсък. Редж я предупреди да внимава, да не бърза прекалено и да не се опитва да завързва истински приятели, докато дърварите (само че Реджи ги нарича „булдогаторите“) не си покажат рогата — колко са много и колко са луди — но тя следва собствения си път, вярва на собствения си исконен инстинкт. И ето ги на: седмина са, но само един от тях е „булдогатор“.

„Аз съм по-силна от теб, стари господарю“ — мисли си тя и върви срещу него. Приковава го с поглед и не свежда очи — той пръв навежда глава, неговите устни треперят колебливо, неговият език навлажнява пресъхналите устни, бърз като език на гущер, и това е добре… но още по-добре е, че той отстъпва крачка назад. Като го виждат, останалите се разделят на две групи и ето, правят й път. Далечна и упойваща, изпълнена с вяра, песента на методистите се носи над спокойните езерни води. Наистина химнът е монотонен, но от такова разстояние звучи тъй приятно.

„Аз съм по-силна от теб, захарче — мислено му казва тя, — и съм по-подла, защото ако си булдогатор, аз пък съм пчелата-майка и не искаш ли да те жилна, най-добре ми се махай от пътя.“

— Мръсница — казва той, но със съвсем слаб глас — вече си мисли, че това не е най-подходящият ден, че в тази жена има нещо, което не е забелязал досега, някаква черна негърска магия, която досега не е усетил, най-добре да изчакат някой друг път, най-добре…

После се спъва в някакъв корен или в камък (може би дори в самия камък, под който в крайна сметка тя е погребана) и пада. Кепето му отхвърча и отдолу лъсва плешивото му теме. Панталоните му се разпарят по шева чак догоре. И Сара прави фатална грешка. Може би подценява значителната мощ на Джаред Девор, или не съумява да се възпре — панталоните се разпарят и звукът напомня на пръдня. Тя избухва в смях — залива ги с онзи дрезгав, тайнствен смях, превърнал се в нейна запазена марка. И причина за нейната гибел.

Девор не мисли. Изритва я с подкованите си ботуши, които излитат като бутала на цилиндър. Улучва я на най-слабото и най-уязвимото място: в глезените. Левият се счупва и тя изкрещява от болка — пада на земята и изпуска слънчобрана. Поема дъх да изпищи отново, но Джаред крясва, без да става:

— Не й позволявайте! Не и давайте да писка!

Бен Мерил се стоварва върху нея с всичките си осемдесет и пет килограма. Въздухът, който е поела, изсвистява в поривиста, почти беззвучна въздишка. Бен, който през живота си не е танцувал с жена, камо ли да лежи отгоре й, моментално се възбужда от допира с гърчещото се тяло под себе си. Избухва в смях и се кълчи върху нея, а когато тя забива нокти в лицето му, въобще не усеща. Струва му се, че целият се е превърнал във възбуден член, при това метър дълъг. Когато Сара се опитва да се изтърколи изпод него, се извърта отдолу и остава като гръмнат, когато тя изведнъж удря чело в неговото. Свитки му излизат пред очите, но той е на осемнадесет години, в разцвета на силите си, и не изгубва нито съзнание, нито ерекцията си.

Орън Пийбълс раздира гърба на роклята и и се смее.

— Свинщина! — възкликва задъхано и се просва върху нея. Притиска я отгоре, а със същия ентусиазъм Бен се търка в тялото и като пръч въпреки кръвта, която се стича от раната на челото му, и Сара знае, че ако не изпищи, е загубена. Ако изпищи и Кито я чуе, ще изтича да повика помощ, ще изтича да повика Редж…

Но преди да зине да изкрещи отново, старият господар кляка до нея и изважда дълъг нож:.

— Ако гъкнеш, ще ти отрежа носа — казва, и в този миг тя се предава.

В крайна сметка успяват да я повалят, отчасти защото се бе засмяла в неподходящ момент, но най-вече от проклетия и лош късмет. Вече нищо не може да ги спре и най-добре Кито да стои настрана. Казва си: „Моля ти се, Господи, задръж го, където го оставих, беше хубав къпинак, трябва да го забави поне час и повече. Той обожава да бере къпини, а тези мъже няма да се бавят цял час“. Хари Остър я хваща за косата, раздира роклята на рамото й и впива устни в шията й.

Само стария господар не е върху нея. Стария господар стои настрана, оглежда Улицата в двете посоки, зорко присвил очи; стария господар е като лошия вълк, който току-що е изял цял кокошарник пилета, изплъзвайки се от всички капани.

— Ей, ирландецо, я я остави за малко — обръща се той към Хари, после оглежда останалите. — Завлечете я в храстите, проклети глупаци такива! Идете в най-гъстото.

Но те не отиват никъде. Не могат. Прекалено са нетърпеливи да я имат. Издърпват я за ръцете зад сивата скала и това им стига. Тя не е религиозна, но сега мислено подхваща молитва. Моли се да я оставят жива. Моли се Кито бавно да пълни кофичката си, поглъщайки всяка трета шепа плодове. Моли се, ако случайно му хрумне да я настигне и види какво става, веднага да хукне обратно и да повика Редж.

— Лапай, мръснице — пъхти Джордж Армбръстър. — И да не ме хапеш.

Нахвърлят се отгоре и и отдолу, отпред и отзад, по двама и по трима наведнъж:. Налягат я на място, където всеки минувач неизбежно ще ги види, а стария господар стои малко встрани, ту гледа към младоците, скупчени около нея със смъкнати панталони и крака, издраскани от храстите, сред които коленичат, ту оглежда пътеката в двете посоки с тревожни, зорки очи. Колкото и да е невероятно, един от тях — Фред Дийн — след като изстрелва семето си и се чувства на седмото небе, изтърсва:

— Извинете, госпожо.

И сякаш случайно я ритва под коляното.

Няма край. Вече гърлото и е пълно и течността руква към задника и, най-младият захапва лявата и гърда до кръв, но няма край. Млади са и докато свърши последният, първият, о, Боже, отново е готов. Отвъд реката ме тодистите пеят „Славна увереност, Исус е мой“ и докато стария господар се приближава към нея, тя си казва: „Вече почти свърши, жено, той е последен. Дръж се, дръж се здраво и всичко ще свърши.“ Той поглежда рижавия и оня, дето примигва и отмята глава, и им казва да пазят пътеката, вече е мирясала и е негов ред.

Разкопчава колана си, разкопчава и панталоните, смъква си гащите — почернели от мръсотия на коленете и изцапани с жълто на чатала — и когато коленичи и я обкрачва, тя вижда, че малкият господар на стария господар е увиснал като змия и не успява да се въздържи: дрезгавият и смях най-ненадейно избликва отново — дори просната на земята, омазана от горещата семенна течност на изнасилвачите, тя вижда смешната страна на положението.

— Млъквай! — излайва Девор и я зашлевява с всичка сила, смазвайки носа и скулите и. — Стига си вила!

— Може да се понадървиш, ако беше младо момче с вирнато розово задниче, а, захарче? — изкрещява тя и тогава за последен път Сара се смее.

Девор отново вдига ръка да я удари, притиснал голите си слабини в нейните, а пенисът му лежи смачкан като червей помежду им. Но преди да замахне, еква детски крясък:

— Мамо! Какво ти правят, мамо? Махайте се от моята майка, гадове мръсни!

Тя се изправя въпреки цялата тежест на Девор, смехът й замира, подивелите и очи търсят Кито и най-сетне го намират, слабичко осемгодишно момченце, застанало на Улицата, облечено в гащеризон, със сламена шапка и чисто нови платнени обувки, с тенекиена кофа в ръка. Устните му са посинели от плодовия сок. То се кокори, объркано и уплашено.

— Бягай, Кито — пищи тя. — Бягай, с…

Пред очите и избухва червен огън; тя безсилно се отпуска в храстите и чува гласа на стария господар сякаш от много, много далеч:

— Дръжте го. Да не го изпуснете, ей.

После започва да се смъква по дълъг тъмен склон, изгубва се в тунела на Къщата на духовете, който води все по-навътре и по-навътре в собствените си безкрайни, извиващи недра; тя пада в дълбокия кладенец и го чува, чува него, своето съкровище, той пищи…

Чух го да пищи и видях, че съм коленичил край сивата скала, напълно загубил представа къде се намирам — определено не помнех как съм дошъл дотук. Плачех от потрес, от ужас, от жал. Била ли е луда? Нищо чудно. Мамка му, нищо чудно. Дъждът продължаваше да вали, но вече не беше толкова страшен. За миг се взрях в призрачнобелите си ръце върху сивата скала, после се огледах. Девор и останалите бяха изчезнали.

Задушлива смрад на разложение ме блъсна в носа и сякаш ми нанесе физически удар. Заровичках в торбата, напипах стенографската маска, която Джордж и Роми ми бяха подарили на шега, и я нахлузих, без изобщо да чувствам изтръпналите си пръсти. Задишах учестено и колебливо. Така е по-добре. Не много, но поне няма да хукна да бягам, което тя несъмнено искаше.

— Не! — чух женски писък в мига, когато грабнах лопатата и я забих под скалата. В земята зейна яма, която с всяка следваща копка се разширяваше и ставаше все по-дълбока. Пръстта бе мека и лесно се поддаваше, цялата осеяна с тънки корени, които с лекота се късаха под острието на инструмента.

— Не! Да не си посмял!

Нямаше да се обърна, нямаше да й дам възможност да ме изгони. Тук бе по-силна, може би защото е станало на това място. Възможно ли е? Не знаех и не ме интересуваше. Исках само веднъж завинаги да свърша с това. Където срещах по-дебели корени, ги разрязвах с косера.

— Остави ме на мира!

Този път рискувах да се огледам заради неестествения пукот, който съпровождаше гласа й — който като че ли вече съставляваше гласа й. Зелената жена я нямаше. Брезата се превръщаше в Сара Тидуел: от кръстатите клони и лъскавите листа изникваше лицето на Сара Тидуел. Размитите й от дъжда черти трептяха, разпадаха се, пак се събираха, после се разтапяха и отново се сливаха. В миг цялата мистерия, която витаеше тук, бе разкрита. Влажните й, стрелкащи се очи бяха напълно човешки. Те се взираха в мен с омраза и тъга.

— Не съм свършила! — изкрещя с пукащ, дрезгав глас. — Той беше най-лошият, не разбираш ли? Беше най-лошият, а в нея тече негова кръв и няма да мирясам, докато не я пролея!

Чу се страховито пращене. Тя живееше в брезата, бе я превърнала в нещо като свое физическо тяло и сега възнамеряваше да се изскубне от земята. Искаше да ме достигне и да се нахвърли върху мен, дори да ме убие. Да ме удуши с гъвкавите клони. Да ме задуши с листата, докато заприличам на коледна елха.

— Няма значение какво чудовище е бил той, Кира няма нищо общо с онова, което е сторил — извиках. — И няма да я имаш.

— Ще я имам! — изписка Зелената жена. Прашенето и трясъкът от раздиращия се отвътре дънер ечаха вече по-силно. Към тях се бе прибавило и съскащо, колебливо пукане. Не я погледнах. Не посмях да погледна отново. Тя заплашително настъпваше, но аз отказвах да гледам — като става дума за ходещи дървета и храсти, „Макбет“ ми стига, благодаря. — Ще я имам! Той отне моето и аз ще отнема неговото!

— Махай се — изкрещя някой.

Лопатата се плъзна в ръцете ми и едва не я изпуснах. Обърнах се и видях Джо, която стоеше вдясно от мен. Гледаше Сара, която се бе превърнала в материализирана налудничава халюцинация — чудовищно зеленикаво-черно чудовище, което се подхлъзваше на всяка крачка. Бе изоставила брезата, но някак бе иззела нейна жизнена сила — дървото се гушеше отзад, черно, сгърчено и мъртво. Съществото, изскочило от нея, приличаше на невястата на Франкенщайн, в скулптурно изображение от Пикасо. В него лицето на Сара ту се появяваше, ту изчезваше, ту се появяваше, ту изчезваше.

„Сянката — ледено отбелязах наум. — Винаги е съществувала… и ако винаги съм бил аз, винаги е била и тя.“

Джо носеше бялата риза и жълтите панталони, с които беше в деня на смъртта си. Езерото не се виждаше през нея, както се виждаше през Девор и неговите млади приятели — тя се бе материализирала напълно. Изпитах чудато пресушаващо усещане в тила.

— Махай се, кучко! — изръмжа Сара. Вдигна ръце срещу Джо като в най-страшните ми кошмари.

— Няма! — Гласът на Джо звучеше съвсем спокойно. Обърна се към мен: — Побързай, Майк. Трябва да бързаш. Това вече не е точно тя. Пуснала е в себе си един Чужденец, а те са много опасни.

— Джо, обичам те.

— И аз те оби…

Сара изпищя и започна да се завихря. Листа и клони се сляха и загубиха очертанията си — сякаш гледах как се втечняват в сокоизстисквачка. Създанието, което отначало изглеждаше като жена, се отказа от номерата си. От вихрушката започна да изниква нещо първично и гротескно нечовешко. То скочи върху жена ми. Когато я удари, цялата плътност и цвят в миг се отцедиха от Джо, като че я зашлеви гигантска длан. Тя се превърна във фантом, който се бореше с онова пищящо, мятащо се, замахващо насреща й чудовищно същество.

— Бързай, Майк! — изкрещя. — Бързай!

Наведох се и продължих да копая.

Лопатата се удари в нещо, което не беше буца кал, не беше камък, нито дърво. Разкопах наоколо, изравяйки мръсно, плесенясало късче брезент. Закопах като побъркан, изпълнен с желание максимално да увелича шансовете си за успех. Зад мен Сянката пищеше побесняла, а жена ми виеше от болка. Сара бе преотстъпила част от раздвоената си същност, за да получи отмъщение, и бе позволила в нея да проникне някакво същество, което Джо нарече Чужденец. Нямах представа какво е и не исках никога да узная. Знаех само, че Сара е негов проводник. И ако успеех да се справя с нея навреме… Бръкнах в подгизналата дупка и разчистих влажната пръст от вехтия брезент. Беше надписан с избледнели букви, отпечатали с шаблон: „Дъскорезница Дж. М. Маккърди“. Знаех, че дъскорезницата на Маккърди е изгоряла по време на големите пожари през 33-та година. Някъде я бях виждал на снимка цялата в пламъци. Сграбчих брезента, върховете на пръстите ми пробиха прогнилата материя и ме лъхна нова вълна задушлива миризма, в същото време дочух сумтене. Чувах

Девор. Той лежи върху нея и грухти като прасе. Сара вече е почти в несвяст и несвързано мърмори през насинените си устни, лъснали от кръв. Девор поглежда назад към Дрейпър Фини и Фред Дийн. Те са настигнали момчето, но то непрестанно пищи, пищи, та се къса, пищи, та чак мъртвите да събуди, а ако те чуват как методистите отсреща пеят „Как бих искал да разкажа“, значи и методистите може да чуят врещящото негърче. Девор заповядва:

— Хвърлете го във водата, накарайте го да млъкне.

В мига, в който го изрича (сякаш в тези думи се крие някаква магия), започва да се надървя.

— Какво искаш да кажеш? — извиква Бен Мерил.

— Прекрасно знаете, мътните го взели — отвръща Джаред. Изрича думите на пресекулки, тласкайки с хълбоци тялото под себе си. Клъощавият му задник белее под лъчите на следобедното слънце. — Той ни видя! Да не искате да му прережете гърлото и да се изцапате е неговата кръв? Нямам нищо против. Ето. Вземете ножа ми, заповядайте!

— Н-не, Джаред! — ужасен изписква Бен и сякаш се смалява при вида на ножа.

Най-сетне е готов. Просто му е нужно малко повече време, това е всичко, вече не е хлапе като останалите. Но сега…! Кой се интересува от нахалните приказки, от безсрамния смях, кой се интересува от съседите в града. Ако щат, всички да дойдат да гледат. Вкарва и го, винаги си го е просела, целият й род само това чака. Вкарва й го, дълбоко навътре. И дори като я изнасилва, не престава да издава заповеди. Задникът му се движи нагоре-надолу, тик-так, като котешка опашка.

— Някой да се заеме с него! Или искате да гниете през остатъка от живота си в Шоушенк заради дрънканиципе на един черньо?

Бен сграбчва Кито Тидуел за едната ръка, Орън Пийбълс го хваща за другата, но докато го домъкнат до насипа, смелостта им се изпарява. Едно е да изнасилиш безочлива негърка, която има нахалството да се присмива на Джаред, когато падна и му се сцепиха панталоните. Да удавиш уплашено хлапе в кална локва като мръсно коте… това е съвсем друго нещо.

Отпускат хватката, тревожно се споглеждат и Кито се изплъзва от ръцете им.

— Бягай, злато! — крещи Сара. — Бягай и доведи… — Джаред сключва ръце на гърлото й и започва да я души.

Момчето се препъва в кофичката с плодове и тромаво пада на земята. Хари и Дрейпър лесно го хващат.

— Какво правите? — Девор надава нещо като отчаян стон и Хари отговаря:

— Каквото трябва.

Така бе отговорил той, а сега аз щях да направя каквото трябва — въпреки вонята, въпреки Сара, въпреки писъците на мъртвата си съпруга. Изтеглих навития брезент от земята. Въжетата, с които беше пристегнат в двата края, бяха здрави, но платът се разцепи по средата със зловещо пращене.

— Побързай! — извика Джо. — Не мога да го удържам още дълго!

То ръмжеше, лаеше като куче. Чу се трясък, сякаш се разцепи дърво — все едно тресваш вратата с такава сила, че тя се нацепва на трески — и Джо изстена. Грабнах торбичката, на която беше написано „Корени и Китки“ и я разтворих, докато в този миг

Хари — останалите го наричат Ирландеца заради рижавата му коса — сграбчва боричкащото се дете в мечешка прегръдка и скача с него в езерото. Малкият вече се съпротивлява с всичка сила — сламената му шапка пада и се понася по водата.

— Дръжте я! — пъхти Хари.

Фред Дийн коленичи и изважда мократа шапка. Погледът му е замаян, има вид на боксьор, който ще издържи още един рунд и ще се просне на тепиха. Зад тях дълбоко в гърдите и гърлото на Сара Тидуел се надига хъркане — споменът за свития юмрук на момчето и тези звуци ще преследват Дрейпър Фини до последния му миг, когато ще скочи в каменната кариера Ийдс. Пръстите на Джаред се впиват все по-дълбоко, едновременно душат и ритмично мачкат, а от челото му се лее пот. Миризмата на пот никога няма да се изпере от тези дрехи и когато му хрумва, че това е „пот на убиец“, изгаря дрехите, за да се отърве от нея.

Хари Остър иска да се отърве от всичко — да забрави абсолютно всичко и никога повече да не вижда тези мъже, най-вече Джаред Девор, когото вече смята за самия Сатана. Хари не може да се прибере у дома и да погледне баща си в очите, ако този кошмар не свърши и не бъде погребан. А майка си! Как ще се изправи пред обичната си майка Бриджет Остър с миловидното и кръгло ирландско лице и прошарената коса, и утешителния пристан на гръдта й; Бриджет, която винаги е намирала успокоителна дума и го е посрещала с гальовна длан; Бриджет Остър, спасена и окъпана в кръвта на агнето; Бриджет Остър, която в същия този миг сервира пай на пикника при новата църква; Бриджет Остър, която е негова майка; как ще я погледне — или тя него — ако трябва да отговаря в съда за изнасилване и побой над жена, пък била тя и чернокожа?

И той отблъсква увисналото на врата му момченце — Кито го одрасква, оставя му съвсем лека драскотина на врата, същата вечер Хари ще каже на мама, че се е одраскал на един храст и ще и позволи да целуне нараненото място — и го хвърля в езерото. Кито вдига поглед, лицето му трепти под водата и над него преминава рибка. Май е костур. За миг Хари се пита какво ли вижда момчето, взряно през сребристия щит на водната повърхност в лицето на онзи, който го натиска надолу, който го дави, но после пропъжда тези мисли.„Най-обикновен черньо — отчаяно си напомня. — Чисто и просто един най-обикновен негър. Да не ти е роднина?“

Ръката на Кито щръква над водата — тъмнокафява ръка, по която се стича вода. Хари се отдръпва, пази се малкият да не го одере, но ръката дори не посяга, просто стърчи право нагоре. Пръстите се свиват в юмрук. Отварят се. Свиват се в юмрук. Момчето вече не се мята така напористо, движенията на ритащите му крака се забавят, очите, които се взират в очите на Хари, придобиват любопитно изражение, но кафявата ръка продължава да стърчи, юмрукът продължава да се свива и отпуска, свива и отпуска. Дрейпър Фини стои на брега и плаче, сигурен е, че сега някой ще мине, сега някой ще види ужасното нещо, което направиха — ужасното нещо, което всъщност още правят. „Бъди сигурен, че грехът ти ще те последва — казва се в Добрата книга. — Бъди сигурен.“ Отваря уста да каже на Хари да го остави, може би още не е прекалено късно да го извадят, да го оставят жив, но изпод водата не излиза нито звук. Отзад Сара се дави в последни хрипове. Пред него ръката на давещия й се син се свива и отпуска, свива и отпуска, отражението и трепти във водата и Дрейпър си казва: „Няма ли да престане, никога ли няма да престане?“ И сякаш, това е молитва, която най-сетне някой чува, изпънатият лакът започва да се прегъва и ръката увисва, пръстите отново понечват да се свият в юмрук, но застиват. За миг ръката потрепва и после

плеснах се с длан по челото, за да пропъдя призраците. Зад мен плющяха и се чупеха мокри храсти, докато Джо и създанието, което се опитваше да спре, продължаваха да се боричкат. Пъхнах ръце в цепката в брезента като лекар, който разтваря рана. Дръпнах. Прогнилото платнище се разцепи от горе до долу.

Вътре намерих онова, което бе останало от тях — два пожълтели черепа, опрели чело до чело сякаш в поверителен разговор, избелял червен кожен дамски колан, изгнили дрехи и… купчина кости. Два гръдни коша, един голям и един малък. Четири бедрени кости… „Пленните“ останки на Сара и Кито Тидуел, погребани край езерото вече почти сто години.

По-големият череп се извърна. Стрелна ме с празните си очни кухини. Зъбите му затракаха, сякаш да ме ухапят, а костите подхванаха да треперят неспокойно и заплашително. Някои се разпаднаха веднага — бяха меки и проядени. Червеният колан тревожно се размърда и ръждивата катарама се надигна като змийска глава.

— Майк! — викна Джо. — Побързай!

Измъкнах найлона от торбата и грабнах пластмасовата бутилка. „Лужи мъртъв“ — казваха магнитните букви — поредният малък трик. Поредното послание, изпратено зад гърба на нищо неподозиращия пазач. Сара Тидуел бе страховито създание, но бе подценила Джо… както и телепатията на дългото съжителство. Бях отишъл в „Корени и китки“, бях купил бутилка сода каустик, а сега я отворих и я излях върху костите на Сара и сина й, от които се вдигна дим.

Течността засъска, както съска при отваряне бира или бутилка с безалкохолно питие. Токата на колана се стопи. Костите побеляха и се сгърчиха, сякаш бяха от захар — в миг пред очите ми премина кошмарен образ на мексиканчета, които хапват на Задушница захарни човечета, нанизани на дълги пръчки. Очните ямки на Сариния череп се уголемиха от соления разтвор, изпълнил тъмната кухина, където някога са били мозъкът й, огромният й талант, и където някога е била заключена смеещата й се душа. Сякаш изразяваше отначало изненада, после мъка.

Челюстта падна, късчетата зъби изсъскаха и се стопиха.

Черепът се огъна навътре.

Разперените пръсти се разтресоха, после се стопиха.

— Оооооооо…

Шепнеше в мокрите клони на дърветата като надигащ се вятър… само че вятърът бе стихнал и влажният въздух си поемаше дъх преди следващата атака. В този звук се криеха неизказана мъка, копнеж и примирение. Не долових никаква омраза — омразата се бе стопила, бе изгоряла в корозивния разтвор, който купих в магазина на Хелън Остър. Зовът на Сариното оттегляне бе заменен от плачевния, почти човешки вик на птица, който ме сепна и окончателно ме пренесе от мястото, където се намирах, извън зоната. Колебливо се изправих на крака, обърнах се и огледах Улицата.

Джо бе още там — мъгляв силует, през който вече виждах езерото и задаващите се откъм планините тъмни облаци. Нещо трепкаше отзад — същата онази птица, която бе дръзнала за миг да излезе от скришното си място, за да огледа новия свят наоколо — но почти не й обърнах внимание. Джо исках да видя — Джо, дошла Бог знае откъде и изстрадала Бог знае колко, за да ми помогне. Изглеждаше изтощена, наранена, някак цялостно и извечно смалена. Но другото нещо — Чужденеца — го нямаше. Джо, която стоеше сред брезови листа тъй сухи, че изглеждаха обгорени, се обърна към мен и ми се усмихна.

— Джо! Успяхме!

Устните й се раздвижиха. Чух звука, но думите бяха прекалено тихи, за да ги чуя. Тя стоеше тук, но сякаш викаше от другия край на каньон. И все пак разбрах какво ми казва. Прочетох думите по устните й, ако предпочитате рационалното съждение, или направо от мислите й, ако предпочитате романтичната версия. Аз лично избирам втората. Бракът също е един вид зона.

— Значи всичко вече е наред, а?

Сведох поглед към зейналата дупка в брезента и видях само късчета и тресчици, които стърчаха от някаква противна пихтия. Подуших я и дори през стеномаската се закашлях и се отдръпнах назад. Не миришеше на разложение, а на сода каустик. Като погледнах пак към Джо, тя почти бе изчезнала.

— Не мога да помогна. Не мога да остана.

Думи, които долитаха от друга звездна система, които зърнах за миг върху чезнещи устни. От нея не бе останало друго освен очите, които плуваха в смрачения следобед; очи, които изглеждаха сякаш изтъкани от езерото.

— Бързай…

Тя изчезна. Запрепъвах се, подхлъзвайки се, към мястото, където стоеше, газех мъртвите брезови листа и посягах към въздуха. Какъв ли глупак съм изглеждал: с накривена стеномаска се опитвах да прегърна влажния сивкав въздух.

Долових далечен полъх на парфюм „Ред“… после подушвах само влажна пръст, езерна вода и противната смрад на содата, която се примесваше с всички останали миризми. Поне вече не миришеше на леш — вонята не е била по-истинска от…

От какво? От какво? Или всичко е истинско, или изобщо не е истинско. Ако изобщо не е истинско, значи съм откачил и съм готов за лудницата. Отместих поглед към сивата скала и видях торбата с кости, която бях измъкнал от влажната земя като изгнил зъб. От раздрания плат продължаваха лениво да се издигат тънки струйки дим. Това поне бе истина. Както и Зелената жена, която бе цялата овъглена и вече бе Черната жена — мъртва като изсъхналия клон, дето сочеше като ръка.

„Не мога да помогна, не мога да остана… побързай.“

За какво не може да ми помогне? Каква друга помощ ми е необходима? Всичко свърши, нали? Сара я нямаше: духът следва костите, лека нощ, мили дами, да й даде Бог да лужи в миръ.

И все пак във въздуха сякаш се процеждаше някакъв вонящ ужас, подобен на миризмата на гнилоч, която лъхаше от земята; името на Кира започна да отеква в главата ми, Ки-Ки, Ки-Ки, Ки-Ки, като вик на екзотична птица от тропиците. Заизкачвах се по дървените стъпала към къщата и макар да бях изтощен до крайност, последните изкатерих едва ли не тичешком.

Изкачих се на верандата и влязох оттам. Къщата изглеждаше същата — като изключим прекършеното дърво, което стърчеше през кухненския прозорец, но имаше нещо нередно. Нещо, което почти подушвах… и може би наистина го по-душвах, стипчиво и потискащо. Лудостта сигурно има характерната миризма на див змийски грах. Но не мисля, че някога ще дръзна да изследвам този феномен.

В предния коридор спрях, вгледан в купчина романи от Елмор Ленард и Ед Макбейн, струпани на пода. Сякаш ръка ги бе съборила от етажерката. Неистово размахваща се ръка. Забелязах и собствените си следи, които бях оставил на влизане и на излизане. Вече бяха позасъхнали. Би трябвало да са единствени — на идване носех Ки на ръце. Би трябвало, но не бяха. Другите бяха по-малки, но не чак толкова малки, че да ги объркам с детски стъпки.

Хукнах по коридора към спалнята в северното крило, викайки името й, но със същия успех можех да викам „Мати“, „Джо“ или „Сара“. Името на Кира звучеше като име на мъртвец. Завивката бе паднала на пода. С изключение на черното плюшено кученце, захвърлено на същото място, където се намираше в съня ми, леглото беше празно. Ки я нямаше.