Торба с кости

Глава 26

От този момент нататък, докато направих… необходимото, се намирах предимно в зоната. Излизах няколко пъти — например когато от един стар бележник изпадна листчето, на което беше надраскано родословното дърво — но тези интерлюдии бяха кратки. В известен смисъл всичко напомняше на съня ми за Мати, Джо и Сара, от друга страна беше като ужасната треска в детството ми, когато едва не умрях от едра шарка, но най-вече усещането бе уникално и не приличаше на нищо друго. Просто се намирах в зоната. Усещах я, за което горчиво съжалявах.

Джордж се приближи, тикайки мъжа със синята маска пред себе си. Куцаше, при това доста силно. Долавях миризма на нагорещено автомобилно масло, бензин и запалена гума.

— Мати мъртва ли е? — попита той.

— Да.

— А Джон?

— Не зная — отвърнах и в същия миг Джон конвулсивно се сгърчи и изстена. Беше жив, но от ръката му се лееше кръв.

— Майк, слушай — започна Джордж, но не можа да продължи, прекъснат от ужасяващ пронизителен писък, който долетя откъм горящата кола в канавката. Беше шофьорът. Щеше да се опече като във фурна. Стрелецът понечи да се обърне натам, но Джордж вдигна пистолета: — Само да мръднеш, ще те пречукам!

— Не можете да го оставите да умре така — промърмори онзи иззад маската. — И куче не може да оставиш да умре така.

— Вече е умрял — отсече Джордж. — Без азбестов костюм не можеш да се приближиш и на три метра от колата. — Той се олюля. Лицето му беше пребледняло като сметаната, която бях избърсал от нослето на Ки. Стрелецът сякаш понечи да го нападне, но Джордж вдигна оръжието още по-високо. — Следващият път ще те застрелям. Гарантирам ти. А сега сваляй маската.

— Не.

— Виж какво, Джеси, писна ми от теб, мамка му. — Джордж освободи предпазителя на пистолета.

— Боже Господи! — възкликна стрелецът и дръпна маската. Беше Джордж Футман. Изобщо не се изненадах. Зад нас шофьорът нададе последен писък от превърналия се в кълбовидна мълния Форд и замлъкна. Димът се стелеше на черни талази. Отново падна гръм.

— Майк, намери нещо да го вържем — нареди Джордж Кенеди. — Ще го задържа още минута, две, ако се налага — но кървя като заклано прасе. Потърси канап. Ще свърши работа за този Худини43.

Футман стоеше помежду ни и само местеше поглед от Кенеди към мен и обратно. После огледа Шосе N 68, което беше зловещо пусто. Всъщност може би не чак толкова зловещо — задаващите се бури бяха прогнозирани отрано. Туристите и летните жители са се прибрали. А местните…

Местните… сякаш слушаха. Или нещо подобно. Пасторът говореше за Ройс Мерил и неговия дълъг и ползотворен живот за мъжа, който служил на своята родина на война и в мирно време, но местните не го чуваха. Те слушаха нас, както едно време са се събирали на туршия в смесения магазин да слушат предаването на боксовия мач по радиото.

Бил Дийн стискаше китката на Ивет до побеляване. Причиняваше й болка… но тя не се оплакваше. Тя искаше той да се държи за нея. Защо?

— Майк! — Гласът на Джордж отслабваше. — Моля те, човече, помогни ми. Този тип е опасен.

— Пусни ме! — намеси се Футман.

— Друг път, копеле недно — отсече Джордж. Изправих се, минах покрай саксията с ключа под нея и се изкачих по циментовите стълби. В небето избухваха мълнии, следвани от оглушителни гръмотевици.

В караваната заварих Роми, седнал до кухненската маса. Беше по-пребледнял и от Джордж.

— Хлапето е добре — с мъка изрече той. — Но като че ли се събужда… Не мога да се движа. Глезенът ми съвсем се прецака.

Посегнах към телефона.

— Не си прави труда. — Гласът му беше дрезгав и трепереше. — Опитах. Прекъснат е. Сигурно в съседните градове вече се вихри буря. Нещо се е повредило. Божичко, никога не съм изпитвал такава болка.

Застанах пред кухненските чекмеджета и ги издърпах едно по едно, търсейки канап, въже за пране — все едно какво. Ако Кенеди припадне от загубата на кръв, докато съм вътре, онзи тип ще грабне пистолета, ще убие Джордж, после ще довърши Джон, проснат в безсъзнание сред димящата трева. Като се погрижи за тях, ще дойде тук и ще застреля Роми и мен. Ще остави Кира за накрая.

— Не, няма — размишлявах на глас. — Ще я остави жива.

Което можеше да се окаже още по-лошо.

В първото чекмедже имаше прибори. Във второто — пликчета, найлонови кесии за боклук и купчинка талони за хранителни продукти с намаление. Кухненски ръкавици и ръкохватки — в третото…

— Майк, къде е моята Мати?

Обърнах се стреснато, сякаш ме бяха заловили с порно снимки или наркотици. Кира стоеше на прага на дневната, косата й обрамчваше поруменялото й от съня лице, а ластичето беше нанизано на китката й като гривна. Широко отворените й очи бяха изпълнени с панически страх. Не изстрелите я бяха събудили, може би дори не и писъците на майка й. Аз я бях събудил. Мислите ми я бяха събудили.

В секундата, когато го осъзнах, се опитах да ги прикрия, но вече беше прекалено късно. Сутринта ме бе хванала да разсъждавам за Девор и ми беше казала да не си мисля за тъжни неща, а сега бе разгадала какво се е случило с майка й, преди да съм успял да прикрия случилото се в съзнанието си.

Устата й увисна. Зениците й се разшириха. Разпищя се, сякаш ръката й се бе заклещила в менгеме, и хукна към вратата.

— Не, Кира, не! — Тичешком прекосих кухнята, едва не се спънах в крака на Роми (той ме погледна със замътен неразбиращ поглед като човек, който всеки момент ще изпадне в безсъзнание) и успях да я сграбча тъкмо навреме. В същия миг Бъди Джелисън излезе от „Баптистка благодат“ през страничната врата. Придружаваха го двама от мъжете, с които бяха пушили преди службата. Сега разбрах защо Бил Дийн стиска толкова силно ръката на Ивет и ужасно го заобичах — заобичах ги и двамата. Нещо го караше да тръгне с Бъди и останалите… но той не искаше.

Кира се бореше в ръцете ми и конвулсивно се мяташе към вратата, дишаше на пресекулки и пищеше с все сила:

— Пусни ме, искам да видя мама, пусни ме, искам да видя мама, пусни ме…

Извиках името й с единствения глас, който знаех, че ще чуе — онзи, който можех да използвам само с нея. Тя малко по малко се отпусна и ме погледна. Очите й бяха огромни, замъглени от сълзи. Задържа поглед върху мен още малко, после сякаш проумя, че не бива да излиза. Пуснах я на земята. Тя постоя, после се отдръпна заднешком чак до съдомиялната машина и залепи гръб за нея. Плъзна се по гладката бяла повърхност и се отпусна на пода. После заплака — по-ужасни стонове никога не съм чувал. Схващаше всичко, нали разбирате Просто трябваше да й покажа колкото е необходимо, за да я накарам да остане вътре, трябваше… а понеже бяхме в зоната заедно, имах тази възможност.

Бъди и приятелите му се намираха в един пикап на път за насам. Отстрани на каросерията пишеше „СТРОИТЕЛНА ФИРМА БАММ“.

— Майк! — кресна Джордж. Прозвуча тревожно. — Трябва да побързаш!

— Задръж, Джордж! — викнах в отговор. — Задръж за секунда!

Мати и останалите бяха натрупали съдовете от пикника до мивката, но съм почти сигурен, че кухненският плот беше празен, когато хукнах след Кира. Е, сега не беше. Жълтата кутия със захарта беше прекатурена. Сред разпиляната бяла маса се мъдреше надпис:

— Няма майтап — промърморих и забърниках в останалите чекмеджета. Нямаше дори едни белезници, а в повечето добре оборудвани кухни със сигурност се намират поне три-четири чифта. После ми хрумна нещо и надзърнах в шкафчето под мивката. Като излязох, Джордж вече се олюляваше на краката си, а Футман следеше движенията му с хищна съсредоточеност.

— Намери ли канап?

— Не, намерих нещо по-добро. Я ми кажи, Футман, кой точно ти плати? Девор или Уитман? Или не знаеш?

— Майната ти.

Държах дясната си ръка зад гърба. С лявата посочих към подножието на хълма и се постарах да изглеждам изненадан.

— Какво, по дяволите, прави Осгуд? Кажи му да изчезва!

Футман погледна натам — направи го инстинктивно — и в този миг го цапардосах по тила с чука, който открих в сандъчето с инструменти под мивката. Звукът беше отвратителен; кръвта, която бликна, беше ужасяваща, но най-неприятно от всичко беше усещането, че черепът му поддава — чукът потъна, сякаш ударих гъба. Той се свлече като чувал с пясък, а аз изпуснах инструмента и ми се повдигна.

— Добре — рече Джордж. — Малко несръчно, но може би най-доброто, което можеше да направиш при тези… при тези…

Не падна като Футман — неговото падане беше по-забавено и контролирано, почти грациозно — но и той бе загубил съзнание. Взех пистолета, погледнах го, после го запратих в гората отсреща. В този миг оръжието нямаше да ми помогне — само щеше да ми навлече излишни неприятности.

Неколцина други мъже също бяха излезли от църквата; придружаваха ги и няколко дами с черни рокли и воалетки. Трябваше да бързам още повече. Разкопчах колана на Джордж и му смъкнах панталоните. Куршумът беше пронизал бедрото му, но кръвта сякаш вече се съсирваше. Рамото на Джон беше друг случай — артерията изпомпваше кръв в потресаващи количества. Измъкнах колана му и го омотах около ръката му колко се може по-стегнато. После го зашлевих. Той отвори очи и недоумяващо се втренчи в мен.

— Отвори уста, Джон! — Той продължаваше да ме зяпа. Наведох се, докато почти опряхме носове, и креснах: — ОТВОРИ УСТА! ВЕДНАГА! — Той мигновено ме послуша, като дете, на което медицинската сестра нарежда да каже „а-а“. Тикнах края на колана между зъбите му. — Стисни. — Той се подчини. — А сега го дръж. Дори ако припаднеш, не го изпускай.

Нямах време да проверявам дали ме чува. Изправих се и в този миг целият свят стана ослепително син. Никога не съм виждал толкова разярено небе.

Хукнах нагоре по циментовите стълби и отново връхлетях в караваната. Роми се бе отпуснал на масата, захлупил лице върху скръстените си ръце. Ако не бяха строшената купа и късчетата маруля в косата му, щеше да прилична на задрямал малчуган от детската градина. Кира още седеше подпряна на миялната машина и истерично ридаеше. Взех я на ръце и усетих, че се е подмокрила.

— Трябва да тръгваме, Ки.

— Искам Мати! Искам мама! Искам си Мати, спри да я боли! Спри да е умряла!

Забързах навън. По пътя подминах масичката, на която беше оставен романът на Мери Хигинс Кларк. Погледът ми отново попадна на купчината панделки — може би са ги пробвали преди празника и са се отказали от тях в полза на ластичето. Бяха бели с червено по краищата. Хубавки. Без да спирам, ги взех, натъпках ги в джоба на панталона си и преместих Ки в другата си ръка.

— Искам Мати! Искам мама! Направи да се върне! — Тя ме налагаше с ръчички, опитвайки се да ме накара да спра, после отново ме заудря. Юмручетата й се забиваха в главата ми. — Свали ме! Свали ме! Свали ме!

— Не, Кира.

— Свали ме! Свали ме! СВАЛИ МЕ! СВАЛИ МЕ!

Вече я изпусках. Като излязохме на най-горното стъпало, ненадейно престана да се дърпа.

— Дай ми Стриган! Искам Стриган!

Отначало изобщо не можех да проумея за какво говори, но проследих с поглед накъде посочва и разбрах. На пътеката, недалеч от саксията с ключа под нея, лежеше плюшената играчка от детското меню. Съдейки по външния му вид, Стрикланд доста бе играл навън — от прахоляка светлосивата му козинка бе придобила тъмносив цвят — но предпочитах да й дам играчката, за да се успокои. Моментът не беше подходящ да се тревожа за микроби и мръсотия.

— Ще ти дам Стрикланд, ако обещаеш да затвориш очи и да не ги отваряш, докато не ти кажа. Обещаваш ли?

— Обещавам.

Трепереше в ръцете ми, а очите й се наливаха с огромни кръгли сълзи — от онези, които човек очаква да види по илюстрациите на книжките с приказки, но не на живо — и се търкаляха по страните й. Слязох по стълбите, после се поколебах. Първо панделките, сега кучето. В панделките може би няма нищо лошо, но някак ми се струваше, че не бива да й позволявам да взима кучето с нас. Не бива, но…

„То е сиво, ирландецо — пошепна вътрешният ми глас. — Не се тревожи, то е сиво. Играчката в съня ти беше черна.“

Не разбирах какво иска да каже гласът, а нямах време да се чудя. Тикнах кучето в ръчичката на Кира. Тя целуна прашната козинка, без да отваря очи.

— Може би Стриган ще помогне на мама, Майк. Стриган е вълшебно куче.

— Само не отваряй очи. Не ги отваряй, докато не ти кажа.

Тя притисна лице към шията ми. Пренесох я през двора към колата си. Сложих я на предната седалка. Тя легна и скри глава с ръчички, стискайки в пухкавата си шепичка плюшеното куче. Казах й да остане легнала на седалката. Видимо не реагира, но бях сигурен, че ме е чула.

Трябваше да бързаме, защото кореняците идваха. Кореняците искаха да свършат с тази работа, искаха реката да се влее в морето. Имаше едно-единствено място, където можехме да отидем, едно-единствено място, където щяхме да сме в безопасност, и това беше „Сара Лафс“. Но първо трябваше да свърша нещо друго.

В багажника държах одеяло — беше старо, но чисто. Извадих го, прекосих двора и го метнах върху Мати Девор. Тялото й повдигаше вълнената тъкан едва забележимо. Огледах се и улових погледа на Джон. От шока очите му бяха изцъклени, но като че ли се свестяваше. Продължаваше да стиска колана — изглеждаше като наркоман, който се кани да си инжектира поредната доза.

— Тоа не мое да бъе… — „Това не може да бъде.“ Знаех точно какво изпитва.

— Само след няколко минути ще дойде помощ. Дръж се. Аз трябва да вървя.

— Къе?

Не отговорих. Нямаше време. Спрях да премеря пулса на Джордж Кенеди. Беше бавен, но силен. До него помощник шерифът беше в безсъзнание, ала ломотеше несвързано. Изобщо не се канеше да умира. Не е лесно да убиеш стар пръч. Напористият вятър довя дима от преобърнатата кола и сега миризмата на пържоли се примесваше с миризма на обгорена човешка плът. Стомахът ми се сви.

Хукнах към шевролета, седнах зад волана и излязох на заден ход от алеята. Хвърлих последен поглед към покритото с одеяло тяло, към тримата изпаднали в несвяст мъже, към караваната с извитата като дъга поредица от куршумени дупки и зейналата врата. Без да изпуска колана от зъби, Джон се бе повдигнал на лакът и ме гледаше недоумяващо. Проблесна толкова ярка мълния, че се опитах да скрия очи, но докато вдигна ръка, светлината беше изчезнала и денят бе притъмнял, сякаш падаше нощ.

— Стой долу, Ки. Не мърдай.

— Не те чувам — каза тя с толкова дрезгав, сподавен от сълзи глас, че едва различих думите. — Ки спинка със Стриган.

— Добре.

Подминах горящия форд и се отдалечих към подножието на хълма, където спрях пред ръждивия, надупчен с куршуми знак „стоп“. Погледнах надясно и видях пикапа, паркиран на разширението. Отстрани пишеше „СТРОИТЕЛНА ФИРМА БАММ“. В кабината бяха натъпкани трима мъже, които ме гледаха. Отдясно беше Бъди Джелисън — познах го по шапката. Много бавно и преднамерено вдигнах дясната си ръка и им показах среден пръст. Никой не отвърна и каменните им изражения не се промениха, но пикапът бавно потегли насреща ми.

Свърнах по шосе N 68 и потеглих към „Сара Лафс“ под смраченото небе.

На три километра от мястото, където Алея 42 се отклонява от шосето и завива на запад към езерото, имаше стар изоставен хамбар, върху който още се различаваше избледнелият надпис „Мандра Донкастър“. Тъкмо когато го наближавах, цялата източна половина на небето се превърна в пурпурно-бял мехур. Извиках и клаксонът изсвири — сам, почти съм сигурен. От дъното на мехура се надигна мълния, която порази постройката. За миг тя остана същата, грейнала като радиоактивен елемент, после се разхвърча на всички страни. Освен на кино не съм виждал и бегло подобие на тази гледка. Последвалата гръмотевица беше като бомбен взрив. Кира се разпиши и се свлече пред седалката, притискайки уши с длани. Продължаваше да стиска плюшеното кученце.

След миг превалих хребета. Алея 42 се отклонява в подножието на северния му склон. От върха се разкриваше поразителна гледка към ТР-90 — гори, поля, хамбари и ферми, дори къс от тъмната гладка повърхност на езерото. Небето беше черно като въглищен прах и почти непрекъснато се осветяваше от мълнии. Въздухът беше придобил цвета на охра. Всяка глътка, която поемах, имаше вкус на метални стружки. Топографията на местността изпъкваше със сюрреалистична яснота, която никога няма да забравя. Усещане за някаква тайнственост изпълваше сърцето и мислите ми, отново бях обзет от чувството, че светът е опънат като тънка кожа върху неизвестни кости и вдлъбнатини.

Погледнах в огледалото за обратно виждане и забелязах, че към пикапа са се присъединили още две коли, една с номер, започващ с В, което ще рече, че е собственост на ветеран от въоръжените сили. Когато намалявах скоростта, намаляваха и те. Като ускорявах, и те ускоряваха. Но се съмнявах, че ще продължат да ни следват и по Алея 42.

— Ки? Добре ли си?

— Аха — отвърна тя и аз се заспусках по хълма.

Като заваля градушката, успях да различа единствено червените котешки очи, които указваха къде трябва да завия — от небето падаха огромни бели късове лед, които трополяха по покрива като тежки пръсти и отскачаха от капака. Започнаха да се трупат в улея за чистачките.

— Какво става? — извика Ки.

— Просто вали град — обясних. — Нищо не може да ни направи.

Едва го казах и леден къс с големината на малък лимон удари предното стъкло от моята страна, после отскочи, оставяйки бяло петно, от което се разклоняваха множество пукнатинки. Дали Джон и Джордж Кенеди лежат безпомощни под градушката? Насочих мисълта си натам, но нищо не почувствах.

Като завих наляво по Алея 42, градушката толкова се усили, че почти не виждах пътя. Коловозите бяха запълнени с лед, но под дърветата не беше толкова побеляло. Възнамерявах да се подслоним отдолу и подкарах натам, като включих фаровете.

Щом спрях под дърветата, пурпурнобелият мехур отново се надигна и ме заслепи. Екна стържещ, пукащ звук. Кира изпищя. Обърнах се и пред очите ми един огромен смърч бавно рухна напряко на алеята, а чворестият му дънер пламна. По цялата му дължина пробягваха електрически искри.

„В капан сме — отбелязах мислено. — За добро или лошо сме впримчени тук.“

Дърветата се надвесваха над Алея 42 като балдахин, който се прекъсваше само покрай Тидуеловата ливада. Градушката се сипеше върху гората, чуваше се оглушително трещене. Отчупваха се клони, разбира се — това бе най-унищожителната градушка, която някога е падала по тези места, и макар да продължи петнадесетина минути, това бе напълно достатъчно да съсипе всички посеви.

Над главите ни блесна светкавица. Вдигнах поглед и видях огромна оранжева топка, преследвана от по-малка. Търкаляха се по върховете на дърветата от ляво и тук-там ги подпалваха. Изкарах колата в просеката, в този момент градушката престана и заваля пороен дъжд. Отново свърнах в гората, иначе нямаше да мога да шофирам. Криво-ляво продължих напред, прегърбен върху волана и вперил поглед в сребърната завеса, която осветяваха фаровете. Гръмотевиците тътнеха една след друга, излезе вятър, който свиреше в дърветата като свадлив глас. Отпред на пътя се стовари огромен клон. Прегазих го и се заслушах как пукаше и дращеше под шевролета.

„Моля те, нека да не падат по-големи — мислех си… или може би се молех. — Моля те, нека стигнем къщата. Моля те, нека стигнем къщата.“

Когато стигнах до алеята, вятърът вече беше ураганен и виеше зловещо. Дърветата се гърчеха под напора му, а поройният дъжд заплашваше светът да се превърне в блудкава овесена каша. Наклонената алея се бе превърнала в река, но аз карах без никакво колебание — не биваше да оставам тук; ако някое голямо дърво се стовареше върху колата, щеше да ни смачка като мухи.

Не допуснах грешката да ударя спирачки — колата щеше да поднесе и да се спусне по хълма право към езерото, преобръщайки се по склона. Вместо това включих на ниска предавка, леко издърпах ръчната спирачка и оставих двигателя да ни тегли надолу. Дъждът плющеше по стъклото и през водната завеса дървената грамада на къщата изглеждаше призрачна. Колкото и да е невероятно, още светеха лампи, грейнали като люковете на батискаф на три метра под водата. Значи генераторът продължаваше да работи… поне засега.

Мълния се заби като копие в езерото и синьо-зелената светлина озари черната водна повърхност, набраздена от вълни с бели гребени. Една от стогодишните ели, която растеше вляво от дървените стъпала, беше паднала наполовина във водата. Нейде зад нас още едно дърво рухна с оглушителен трясък. Кира запуши уши.

— Всичко е наред, слънчице — промълвих. — Вече пристигнахме, успяхме.

Изключих двигателя и фаровете. Без тях почти не виждах — светлината беше помръкнала. Опитах се да отворя вратата и отначало не можах. Напънах я по-силно и тя не само се отвори, а буквално отхвръкна изпод ръцете ми. Слязох и в светлината от блесналата светкавица видях Кира, която пълзеше към мен по седалката, пребледняла от страх, с ококорени очи, изпълнени с ужас. В този миг вратата се върна и ме удари по задника достатъчно силно, за да ме заболи. Забравих болката и грабнах Ки. Леденият дъжд за секунда ни измокри до кости. Само че изобщо не беше дъжд — все едно се намирахме под водопад.

— Кученцето ми! — изпищя тя. Почти не я чух. Но видях лицето й и празните ръчички. — Стриган! Изпуснах Стриган!

Огледах се и го видях да плува в потока, образувал се край верандата. Малко по-надолу водата се разливаше извън пътеката и се стичаше надолу по склона — ако течението отнесеше Стрикланд, сигурно щеше да потъне в езерото.

— Стриган! — подсмърчаше Ки. — КУЧЕНЦЕТО МИ! Изведнъж освен глупавата играчка всичко друго изгуби значение. Хукнах след него по алеята с Ки на ръце, напълно забравил дъжда, вятъра и ослепителните светкавици. Но на склона водата щеше да ме изпревари — движеше се прекалено бързо.

На ръба на алеята обаче играчката се заклещи между три слънчогледа, които се огъваха под напора на вятъра. Приличаха на осенени от Господ вярващи на евангелистко сборище: „Да, Исусе! Благодаря ти, Господи!“ Освен това изглеждаха някак познати. Невъзможно бе, разбира се, това да са онези три слънчогледа, които в съня ми бяха поникнали през дъските на верандата (и които бяха запечатани на снимката, направена от Бил Дийн преди завръщането ми), но безсъмнено бяха същите. Три слънчогледа като трите сестри вещици в „Макбет“. Бях се върнал в „Сара Лафс“; бях в зоната; бях се завърнал в съня си и този път той имаше пълна власт над мен.

— Стриган! — Ки се извиваше и мяташе в ръцете ми. Бяхме мокри до кости и подобни движения не бяха безопасни. — Моля те, Майк, моля те!

В небето като динамит избухна гръмотевица. Изпищяхме в един глас. Отпуснах се на коляно и грабнах плюшеното кученце. Кира го стисна и го заобсипва с целувки. Докато се изправях, падна поредната гръмотевица, която изплющя във въздуха като камшик. Погледнах слънчогледите и те сякаш отвърнаха на погледа ми: „Здравей, ирландецо, доста време мина, а?“ Притиснах Ки към гърдите си, обърнах се и се повлякох към къщата. Не беше лесно — водата вече ми стигаше до глезените и носеше топящи се ледени късове. Подмина ни паднал клон, който се заклещи между слънчогледите почти на същото място, където бях коленичил да извадя Стрикланд. Друг по-голям клон се стовари върху покрива с трясък и се затъркаля към стрехата.

Хукнах към задния вход, едва ли не очаквайки Сянката да изскочи срещу нас и да разпери ръце за зловеща приятелска прегръдка, но това не се случи. Бяхме сами с бурята, а и тя ни беше достатъчна.

Ки стискаше кучето с все сила и без капка изненада установих, че от водата и мръсотията Стрикланд е почернял. Именно него бях видял в съня си.

Но вече беше прекалено късно. Нямаше къде другаде да отидем, нямаше къде да търсим друг подслон. Отворих вратата и внесох Кира в „Сара Лафс“.

Централното крило — сърцето на къщата — бе издържало бурите почти сто години. Стихията, която се разрази през онзи юлски следобед, може и да бе най-страшната, но веднага щом влязохме в къщата, задъхани като спасени на косъм удавници, разбрах, че почти със сигурност ще издържи и тази буря. Дървените стени бяха толкова дебели, че човек сякаш изведнъж се оказваше в нещо като гробница. Страшният рев на урагана тук се превръщаше в монотонен шум, прекъсван от време на време от трясъка на някой клон, паднал върху покрива. Някъде — в мазето, предполагам — се беше отворила врата и непрестанно се удряше. Шумът отекваше като изстрели от сигнален пистолет. Върхът на някакво дръвче бе счупил кухненския прозорец. Покритите с иглички клони стърчаха над печката и като се движеха, хвърляха сянка върху котлоните и по плота. Мислех да го отчупя, но после се отказах. Поне запълваше дупката.

Внесох Ки в дневната и загледахме езерото, чиито тъмни води се бърчеха в абсурдни дантели под причернялото небе. Почти непрестанно падаха мълнии, които хвърляха светли кръгове върху гората и осветяваха танцуващите, люлеещи се като обезумели дървета около езерото. Колкото и да бе стабилна къщата, надаваше стон при всеки порив на вятъра, който я блъскаше от всички страни и сякаш се опитваше да я прекатури в дерето.

Дочух тих, ритмичен звън. Кира вдигна глава от рамото ми, огледа се и отбеляза:

— Имаш си лос.

— Да, казва се Бънтър.

— Хапе ли?

— Не, злато, той не може хапе. Бънтър е като… като кукла, да речем.

— А защо звънчето му звъни?

— Радва се, че сме тук. Радва се, че сме успели да се приберем навреме.

Видях, че иска да се зарадва, но после осъзнава, че Мати я няма, за да споделят радостта. Долових мисълта й, че никога повече няма да се радват заедно… сетне почувствах как Ки я изтика. Нещо гигантско се строполи върху покрива и светлините примигаха, а момиченцето отново се разплака.

— Недей, съкровище — казах и я заразхождах из стаята. — Недей, слънчице, недей, Ки, недей. Недей, миличко, недей.

— Искам си мама! Искам си Мати!

Представях си, че така носят пеленачетата, когато имат колики. Тя разбираше твърде много за тригодишно дете и следователно страданието й бе много по-силно, отколкото може да понесе едно тригодишно дете. И така, държах я на ръце и се разхождах напред-назад, панталонките й влажнееха на ръката ми от урината и от дъжда, ръчичките й около врата ми бяха горещи, страните й бяха облени в сълзи, косата й бе влажна и разрошена, дъхът й имаше мирис на ацетон, а от плюшената играчка, която стискаше в юмручето си, се стичаше мръсна вода. Разхождах я напред-назад из дневната, напред-назад под мъжделивите отблясъци от капандурата и една лампа. Светлината от генератор никога не е стабилна, никога не е постоянна — сякаш непрестанно стене и въздиша. Напред-назад под непрестанния звън на хлопката на Бънтър, която долиташе като музика от друг свят, до който понякога се докосваме, но никога не виждаме. Напред-назад сред воя на бурята. Струва ми се, че й пях, но със сигурност се докосвах до съзнанието й и заедно потъвахме все по-дълбоко и по-дълбоко в зоната. В небето препускаха облаци и дъждът биеше по стъклата, мигновено потушавайки огньовете, които мълниите подпалваха в горите. Къщата пъшкаше, ставаше течение от поривите на вятъра, който напираше през счупения кухненски прозорец, но наоколо витаеше тъжно усещане за сигурност. Усещане, че най-сетне сме у дома.

Най-сетне сълзите й попресъхнаха. Тя опря лице на врата ми, отпуснала натежалата си главица на рамото ми, а като минавахме покрай прозореца с гледка към езерото, виждах отражението на разширените й от ужас очи, втренчени в сребристия мрак. Носеше я висок мъж с оредяваща коса. Осъзнах, че виждам масата за хранене през нас. „Вече и отраженията ни са призраци“ — помислих си.

— Ки? Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не съм гладна.

— А ще пийнеш ли чаша мляко?

— Не, какао. Студено ми.

— Да, разбира се, студено ти е. Имам какао.

Понечих да я сваля на земята, но тя панически ме стисна и ме зарита с пухкавите си крачета. Отново я вдигнах, като този път я подпрях на кръста си, и тя се успокои.

— Кой е тук? — прошепна. Отново трепереше. — Кой е тук ’свен нас?

— Не зная.

— Има едно момченце. Видях го ей там. — Посочи със Стрикланд към плъзгащата се врата към верандата (всички столове навън бяха преобърнати и разхвърляни по ъглите — Дори един липсваше, очевидно се бе прекатурил през парапета). — Беше черно, като в онова смешно филмче, дето гледахме с Мати. Има и други черни хора. Една жена с голяма шапка. Един мъж със сини панталони. Останалите не ги виждам добре. Гледат ни. Не ги ли виждаш?

— Не могат да ни направят нищо лошо.

— Сигурен ли си? Сигурен си, нали?

Не отговорих.

Зад кутията с брашното намерих буркан с пакетчета какао, отворих едно и го изсипах в чаша. В този миг падна гръм. Ки подскочи в ръцете ми и нададе протяжен, отчаян стон. Гушнах я и я целунах.

— Не искам на земята, Майк, страх ме е.

— Не бой се. Ти си моето добро момиче.

— Страх ме е от момчето и от мъжа със сините панталони, и от жената с шапката. Мисля, че е онази, която беше с роклята на Мати. Те призраци ли са?

— Да.

— А лоши ли са, като онези мъже, дето ни преследваха на панаира? Лоши ли са?

— Не знам точно, Ки, и това е самата истина.

— Но ще разберем.

— А?

— Ти така си помисли. „Но ще разберем.“

— Да — казах. — Май това си мислех. Или нещо подобно.

Докато се стопли водата в чайника, занесох малката в спалнята; смятах, че все ще намеря някоя дреха на Джо, но всички чекмеджета на тоалетката бяха празни. Както и цялата нейна половина от гардероба. Сложих Ки на голямото двойно легло, където, откак се завърнах, дори веднъж не бях легнал да подремна, свалих й дрехите, отнесох я в банята и я увих в хавлия. Тя трепереше, устните й бяха посинели. С друга кърпа й подсуших косата, доколкото можах. През цялото време тя нито за миг не изпусна плюшеното кученце, което вече се пропукваше по шевовете и пълнежът изпадаше отвътре.

Отворих аптечката, порових вътре и най-сетне на най-горния рафт намерих онова, което търсех — бенадрилът, с който Джо не се разделяше заради сенната си хрема. Хрумна ми да погледна срока на годност на кутията, но едва не се изсмях. Какво значение би могло да има това? Сложих Ки на капака на тоалетната чиния и я оставих да се държи за врата ми, докато вадех розово-белите хапчета от опаковката. После изплакнах чашата и я напълних със студена вода. В този момент улових някакво движение в огледалото, което отразяваше вратата и голямата спалня зад нея. Казах си, че това са сенките на разлюлените от вятъра дървета. Поднесох таблетките на Ки. Тя посегна, после се замисли.

— Хайде — подканих я. — Това е лекарство.

— Какво лекарство? — попита ме и протегна ръчичка над шепата ми с таблетките.

— Противотъжно лекарство. Можеш ли да гълташ хапчета, Ки?

— Естествено. — Научих се, като бях на две.

Поколеба се още миг — гледаше мен и вътре в мен, струва ми се, за да се увери, че й казвам нещо, в което наистина вярвам. Може би снова, което видя, я успокои, защото взе капсулите и ги постави в устата си една по една. Погълна ги последователно, отпивайки от чашата на мънички глътки като птиче.

— Още съм тъжна, Майк.

— Трябва му известно време, за да подейства.

Разрових чекмеджето с моите ризи и намерих стара фланелка с надпис „Харли Дейвидсън“, която се бе свила от пране. Пак й беше ужасно голяма, но като я вързах отстрани, заприлича на нещо като саронг, който непрекъснато се свличаше от раменете й. Изглеждаше почти прекрасно.

В задния си джоб винаги нося гребен. Извадих го и сресах косата й назад. Вече започваше да изглежда нормално, но нещо липсваше. Нещо, което в мислите ми беше свързано с Ройс Мерил. Което обаче бе е доста налудничаво… нали?

— Майк? Какъв бастун? За какъв бастун си мислиш?

В този миг се сетих.

— Захарен бастун. От онези с панделките. — Извадих двете бели панделки от джоба си. Под слабата светлина червените им краища изглеждаха като възпалени. — Като тези.

Прибрах косата й на две малки опашки. Вече си имаше и панделки; и черното плюшено куче бе тук; слънчогледите се бяха преместили няколко метра по на север, но също бяха на линия. Общо взето всичко бе както трябва.

Тресна гръмотевица, наблизо падна дърво и лампата угасна. След пет секунди, през които бяхме заобиколени само с черно-сиви сенки, отново светна. Пак се върнахме в кухнята, но като минавахме покрай вратата на избата, иззад нея долетя смях. Аз го чух — чу го и Ки. Разбрах го по очите й.

— Грижи се за мен — промърмори. — Грижи се за мен, защото аз съм само едно малко човече. Ти ми обеща.

— Ще се грижа.

— Обичам те, Майк.

— И аз те обичам, Ки.

Чайникът свистеше. Напълних чашата до средата с вряла вода и добавих мляко, за да се изстуди и да се сгъсти напитката. Занесох Кира на дивана. Като минавахме покрай масичката, погледът ми се плъзна по пишещата машина и ръкописа, върху който лежеше книгата с кръстословиците. Тези неща вече ми изглеждаха някак глуповати и тъжни, като механизми, които никога не са работели както трябва, но сега напълно са се повредили.

Светкавица озари цялото небе и през стаята пробяга пурпурен лъч. Осветени за миг, бясно разлюлените дървета ми се видяха като гърчещи се пръсти, а когато мълнията премина покрай плъзгащата се врата към верандата, отзад, до печката, забелязах жена. Наистина беше със сламена шапка, чиято периферия бе колкото колело на каруца.

— Какво значи „Реката почти стигна морето“? — попита Ки.

Седнах и й подадох чашата.

— Изпий това.

— Защо онези мъже направиха лошо на мама? Не искаха ли да се радва?

— Сигурно — отвърнах. Разплаках се. Държах Ки на скута си и бършех сълзите с опакото на дланите си.

— И ти трябва да изпиеш няколко противотъжни хапчета — каза Ки. Подаде ми какаото. Панделките, които бях завързал на големи фльонги, подскочиха. — Ето. Пийни си.

Подчиних се. От северния край на постройката отново полетя стържещ, пукащ трясък. Тихото бучене на генератора замря и къщата отново потъна в сивкав мрак. По личицето на Ки пробягваха сенки.

— Стой мирно — казах й. — Опитай се да не се страхуваш. Може би отново ще светне. — След миг наистина светна, но неритмичната нотка в бръмченето на генератора и мъждукането на лампата вече бяха много по-осезаеми.

— Разкажи ми приказка — помоли Ки. — Разкажи ми за Прахоляшка.

— Пепеляшка.

— Да, за нея.

— Добре, но на разказвачите на приказки се плаща. — Свих устни, уж пия.

Тя ми подаде чашата. Какаото беше сладко и вкусно. Обаче усещането, че ни наблюдават, бе тягостно и съвсем не сладко. Нека гледат! Нека гледат, докато могат!

— Имало едно хубаво момиче на име Пепеляшка…

— Имало едно време! Така започва! Всички приказки така започват!

— Правилно, забравих. Та значи имало едно време едно хубаво момиче на име Пепеляшка, което имало две подли доведени сестри. Те се казвали… помниш ли?

— Пана и Суетами.

— Да, кралиците на лака за коса. Те карали Пепеляшка да върши цялата най-черна работа — да мете огнището и да чисти колибата на кучето в задния двор. Веднъж обаче се случило така, че известната рокгрупа Оейзис щяла да свири на купон в двореца и макар че и трите сестри били поканени…

Бях стигнал до частта, където добрата фея хваща мишките и ги превръща в мерцедес, когато бенадрилът подейства. Наистина беше противотъжно лекарство — като сведох поглед, Ки бе заспала, сгушена в свивката на лакътя ми. Взех чашата, която още стискаше, и я оставих на масичката, после отметнах вече изсъхващата й коса от челото.

— Ки?

Мълчание. Беше отпътувала за страната на Оле Затвори Очички. Сигурно бе допринесъл и фактът, че следобедният й сън бе прекъснат почти веднага, след като бе заспала.

Взех я и я занесох в северната спалня, а крачката й се люшкаха във въздуха и подгъвът на тениската подскачаше над коленцата й. Сложих я на леглото и придърпах пухената завивка чак до брадичката й. Гръмотевиците трещяха като артилерийски залпове, но тя дори не помръдваше. Изтощение, скръб, бенадрил… бяха я потопили в дълбок сън, далеч от всякакви призраци и страдания, а това бе хубаво.

Наведох се и я целунах страната й, която най-сетне се бе поразхладила.

— Ще се грижа за теб — промълвих. — Обещах и ще го сторя.

Ки сякаш ме чу, защото се обърна на една страна и издаде звук, подобен на тиха въздишка. Черните й мигли изглеждаха като сажди на фона на светлите й страни, контрастирайки със светлата й коса. Гледах я и се изпълвах с обич, която ме сполетя изведнъж, като болест.

„Грижи се за мен, аз съм малко човече.“

— Ще се грижа, птичето ми — обещах.

Отидох в банята и пуснах вода да напълня ваната, като в съня си. Щеше да проспи всичко, ако успея да събера достатъчно топла вода, преди генераторът съвсем да спре. Искаше ми се да имам гумена играчка, която да й дам, ако случайно се събуди: нещо като кита Вилхелм — но тя си имаше кученце, а и без това сигурно нямаше да се събуди. Не я очакваше ледено кръщение под ръчната помпа. Не съм жесток, не съм ненормален.

В аптечката имах само резервни ножчета за бръснене, само че те не бяха подходящи за предстоящата задача. Не бяха достатъчно надеждно средство. Но някой от кухненските ножове щеше да свърши работа. Ако напълнех мивката с вряла вода, дори нямаше да го усетя. Буквата Т на всяка ръка, късата чертичка по дължината на китката…

За миг излязох от зоната. Някакъв глас — собственият ми глас, който прозвуча като странна смесица от гласовете на Джо и Мати — се разпищя: „Какво си намислил? О, Майк, какво ти се върти из главата, за Бога?“

После изтрещя гръмотевица, светлините изгаснаха и дъждът отново заваля. Върнах се на мястото, където всичко бе ясно и действията ми не подлежаха на съмнение. Нека всичко свърши — мъката, болката, страхът. Не искам повече да мисля как Мати танцуваше върху летящата чиния, сякаш под лъча на прожектор. Не искам да съм тук, когато Ки се събуди — не искам да виждам как очите й се изпълват с мъка. Не искам да се боря с предстоящата нощ, нито със следващия ден, нито с по-следващия. Всички те са вагони на все същия тайнствен влак от памтивека. Животът е болест. Ще й приготвя хубава топла вана и ще я излекувам от него. Вдигнах ръце. В огледалото на аптечката се отрази мрачен силует… сянка… която също вдигна ръце в нещо като радостен поздрав. Значи през цялото време съм бил аз. Нямам нищо против.

Отпуснах се на коляно и проверих водата. Беше топла. Добре. Дори генераторът да спре, няма да изстине. Ваната беше дълбока. Като слизах в кухнята за ножа, ми хрумна да вляза във ваната при нея, след като си прережа вените във врялата вода в мивката. После размислих. Може да бъде изтълкувано погрешно от хората, които ще ни открият — хора с грозни помисли и още по-грозни подозрения. Онези, които ще дойдат, когато свърши бурята и дърветата бъдат разчистени от пътя. Не, след ваната ще я подсуша и отново ще я сложа в леглото заедно със Стрикланд. Ще седна в отсрещния ъгъл на стаята, в люлеещия се стол край прозореца. Ще постеля в скута си хавлиена кърпа, за да предпазя панталона си, и в крайна сметка ще заспя и аз.

Хлопката на Бънтър продължаваше да звъни. Вече ечеше много по-силно. Лазеше ми по нервите, пък и ако продължава така, може да събуди детето. Реших да я сваля, за да млъкне веднъж за винаги. Прекосих стаята и в същия миг ме блъсна силна въздушна струя. Не ставаше течение от счупения прозорец — това бе същата гореща струя въздух като в метрото. Сборникът с кръстословици полетя на пода, но притиснати от преспапието, страниците от ръкописа не помръднаха. Звънчето на Бънтър замлъкна.

В сумрачната стая дочух шепот. Някой изричаше думи, които не можех да уловя. Голяма работа! Какво значение има поредната демонстрация — поредният порив горещ вятър от Великото отвъдно?

Падна гръм и отново прозвуча въздишка. Този път, когато генераторът спря и светлините угаснаха, а стаята потъна в сиви сенки, ясно долових една дума:

Деветнайсет.

Обърнах се кръгом. Погледът ми попадна върху ръкописа на „Приятелят ми от детинство“ в отсрещния край на стаята. Изведнъж ми просветна. Проумях.

Не кръстословиците. Не и телефонният указател.

Моята книга. Моят ръкопис.

Прекосих стаята, смътно отбелязвайки, че водата в банята е престанала да тече. Като спря генераторът, е спряла и помпата. Нищо, вече е достатъчно дълбоко. И топло. Ще изкъпя Кира, но първо трябва да свърша нещо друго. Трябва да сляза по деветнайсет, а после може да се наложи да сляза и по деветдесет и две. Можех преспокойно да го направя. Бях написал малко повече от сто и двадесет страници, тъй че спокойно можех да го направя. Грабнах фенерчето от шкафа, щракнах го и го нагласих на масата. Крушката хвърляше кръгло бяло петно върху ръкописа — в този притъмнял следобед то бе ярко като прожекторен лъч.

На страница деветнадесет от „Приятелят ми от детинство“ Тифи Тейлър — момичето на повикване, преобразило се в Реджина Уайтинг — седеше в студиото си с Анди Дрейк и изживяваше спомена за онзи ден, когато Джон Санборн (името под което се подвизаваше Джон Шакълфорд) бе спасил тригодишната й дъщеря Карен. Ето пасажа, който прочетох, докато гръмотевиците трещяха, а дъждът биеше по плъзгащата се врата към верандата:

Веднага схванах, но за всеки случай сложих бележника си в лявото поле, за да се откроят думите по-ясно. Проследих текста отгоре надолу, сякаш чета отговор на кръстословица от вертикалната колонка, и последователността от букви в началото на всеки ред образуваше следното послание:

бухали ПОД стуДи то

Като включих и буквата от новия ред, се получи:

бухали ПОД стуДиОто

Бил Дийн, нашият пазач, седи зад волана на камиона си. Свършил е двете задачи, за които е дошъл — да ме посрещне в ТР и да ме предупреди за Мати Девор. Вече се готви да си върви. Усмихва се насреща ми с огромните си изкуствени зъби.

— Ако ти се отвори повод, да потърсиш бухалите — казва.

Питам го за какво ще са й притрябвали на Джо пластмасови бухали, а той отвръща че пъдят гаргите да не цапат дървенията. Приемам обяснението, имам други грижи, но все пак…

— Сякаш бе дошла специално заради това — казва той. На мен и през ум не ми минава — поне тогава, в онзи миг — че в индианския фолклор бухалите имат друга роля: смята се, че пропъждат злите духове. Ако Джо е знаела, че ще пропъдят гаргите, значи е знаела и другото. Тя си падаше точно по такива ценни късчета познание. Любопитната ми съпруга. Моята възхитителна всезнайка.

Падна гръм. Светкавица прояде облаците, сякаш ги поръси с киселина. Стоях край масата и стисках ръкописа в треперещите си ръце.

— За Бога, Джо — пошепнах. — Какво си открила? И защо не си ми казала?

Но мисля, че и сам знаех отговора. Не ми беше казала, защото и аз бях донякъде като Макс Девор — прадядо му и прадядо ми са били дупе и гащи. Не ми изглеждаше много смислено, но беше самата истина. А и на брат си не беше казала. Изпитвах някакво странно успокоение от този факт.

Настръхнах, когато взех да прелиствам ръкописа.

В романа на Майкъл Нунан „Приятелят ми от детинство“ Анди Дрейк непрекъснато се разхождаше по халат: в тази дума има по едно „хал“ — сричка от „бухал“. Преди да се премести във Флорида, Джон Шакълфорд бе живял в Студио Сити, Калифорния. Първата среща между Дрейк и Реджина Уайтинг се бе провела в нейното студио. Последният известен адрес, където е пребивавал Рей Гарати, е Студио Апартмънтс в Ки Ларго. Най-добрата приятелка на Реджина Уайтинг се казва Стефи Ъндърууд44. Съпругът на Стефи се казваше Таул Ундърууд45 — това бе добро попадение, с един куршум два заека.

Бухали под студиото.

Беше навсякъде, на всяка страница, като имената с К в телефонния указател. Представляваше нещо като монумент, но този беше построен — сигурен бях в това — не от Сара Тидуел, а от Джоана Арлин Нунан. Моята съпруга ми изпращаше послания зад гърба на пазача и с цялото си сърце, доколкото то съществува, се молеше да ги видя и проумея.

На страница деветдесет и две Шакълфорд разговаряше с Дрейк в стаята за свиждания в затвора — седеше с ръце в скута, свел поглед към прангата, с която бяха заключени глезените му, и упорито отказваше да погледне Дрейк.

И продължаваше нататък, но нямаше смисъл да чета. Посланието „бухали под студиото“ вървеше по лявото поле на текста точно както на деветнадесета страница. Сигурно и на ред други страници. Помня как бях извън себе си от щастие, когато открих, че „писателското задръстване“ се е отпушило и отново мога да творя. Да, задръстването наистина се беше отприщило, но не защото най-сетне бях открил начин да се справя с него. Джо го бе отприщила. Джо се бе преборила с него, а кариерата ми като автор на второразредни трилъри бе най-малката й грижа. Стоях всред мигновените проблясъци на мълниите, усещах как невидимите ми гости се вихрят в стаята около мен и изведнъж си спомних за госпожа Моран учителката ми в първи клас. Когато старанието да повториш на дъската плавните извивки на ченгелчетата от ръкописната азбука започне да се изчерпва, тя поставяше огромната си длан върху малката ръчица и помагаше.

Сега Джо ми помагаше по същия начин.

Запрелиствах ръкописа и навсякъде виждах все същите ключови думи, понякога дори разположени една над друга в отделни редове. Колко се е стараела да ми каже това… а аз нямах никакво намерение да правя каквото и да било, докато не разбера защо.

Хвърлих ръкописа на масичката, но преди отново да го затисна, ме лъхна студен въздух, който повдигна страниците и ги разпиля на всички страни. Тази сила сякаш би ги разкъсала на парченца, стига да можеше.

Не! — дочух вик, когато стиснах фенера. — Не, свърши работата!

Обливаха ме смразяващи струи въздух — сякаш невидимо същество бе застанало пред мен и ми дишаше в лицето, отдръпваше се, когато пристъпвах напред, пуфтеше и свистеше като големия лош вълк пред къщата на трите прасенца.

Провесих фенера на китката си, протегнах ръце и рязко плеснах с длани. Леденото пуфтене моментално секна. Само от време на време вятърът се завихряше в запушения с клони кухненски прозорец.

— Тя спи — казах на съществото — знаех, че е още тук и мълчаливо ме наблюдава. — Има време.

Излязох през задната врата и вятърът веднага се нахвърли насреща ми — залитнах и едва не паднах. В люлеещите се дървета виждах зелени лица — лицата на мъртвите. Девор бе тук, и Ройс, и Сън Тидуел. Но най-често виждах Сара.

Навсякъде Сара.

Не! Върни се! Не ти трябват бухали, захарче! Върни се! Свърши работата до край! Направи онова, за което си дошъл!

— Не зная за какво съм дошъл — отвърнах. — А докато не открия, няма да правя нищо.

Вятърът писна, сякаш обиден, и в този миг огромен клон се откъсна от бора, който растеше точно до къщата. Сред истински водопад от дъждовни капки падна върху шевролета и огъна ламарината, преди да се претърколи към мен.

Да плесна тук с ръце би било също тъй смислено, както заповедта, която Крал Канут46 издал на прилива да се обърне. Това бе нейният свят, не моят… при това се намирах едва в покрайнините му. С всяка крачка към Улицата и езерото се доближавах все повече към центъра на този свят, където времето изтъняваше и властваха духове. Мили Боже, какво се е случило, та да причини всичко това?

Пътеката към студиото на Джо се бе превърнала в поток. Бях изминал десетина крачки, когато под крака ми се обърна камък и паднах на една страна. В небето блесна светкавица, отново изпука клон и в следващия миг нещо полетя към мен. Вдигнах ръце да предпазя лицето си и се преметнах надясно, встрани от пътеката. Клонът падна до мен, а аз се изтърколих надолу чак до средата на хлъзгавия склон, застлан с мокри иглички. Най-сетне съумях да се изправя на крака. Клонът бе още по-голям от онзи, който беше паднал върху колата. Ако ме беше ударил, вероятно щеше да разцепи черепа ми.

„Върни се!“ — Съскащ, злъчен глас сред дърветата.

„Довърши работата!“ — Лигавият, гърлен глас на езерото, което се плискаше в скалите под Улицата.

„Гледай си работата! — Това бе самата къща, която стенеше върху основите си. — Гледай си работата и ме остави да свърша моята!“

Но моята работа беше Кира. Кира бе моя дъщеря.

Вдигнах фенера. Корпусът ми беше пропукан, но крушката светеше ярко и уверено — едно на нула за отбора на домакините. Приведох се срещу виещия вятър, вдигнах ръка да се пазя от други падащи клони и се запрепъвах надолу по склона към студиото на мъртвата си съпруга.