Торба с кости

Глава 12

Докато вървях към къщата, се опитвах да не мисля за нищо. Моята редакторка твърди, че осемдесет и пет процента от онова, което става в съзнанието на романиста, не е негова работа — мисля, че тази теория е валидна не само за писателите. Според мен ролята на „възвишеното мислене“ е силно преувеличена. Имам ли неприятности, предпочитам да оставя мускулестите момчета с татуировки по бицепсите да свършат черната работа в сутерена. Те се ръководят от инстинкта си и само в краен случай препращат проблемите на „горния етаж“.

Когато най-сетне се престраших да телефонирам на Мати Девор, се случи нещо странно, което според мен не бе свързано с призрака, обитаващ къщата. Натиснах бутона за включване, но не чух сигнала за свободна линия. Реших, че сигурно съм забравил отворен телефона в спалнята, ала в този миг дочух едва доловим мъжки глас, сякаш слушах радиопредаване, излъчвано от далечна планета. Човекът със силен бруклински акцент и с глас като на патока Доналд пееше: „Леви-десни, леви-десни, после всичко става лесно…“

Понечих да попитам кой се обажда, в този момент чух някаква жена да казва „Ало?“. Тонът й подсказваше, че е озадачена и дори изплашена.

— Мати, ти ли си? — Толкова бях смаян, че й заговорих на „ти“ и дори не ми хрумна да се обърна към нея с официалното „госпожо Девор“. Нито пък ми се стори странно, че я бях познал по гласа, въпреки че само веднъж бяхме разговаряли по телефона и то за кратко. Може би момчетата в сутерена са познали песента и инстинктивно са я свързали с Кира.

— Господин Нунан! — изумено възкликна Мати. — Вие ли сте? Как е възможно… нямаше сигнал.

— И аз исках да ти се обадя и сигурно съм включил телефона тъкмо когато си набрала номера ми. Случва се от време на време — промърморих. Питах се колко често се случва да ти телефонира човекът, на когото си възнамерявал да позвъниш. Може би много често. Не бях сигурен дали става въпрос за телепатия или за случайно съвпадение, но преживяването бе някак… магическо. Погледнах към Бънтър, чиито стъклени очи бяха приковани в мен, и си помислих: „Вярно е, но може би самата къща е омагьосана“.

— Сигурно тъкмо това се е случило — колебливо промълви Мати. — Сигурно ще ме помислите за нахална, задето се обаждам, нали номерът ви го няма в указателя.

„Не се притеснявай, миличка — казах си. — Вече всички го знаят. Няма да е зле дори да го впишат в «Жълти страници».“

— Взех го от библиотечната ви карта — заоправдава се тя. — Нали работя в библиотеката…

— Няма значение — прекъснах я. — Тъкмо се канех да ти телефонирам.

— На мен ли? Защо?

— Дамите винаги са с предимство — първо ти кажи по какъв повод се обаждаш.

Мати притеснено се изсмя, сетне обясни:

— Искам да ви поканя на вечеря… Поканата е от мен и Ки… Бяхте толкова мил онзи ден, редно е да се отблагодарим. Ще дойдете ли?

— Да — отвърнах, без да се поколебая. — Благодаря за поканата. И без това трябва да обсъдим един въпрос.

Тя замълча. Чувах гласа на Мики Маус — Кира гледаше по телевизията анимационно филмче.

— Мати? — промълвих.

— Противният старец е забъркал и вас, нали? — Сега не говореше припряно, а с ужасяваща апатия.

— И да, и не. Да предположим, че за запознанството ни има пръст съдбата или Бог. Не бях пред гаража на Дики заради Макс Девор, а защото преследвах вечно изплъзващия се бургер на Бъди Джелисън.

Тя не се засмя, но като заговори отново, по гласа й познах, че съм успял да я успокоя. От опит знам, че хората, които привидно проявяват апатия, всъщност са изплашени до смърт.

— И все пак съжалявам, че ви забърках в моите неприятности — прошепна.

Помислих си, че след като й съобщя за намесата на Джон Стороу, тя ще се запита кой кого е забъркал. Изпитах облекчение, че не се налага да обсъждаме въпроса по телефона.

— А пък аз с удоволствие приемам поканата — заявих. — За кой ден се уговаряме?

— Заповядайте още тази вечер. Удобно ли вие или имате други планове?

— Разбира се, че ми е удобно.

— Чудесно. Само че се налага да вечеряме по-рано, иначе Ки ще заспи, преди да е изяла десерта. Какво ще кажете за шест часа?

— Ще бъда точен.

— Дъщеричката ми ще се зарадва. Много рядко имаме гости.

— Не е предприемала самостоятелни екскурзии, нали? — подхвърлих и мигом съжалих да не би да изтълкува думите ми като упрек. Ала тя се засмя:

— Не, за Бога. Изглежда, си е взела поука от перипетиите в събота. Съобщава ми дали ще отиде на люлката или ще си играе на пясъка зад караваната. Непрекъснато говори за вас. Нарича ви „онзи чичко, дето ме носеше на ръце“. Според мен се страхува да не би да й се сърдите.

— Кажи й, че не съм й сърдит. Не, аз сам ще й го кажа. Иска ми се и аз да имам дан в пиршеството. Какво да донеса?

— Може и бутилка вино — колебливо промълви тя. — Или пък е прекалено претенциозно да пиеш вино, когато вечерята се състои от хамбургери и картофена салата…

— Ще купя непретенциозно вино — прекъснах я.

— Благодаря, че приехте поканата. За нас ще бъде голямо разнообразие, защото никой не ни гостува.

На върха на езика ми бе да кажа, че и за мен преживяването ще бъде вълнуващо, тъй като за пръв път след смъртта на Джоана имам среща с жена. Ала навреме се усетих и й благодарих за вниманието.

Затворих телефона и си спомних съвета на Джон Стороу да се държа на разстояние от нея, за да не давам повод за клюки. Но Мати спомена, че ще пече хамбургери на скарата, следователно ще бъдем навън и любопитните ще установят, че не сме се съблекли, за да се хвърлим в прегръдките си. Ала по-късно като всяка любезна домакиня Мати ще ме покани да вляза в караваната, а аз като учтив гост ще приема. Ще се престоря на възхитен от кадифеното ковьорче с лика на Елвис или от безвкусните репродукции, които сякаш са задължителна украса за всички каравани. Кира ще ме заведе в спалнята си и ако се наложи, ще изпадна във възторг от колекцията й от плюшени играчки и от любимата й кукла. Човек трябва да степенува нещата според важността им. Но подозирах, че онова, което е важно за мен, няма да се понрави на моя адвокат.

— Правилно ли постъпвам, Бънтър? — попитах препарирания лос. — Звънни веднъж за „да“ и два пъти за „не“.

Обърнах се и прекосих дневната. Изгарях от нетърпение да взема душ, за да се поразхладя. Но преди да прекрача прага се вцепених, защото хлопката на Бънтър тихо издрънча. Наклоних глава и се заслушах за второ иззвъняване, ала не чух нищо повече. Почаках още минута, после отидох в банята и пуснах душа.

В смесения магазин „Лейквю“ бутилките с вино бяха подредени на полиците в дъното, може би защото местните жители не си падаха по изисканите напитки. Избрах бутилка скъпо червено вино и реших да махна етикетчето с цената с надеждата, че Мати няма да разбере измамата. На касата имаше опашка, повечето клиенти бяха летовници по бански гащета и тениски, които се бяха отбили да напазаруват на връщане от плажа. Докато чаках да ми дойде редът, погледът ми попадна на коша със странни и в повечето случаи излишни предмети, който винаги стои на изхода до касата. Забелязах няколко пликчета с етикети с нарисуван хладилник, а надписът гласеше „Магнитоазбука“. Пишеше още, че всяко пликче съдържа „два комплекта съгласни и допълнителни гласни букви“. Взех две пликчета, после сложих в кошницата още едно. Магнитната азбука беше подходящ подарък за дъщеричката на Мати Девор.

Като видя колата ми да спира пред караваната, Кира скочи от люлката, изтича при майка си и се скри зад нея. Слязох от колата и тръгнах към сгъваемата масичка, която бе поставена до стълбата на фургона. Едва сдържах усмивката си, защото детето, което без капчица страх беше разговаряло с мен при запознанството ни на шосето, сега боязливо надничаше иззад Мати, а пухкавата му ръчичка се бе вкопчила в роклята й.

След два часа положението беше съвсем различно. Навън падаше мрак, а Кира седеше на скута ми и въпреки че умираше за сън, с интерес слушаше, докато четях любимата на всички деца приказка за Пепеляшка. Канапето, на което се бяхме разположили, беше тапицирано с грозна кафява дамаска, отгоре на всичко пружините изскачаха тук-там — неписан закон е, че тези канапета се продават само в магазините за преоценени стоки. При все това обстановката ме накара да се засрамя, че съм очаквал да видя обзавеждане, типично за вкуса на хората, които живеят в каравани. На стената зад мен бе окачена репродукция на картината на Едуард Хопър21, на която е изобразена закусвалня без нито един клиент, защото е късно през нощта, а над масичката с пластмасов плот в кухненската ниша висеше репродукция на едно от прочутите платна със слънчогледи на Ван Гог. Най-странното е, че изглеждаха съвсем на място в жилището на колела.

— Стъклената обувка ще й пореже крачето — промърмори Кира, която макар и полузаспала, разсъждаваше съвсем трезво.

— Няма — побързах да я успокоя. — Стъклото за направата на обувки се произвеждало по специална технология и било гладко и нечупливо.

— Ще ми купиш ли такива обувки?

— Съжалявам, миличка, но в наши дни специалното стъкло вече не се работи. Старите майстори са отнесли тайната в гроба. — В караваната беше задушно, а Кира се притискаше към мен и ми стана още по-горещо, ала бях готов да остана така цяла нощ. Не бях предполагал, че ще се чувствам толкова щастлив, задето държа дете на скута си. Навън Мати пееше, докато раздигаше масата и настроението ми още повече се повиши.

— Продължавай, продължавай — промълви Кира. Посочваше картината, на която Пепеляшка мие пода. Вече не беше боязливото момиченце, което се дължи за полата на майка си; изчезнало бе сърдитото хлапе, което в събота сутринта беше решило само да отиде на плажа. Сега Ки бе сънено дете, което доверчиво се беше отпуснало в прегръдката ми. — Няма да издържа дълго.

— Пишка ли ти се?

— Не — отвърна тя и високомерно ме изгледа. — Не се казва „пишкам“, а „юринирам“. Пък и вече бях до тоалетната. Но ако не стигнеш бързо до края на приказката, ще се успя.

— Вълшебните приказки не бива да се разказват бързо, злато.

— И все пак побързай.

— Дадено. — Обърнах страницата и видях картинка, изобразяваща как добрата Пепеляшка сърдечно маха за сбогом на проклетите си сестри, които отиват на бала, издокарани като за дискотека. — Веднага щом Пепеляшка се сбогувала с Тами Фай и Вана…

— Така ли се казват сестрите?

— Аз съм ги нарекъл с тези имена. Харесват ли ти?

— Ъ-хъ. — Тя се настани по-удобно и отново облегна глава на гърдите ми.

— Щом Пепеляшка се сбогувала с Тами Фай и Вана, в ъгъла на кухнята проблеснала ярка мълния, сетне се появила красива жена със сребърна рокля. Косата й била окичена с диаманти, които блестели като звезди.

— Добрата фея, кръстница на Пепеляшка — побърза да обяви Кира.

— Точно така.

В този момент се появи Мати. Носеше бутилката до половина пълна с вино и приборите за печене на скара. Роклята й беше яркочервена, а белите й гуменки сякаш проблесваха в мрака. Косата й беше вързана на опашка и макар че не бе красавицата, запленила сърцето на Ланс Девор в кънтриклуба, беше много хубава. Изгледа двама ни с Кира и направи жест, сякаш вдига нещо. Поклатих глава, за да й подскажа, че е рано да прекъсва забавлението ни.

Продължих да чета, а тя се зае да мие съдовете и отново затананика. Още не беше приключила, когато Ки натежа в прегръдките ми — беше потънала в дълбок сън. Затворих сборника с приказки и го оставих на масичката до двете книги, които навярно четеше Мати. Вдигнах очи, забелязах, че тя наднича от кухненската ниша и вдигнах два пръста в знак на победа:

— Печели Нунан с нокаут в осмия рунд.

Мати избърса ръцете си с хавлиена кърпа и се приближи до мен:

— Подайте ми я.

Станах и заявих:

— Аз ще я занеса. Къде е стаята й?

— Вляво.

Тръгнах по коридора, който беше толкова тесен, че имаше опасност да ударя или краката, или главата на малката в стените. В дъното се намираше тоалетната и неволно забелязах, че блести от чистота. Вратата вдясно беше затворена — навярно в това помещение беше брачното легло, което едно време Мати е споделяла с Ланс Девор и в което сега спи сама. Помислих си, че ако тя има приятел, който от време на време нощува при нея, умело е заличила следите от присъствието му.

Влязох в стаята на Кира и се огледах: видях креватче, застлано с покривка на едри червени рози, и масичка, върху която бе поставена къщичка за кукли. На едната стена бе окачена картина, изобразяваща Изумрудения град, на другата с ярки залепващи се букви бе написано „Царството на Кира“. Стори ми се невероятно, че Девор иска да я изтръгне от свят, изпълнен с красота и майчина обич. Всичко в тази стая подсказваше, че малката не е лишена от нищо и е щастлива.

— Оставете я на леглото и си налейте още вино — прошепна Мати. — Само да й облека пижамата и ще дойда при вас. Нали споменахте, че трябва да обсъдим нещо.

— Добре. — Положих малката на креватчето й и се наведох да я целуна по нослето. Едва не се отказах, но в края на краищата се престраших. Като излизах, видях усмивката на Мати и не съжалих за импулсивната си постъпка.

Налях си още една чаша вино, отидох в мъничката дневна и взех книгите, които бях видял, докато оставях на масичката сборника с приказки. Интересувам се от четивото, което предпочита даден човек, защото чрез любимите му книги и автори си създавам впечатление за характера му. Другият верен ориентир е съдържанието на аптечката му, но в доброто общество ровичкането из аптечката на домакина или домакинята се смята за проява на лош вкус.

Книгите толкова се различаваха по съдържанието си, че сякаш жената, която ги четеше, бе шизофреничка. Едната (съдейки по картата за игра за отбелязване на страницата Мати я бе преполовила) беше „Безмълвният свидетел“ от Ричард Норт Патерсън. Мислено поздравих Мати за избора й — Патерсън и Демил са може би най-добрите съвременни автори на развлекателни романи. Другата книга беше луксозно издание на новелите на Хърман Мелвил. Избледнелият печат на първа страница оповестяваше, че томчето е собственост на обществената библиотека, която се помещаваше в красива каменна сграда, намираща се на около осем километра южно от езерото Дарк Скор, където шосе N68 завива към Мотън. Отворих на мястото, отбелязано с друга карта за игра и видях, че Мати чете „Бартълби“.

— Тази не я разбирам — обади се тя иззад мен, а аз така се стреснах, че едва не изпуснах книгите. — Допада ми как е написана, но нямам представа за какво става дума. Другата е повече по вкуса ми, дори още в началото се досетих кой е убиецът.

— Странно е, че ги четеш едновременно — отбелязах и поставих книгите обратно на масичката.

— Романът на Патерсън чета за удоволствие — отвърна тя. Отиде в кухничката, погледна за миг (както ми се стори и с копнеж) бутилката вино, сетне взе кана с безалкохолна напитка от хладилника, на чиято врата Кира вече бе „написала“ три думи с магнитните букви: КИ, МАТИ и ХОХО (навярно е имала предвид гръмко кикотещия се Дядо Коледа). — Не, не се изразих вярно. И двете книги чета за удоволствие, но „Бартълби“ ще обсъждаме с групата. Всеки вторник имаме сбирка в библиотеката. Остават ми още десет страници до края.

— Значи участваш в литературен кръжок.

— Да. Занятията се водят от госпожа Бригс, която е основала кръжока много преди да се родя. Тя е директор на библиотеката, може би сте чували за нея.

— Дори я познавам. Линди Бригс е балдъза на човека, който поддържа „Сара“.

Мати се усмихна:

— Светът е малък, нали?

— Не, светът е голям, но градът е малък.

Тя понечи да се облегне на кухненския плот, но по лицето й пробяга сянка. Смръщи вежди и предложи:

— Да седнем навън, та всеки любопитен съсед да се увери, че не сме се съблекли, за да се хвърлим в прегръдките си.

Смаяно я изгледах, защото дума по дума повтаряше онова, което си бях помислил, преди да й отида на гости. Тя цинично се усмихна — изражението не прилягаше на невинното й лице.

— Вярно е, че съм едва двайсет и една годишна, но не съм глупава. Известно ми е, че старецът ме наблюдава, мисля, че и вие го знаете. Ако навън беше студено, щях да си кажа: „Майната му на дъртия любопитко“, ала сега в караваната е прекалено задушно. Поставила съм на сгъваемата масичка запалени ароматни пръчици и се надявам димът да прогони насекомите… Защо ме гледате така? Възмущава ли ви изказването ми? Моля да ме извините.

— Не съм скандализиран — излъгах. — Не е необходимо да се извиняваш.

Взехме чашите с питиетата си, слязохме по нестабилните стъпала и седнахме един до друг на шезлонгите. Мати се облегна назад, за миг притисна чашата към пламналото си чело, сетне я изпи до дъно, а кубчетата лед изтракаха по зъбите й. В гората зад караваната и в ливадата отвъд черния път свиреха щурци. В далечината блестяха неоновите лампи, осветяващи бензиностанцията пред смесения магазин „Лейквю“. Шезлонгът, на който седях, бе провиснал и заплашително се накланяше наляво, но ако ми предложеха пътуване в най-екзотичната страна, щях да предпочета двора на Мати. До този момент с нея се разбирахме прекрасно, ала още не й бях разказал за Джон Стороу.

— Радвам се, че се съгласихте да дойдете още тази вечер — промълви тя. — Всеки четвъртък вечер се чувствам особено потисната. Представям си, че мачът по софтбол на игрището в „Уорингтън“ е завършил, играчите прибират бухалките и маската на кетчъра в складовото помещение, после изпиват последните си чаши бира и изпушват по една цигара. Сигурно са ви казали, че се запознах със съпруга ми на игрището.

Не виждах лицето й, което в сумрака бе като бледо петно, но долових горчивина в гласа й и предположих, че тя отново цинично се усмихва. Беше прекалено млада, но може би с основание разочарована от света. Ала ако не внимава, ще се превърне в непоправима циничка.

— Да, подочух нещо от Бил, онзи, дето е зет на Линди Бригс.

— О, нашата история е интересна тема за разговор! Ще я чуете в магазина, във „Вилидж Кафе“ или в гаража на онзи стар дърдорко… когото моят свекър спаси, като му даде пари тъкмо когато от банката щяха да му вземат гаража заради неуредени дългове. Сега Дики Брукс и приятелите му смятат Девор за самия Господ Бог. Дано господин Дийн ви е разказал по-правдоподобна версия от онази, която разпространява господин Гараж за какво ли не. Сигурно е бил по-справедлив към мен, иначе нямаше да рискувате да вечеряте с Йезавел22.

Искаше ми се някак да я отклоня от темата. Гневът й беше оправдан, но безполезен. Разбира се, гледах много по-трезво на положението — та нали не моето, а чуждо дете бе ябълката на раздора между милионера и бедната му снаха.

— Научих, че Девор е купил хотела. Местните младежи още ли използват игрището? — попитах.

— Разбира се. Всеки четвъртък вечер Негово величество отива с инвалидната си количка на игрището, за да гледа мача. Откакто се е върнал в ТР-90, се скъсва да върши добри дела, за да спечели благоразположението на бившите си съграждани, но според мен посещава мачовете, защото му доставя удоволствие. Онази Уитмор винаги го придружава с малка червена количка, на която е натоварена резервна кислородна бутилка. В количката има и бейзболна ръкавица, ако случайно някоя топка прехвърли бекстопа и долети до мястото, където седи старецът. Говори си, че в началото на сезона уловил една, а играчите и зрителите се скъсали да му ръкопляскат.

— Може би като присъства на мачовете, лекува мъката по сина си — подхвърлих.

— Според мен изобщо не си спомня за Ланс, когато е на игрището — с горчивина промърмори Мати. — Местните играчи си позволяват много грубости и най-цинично се ругаят взаимно. Точно това допада на Макс Девор, ето защо не пропуска мач. Изпитва удоволствие, като ги гледа да падат и да стават, облени в кръв.

— И Ланс ли играеше като останалите?

Тя се замисли, сетне отвърна:

— Играеше твърдо, но никога не обезумяваше от желанието за победа. Участваше в мачовете, за да се забавлява. Ние, жените… какви ти жени, още си бяхме момичета — съпругата на Барни бе едва на шестнайсет — заставахме зад бекстопа, пушехме цигари, за да прогоним комарите, окуражавахме нашите момчета заради добрите им прояви и им се присмивахме, ако случайно допуснеха грешка. Всяка от нас носеше бутилка с газирана напитка. Разменяхме си бутилките или заедно изпивахме кутийка бира. Случваше се да се възхитя от близнаците на Хелън Гиъри, а тя целуваше Ки по шията, докато малката ми се заливаше от смях. Понякога след края на срещата отивахме във „Филидж Кафе“ и победените черпеха всички с пица. Нали разбирате, макар да се бяха борили един срещу друг на игрището, след мача момчетата пак бяха приятели. Забавлявахме се страхотно, смеехме се и шеговито си подвиквахме. Някои бяха позамаяни от изпития алкохол, но закачките им бяха съвсем беззлобни. През онези дни гневът и злобата се проявяваха само на игрището. Едва ли ще повярвате, но вече никой не се отбива да ме види. Нито Хелън Гиъри, която беше най-добрата ми приятелка, нито Ричи Латимор, дето го мислех за най-добрия приятел на Ланс — двамата можеха часове наред да разговарят за разни видове скали и птици, както и за дърветата, които се издигат на отвъдния бряг на езерото. Хелън и Ричи дойдоха на погребението, сетне от дъжд на вятър ми гостуваха, а накрая… с какво ли да го сравня? Когато бях малка, кладенецът в двора ни пресъхна. Отначало, като пуснех чешмата, потичаше тънка струйка вода, после се чуваше само свистене. — По тона й усетих, че озлоблението й се беше изпарило, останала бе само обидата. — На Коледа срещнах Хелън и тя обеща да ме покани на рождения ден на близнаците, ала така и не ми се обади. Мисля, че се страхува да общува с мен.

— Заради Макс Девор ли?

— Разбира се. Няма значение, животът така или иначе продължава. — Тя се надигна и остави чашата си на масичката. — Предпочитам да сменим темата, господин Нунан…

— Но преди това ще те помоля да зарежеш официалното обръщение. Казвай ми Майк.

Тя ме изгледа, кимна и продължи:

— Разкажи ми за себе си, Майк. Защо се върна тук? Книга ли ще пишеш? Ще дадеш ли име на градчето?

Изпитах почти болезнена носталгия, като си спомних мълвата, разпространявана от години, че видни местни жители са решили да наименоват градчето, известно досега като ТР-90.

Дълго мълчах, сетне с изумление се чух да казвам:

— Вече не пиша.

Очаквах тя да скочи на крака, като преобърне шезлонга, и ужасено да изкрещи в знак на протест. Което дава представа що за човек съм… при това оценката съвсем не е ласкава.

— Отказал си се от писането на романи, така ли? — преспокойно попита тя. — Или пък си изпаднал в творческа криза.

— Във всеки случай не съм се „пенсионирал“ по собствено желание — промърморих. Разговорът беше взел съвършено неочакван обрат. Целта на посещението ми бе да убедя Мати да приеме Джон Стороу за неин адвокат (в краен случай възнамерявах да я принудя да се възползва от услугите му), а ето че за пръв път споделях проблема си с когото и да било.

— Значи вдъхновението временно те е изоставило.

— Така мислех доскоро, но вече не съм толкова сигурен. Може би в съзнанието на писателя са „складирани“ определен брой сюжети и като се изчерпат, нови не му идват наум.

— Съмнявам се. Почти сигурна съм, че завръщането в ТР ще ти помогне да преодолееш кризата… сигурно и ти се надяваш това да се случи.

— Навярно имаш право.

— Страхуваш ли се?

— Понякога наистина ме обзема страх. Питам се с какво ще запълвам времето си до края на живота. Не ме бива да изработвам миниатюрни модели на кораби, които се монтират в стъклени бутилки, не разбирам и от градинарство — съпругата ми беше специалистка по отглеждане на цветя и зеленчуци.

— Аз също се страхувам — призна Мати. — Страхувам се до смърт. А напоследък ми се случва все по-често да изпадам в паника.

— Ако се боиш, че той ще спечели делото за попечителството, имам разрешение…

— Не се плаша само от мисълта, че ще ми отнемат детето — прекъсна ме тя. — Страхувам се да живея в ТР. Усещането за опасност ме обзе в началото на лятото, макар вече да знаех, че Девор ще направи всичко възможно да ми вземе Кира. И става все по-натрапчиво. Сякаш гледам как буреносни облаци се скупчват над езерото… мисля, че това е най-точното описание на усещането. Има и още нещо… — Тя кръстоса крака и се наведе да придърпа роклята си, като че изведнъж й беше станало студено. — Напоследък няколко пъти се събуждах посред нощ с чувството, че не съм сама в спалнята. Веднъж дори ми се стори, че до мен лежи някой. Понякога усещането е мимолетно — нещо като „главоболие на нервите“ — друг път ми се причува шепот или плач. Една вечер — май беше преди две седмици — приготвих сладкиш и забравих да прибера брашното. На сутринта кутията беше преобърната, а в брашното, разсипано на кухненския плот, някой беше написал „здравей“. Отначало си помислих, че авторката на надписа е Ки, но тя твърдо отрече. Освен това не съм сигурна, че малката ми умница може да напише толкова сложна дума. Майк, възможно ли е Девор да е платил на някого да ме сплаши? Абсурдно е, нали?

— Не знам — промълвих. Спомних си почукването по изолационния панел, докато стоях на стълбището към мазето. Спомних си думата, изписана с магнитни букви върху вратата на хладилника, както и риданието на невидимото дете. Усещах се не само вледенен, а вцепенен. „Главоболие, но в нервите“ — прекрасно сравнение. Тъкмо това изпитваш, когато нещо се пресегне над стената, разделяща реалния и измисления свят, и те докосне по тила.

— Може би са призраци — добави Мати с пресилена усмивка. Личеше, че наистина е много уплашена.

Понечих да й разкажа какво се случва в „Сара“, но се отказах. Имаше реална опасност да се отплеснем в обсъждане на паранормалните явления и да забравим реалния свят, в който Макс Девор се опитваше да открадне едно дете.

— Точно така — подхвърлих. — Скоро призраците ще проговорят.

— Жалко, че не виждам добре лицето ти. Стори ми се, че изражението ти се промени, докато разказвах за привиденията. Имаш ли да добавиш нещо?

— Не съм сигурен. Мисля, че е време да поговорим за Кира. Съгласна ли си?

— Да — прошепна тя. В сумрака видях как се напрегна, сякаш се подготвяше за удар.

— Получих призовка — в петък ще ме разпитва Елмър Дърджин, който е настойник ad litem на Кира…

— Този надут пуяк не й е никакъв! — гневно ме прекъсна Мати. — Той е само подлога на Макс Девор, също като Дики Осгуд, любимият търговец на недвижими имоти на моя свекър. Дики и Елмър Дърджин всяка вечер пиеха заедно в бар „Тайгър“… но след като станаха лакеи на Девор, той сигурно им е наредил да не се срещат на публично място.

— Призовката ми връчи помощник-шериф на име Джордж Футман.

— И той е от хората на стареца — едва чуто промълви Мати. — Дики Осгуд е като змия, ала Джордж Футман е истински помияр. На два пъти са го отстранявали от полицията. Още едно провинение и ще работи изцяло за Девор.

— Честно казано, уплаши ме, макар да се постарах да прикрия страха си. А хора, които ме карат да се страхувам, предизвикват гнева ми. Веднага телефонирах на моя агент в Ню Йорк, после наех адвокат, който е специалист по попечителство над деца.

Въпреки че седяхме близо един до друг, не виждах лицето й и не можех да преценя как е приела новината. Ала забелязах, че още стиска страничните облегалки на шезлонга, сякаш очаква да я ударя. А може би съдбата отдавна бе започнала да нанася удари на Мати.

Без да бързам, й предадох разговора с Джон Стороу. Не скрих мнението му, че тъй нареченото равноправие между половете ще улесни съдията да й отнеме детето под предлог, че тя не разполага с достатъчно средства за издръжката му. Подчертах, че Девор сигурно ще разполага с цял отряд адвокати и с куп местни хора, които ще свидетелстват в негова полза, защото са били подкупени от Осгуд. Накрая й казах, че Джон държи до единайсет часа на следващия ден някой от двама ни да му се обади и че предпочита да го потърси тя. Свърших тирадата си и зачаках. Мълчанието се проточи. Чуваха се само песента на щурците и ревът на форсиран двигател. В далечината лампите пред „Лейквю“ изгаснаха — знак, че е настъпил краят на работното време. Мълчанието на Мати не ми се нравеше, страхувах се, че предвещава изблик на гняв, на какъвто са способни само янките. Очаквах тя да ме попита с какво право се намесвам в живота й.

Ала когато Мати най-сетне заговори, гласът й беше като на покрусен човек, който признава поражението си. Сърцето ми се късаше, като я слушах, но не бях изненадан. Казах си, че не бива да се размеквам, защото най-трудното предстои: ще трябва да й намекна, че ще се наложи да избира между своето достойнство и дъщеря си.

Хей, Мати, какво ще избереш?

— Защо го правиш? — попита тя. — Защо си наел прочут нюйоркски адвокат да защитава интересите ми в съда? Това ми предлагаш, нали? Защото аз със сигурност не мога да си го позволя. Имах късмет, че след смъртта на Ланс получих трийсет хиляди долара от застраховката му. Купил бил на майтап застрахователната полица от един приятел, с когото играели софтбол. Ако не бяха тези пари, през зимата щяха да ми вземат караваната заради неизплатени вноски. Шефовете на банка „Уестърн Сейвингс“ сигурно имат слабост към Дики Брукс, но пет пари не дават за Мати Станчфийлд Девор. За работата си в библиотеката получавам чисти четиристотин долара месечно. Значи предлагаш да платиш хонорара на адвоката ми. Така ли е?

— Точно така.

— Защо? Дори не ни познаваш.

— Защото… — подхванах, сетне замълчах. Искаше ми се Джо да се намеси, молех се да ми прошепне какво да обясня на Мати. Ала този път не чух гласа й. Трябваше да се справя без чужда помощ. — Защото в момента не се занимавам с нищо съществено — отвърнах и останах изумен от изявлението си. — Освен това с Кира не сте случайни непознати. Храних се на масата ти, прочетох приказка на Ки и тя заспа в прегръдките ми… може би дори онзи ден й спасих живота. Знаеш ли какво казват китайците в подобни случаи?

Не очаквах отговор, въпросът бе риторичен, но Мати отново ме изненада, като отвърна:

— Ако спасиш живота на някого, поемаш отговорността за него.

— Точно така. Освен това ми се иска да възтържествува справедливостта, но най-силно ме мотивира желанието отново да бъда полезен. Прекарах в бездействие четирите години след смъртта на съпругата ми, не успях дори да напиша книга за машинописката Марджъри, която се запознава с красив и тайнствен мъж.

Мати се замисли. Взираше се в шосето, по което премина камион, натоварен с дървени трупи — ауспухът му бълваше черен дим, фаровете му блестяха като ярки очи, а задницата му поднасяше ту наляво, ту надясно, сякаш се полюшваше ханшът на едра жена.

— Забранявам ти да се застъпваш за нас — най-сетне заяви Мати. Говореше тихо, но с изненадваща настойчивост. — Забранявам да „викаш“ за нас, както Макс Девор насърчава с виковете си предпочитания от него тим. Признавам, че помощ ми е необходима, но няма да приема подаянието ти. С Ки не сме любимият ти отбор. Ясно ли е?

— Напълно.

— Известно ли ти е какво ще кажат хората от градчето?

— Да.

— Късметлийка съм, нали? Омъжвам се за сина на мултимилионер, а след смъртта на съпруга ми мой закрилник става друг богат мъж. Нищо чудно следващият ми любовник да бъде самият Доналд Тръмп.

— Престани!

— На тяхно място може би и аз щях да повярвам на клюките. Ама как никой не забеляза, че късметлийката Мати още живее в каравана и не е в състояние да плаща здравна осигуровка, та се налага да води дъщеричката си в общинската болница за задължителните ваксинации. Родителите ми починаха, когато бях на петнайсет. Имам брат и сестра, които са по-големи от мен и живеят далеч. Майка ми и баща ми бяха алкохолици — не ни биеха, но не ни обръщаха внимание, все едно живеехме в долнопробен мотел. Той прекарваше дървен материал, тя беше фризьорка, която се налива с бърбън. Най-голямата й мечта бе да притежава розов кадилак. Татко се удави в езерото Кюадин, след шест месеца мама се задуши от собствения си бълвоч. Е, харесва ли ти приказката?

— Не особено. Мъчно ми е за теб.

— След погребението на мама брат ми Хю предложи да живея при него, ала беше повече от ясно, че жена му не приема с възторг идеята да приеме в дома си петнайсетгодишно момиче. Не я обвинявах, пък и нямах особено желание да напусна градчето. Тъкмо ме бяха избрали за мажоретка. Сега ми се струва толкова глупаво, но по онова време означаваше всичко за мен.

Разбира се. За дъщерята на двамата алкохолици е било истинско признание да бъде избрана за мажоретка. Сигурно е било ужасяващо да наблюдава как страшното заболяване все повече обсебва родителите й, с които е живеела сама.

— Накрая все пак отидох при леля Флорънс, чиято къщичка се намира на около три километра от нашата. Само след три седмици установихме, че неприязънта ни е взаимна, но живяхме заедно цели две години. През лятната ваканция преди последната ми година в гимназията започнах работа в „Уорингтън“ и се запознах с Ланс. Когато той предложи да се оженим, леля Фло отказа да ми даде разрешение. Казах й, че съм бременна, а тя заяви, че не желае да има общо с мен, тъй че минахме и без нейното разрешение.

— Значи си напуснала училище.

Тя се намръщи и кимна:

— Не исках да ме зяпат, докато се издувам като балон. Ланс ме подкрепи и ме успокои, че винаги мога да се явя на матура. Изкарах задочно изпитите миналата година. Бяха много лесни… С Ки сме напълно беззащитни. Дори леля да ми прости, не ще може да ми помогне материално. Работи в текстилната фабрика в Касъл Рок и получава едва шестнайсет хиляди долара годишно.

Отново кимнах и си спомних, че наскоро бях получил чек за същата сума от френския издател на моите романи. Спомних си и какво ми беше казала малката, когато се запознахме.

— Докато я отнасях на безопасно разстояние от шосето, Кира ми довери, че ако й се разсърдиш, ще отиде при бялата баба. Щом родителите ти са мъртви, кого е имала… — Замълчах, защото прозрях истината. — Рожет Уитмор ли е бялата баба? Но това означава, че…

— Че Ки е била при Макс Девор и личната му секретарка — прекъсна ме Мати. — Разбира се. Доскоро често й разрешавах да гостува на дядо й. Посещаваше го веднъж-два пъти седмично, понякога оставаше да пренощува. Харесва „белия“ дядо (поне отначало го харесваше) и обожава онази кошмарна жена. — Стори ми се, че Мати потръпна, въпреки че още беше много топло. — Когато почина Ланс, Девор ми телефонира, че ще присъства на погребението и попита дали ще му разреша да види внучката си. Беше мек като памук, сякаш никога не се е опитвал да ме подкупи да се откажа от сина му.

— Вярно ли е?

— Разбира се. Отначало ми предложи сто хиляди. Беше през лятото на 1994 година, когато Ланс му съобщи, че ще се оженим в средата на септември. Не му казах за предложението на баща му. След седмица старецът удвои сумата.

— Какво е било условието му?

— Да си разкарам курвенския задник от градчето и да изчезна безследно. Този път споделих с Ланс и той буквално побесня. Обади се на баща си и заяви, че ще се оженим, независимо дали му харесва или не. Каза му още, че ако иска да види внучето си, трябва да се откаже от подлите си номера.

Отговорът на Ланс би накарал всеки нормален родител да се замисли и да промени отношението си. Смелостта на младежа беше достойна за уважение. Ала той не е разговарял с разумен човек, а с онзи, който като дете бе откраднал новата шейна на Скутър Лариби.

— И двете предложения Девор направи по телефона и то все когато Ланс отсъстваше. Десет дни преди сватбата ме посети Дики Осгуд. Каза ми да набера някакъв номер в Делауер а когато се обадих… — Тя поклати глава. — Едва ли ще повярваш… все едно се е разиграло в някоя от твоите книги.

— Може ли да отгатна?

— Стига да успееш…

— Опитал е да купи нероденото ти дете. Да купи Кира!

Очите й се разшириха. Под светлината на тънкия лунен сърп видях изненадата, изписана на лицето й.

— Любопитен съм колко е предлагал да родиш детето, да го оставиш при баща му и да изчезнеш завинаги.

— Два милиона долара — прошепна тя. — Обещаваше да ги депозира в която и да било банка на запад от Мисисипи при условие, че подпиша договор, според който нямам право да контактувам с Ланс или с детето поне до април 2016 година.

— Когато Ки ще стане пълнолетна.

— Именно.

— Нарочно те е накарал да му телефонираш в друг щат, та Осгуд да не научи подробностите. А после Девор е щял да се перчи из ТР ни лук ял, ни лук мирисал.

— Точно така. Каза ми още, че на петия, десетия, петнайсетия и двайсетия рожден ден на детето съм щяла да получавам по милион. — Тя поклати глава. — Линолеумът в кухнята е нагърчен, горната част на душа все пада във ваната, напоследък караваната непрекъснато се накланя наляво… живея в мизерия, а можех да притежавам шест милиона долара.

„Хрумвало ли ти е да приемеш предложението?“ — запитах се, но за нищо на света не бих й задал този въпрос, за да не я засегна.

— А ти сподели ли с Ланс?

— Опитах се да запазя в тайна последния ми разговор с Макс Девор. Ланс и без това му беше сърдит, не исках още повече да развалят отношенията си. Смятах, че не бива да започваме брака си по този начин, страхувах се да не би по-късно съпругът ми… да ме обвини… — Тя вдигна ръце, сетне ги отпусна на скута си. Жестът й беше странно трогателен.

— Страхувала си се да не би след десет години Ланс да те обвини, че заради теб се е скарал с баща си.

— Вярно е. Но така или иначе не успях да запазя в тайна предложението му. Бях бедно провинциално момиче, което до единайсетата си година не знаеше какво е чорапогащник и мислех, че градът Ню Йорк заема цялата площ на едноименния щат… а този човек… този баща, когото никога не бях виждала, ми бе предложил шест милиона долара. Бях изплашена до смърт. Почти всяка вечер сънувах, че старецът се промъква като таласъм през нощта и отвлича бебето ми. Представях си как ще се промъкне като змия през прозореца…

— И ще влачи след себе си кислородната бутилка — опитах да се пошегувам.

Мати наистина се усмихна и продължи:

— Тогава още не знаех за кислородната бутилка, нито за вездесъщата Рожет Уитмор. Искам само да разбереш, че бях само на седемнайсет и не умеех да държа езика си зад зъбите. — Едва сдържах усмивката си — говореше така, сякаш десетилетия разделяха наивното и изплашено селско момиче от зрялата жена, която бе завършила задочно гимназиалното си образование.

— Ланс сигурно се е разгневил — предположих.

— Толкова се ядоса, че отговори на баща си по електронната поща, вместо да му се обади. Той леко заекваше, а като се разтревожеше, речта му ставаше почти неразбираема. Изключено бе да разговаря с баща си по телефона.

Едва сега разбрах какво се е случило в действителност. Ланс Девор се е отнесъл непростимо и непочтително към баща си (защото баща му не е бил кой да е, а прочутият компютърен магнат, комуто никой не се е осмелявал да противоречи). Писал му е, че скъсва всякакви отношения с него, че присъствието му е нежелано в дома на младото семейство (караваната донякъде приличаше на скромната къщурка на дърваря от приказката на братя Грим). Предупредил го е да не се опитва да види новороденото и че ако се осмели да изпрати подаръци, всички ще му бъдат върнати. Навярно писмото е завършвало така: „Не се намесвай в живота ми, татко. Този път прекали и не мога да ти простя!“

Безсъмнено съществуват много начини да се сдобриш с детето си, което ти е обидено — било чрез хитрост или чрез мъдър подход — но кой дипломатичен баща би изпаднал в подобно положение? Онзи, който поне малко познава човешката природа, никога няма да предложи на годеницата на сина си огромно състояние (толкова огромно, че едва ли е осъзнавала какво означава да притежаваш такава сума), за да се откаже от първородното си дете. Освен това Девор се е опитал да подкупи една наивна девойка на седемнайсет години, без да му е известно, че младежите на тази възраст имат романтични схващания за живота. Най-малкото е трябвало да изчака, преди да й направи последното предложение. Може би ще възразите, че се е страхувал да не умре, но доводът е неубедителен. Мати имаше право — дълбоко в сърцето си Макс Девор е вярвал, че ще живее вечно.

В края на краищата не успял да се въздържи. Зад прозореца била шейната, за която мечтаел, която е искал да притежава на всяка цена. Трябвало е само да счупи стъклото и да я вземе. Свикнал бил да действа чрез насилие, ето защо не реагирал на писмото на сина си мъдро, както подхождало на възрастта и на житейския му опит, а се разгневил досущ като дете, което не може да счупи с юмручетата си прозореца на бараката. Ланс не желае баща му да се намесва в живота му, така ли? Добре! Тогава нека живее със селската си красавица в палатка, в каравана или ако ще в обор. Няма да получава три хиляди долара месечно, за да оценява имотите на Макс Девор, а ще си намери някоя мизерно платена работа. Така му се пада, нека разбере как живеят бедните. Какво си въобразява този сополанко, че някой ще търпи капризите му? Няма да стане — уволнен е!

— Не си въобразявай, че като се видяхме със стареца на погребението, сърдечно се прегърнахме, сближени от скръбта. Ала най-неочаквано Макс Девор се държа коректно с мен, ето защо опитах да му отвърна със същото. Предложи да ми плаща издръжка, но аз отказах от страх да няма някаква юридическа уловка.

— Едва ли ти е залагал капан, ала си постъпила правилно. Какво се случи, когато Девор за пръв път видя внучката си? Спомняш ли си?

— До края на живота си няма да забравя сцената. — Тя извади от джоба на роклята си смачкан пакет цигари, извади една и я погледна едновременно с желание и отвращение. — Отказах ги, защото Ланс каза, че цигарите са лукс, който не можем да си позволим и това бе самата истина. Ала старите навици трудно се забравят. Отново пропуших. Купувам си само един пакет седмично и съвестта ме гризе заради излишния разход, но като запаля цигара, се успокоявам. Ти искаш ли?

Поклатих глава. Мати драсна клечка кибрит и на светлината на бледото пламъче лицето й ми се стори неземно красиво. Запитах се каква ли е изглеждала в очите на стария Макс Девор.

— Той се запозна с внучката си пред катафалката, която трябваше да откара на гробището мъртвия му син — продължи младата жена. — Поклонението се състоя в погребалния дом „Дейкин“ в Мотън. Знаеш ли какво представлява поклонението?

— Да — промълвих и си спомних за ритуала преди погребението на Джоана.

— Капакът на ковчега беше поставен, но опечалените все пак се „сбогуваха“ с Ланс. Излязох да изпуша една цигара. Накарах Ки да седне на стъпалата пред погребалното бюро, за да не я дразни димът, и застанах на тротоара. В този момент пристигна грамадна сива лимузина. Бях виждала подобни коли само по телевизията. Веднага се досетих на кого принадлежи. Прибрах пакета с цигари в чантата си и извиках на Ки да дойде при мен. Тя защапука по тротоара и като се приближи, се вкопчи в ръката ми. Вратата на лимузината се отвори, появи се Рожет Уитмор, която държеше кислородна маска. Но Макс Девор, който слезе след нея, в този момент не се нуждаеше от кислородна маска. Забелязах, че е висок — не колкото теб, Майк, но все пак доста висок. Носеше сив костюм, а черните му обувки бяха излъскани до блясък.

Тя замълча и се замисли. Дръпна от цигарата, сетне отпусна ръка на страничната облегалка, а огънчето описа дъга, сякаш беше червеникава светулка, стрелкаща се в мрака.

— Отначало не проговори. Жената понечи да го хване под ръка и да му помогне да извърви няколко крачки по тротоара, но той грубо я отблъсна. Закрета към мен и Кира без чужда помощ, макар белите му дробове да свистяха като ковашки мехове. Съмнявам се, че сега би могъл да стори същото. Спомням си, че след няколко крачки едва не рухна, а това се случи преди около година. Изгледа ме продължително, сетне се наведе, като подпря длани на кокалестите си колена. Втренчи се в Кира, а тя безстрашно отвърна на погледа му.

Представих си картината… само че не приличаше на цветна фотография, а на черно-бяла гравюра, илюстрация към приказка на братя Грим. Момиченцето любопитно се взира в богатия старец, който в детството си победоносно се е пързалял с откраднатата шейна, а сега, в края на живота си, бе само една торба с кости.

Кира е с пелерина с качулка, а маската на добрия дядо, която носи Девор, се е изкривила и отдолу виждам сплъстена вълча козина. „Какви големи очи имаш, дядо, колко голям е носът ти, а пък и зъбите ти са големи и заострени…“

— После той я взе на ръце — продължи Мати. — Бог знае какво му е струвало, но я вдигна, а най-странното е, че Кира не се възпротиви. До този момент не го беше виждала, пък и по принцип децата се страхуват от старците, но тя му позволи да я вземе в прегръдките си. „Знаеш ли кой съм?“ — попита Девор. Малката ми поклати глава, ала го гледаше така, сякаш бе отгатнала самоличността му. Как смяташ, възможно ли е?

— Да.

— Той заяви: „Аз съм твоят дядо.“ Идваше ми да я изтръгна от ръцете му, защото изведнъж ми хрумна… не, няма да ти го кажа, много е нелепо…

— Изплашила си се, че той ще я изяде — промълвих.

Тя тъкмо се канеше да дръпне от цигарата си, но ръката й застина във въздуха. Смаяно ме изгледа и попита:

— Откъде знаеш? Невъзможно е да си прочел мислите ми.

— Представих си срещата като епизод от приказката за Червената шапчица и лошия сив вълк. Какво направи сетне Девор?

— Изяде я с поглед. След време Кира започна да го посещава в „Уорингтън“, където той й предоставяше самостоятелна стая, пълна с какви ли не играчки. Макар че беше едва тригодишна, Девор я научи да играе доста сложни игри, както и да събира и да изважда двуцифрени числа. Подари й дори малък компютър… Бог знае на какво я е обучавал… но в деня на погребението на Ланс само я гледаше. Никога не съм виждала поглед, изпълнен с толкова силен копнеж.

А Кира не сведе очи. Навярно са се взирали един в друг в продължение на десетина секунди, но на мен ми се стори, че е изминала цяла вечност. После Девор ми я подаде. Беше на края на силите си и ако не я бях грабнала от ръцете му, щеше да я изпусне на тротоара. Олюля се, а Рожет Уитмор побърза да го подкрепи и му подаде маската, към която беше прикрепена малка кислородна бутилка. Девор побърза да си я сложи, няколко пъти вдъхна дълбоко и като че се посъвзе. Връчи маската на придружителката си и сякаш едва тогава ме забеляза. „Постъпих глупаво, нали?“ — промълви, а аз отвърнах: „Съгласна съм, сър“. Старецът ми хвърли убийствен поглед. Сигурна съм, че ако беше с пет години по-млад, щеше да ме зашлеви заради дързостта ми.

— Ала не го е сторил, защото е бил стар и немощен.

— Вярно е. Каза ми: „Искам да отида в погребалния дом. Ще ми помогнеш ли?“ Изкачихме се по стъпалата: аз бях от едната му страна, Рожет от другата, а Кира ни следваше. Чувствах се отвратително, досущ като робиня от харем. Влязохме в преддверието и той спря да си поеме въздух, а Рожет се обърна към Кира. Тръпки ме побиват от тази жена, лицето й ми напомня на една картина…

— На „Писък“ от Едвард Мунк ли?

— Именно. — Тя хвърли на земята цигарата, която беше изпушила чак до филтъра, и я настъпи, за да я изгаси. — Но Ки изобщо не се изплаши. И до днес не се страхува от ужасяващата госпожа Уитмор. Докъде бях стигнала? А, да — Рожет се наведе към Кира и я попита: „Какво се римува с «дама»?“

„Слама“ — моментално отвърна малката ми умница. Беше едва двегодишна, но обичаше стихотворенията. Секретарката на Девор извади от чантата си шоколадче „Хърши“. Ки ме погледна да разбере дали й разрешавам да го вземе, а аз казах: „Добре, но само едно и внимавай да не изцапаш роклята си.“ Тя го пъхна в устата си и се усмихна на Рожет така, сякаш бяха приятелки от години.

Девор отново беше използвал кислородната маска и дишаше по-равномерно, но изглеждаше смазан от умора. Хрумна ми един пасаж от Библията, в който се казва нещо от рода на това, че животът на старите хора е безрадостен. Домъчня ми за него. Сигурно изражението ми е издавало чувствата ми, защото старецът ме хвана за ръката и промълви: „Не ме отблъсквай“. През сълзи прошепнах: „Няма, стига да не ме принудите.“

Представих си ги в преддверието на погребалния дом: Девор е седнал на скамейката, Мати стои права, а момиченцето любопитно се взира в тях и смуче шоколадчето. Звучи тиха музика, изпълнявана на орган. Трогателна сцена, няма що! Дори в деня на погребението на сина си Макс Девор е разигравал представление: „Опитах се да те подкупя, а когато се провалих, вдигнах мизата, за да купя детето. След като и този път ударих на камък, заявих на сина ми, че ще си носите последствията заради магарешкия ви инат. Признавам, че донякъде съм виновен за смъртта му, но не ме отблъсквай, Мати. Аз съм само един немощен старец, не ме отблъсквай.“

— Била съм много глупава, нали? — обади се Мати и прекъсна размишленията ми.

— Не си очаквала, че е толкова подъл, смятала си го за почтен човек. Светът ще бъде райско кътче, ако има повече „глупави“ хора като теб.

— Не приемах всичко за чиста монета — поправи ме тя. — Страхувах се да взема парите, които ми предлагаше до миналата година, но му разреших да вижда детето. Може би подсъзнателно съм се надявала, че ще й завещае нещичко, но честно казано мотивите ми бяха съвсем безкористни. Макс Девор беше единственият кръвен роднина на Кира, свързващ я с баща й. Искаше ми се тя да го опознае — всяко дете обожава дядото, който го глези и изпълнява всичките му желания. Страхувах се обаче да не би Девор да злослови по мой адрес или по адрес на покойния си син.

Отначало всичко вървеше като по мед и масло, но постепенно положението се промени. Разбрах, че всъщност Ки не харесва особено много „белия дядо“. Чувствата й към Рожет не са се променили, но вече се страхува от Макс Девор поради необясними причини. Попитах я дали я е докосвал на определени места и й ги показах, но тя отрече. Вярвам й, същевременно съм сигурна, че проклетият старец е казал или е направил нещо, което я е изплашило.

— Може би Ки се страхува от задавеното му дишане — предположих. — Или пък Девор е получил пристъп, докато е била при него. Как се отнасяше той с теб, Мати?

— Ами… нямахме вземане-даване. Обаче един ден… мисля, че беше през февруари, Линди Бригс ми каза, че Джордж Футман е идвал в библиотеката да провери изправността на пожарогасителите и на противопожарните сензорни устройства. После се поинтересувал дали напоследък е намирала изхвърлени кутийки от бира или бутилки от алкохол. Или пък угарки от ръчно свити цигари.

— А-ха, намеквал е за цигари с марихуана.

— Именно. Научих, че Дики Осгуд обикалял из градчето и разпитвал приятелите ми от едно време. Сигурно се опитва да открие някоя кирлива риза.

— Има ли нещо в миналото ти, от което да се срамуваш?

— Не, за щастие.

„Дано да е така“ — помислих си. Бях почти сигурен, че ако Мати крие някаква тайна, Джон Стороу ще я накара да я сподели с него.

— Страхувала си се и въпреки това не си забранила на Ки да се среща с дядо си. Защо?

— Едва ли щях да постигна нещо, като прекратя посещенията й в „Уорингтън“. Освен това смятах, че ако не се противопоставям на Девор, той няма да ускори изпълнението на незнайните си коварни планове.

Помислих си, че разсъжденията й са напълно логични.

— През пролетта започна да ме обзема необясним страх — продължи тя.

— От какво?

— Не зная. — Мати извади пакета с цигари, за миг се втренчи в смачканата опаковка, сетне пъхна цигарите обратно в джоба си. — Неприятно ми бе, че Макс Девор се опитва да извади на показ несъществуващите ми кирливи ризи, но започнах да се тревожа за Ки, докато му гостуваше… докато гостуваше на Девор и на Уитмор. Рожет пристигаше с беемвето, което бяха купили или взели под наем, а моето момиченце седеше на стъпалата и я чакаше. Вземаше само чантата си с играчки, ако „визитата“ бе еднодневна, или малкия си розов куфар с лика на Мики Маус, ако я бяха поканили да преспи в „Уорингтън“. Нямаше случай да се върне без подарък. От опит бях разбрала, че скъпият ми свекър вярва в чудодейното въздействие на подаръците. Преди да я настани в колата, Рожет винаги студено се усмихваше и процеждаше: „Ще я доведа в седем. Ще вечеря с нас“, или „Ще бъде тук в осем. Ще й бъде сервирана топла закуска“. Аз кимвах, а госпожа Уитмор изваждаше от чантата си шоколадче „Хърши“ и го подаваше на Ки, все едно подава бисквитка на куче, за да се „здрависа“ с нея. После й казваше някаква дума, която Кира веднага римуваше, и заминаваха с колата. Ритуалът неизменно се повтаряше, Рожет се държеше така, сякаш подхвърля кокал на послушно куче. Точно в седем вечерта или в осем сутринта беемвето спираше на мястото, където си паркирал твоята кола. Спокойно можех да си сверявам часовника с появата му. И все пак нещо не ми даваше покой.

— Може би си се страхувала, че ще им омръзне да чакат решението на съда и ще отвлекат малката. — Тревогата й изглеждаше напълно основателна — толкова основателна, че не можех да повярвам как Мати изобщо се е съгласила Кира да се среща с дядо си. При съдебните дела за попечителство, както впрочем и в живота, законът е на страната на богатите. Ако Мати ми бе казала истината за миналото си и за настоящето, процесът щеше да се проточи толкова дълго, че да изнерви дори богатия господин Девор, който би предпочел да отвлече момиченцето.

— Не, не се страхувах точно от това, въпреки че би трябвало — промълви Мати. — Страхът ми бе необясним, липсваше конкретен повод. Щом минеше шест часът, през пет минути поглеждах часовника и си мислех: „Този път мръсницата няма да я доведе. Този път ще я…“

Мати замълча. Почаках да продължи, но тя не продума, затова наруших мълчанието:

— Какво си мислела, че ще й стори?

— Казах ти, че не знам! — гневно възкликна тя. — Но с настъпването на пролетта страховете ми се усилиха. През юни не издържах и прекратих посещенията на Кира при дядо й. Тя не може да ми го прости. Сигурна съм, че на Четвърти юли бе предприела пътешествието по шосето само за да ми отмъсти. Почти не споменава дядо си, но често казва: „Какво ли прави сега бялата баба, Мати?“, или „Смяташ ли, че бялата баба ще хареса новата ми рокля?“. Друг път тичешком се доближава до мен, изтананиква „Кира, бира, спира, гира“ и моли да й дам шоколадче.

— Как реагира Девор?

— Побесня от гняв. Телефонираше ми по десет пъти на ден — отначало питаше къде е сгрешил, после започна да ме заплашва.

— С физическа разправа ли?

— Със съдебна. Заяви, че ще ме и я отнеме, че след прикключване на делото всички ще разберат каква лоша майка съм. Повтаряше, че нямам никакъв шанс, че единственото благоприятно разрешение за мен е „да позволиш на внучката ми да ме посещава, мътните те взели!“

Кимнах:

— Като ми разказваше как старецът те е помолил да не го отблъскваш, не можех да си представя, че същият човек ме е заплашвал по телефона, но сега съм убеден, че е бил точно той.

— Обадиха ми се и Дики Осгуд, както и неколцина от местните хора — продължи Мати. — Включително Ричи Латимор, приятелят на Ланс, който ме обвини, че осквернявам паметта на покойния ми съпруг.

— А Джордж Футман не те ли безпокои?

— От време на време виждам как минава с полицейската кола покрай караваната. Явно иска да покаже, че ме държи под око. Обаче никога не спира и не се отбива при мен. Преди малко ме попита дали Девор ме е заплашвал с физическа разправа — уверявам те, че колата на Футман ми действа като най-страшната заплаха. Страхувам се от него… всъщност напоследък се боя дори от сянката си.

— Въпреки че Кира вече не посещава дядо си, така ли?

— Да. Имам усещането, че ще се разрази гръмотевична буря, че ще се случи нещо ужасно. С всеки изминал ден чувството става все по-натрапчиво.

— Да ти дам ли телефонния номер на Джон Стороу?

Тя не отговори веднага. Сетне вдигна глава и кимна:

— Да. Благодаря ти от все сърце.

Номерът беше записан на розово листче, което бях пъхнал в джоба на панталона си. Извадих листчето и го подадох на Мати, ала тя не го взе. Пръстите ни се докосваха, а младата жена не откъсваше поглед от лицето ми, сякаш по-добре от мен разбираше какви са мотивите ми.

— Как да ти се отблагодаря? — попита и въпросът й потвърди подозренията ми.

— Разкажи на Стороу всичко, което разказа на мен. — Пъхнах листчето в ръката й и се изправих: — Това ми стига. Време е да тръгвам. Ще се обадиш ли, след като разговаряш с Джон Стороу?

— Разбира се.

Тръгнахме към моята кола. Преди да се кача, се обърнах към Мати. Стори ми се, че тя иска да ме прегърне в знак на благодарност. Кой знае какво щеше да последва, защото и двамата бяхме изпаднали в сантиментално настроение. Ситуацията беше мелодраматична, все едно бяхме герои от приказка, в която има и добро, и зло, и потиснати сексуални желания.

Откъм смесения магазин, намиращ се на хребета на хълма, проблеснаха фарове на кола, която се движеше към нас. Мати рязко отстъпи и дори скръсти ръце зад гърба си като дете, на което са се скарали. Колата отмина и мракът отново ни обгърна, но вълшебният миг (ако изобщо го е имало) бе отлетял.

— Благодаря за вечерята — казах. — Беше чудесна.

— Благодаря за адвоката, сигурна съм, че и той ще бъде чудесен — промълви тя и двамата избухнахме в смях. Напрежението помежду ни изчезна. — Знаеш ли, веднъж Девор спомена името ти.

Изненадано я изгледах:

— Учудвам се, че е знаел за съществуването ми… преди да започне тази история.

— Сигурна съм, че те познава. Изказа се много ласкаво за теб.

— Не може да бъде. Шегуваш се.

— Ни най-малко. Заяви, че твоят и неговият прадядо са били дървосекачи, които работели рамо до рамо, дори домовете им били в съседство — живеели недалеч от мястото, където сега се издига къщата на семейство Бойд. „Били са като дупе и гащи“ — цитирам думите му. Изискано изказване, нали? Твърдеше, че щом потомците на двама дървосекачи от ТР са станали милионери, значи системата действа според предвижданията, макар и след три поколения. Тогава приех думите му като намек, че Ланс е излъгал очакванията му.

— Не съм чувал по-абсурдно твърдение! — възкликнах. — Семейството ми произхожда от Праут Нек — селище, на брега на океана. Баща ми и дядо ми бяха рибари, рибар е бил и прадядо ми. Никога не са били дървосекачи. — Това беше самата истина, но в дъното на съзнанието ми се въртеше някаква смътна мисъл, свързана с историята, разказана от Девор. Почти бях сигурен, че рано или късно ще изплува на повърхността.

— Може би е говорил за някого от семейството на съпругата ти — предположи Мати.

— Не може да бъде. В Мейн действително живеят представители на фамилията Арлин, ала повечето не са напускали Масачузетс. Имат разнообразни професии, но онези, които са живели в края на миналия век, са работели в каменните кариери. Девор се е пошегувал с теб, Мати. — Обаче дълбоко в себе си знаех, че се самозалъгвам, че истината ми убягва. Девор може да се е объркал (когато си на осемдесет и пет, паметта започва да ти изневерява), ала не беше от хората, които обичат да се шегуват. Внезапно си представих подземна мрежа от проводници, простираща се под ТР — невидими, но много мощни проводници.

Бях се облегнал на вратата на шевролета, а като понечих да я отворя, Мати докосна ръката ми:

— Мога ли да ти задам един въпрос? Сигурно ще ти се стори много глупав.

— Питай. Специалист съм по отговаряне на глупави въпроси.

— Имаш ли представа за какво става въпрос в „Бартълби“?

Напуши ме смях, но за щастие успях да се въздържа. На оскъдната лунна светлина забелязах сериозното й изражение и разбрах, че смехът ми ще я обиди. Мати участваше в литературния кръжок, ръководен от Линди Бригс (пред чиито членове в края на осемдесетте моя милост бе изнесъл беседа), сигурно беше с двайсет години по-млада от всички и се боеше да не я помислят за глупава.

— На следващата сбирка ще говоря първа и ми се иска не само да разкажа съдържанието, за да разберат, че наистина съм прочела книгата. Дни наред си блъскам главата, но не разбирам каква е идеята на писателя. Остават ми още десет страници, но не мисля, че всичко ще ми се изясни като по магия, щом ги прочета. Имам усещането, че истината ще ми избоде очите, само че не мога да я прозра.

Отново си представих подземната мрежа от проводници, които свързват хора и населени места. Проводниците са невидими, но усещате въздействието им. Особено когато решите да напуснете ТР. Забелязах напрегнатото изражение на Мати и реших да не подлагам на изпитание търпението й:

— Слушай внимателно, урокът започва.

— Цялата съм слух.

— Според повечето литературни критици „Хъкълбери Фин“ е първият съвременен американски роман. Не оспорвам мнението им, но ако книгата „Бартълби“ на Хърман Мелвил бе малко по-обемиста, щеше да се конкурира с безсмъртното произведение на Марк Твен. Знаеш ли какво е писар?

— Мисля, че е нещо като секретар.

— Секретар е твърде модерно понятие. Писарят е човек, който преписва различни документи. Типичен пример е Боб Кратчит от „Коледна песен“. За разлика от Мелвил Дикенс дарява Боб с минало и със семейство. Бартълби е първият екзистенциален герой в американската литература, който не е свързан… не е свързан…

„Потомците на двама дървосекачи са станали милионери. Били са като дупе и гащи…“

— Майк!

— Какво?

— Да не би да ти прилоша?

— Нищо ми няма. — Опитах да се съсредоточа и продължих лекцията: — Бартълби живее, за да работи качество, типично за съвременния американец, което го доближава до Човека със сивия костюм на Слоун Уилсън и дори до Майкъл Корлеоне от „Кръстника“. Но с течение на времето той започва да поставя под съмнение дори труда — идолът, пред който се прекланят американците от средната класа.

Очите на Мати искряха от възбуда. Жалко, че толкова интелигентно момиче не е завършило гимназия. Жалко, че нито един преподавател не е разбрал, че умът й е остър като бръснач.

— Затова ли все е повтарял: „Предпочитам да не го правя“?

— Да. Представи си го като… като балон, пълен с горещ въздух. Само едно въже още го придържа към земята и това въже е професията му. Ала и то е прогнило, за което свидетелства увеличаващият се брой на задачите, които Бартълби „предпочита да не изпълнява“. Накрая въжето се скъсва и той отлита незнайно накъде. Доста потресаваща история, не мислиш ли?

— Една нощ го сънувах — промълви Мати. — Сънувах, че отварям вратата на караваната и го виждам да седи на стъпалата, облечен с износения си черен костюм. Забелязвам, че е много слаб и почти е оплешивял. Казвам му: „Моля, дръпнете се. Искам да просна прането“. А той отвръща: „Предпочитам да не го правя“. Романът наистина е потресаващ.

— Значи авторът е постигнал целта си — отбелязах и се качих в шевролета. — Обади ми се, след като разговаряш с Джон Стороу.

— Непременно. Готова съм на всичко, за да ти се отблагодаря.

„Готова съм на всичко.“ Господи, колко е млада и невинна, та с готовност подписва празен чек!

Свалих стъклото и й протегнах ръка. Тя силно стисна дланта ми, сетне промълви:

— Сигурно много страдаш за съпругата си.

— Личи ли?

— Понякога. — Още държеше ръката ми, но не я стискаше. — Когато четеше на Ки, изглеждаше едновременно щастлив и тъжен. Само веднъж съм виждала жена ти, но ми се стори много красива.

Сякаш ме поля леден душ.

— Кога си я видяла? И къде? — попитах нетърпеливо. — Спомняш ли си?

Тя се усмихна, сякаш въпросите ми й се сториха глупави:

— Разбира се, че си спомням. Видях я на игрището за софтбол същата вечер, когато се запознах с Ланс.

Бавно отдръпнах ръката си. През 1994 с Джо не бяхме летували в „Сара Лафс“, но сега разбирах, че жена ми е посещавала сама ТР-90. Идвала е тук един вторник в началото на юли и дори е гледала мача по софтбол.

— Сигурна ли си, че си видяла Джоана?

Мати се взираше в шосето. Знаех, че не мисли за съпругата ми. Готов бях да заложа къщата си, че мислите й са обсебени от Ланс. Всъщност това беше за предпочитане, защото ако ме погледнеше в този момент, щеше да разбере повече, отколкото ми се искаше.

— Да — промълви тя. — Сигурна съм. Бях с Джена Маккой и с Хелън Гиъри. Ланс тъкмо ми беше помогнал да изтегля затъналата количка и ме бе поканил на пица след мача. По едно време Джена прошепна: „Погледнете, това е госпожа Нунан“. А Хелън поясни: „Тя е съпругата на онзи писател, Мати. Виж колко е красива блузата й!“ Наистина беше красива — цялата на сини рози.

Спомних си, че Джо много обичаше тази блуза. Приемаше я като шега, защото не съществуват сини рози. Веднъж ми се хвърли на шията, притисна бедрата си към моите и извика, че била моята синя роза и че иска да я милвам, докато почервенее. Споменът накара сърцето ми да се свие от мъка.

— Стоеше зад телената ограда с някакъв мъж с кафяво спортно сако с кожени кръпки на лактите. Смееха се, но внезапно тя извърна глава и се втренчи в мен. — Мати замълча за миг. Гледах я как стои до колата, а червената рокля очертава извивките на тялото й. Тя вдигна косата си, задържа я за малко и я пусна да се разпилее на раменете й. — Наистина се взираше в мен, сякаш ме познаваше. Бях я видяла да се смее, но докато ме наблюдаваше, като че се натъжи. После мъжът я прегърна през кръста и двамата се отдалечиха.

Настъпи тишина. Чуваше се само песента на щурците и ръмженето на камион, преминаващ по шосето. Мати стоеше неподвижно, все едно виждаше сън наяве. После усети, че нещо не е наред и ме погледна:

— Казах ли нещо, което да ти причини мъка?

— Не. Но се питам кой е бил човекът с кафявото сако, който е прегръщал жена ми.

Тя колебливо се усмихна:

— Едва ли е бил любовникът й. Беше доста по-възрастен от нея… около петдесетгодишен.

„Какво значение има възрастта?“ — помислих си. Бях на четирийсет, но не пропуснах да забележа колко прелъстителна изглежда Мати с прилепналата червена рокля.

— Хей… шегуваш се, нали?

— Не съм сигурен. Напоследък не съм сигурен в абсолютно нищо. Но жена ми е мъртва, така че едва ли е от значение дали онзи мъж й е бил любовник.

Мати искрено се разтревожи:

— Ако съм те засегнала с нещо, извинявай.

— Все пак знаеш ли кой е бил придружителят й?

Тя поклати глава:

— Помислих го за летовник… може би защото носеше сако въпреки горещината, но със сигурност не беше отседнал в „Уорингтън“.

— Тръгнал си е заедно с Джоана, така ли?

— Да — с нежелание отвърна тя.

— Към паркинга ли се запътиха?

— Да — още по-колебливо отговори Мати.

Сигурен бях, че лъже. Не се осланях на интуицията си, а сякаш четях мислите на младата жена. Отново се пресегнах и хванах ръката й:

— Преди малко заяви, че си готова на всичко, за да ми се отплатиш. Ето че имаш възможност да се отблагодариш. Кажи ми истината.

Тя прехапа устни, сведе очи към ръката ми, която стискаше дланта й, после ме погледна в лицето:

— Беше доста едър мъж. Спортното сако му придаваше вид на преподавател в колеж, но нищо чудно да беше обикновен дърводелец. Косата му беше черна, имаше слънчев загар. Смееха се от сърце на нещо, ала когато жена ти ме видя, усмивката й помръкна. Мъжът я прегърна и двамата се отдалечиха. Не тръгнаха към паркинга, а към Улицата.

Тръгнали са към Улицата, по която са стигнали до „Сара Лафс“. Кой знае какво се е случило после.

— Не ми е споменавала, че е идвала тук през онова лято — промълвих.

Мати понечи да каже нещо, но очевидно не можеше да намери думи, с които да разсее съмненията ми. Пуснах ръката й. Вече съжалявах, че не съм потеглил преди пет минути.

— Майк, сигурна съм, че…

— Не си сигурна — прекъснах я. — Нито пък аз. Но лудо обичах Джоана, затова ще се постарая да забравя този епизод. По всяка вероятност обяснението е съвсем логично, само че никога няма да го науча. Не ми остава друго, освен да се примиря. Благодаря за вечерята.

— Няма защо. — Усещах, че тя ще избухне в сълзи, затова отново хванах ръката й и целунах опакото на дланта й. — Чувствам се като кръгла глупачка.

— Не си глупачка — промълвих, още веднъж й целунах ръка и натиснах педала за газта.

Така премина първата ми среща с жена след смъртта на Джоана.

По пътя в главата ми се въртеше старата поговорка, че дори най-близките хора никога не се опознават взаимно. Повтарял съм я много пъти, но за мен бе удар (ужасяващ като въздушна яма, в която самолетът попада неочаквано), когато установих, че се отнася и за мен. Спомних си как с Джо бяхме посетили гинеколожка — специалистка по стерилитета, тъй като след две години брак още нямахме дете. Лекарката ми обясни, че повечето ми сперматозоиди са мъртви, поради което съпругата ми трудно ще зачене.

— Сигурно ще си имате бебе без лекарска намеса — добави тя. — Здрави сте и животът е пред вас. Възможно е жена ви да забременее още утре или да речем след четири години. Едва ли ще имате куп деца, но със сигурност ще ви се родят едно-две бебета, ако продължавате с „гимнастиката“, при която става зачеването. — Лекарката широко се бе усмихнала: — И не забравяйте, че удоволствието е най-важно.

Не забравихме съвета й и не пропускахме случай да се любим (особено удоволствие ни доставяше сексът на канапето под изцъкления поглед на лоса Бънтър), но Джоана все не забременяваше. После най-неочаквано умря на нажежения от слънцето паркинг пред аптеката, а в чантата й намерих тест за бременност, който бе купила тайно също като пластмасовите бухали. Какво ли още е скрила от мен?

— Престани! — промърморих. — Престани да мислиш за това!

Ала предателските мисли продължиха да ме измъчват.

Влязох в кухнята и забелязах, че магнитните фигурки отново са се подредили в окръжност. В средата й се мъдреха три букви:

Б Е Р

Преместих Р-то нагоре и се получи „БРЕ“. Може би на вратата нямаше достатъчно букви, за да се изпише думата „добре“.

— Какво означава това? Похвала ли? — попитах на глас. — Предпочитам да не мисля по въпроса. — Погледнах към Бънтър с надеждата хлопката му да издрънчи, но останах излъган. Отворих пликчетата, които бях купил от смесения магазин и залепих буквите на вратата на хладилника. После отидох в северното крило, съблякох се и си измих зъбите. Докато се жабурех пред огледалото и правех гримаси като герой от анимационно филмче, се питах дали утре отново да се обадя на Уорд Ханкинс. Ще му кажа, че все още не съм открил прословутите пластмасови бухали и че се интересувам с кого се е срещала Джо през юли 1994 година. Какви ли срещи е записала в календара си? Под какъв претекст е напуснала Дери? После ще телефонирам и на Бони Амъдсън и ще я разпитам с какво се е занимавала Джо в месеците преди смъртта си.

„Остави я да почива в мир — дочух призрачния глас. — Каква полза да се ровиш в миналото? Представи си, че жена ти се е отбила в ТР след някое от поредните заседания на съветите, в които участваше. Срещнала е стар приятел и го е поканила в къщата на вечеря. Само на вечеря.“

„Случайно се е отбила в ТР, но е забравила да ми каже, така ли? — помислих си, изплюх разпенената паста за зъби и изплакнах устата си. — Не ми е казала нито дума!“

„Защо си толкова сигурен?“ — попита гласът. Тъкмо се канех да върна четката на мястото й, но ръката ми застина във въздуха. Призрачният глас имаше право. През юли 94 година бях толкова погълнат от романа си „Далеч от върха“, че ако Джо ми кажеше как е видяла Кинг Конг да танцува с кралицата на Англия, щях разсеяно да промърморя: „Радвам се, скъпа“ и да продължа да редактирам ръкописа.

— Глупости! — казах на изображението си в огледалото. — Нямаше да го направя.

Но отново се самозалъгвах. Истината е, че докато пишех поредния роман, бях сляп и глух за света около мен. Дори не четях вестници, само набързо преглеждах спортните страници. Напълно възможно е Джо да ми е казала, че се е отбила в ТР след съвещание на директорския съвет в Люистън или във Фрийпорт. Възможно е да е споменала, че случайно е срещнала познат от семинара по фотография, на който беше присъствала през 1991 година. Възможно е да е споделила, че този стар приятел са вечеряли на терасата на „Сара“ и че тя приготвила нейния специалитет от гъби. Възможно е да ми казала всичко това и да не съм чул нито дума.

И защо съм си въобразил, че мога да се доверя на Бони Амъдсън? Тя не бе моя приятелка, а на жена ми и навярно ревностно ще пази тайните, които Джоана й е доверила.

Но жестоката истина бе само една: Джо беше починала преди четири години. По-добре да не задавам въпроси, за да не науча неочаквани и неприятни факти.

Върнах се в кухнята с намерението да наглася брояча на кафеварката за седем сутринта. На вратата на хладилника ме очакваше ново послание:

Дълго се взирах в надписа, като се питах кой е подредил магнитните букви.

Питах се дали жена ми ме е лъгала.

После разместих буквите и отидох да си легна.