Торба с кости

Глава 17

Девор наистина беше луд, дума да не става, луд за връзване, и ме хвана във възможно най-неудачния и най-ужасния момент. При това ми се струва, че от този миг нататък всичко бе почти предопределено. Последвалите събития, които завършиха с ужасната буря, за която още се говори в онзи край, се струпаха наведнъж като лавина.

През остатъка от петъчния следобед се чувствах добре — разговорът с Бони остави много въпроси без отговор, но същевременно ми подейства стимулиращо. Приготвих си пържени зеленчуци (компенсация за последния ми сблъсък с храната в закусвалнята „Вилидж“) и ги изядох пред телевизора, докато гледах вечерните новини. Отвъд езерото слънцето се плъзгаше към планините и позлатяваше дневната. Когато Том Броко завърши предаването, реших да се разходя по Улицата — исках да стигна възможно най-далеч, но да се върна преди мръкване, а по пътя щях да разсъждавам за нещата, които научих от Бил Дийн и Бони Амъдсън. Щях да мисля над тях, както понякога се разхождам и съчинявам неочаквани обрати в сюжета на романа, който пиша в момента.

Слязох по дървените стъпала, продължавайки да се чувствам отлично (макар и объркан, се чувствах прекрасно), тръгнах по Улицата, после спрях да погледна зелената жена. Макар и обляна в лъчите на следобедното слънце, човек трудно можеше да я възприеме такава, каквато е — най-обикновена бреза, сгушена пред полуизсъхнала ела, чийто клон стърчи като ръка. Сякаш зелената жена посочва на север и приканва: „Върви на север, младежо, върви на север.“ Е, не съм точно младеж, но спокойно мога да поема на север. Поне за известно време.

Но все пак останах там още миг, тревожно оглеждайки лицето, което различавах в храстите — не ми харесваше как лекият повей на вятъра сякаш извиваше устата в злобна ухилена гримаса. Сигурно още тогава съм започнал да изпитвам лошо предчувствие, но вниманието ми беше прекалено ангажирано, за да забележа. Тръгнах на север, питайки се какво точно е написала Джо… тогава вече приемах предположението, че е писала нещо. Иначе защо би замъкнала машината ми в студиото си? Реших да претърся цялото помещение. Щях да го преровя внимателно и…

удави го

Гласът идеше откъм гората, от водата, от самия мен. За миг мислите ми сякаш полетяха и се разпиляха като есенни листа, понесени от вятъра. Спрях. Никога през целия си живот не съм се чувствал толкова зле, тъй внезапно попарен. Гърдите ми се стегнаха. Стомахът ми се сви като измръзнало цвете. Очите ми се изпълваха с ледена вода, която изобщо не приличаше на сълзи, и знаех какво ще последва. „Не“ опитах се да кажа, но не успях да изрека думата.

Вместо това устата ми се изпълни със студена езерна вода, примесена с какви ли не минерали, изведнъж дърветата се размиха пред погледа ми, сякаш ги гледах отдолу през някаква бистра течност, а натискът върху гърдите ми в миг се съсредоточи в едно-единствено място и почувствах докосването на човешки ръце. Те ме натискаха надолу.

— Няма ли да престане? — попита някой — всъщност почти изкрещя. Освен мен на Улицата нямаше никого, но чувах гласа съвсем ясно. — Няма ли да престане най-после?

Тогава ме връхлетяха нечии чужди гласове, които звучаха в собственото ми съзнание. Имах чувството, че се удрят в черепа ми като нощни пеперуди, заклещени в абажур на лампа… или в хартиен фенер.

Приведох се, обзет от неистова паника, отворих уста и от задавеното ми, стегнато гърло рукна леден поток от…

Абсолютно нищо.

Ужасът от изживяното бе преминал, но не напълно. Продължаваше да ми се гади, сякаш бях изял нещо, срещу което тялото ми ожесточено се бореше — например отрова за мравки или някоя смъртоносна отровна гъба, от ония, дето в книгите на Джо бяха оградени с червено. Залитайки, изминах пет-шест крачки, а гърлото ми се свиваше, сякаш беше пълно с вода. Там, където брегът стръмно се спускаше към езерото, растеше друга бреза, грациозно извила белия си ствол над водата, като че се опитваше да види отражението си. Вкопчих се в нея, както пияницата прегръща уличен стълб.

Напрежението в гърдите ми отслабваше, но изпитвах съвсем действителна болка от натиска. Облегнах се на дървото с разтуптяно сърце и в миг усетих някаква воня — гадна миризма, по-противна и от смрадта на септична яма, кипяла цяло лято под горбщите лъчи на ядно пекналото слънце. Изпитах усещане за присъствието на нещо, което би трябвало да е мъртво, но не беше.

„Стига, ще направя каквото пожелаеш, само престани“ — опитах се да кажа, но нищо не излезе. После всичко отмина Усещах само уханието на горите и на езерото… но сега пък виждах нещо: момче в езерото — удавено негърче, което се носеше по гръб във водата. Лицето му беше подпухнало. Устата му беше безпомощно провиснала. Очите му белееха като очи на мраморна статуя.

Моята уста отново се изпълни с безмилостната езерна вода. „Помощ, пуснете ме, давя се.“ Наведох се и закрещях мислено, закрещях над лицето на удавника, но в миг осъзнах, че гледам нагоре към себе си и през розовеещите на залеза езерни води виждам бял човек с джинси и жълта памучна фанела, който се притиска към една треперлива брезичка и се опитва да изпищи, размитото му лице се движи, очите му за миг изчезват от погледа ми, скрити от един костур, преследващ плячката си; бях едновременно и негърчето, и белият човек, давех се във водата и на сушата. Истина ли е това, случва ли се в действителност, чукни веднъж, ако отговорът е „да“, и два пъти — ако отговорът е „не“.

От устата ми излезе малко слюнка и колкото и да е невероятно, една риба изскочи от езерото и се опита да я улови. При залез слънце рибите скачат по какво ли не — сигурно в угасващата светлина има нещо, което ги побърква. Рибата цамбурна във водата на два метра от брега, разплиска сребриста вълна около себе си и всичко изчезна: вкусът в устата ми, размитото лице на удавеното негърче, чието име почти със сигурност е било Тидуел.

Погледнах надясно и забелязах сивото чело на един камък, който се подаваше над горския мъх. Помислих си: „Тук, точно тук е било“, и сякаш в потвърждение на тази мисъл отново ме лъхна отвратителната миризма на леш, която сякаш идваше изпод земята.

Чувствайки се слаб, болен и отпаднал, затворих очи и се притиснах до ствола на брезата. В този миг смахнатият Макс Девор проговори иззад гърба ми:

— Ей, сводник, къде ти е курвата?

Извърнах се и се озовах пред него, а Рожет Уитмор бе застанала отстрани. Това бе първият и единствен път, когато го видях, но ми стига. Повярвайте ми, веднъж е напълно достатъчно.

Инвалидната му количка не приличаше на обикновена инвалидна количка. По-скоро напомняше на кръстоска между мотоциклет с кош и луноход. От двете страни имаше по шест никелирани колела. Отзад имаше по-големи колела — четири на брой, ако не греша. Стори ми се, че са на различни равнища — тогава забелязах, че всяко е с отделно окачване. Сигурен бях, че дори на много по-неравен терен от Улицата количката се движи съвсем гладко. Над задните колела се намираше двигателят. Краката на стария Макс бяха скрити в корпус от черно фибростъкло на червени ивици, който повече би подхождал на състезателна кола. В средата му бе прикрепено устройство, което напомняше на сателитна антена… предположих, че е някаква компютърна система, която му помага да избягва препятствията, може би дори автопилот. Облегалките за ръце бяха широки и осеяни с лостчета. От лявата страна на тази машина бе прикрепена зелена кислородна бутилка, дълга около метър и двайсет. Чрез маркуч бе свързана с прозрачна пластмасова тръба, завършваща с маска, която лежеше в скута на Девор. Беше досущ като стеномаската на онзи в съда. След случилото се преди малко можех да приема тази количка в стил „Том Кланси“ за халюцинация, ако не беше лепенката на прозрачния червено-черен раиран корпус, която гласеше „Кръвта ми е измамно синя“.

Тази вечер жената, която бяха забелязал пред бар „Сънсет“, носеше бяла блуза с дълъг ръкав и черен панталон, чиято кройка придаваше на бедрата й вид на мечове, пъхнати в ножници. С тясното си лице и хлътналите си страни изумително напомняше на картината „Писък“ на Едвард Мунк28. Правата й побеляла коса висеше около лицето й. Устните й бяха очертани с толкова ярко червило, че сякаш бяха окървавени.

Беше стара и грозна, но в сравнение със свекъра на Мата бе истинска красавица. Кльощав, с посинели устни и тъмновиолетова кожа около очите и устата, той приличаше на археологическа находка от погребална камера в пирамида: мумия, заобиколена от балсамираните тела на жените и домашните си любимци, накичена с любимите си скъпоценности. Няколко бели кичура стърчаха от голия му череп; от огромните му уши, прилични на забравени на слънце и разтопени восъчни фигурки, се подаваха огромни туфи белезникав мъх. Беше с бели памучни панталони и много широка синя риза. С малка черна барета на главата би изглеждал досущ като френски художник от деветнадесети век към залеза на предългия си живот.

На скута му лежеше бастун от тъмно дърво. В единият му край бе прикрепена червена дръжка, подобна на велосипедна вилка. Пръстите, които го стискаха, изглеждаха доста силни, но бяха почернели като самото дърво. Очевидно кръвообращението му бе порядъчно забавено, не исках и да си представям как изглеждат стъпалата и долните му крайници.

— Курвата избяга и те заряза, а?

Опитах се да кажа нещо. От устата ми излезе само дрезгаво грачене и нищо повече. Още се държах за брезата. Пуснах се и се опитах да се изправя, но краката ми се подкосиха и отново се вкопчих в ствола.

Той премести някакво лостче и количката се приближи, скъсявайки разстоянието помежду ни с три метра. При движение издаваше тихо, копринено шумолене и изглеждаше като летящото килимче на зла вещица. Многобройните й колела се издигаха и спускаха независимо едно от друго и проблесваха под залязващото слънце, което вече придобиваше червеникав оттенък. Като се приближи, почувствах магнетичното привличане на този човек. Тялото му се разлагаше, но силата на волята му бе неоспорима и страшна като гръмотевична на буря. Жената крачеше до него и ме наблюдаваше с мълчалив присмех. Очите й розовееха. Тогава заключих, че са сиви и отразяват слънчевия залез, но сега смятам, че всъщност е била албинос.

— Винаги съм обичал курви — заяви Макс. Проточи думаха подчертавайки р-то: курррррви. — Нали, Рожет?

— Да, сър. Когато си знаят мястото.

— Понякога мястото им е било върху лицето ми! — изкрещя той с налудничаво задоволство, сякаш тя му противоречеше. — И къде е тя, младежо? На чие лице е седнала? На онзи умник, адвоката, дето си го изнамерил ли? О, знам всичко за него, включително и за забележката за лошо поведение, която са му писали в трети клас. Старая се да знам всичко. В това е тайната на успеха ми.

С огромно усилие се изправих:

— Какво правите тук?

— Разхождам се като теб. Няма закон, който да го забранява, нали? Улицата е на всеки, който иска да я използва. Не си тук отдавна, млади развратнико, но си прекарал по тези места достатъчно време, за да го знаеш. Това е нашият вариант на градски парк, където добрите кутрета и злите песове размахват опашки рамо до рамо.

Със свободната си ръка Девор взе кислородната маска, вдъхна дълбоко и я остави в скута си. Ухили се — неописуемата заговорническа гримаса разкри венците му с цвят на йод.

— Бива ли я? Твоята малка курррррва? Сигурно я бива, щом е успяла да задържи сина ми толкова време в оная гадна нейна каравана. А после на хоризонта се появявате вие, още преди червеите да са изгризали очите на момчето ми? И путката й тегли ли?

— Я млъквайте.

Рожет Уитмор отметна глава и се разсмя. Звукът напомняше квиченето на заек, заклещен в ноктите на бухал, и ме накара да настръхна. Реших, че сигурно и тя е малоумна. Слава Богу, че бяха толкова стари.

— Май уцели болното му място, Макс — отбеляза тя.

— Какво искате? — Поех си дъх… и отново долових онази противна смрад на леш. Задавих се. Не трябваше да се издавам, но неудържимо ми се повдигна.

Девор изпъна гръб и пое дълбоко дъх, сякаш ми се подиграваше. В този миг заприлича на Робърт Дювал в „Апокалипсис сега“, когато се разхожда по плажа и обяснява колко обича миризмата на напалм рано сутрин. Ухили се още по-широко:

— Приятно местенце, нали? Сякаш предразполага човек да поспре и да поразмишлява, не смяташ ли? — Той се огледа. — Точно тук се случи, да… Тъй.

— Тук се е удавило момчето.

Стори ми се, че усмивката на Уитмор трепна при тези думи. Девор обаче изобщо не се впечатли. Протегна се към прозрачната кислородна маска със старческите си пръсти, които не посягат, а трескаво търсят. Забелязах малките мехурчета със секрет от вътрешната им страна. Отново вдъхна дълбоко и остави маската в скута си.

— В това езеро са се удавили тридесет и повече души, а и това са само онези, за които се знае. Какво е сред тях едно момче?

— Не разбирам. Нима две от момчетата на Тидуел са умрели тук? Едното е получило отравяне на кръвта, а другото…

— Държиш ли на душата си, господин Нунан? На безсмъртната си душа? Божията пеперуда, впримчена в пашкул от плът, която скоро ще вони като моята?

Не отвърнах. Странното чувство от онова, което ми се бе случило преди той да се появи, вече преминаваше. Усещах изключителния магнетизъм на стария Девор. Никога в живота си не съм се сблъсквал с такава огромна първична сила. В нея нямаше нищо свръхестествено, но „първична“ е правилната дума. Можех да побегна. При други обстоятелства сигурно щях да го направя. Не от храброст останах на мястото си — още чувствах коленете си омекнали и се страхувах да не падна.

— Давам ти шанс да спасиш душата си — заяви Девор.

Вдигна кокалест пръст, за да онагледи първото условие.

— Махайте се оттук, любезни ми господин сводник. Още сега. Не си прави труда да си стегнеш багажа и дори да провериш дали си изключил печката. Изчезвай! Зарежи курвата и копеленцето.

— Да ги оставя на вас, значи.

— Да, на мен. Аз ще извърша необходимото. С душите се занимават хората, завършили хуманитарни науки. Аз съм инженер.

— Върви на майната си.

Рожет Уитмор отново се изкиска.

Старецът бавно отпусна глава и кисело ми се усмихна с вид на човек, завърнал се от оня свят.

— Сигурен ли, че ще избере теб? За нея е все едно — аз или ти, на нея й е все тая.

— Не зная за какво говорите. — Отново поех дълбоко дъх и този път въздухът ми се стори съвсем нормален. Отстъпих от брезата и установих, че и краката ми стъпват здраво. — А и не ме интересува. Няма да получите Кира. До края на скапания ви живот. Ще се постарая да го уредя.

— Приятелче, има много да се стараеш — каза Девор, ухили се и ми показа венците си с цвят на йод. — До края на юли вероятно ще си се нагледал достатъчно, за да съжаляваш дълбоко, че не си си избол очите още през юни.

— Прибирам се. Пуснете ме да мина.

— Ами отивай си, кой те спира? Улицата е на всички. — Старецът отново вдъхна дълбоко от кислородната маска. Постави я на скута си и отпусна ръка на облегалката на подобната си на космически кораб инвалидна количка, сякаш излязла от комикс за Бък Роджърс29.

Пристъпих към него и докато се усетя, той засили количката насреща ми. Можеше да ме блъсне и да ме нарани много лошо — спокойно можеше да ми счупи крака, а може би и двата — но спря на косъм от мен. Отскочих назад, но само защото той ми позволи. Уитмор пак се разсмя.

— Какво става, Нунан?

— Махай се от пътя ми. Вече те предупредих.

— Доста нервен си станал покрай малката мръсница, а?

Тръгнах наляво с цел да го заобиколя, но той мигновено обърна количката, стрелна се напред и ми преряза пътя.

— Махай се от ТР, Нунан. Съветвам те най-приятелски.

Хвърлих се наляво — този път исках да мина от страната на езерото — и за малко щях да се промъкна, ако не беше стегнатото юмруче, което ме цапардоса по лявата страна. Дъртата мръсница беше с пръстен и камъкът ме одра зад ухото. Усетих болка и от раната бликна топла струйка кръв. Обърнах се кръгом, протегнах ръце и я блъснах. Тя падна върху килима от иглички на пътеката и изненадано изквича от ярост. В следващия миг нещо ме халоса по тила. Сякаш на забавен кадър политнах назад, размахах ръце и в този момент Девор отново изплува пред погледа ми. Беше се извъртял в количката си, протягаше дългия си врат и войнствено стискаше бастуна, с който ме беше нападнал. Ако беше с десетина години по-млад, щеше да ми счупи черепа, но се разминах само с оранжеви звездички пред очите.

Хукнах към своята стара приятелка брезата. Посегнах към ухото си и с невярващ поглед се взрях в окървавените си пръсти. Удареното място ме болеше.

Уитмор се изправи, изтръска игличките от панталона си и ме зяпна със свирепа усмивка. Прекалено ярко начервените й устни се бяха разтегнали, разкривайки ситните й зъби. На светлината на залязващото слънце очите й сякаш пламтяха.

— Махай се от пътя ми — повторих, но гласът ми прозвуча немощно и нерешително.

— Не — отсече Девор и положи черния бастун върху извития корпус, който скриваше краката му. В този миг пред мен стоеше момчето, което било твърдо решено да притежава чуждата шейна, независимо колко ще пострада, докато се добере до нея. Виждах го съвсем ясно. — Не, шибан копелдак такъв. Няма.

Той премести сребристото лостче и количката безшумно се понесе към мен. Ако бях останал на място, несъмнено щеше да ме промуши с бастуна си, досущ като най-злия херцог от романите на Александър Дюма. При удара крехките кости на дясната му ръка щяха да се натрошат на сол, но този човек не държеше на подобни неща — оставяше на дребните хорица да се кахърят за цената. Сигурен съм, че ако от изненада или недоверие се бях поколебал и миг, щеше да ме убие. Вместо това отскочих наляво. Гуменките ми се плъзнаха върху гладките иглички на ръба. После се отделиха от земята и усетих, че падам.

Пльоснах се във водата твърде близо до брега. Ударих левия си крак в подводно коренище и го изкълчих. Болката беше непоносима — сякаш кракът ми беше ударен от мълния. Понечих да изпищя и устата ми се напълни с езерна вода — усетих познатия противен вкус, но този път наистина. Започнах да кашлям, да кихам и да плюя вода, отдалечавайки се от мястото, където паднах, като си мислех: „Тялото на онова момче — удавеното — е някъде тук, ами ако се протегне и ме сграбчи за крака?“

Продължавайки да кашлям и да размахвам ръце, се обърнах по гръб; усетих как мокрите ми джинси прилепват към краката и задника ми, обзе ме абсурдна тревога за портфейла ми — не ми пукаше за кредитните карти и шофьорската книжка, но вътре пазех две хубави снимки на Джо, които щяха да се повредят.

Видях, че самият Девор едва не се прекатури във водата и за миг дори си помислих, че ще ме последва. Предницата на инвалидната количка висеше точно над мястото, откъдето бях паднал (забелязах следите от гуменките си отляво на по-луоголените корени на брезата) и макар че предните колела все още се крепяха на земята, сухата пръст под тях се ронеше и шумно се сипеше по склона като лавина. Бучките падаха в езерото и разплискваха вълничките, образувайки сложни плетеници от кръгове. Уитмор се бе вкопчила в задната облегалка и се опитваше да издърпа количката назад, но возилото бе прекалено тежко за крехката жена — Девор можеше да се спаси единствено сам. Бях потънал до кръста в езерото и от все сърце му пожелавах да се прекатури.

Старецът извърши още няколко сложни маневри с лостовете за управление и успя да обърне количката към мястото, където стоях — на около два метра от надвисналата над водата бреза — после се придвижи напред, така че застана в самия край на Улицата, но на безопасно разстояние от ръба. Уитмор съвсем ни бе изоставила — беше се навела и само задникът й стърчеше. Ако изобщо съм се запитал какво прави — а не помня подобни мисли — сигурно съм предположил, че се опитва да нормализира дишането си.

Девор, изглежда, бе пострадал най-малко и дори като че не се нуждаеше от кислородната маска в скута си. Лъчите на залязващото слънце падаха върху лицето му и той приличаше на полуизгнил тиквен фенер, обилно полян с газ и подпален.

— Харесва ли ти къпането? — попита и се ухили.

Огледах се, надявайки се да зърна разхождаща се двойка или може би някой рибар, който търси къде да хвърли въдицата си за последен път преди да падне мрак… но същевременно се молех да не видя никого. Бях ядосан, наранен и ме беше страх. Но най-вече се чувствах засрамен. Бях се оставил да бъда блъснат в езерото от един осемдесет и пет годишен мъж… който очевидно не бързаше за никъде и просто се забавляваше с мен.

Зацамбурках надясно — насочих се на юг, към вкъщи. Водата ми стигаше до кръста, беше хладна и ми действаше почти освежаващо, защото вече бях свикнал с температурата й. Гуменките ми джвакаха по камъните на дъното и потъваха в подмолните коренища. Изкълченият глезен продължаваше да ме боли, но поне можех да стъпвам. Друг въпрос е дали като излезех от езерото още щеше да ми служи.

Девор пак запремества лостовете. Инвалидната количка се обърна и бавно потегли, придвижвайки се по Улицата редом с мен.

— Като че ли не те запознах официално с Рожет, а? — рече стаарецът. — В колежа беше голяма спортистка. Беше най-силна по софтбол и хокей на трева, а е запазила поне някои умения и до ден днешен. Рожет, би ли показала на този младеж на какво си способна?

Уитмор заобиколи бавно движещата се количка и за миг се скри зад нея. Когато отново се показа, видях какво държи. Не се бе навела да си поеме дъх.

Закрачи с усмивка към езерото, крепейки в свитата си към тялото ръка насъбраните павета от камънака покрай пътеката. Избра къс с големина колкото топка за голф, замахна и го запрати към мен. Камъкът изсвистя край лявото ми слепоочие и цопна във водата.

— Ей! — викнах, по-скоро стреснат, отколкото изплашен. Дори след всичко случило се до момента не можех да повярвам на очите си.

— Какво ти става, Рожет? — упрекна я старият Девор. — Никога не си хвърляла нескопосано. Цели се в него!

Вторият камък мина на пет сантиметра над главата ми. Третият беше потенциален зъборазбивач. С яден, уплашен вик го отклоних с ръка и чак после открих, че е разранил дланта ми. В онзи миг виждах единствено противното ухилено лице — лице на жена, която е дала два долара в панаирджийското стрелбище и твърдо е решила да получи плюшено мече, та дори ако трябва да стреля цяла нощ.

При това беше доста бърза. Камъните валяха около мен и падаха ту отляво, ту отдясно в ръждивата на цвят вода, образувайки малки гейзери. Заплувах заднишком, страхувах се да се обърна, убеден, че в мига, в който го направя, тя ще метне някое грамадно парче. Но все пак трябваше да се отдалеча от обсега на ударите й. Междувременно Девор надаваше пискливия си старчески смях, а противното му лице се гърчеше като набръчканата глава на парцалена кукла.

Един камък ме удари много силно и болезнено по клю чицата, после отскочи във въздуха. Изкрещях, а тя също из вика „Хай“ като каратист, който е нанесъл успешен удар.

В този момент преустанових планираното отстъпление. Обърнах се и заплувах към дълбокото, а онази мръсница продължаваше да ме замерва. Първите два камъка паднаха от двете ми страни, сякаш Рожет уточняваше обсега. Последва кратка пауза, в която имах време да си кажа: „Ето, успявам, успявам, вече излизам извън обхвата…“, в този миг нещо ме халоса по тила. Чух „клонк!“, като в комикс за Батман.

От светлооранжево езерото се обагри в яркочервено, после в тъмноалено. Сякаш отдалеч долавях радостните крясъци на Девор, който насърчаваше Рожет, примесени с особения й квичащ смях. Отново се нагълтах с блудкава вода с вкус на желязо и бях толкова замаян, че трябваше да си напомням да не я гълтам, а да я изплюя. Краката ми натежаха и стана твърде трудно да плувам — имах чувството, че гуменките ми тежат цял тон. Отпуснах се надолу, но не достигнах дъното — вече нямаше къде да стъпя. Погледнах към брега. Гледката беше впечатляваща — всичко пламтеше в отблясъците на залеза като оранжево-червен сценичен декор. Вече се бях отдалечил на около шест метра. Девор и Уитмор ме наблюдаваха от Улицата. Приличаха на майката и бащата от картината на Грант Уд. Девор отново бе долепил маската до лицето си, но виждах как се хили в нея. И Уитмор бе ухилена до уши.

Устата ми отново се напълни с вода. Изплюх колкото можах, но погълнах известно количество, от което се разкашлях и ми се повдигна. Започнах да потъвам и задрапах нагоре, но без да плувам, а само плясках с ръце и крака, изразходвайки десет пъти повече енергия, отколкото ми беше необходима да се задържа на повърхността. Забелязах първите признаци на паниката, която впиваше острите си като на плъх зъбчета в замаяното ми от изумление съзнание. Осъзнах, че вече не чувам пронизителното бучене. Колко ли удара бе понесла бедната ми глава? Един от юмручето на Уитмор… един от бастуна на Девор… един с камък… или може би два? По дяволите, не си спомнях.

„Съвземи се, за Бога — нали няма да му позволиш да те победи по този начин? Да те удави като онова момченце?“

Не!

Протегнах ръка и си опипах главата. Малко над тила открих цицина с големината на гъше яйце, която продължаваше да расте. Като я понатиснах, изпитах болка, от която едновременно ми се доповръща и изпитах чувството, че ще припадна. Очите ми плувнаха в сълзи, които се стекоха по лицето ми. По върховете на пръстите си забелязах следи от кръв, но когато човек се намира във водата, е трудно да прецени големината на раните.

— Приличаш на мокър мармот, Нунан! — Гласът долиташе до мен като че от много далеч.

— Майната ти! — креснах. — Ще те тикна в затвора!

Старецът се обърна към Уитмор. Двамата прихнаха да се смеят. Ако в този миг някой бе поставил в ръцете ми картечница, щях да ги застрелям, без да се колебая, и дори щях да помоля за втора лента.

Но тъй като нямах под ръка картечница, заплувах към къщи. Те продължиха да ме следват по Улицата: старчето управляваше инвалидната количка, която едва-едва шумолеше по пътеката, а дъртата вещица вървеше до него строга като монахиня и на всеки няколко крачки спираше, за да грабне по някой камък.

Не бях плувал толкова дълго, че да се изморя, но се чувствах доста отпаднал. Вероятно бях много изплашен. Най-сетне отворих уста да поема въздух, нагълтах още вода и съвсем се паникьосах. Заплувах към брега с желанието да достигна място, където да стъпя на дъното. Рожет Уитмор веднага започна да ме замеря с камъни: първо с онези, които бяха в ръцете й, после премина към купчината, която бе натрупала в скута на Девор. Вече се беше разгряла и съвсем не хвърляше нескопосано — целеше се убийствено точно. Камъните падаха край мен. Отново отблъснах един — беше толкова голям, че ако ме беше цапардосал, направо щеше да ми пробие челото — но следващият ме удари в бицепса и ме одраска. Стига толкова. Обърнах се и се опитах да се отдалеча от обсега й, като се опитвах да държа главата си изправена въпреки силната болка в тила.

Като се отдалечих достатъчно, се изправих във водата и погледнах към тях. Уитмор бе застанала на самия край на брега стараейки се да скъси разстоянието помежду ни. Девор бе спрял зад нея. Продължаваха да се хилят и в лъчите на залеза лицата им червенееха като на дяволи в ада. Спомних си старата поговорка: „На залез червено ли е небето, радва на моряка сърцето“. След двадесетина минути щеше да се стъмни. Ще успея ли да се задържа на повърхността още двадесет минути? Мисля, че да — ако не изпадна в паника — но не повече. Представих си как се давя в мрака, като гледам небето, а миг преди да потъна завинаги, виждам Венера за последен път, и паниката отново ме загриза с острите си зъбки. Всъщност тя бе много по-страшна от Рожет и нейните камъни — много по-страшна.

Но като че ли не по-страшна от Девор.

Огледах се и в двете посоки, търсейки място, където Улицата излизаше от гората. Вече не ми пукаше, че ще стана за смях, но не забелязах никого. Мили Боже, къде са всички? Отишли са във Фрайбърг на пица или пък във „Вилидж“ за млечен шейк?

— Какво искаш? — креснах на стареца. — Да ти кажа, че ще ти се разкарам от пътя? О’кей, ще се разкарам!

Той се разсмя.

— Приличам ли ти на вчерашен, Нунан?

Е, не бях и очаквал да се хване. Дори да бях искрен, пак нямаше да ми повярва.

— Просто искаме да видим колко време ще издържиш — заяви Уитмор и ме замери с поредния камък, който падна на около метър и половина от мен.

„Тези смятат да ме убият — рекох си. — Изобщо не се шегуват.“

Да. А най-лошото е, че после като нищо ще им се размине. В съзнанието ми започваше да се оформя една безумна идея, едновременно правдоподобна и фантастична. Представях си как Рожет Уитмор поставя бележка на таблото за местни новини пред „Лейквю“, която гласи:

Изглеждаше ми невероятно, дори в положението, в което се намирах… и въпреки това си го представях съвсем живо. Ако не друго, трябваше да му призная дяволския късмет.

Бях уморен. Гуменките ми тежаха като олово. Опитах се да изхлузя едната, но само нагълтах още езерна вода. Двамата старци ме наблюдаваха, като от време на време Девор взимаше маската и поемаше живителна струя кислород.

Не можех да чакам, докато се стъмни. В Западен Мейн слънцето залязва бързо — сигурно като във всяка друга планинска област — но здрачът се задържа доста време. Докато се стъмни достатъчно, за да се измъкна незабелязано, ще изгрее луната.

Улових се мислено да чета некролога си в „Ню Йорк Таймс“ под заглавие „Популярен автор на романтични трилъри се удавя в езеро в Мейн“. Дебра Уейнсток ще им предостави снимка на автора. Харолд Облоуски ще каже всички най-подходящи за случая слова и няма да забрави да пусне малък (но не незабележим) некролог в „Пъблишърс Уикли“. С „Пътнам“ ще си разделят разноските наполовина…

Потънах, погълнах още вода и я изплюх. Отново размахах ръце като обезумял, после си наложих да престана. От брега долиташе звънливият смях на Рожет. „Мръсница! — мислено я ругаех. — Кльощава мръсница такава!“

— Майк — каза Джо.

Гласът й прозвуча в съзнанието ми, но това не беше онзи глас, които чувах, когато си представях нейните реплики в мислен диалог, или когато ми липсваше, или просто си спомнях за нея. Сякаш да подчертае ефекта, нещо цамбурна отляво и шумно разплиска водата. Като се обърнах, не видях нито риба, нито вълни. Наместо това пред погледа ми се изпречи нашият сал, който се поклащаше във водата с цвят на залез на стотина метра от мястото, където се намирах.

— Не мога да преплувам чак до там, съкровище — изграчих.

— Каза ли нещо, Нунан? — викна Девор откъм брега. Подигравайки ми се, той допря ръка до огромното си, подобно на бучка восък ухо. — Не те чух! Струваш ми се доста изтощен! — Пискливият смях на Уитмор пак екна. Той бе Джони Карсън30, тя бе Ед Мамахън31.

— Можеш. Ще ти помогна.

Осъзнах, че салът е може би единственият ми шанс — в тази част на езерото нямаше друг, а и се намираше поне на десет метра от най-далечното попадение на Уитмор до момента. Зацамбурках натам, усещайки ръцете си също тъй оловно тежки като краката си. Всеки път, когато почувствах, че ще потъна, спирах и си казвах, че трябва да бъда спокоен, че съм в доста добра форма и се справям много добре, че ако не се паникьосвам, всичко ще бъде наред. Старата мръсница и оная дърта гадина отново крачеха по Улицата успоредно с мен, но като видяха накъде плувам, смехът им секна. Както и подигравките.

Дълго, дълго време салът като че ли изобщо не се доближаваше. Повтарях си, че ми се струва така, защото светлината угасва и от червена водата става пурпурна, а после почти черна, като венците на Девор, но ми беше все по-трудно да си вярвам, понеже се задъхвах все повече и повече, а ръцете ми натежаваха.

Когато се намирах на около тридесет метра, усетих болезнен спазъм в левия крак. Извърнах се настрани като прекатурена лодка и се опитах да достигна мускула. Пак нагълтах вода. Опитах се да я изкашлям, но ми се повдигна и потънах продължавайки да търся схванатото място, а стомахът ми се гърчеше в конвулсии.

„Наистина се давя — рекох си, странно спокоен пред неотвратимата действителност на случващото се. — Ето как става, ето какво е.“

В този момент нечия ръка ме сграбчи за косата и болката от оскубването около раната, която ми причини най-точният изстрел на Уитмор, мигновено ме върна към действителността — подейства ми по-ефикасно и от епинефринова инжекция. Друга ръка обгърна левия ми крак и изпитах кратък, но ужасяващ горещ допир. После кракът ми се отпусна и изплувах на повърхността — вместо да цамбуркам, този път наистина плувах. Само след секунди се вкопчих в стълбичката на платформата, дишайки рязко и учестено, като изчаквах да видя дали ще се съвзема, или сърцето ми ще взриви като граната в гърдите ми. Дробовете ми най-сетне взеха да насмогват на кислородния ми глад и започнах да се успокоявам. Изчаках още една-две минути, после се изкачих върху сала. Обгърнаха ме пепеливите оттенъци на здрача. Погледах на запад, коленичил на четири крака върху дъските, а от дрехите ми се стичаше вода. После се обърнах, решен да покажа на враговете си не един среден пръст, а два. Но нямаше на кого. Улицата беше празна. Рожет и Девор си бяха отишли.

Може би си бяха отишли. Не виждах голям участък от Улицата.

Докато изгря луната, седях по турски на сала и чаках, като се взирах в брега. Измина около половин час. Или четиридесет и пет минути. Погледнах си часовника, но без особен успех — в механизма беше влязла вода и стрелките бяха спрели на седем и трийсет. Към останалите приятни изненади, които Девор ми поднесе, можех да добавя и „Таймекс Индигло“. Двадесет и девет долара и деветдесет и пет цента, тъпако, чупи-купи.

Най-сетне се спуснах по стълбичката във водата и заплувах към брега колкото се може по-безшумно. Бях си починал, главата вече не ме болеше (макар че цицината на тила още пулсираше) и вече не изпитвах неверие или съмнение в себе си. В известен смисъл това бе най-страшното — да се опитвам да се справя не само с призрака на малкия удавник, летящите камъни и езерото, но и с чувството, че всичко това е невъзможно, че старите компютърни магнати не се опитват да удавят разни писатели, които им се изпречват пред погледа.

Но дали тазвечерното приключение е най-обикновен пример за изпречване пред погледа на Девор? Просто случайна среща и нищо повече? Това предположение изглеждаше доста наивно предвид неочакваната му поява зад гърба ми. По-скоро ме е следил внимателно от четвърти юли насам… чрез хора на другия бряг на езерото, въоръжени с мощни бинокли. Параноични измишльотини, бих казал… допреди тези двамата почти да ме удавят в езерото като хартиено корабче в кална локва.

Реших да не се кахъря дали някой ме следи от другия бряг на езерото. Нито пък ме беше грижа дали двамцата се крият в някоя затулена зад дърветата отсечка на Улицата. Плувах неуморно, докато усетих гъделичкането на водните растения по глезените си и забелязах извития като полумесец малък плаж под моята вила. После се изправих и потръпнах от студения въздух. Закуцуках към брега, вдигнал ръка да се предпазя от градушка от камъни, но не излетя нито един „снаряд“. За миг застанах на Улицата и се огледах в двете посоки. Като че ли тази мъничка част от света бе изцяло на мое разположение. Най-после погледнах към водата, където слабата лунната светлина чертаеше пътека от малкия плаж до сала.

— Благодаря, Джо — промълвих и се заизкачвах по стълбите към къщата. На средата на пътя се наложи да спря и да поседна. През целия си живот не бях изпитвал такава нечовешка умора.