Торба с кости

Глава 5

Веднъж, когато бях шестнайсетгодишен, някакъв самолет премина звуковата бариера точно над мен. Вървях през гората и обмислях сюжета на един разказ, мислех си и че ще бъде върховно, ако някоя петъчна вечер Дорис Фурние се размекне и ми позволи да сваля гащичките й, докато се натискаме в колата ми, паркирана в края на Кашман Роуд.

Дотолкова бях потънал в размишленията си, че оглушителният гръм ме завари напълно неподготвен. Проснах се по корем на пътеката, обсипана с опадали листа, и запуших ушите си с длани, а сърцето лудо препускаше в гърдите ми — сигурен бях, че е ударил последният ми час (и че ще си умра девствен). Ужасът от това преживяване може да се сравни само с вледеняващия страх, предизвикан от последния от „поредицата“ сънища за Мандерлей.

Лежах на земята и очаквах края на света, а когато изминаха трийсетина секунди и нищо не се случи, осъзнах, че пилот на реактивен самолет от военната база в Бръсуик не с изчакал да се озове над океана, за да премине звуковата бариера. Божичко, кой би предположил, че шумът е толкова оглушителен?

Колебливо се изправих на крака и докато чаках сърцето ми да възстанови нормалния си ритъм, разбрах, че не съм единственото същество, което се е изплашило до смърт от внезапния трясък. За пръв път откакто се помнех, в горичката зад къщата ни в Праут Нек цареше мъртвешка тишина. Стоях неподвижно под слънчевите лъчи, в които танцуваха милиарди прашинки, и се ослушвах със затаен дъх. Не подозирах, че може да съществува такава тишина — дори през студените януарски дни в гората ехтяха гласове на птички и стъпки на животни.

След малко изчурулика сипка. След две-три секунди й отвърна кос. Изминаха още няколко секунди, сетне врана се присъедини към дуета. Някъде зачука кълвач, в храстите до мен се шмугна катеричка. Само след минута горичката сякаш оживя и се изпълни със звуци, а аз продължих по пътя си. Ала в паметта ми завинаги се запечатаха неочакваният гръм и последвалата го мъртвешка тишина.

След като сънувах кошмара, често си припомнях онзи далечен юлски ден, което бе съвсем нормално. Забелязал съм, че след някакво преживяване замълчаваме, докато се уверим, че не сме пострадали и че опасността (ако въобще е имало опасност) е отминала.

През цялата седмица животът в Дери замря. Силният вятър беше нанесъл големи поражения, а внезапното понижение на температурата с десет градуса направи невъзможно разчистването на снега. Като капак на всичко след буря през март хората изпадат в отвратително настроение, наляга ги песимизъм. Силни бури винаги се разразяват по това време на годината (понякога бушуват и през април, ако нямаме късмет), но сякаш никога не ги очакваме. Всеки път, когато се превърнем в заложници на природната стихия, го приемаме като лична обида.

Към края на седмицата най-сетне настъпи промяна във времето. За пръв път от дни наред напуснах къщата и отидох да изпия чаша кафе в ресторантчето, намиращо се близо до аптеката „Райт Ейд“, от която Джоана бе направила последната покупка в живота си. Отпивах от чашата си, похапвах от сладкиша и решавах кръстословицата във вестника, когато някой попита:

— Мога ли да седна при вас, господин Нунан? Днес тук няма къде игла да падне.

Вдигнах поглед и видях възрастен човек, когото познавах, но името му ми убягваше.

— Казвам се Ралф Робъртс — представи се старецът. — Със съпругата ми Лоуис работим доброволно за Червения кръст.

— А, да — промърморих. През около два месеца давах кръв в Червен кръст. Ралф Робъртс бе един от хората, които раздаваха натурален сок и сладкиши на кръводарителите, като ги съветваха да не стават веднага и да не правят резки движения. — Заповядайте, седнете.

Той погледна вестника ми, разгърнат на страницата с кръстословицата, и се настани срещу мен в сепарето, сетне попита:

— Може би сте установили, че решаването на кръстословицата в „Дери Нюз“ е като да си блъскаш главата в стена?

Засмях се и кимнах:

— Занимавам се с кръстословицата по същата причина, поради която някои изкачват Еверест, господин Робъртс… защото я има. Само дето никой не пада и не се пребива от кръстословицата в „Нюз“.

— Предлагам да си говорим на „ти“. Моля, казвай ми Ралф.

— Съгласен, но ако ми викаш Майк.

— Дадено. — Старецът се ухили. Забелязах, че въпреки напредналата си възраст не носи зъбни протези, ала зъбите му бяха поразкривени и леко пожълтели. — Обичам момента, когато преставам да използвам официалната форма на обръщение — все едно си свалям вратовръзката… Ама бурята си я биваше, а?

— Така е, но вече се затопля — отвърнах. Тази сутрин живакът на термометъра бе направил един от типичните за март скокове, а слънчевите лъчи напичаха лицето ми. Бях излязъл от къщи, примамен от хубавото време.

— Сигурно пролетта скоро ще настъпи. Има години, когато изгубва пътя, но рано или късно се завръща у дома. — Той отпи от кафето си, остави чашата на масата и отбеляза: — Напоследък не съм те виждал на кръводарителските акции.

— Има време, докато се възстановя — излъгах. Предохранителният срок беше изтекъл преди две седмици и вече можех да давам кръв. Картичката, която ми бяха изпратили от Червения кръст се мъдреше върху хладилника, но я бях забравил. — Другата седмица ще се видим там.

— Подсетих те, защото кръвта ти е група А, от каквато винаги имаме нужда.

— Запази ми едно легло.

— Дадено. Добре ли си? Позволявам си да те попитам, защото изглеждаш уморен. Съчувствам ти искрено, ако те измъчва безсъние.

Наистина приличаше на човек, който не е мигнал цяла нощ — очите му изглеждаха уморени. После си дадох сметка, че сигурно наближава осемдесетте — няма начин възрастта да не окаже влияние. Докато си по-млад, животът ти нанася леки удари, насочени към страните и очите ти. Останеш ли на ринга по-дълго, заприличваш на професионален боксьор, който е изкарал петнайсет тежки рунда.

Понечих да му отговоря с клишето, което неизменно пробутвам, попитат ли ме дали съм добре, после се запитах защо винаги се преструвам на корав мъжага като каубоя от рекламата на „Марлборо“, кого се опитвам да заблудя. Какво си въобразявам, че ще се случи, ако след като съм дал кръв, заявя на човека, подаващ ми шоколадова курабийка, че не се чувствам много добре? Нима земетресения ще разтърсят планетата? Ще избухнат пожари и ще започнат наводнения ли? Друг път!

— Не — отговорих. — Напоследък не се чувствам добре, Ралф.

— Да не си пипнал грип? Говори се, че пак върлува грипна епидемия.

— Не. Този път грипът ми се размина. Не страдам и от безсъние. — Казвах самата истина — вече не ми се явяваха сънищата за „Сара Лафс“, кошмарът не се беше повторил. — Само дето нямам настроение.

— Трябва да отидеш на почивка — отбеляза старецът и отпи от кафето си. Погледна ме отново, свъси вежди и остави чашата си: — Какво има. Нещо не е наред ли?

— Не… не — побързах да кажа и внезапно ми се прииска да чуя думата от моята уста, затова я повторих: — Почивка.

— Именно. — Ралф се усмихна. — Хората се нуждаят от почивка.

„Хората се нуждаят от почивка“ — старецът имаше право. Дори хора, които не можеха да си го позволят, отиваха на почивка. Заминаваха, когато почувстваха умора, когато се налагаше да сърбат онова, което са си надробили, когато им идваше до гуша да получават и да пръскат пари.

Разполагах с достатъчно средства за пътуване и можех да прекъсна работата си — каква работа, бе, шегобиец? — ала едва когато старецът, раздаващ курабийки по време на кръводарителска акция бе произнесъл вълшебната думичка, ми хрумна нещо, за което човек с висше образование като мен би трябвало веднага да се досети — не бях ходил на почивка, откакто няколко месеца преди да умре Джо, с нея бяхме пътували до Бермудските острови. Моята мелница вече не работеше, но упорито отказвах да я изоставя. Едва през лятото, когато видях в „Нюз“ некролога на Ралф Робъртсън (той бе загинал, блъснат от кола), напълно осъзнах колко съм му задължен. Повярвайте, че съветът му ми подейства по-благотворно от чашата портокалов сок, която старецът всеки път ми подаваше, след като бях дал кръв.

Излязох от ресторанта, но не се прибрах у дома, а обиколих половината град, като притисках под мишница вестника с недовършената кръстословица. Крачех по улиците, докато премръзнах, въпреки че времето се беше позатоплило.

Съзнанието ми бе едновременно празно и изпълнено с мисли. Изпадах в подобно състояние винаги преди да започна да пиша книга и макар че от четири години не ми се бе случвало, усещането се върна така естествено, сякаш никога не ме беше напускало.

Как да го обясня най-точно? Да речем, че пред къщата ти е спрял огромен камион, а хамалите разтоварват разни предмети и ги складират в сутерена. Не виждаш какви са предметите, защото са грижливо опаковани, но знаеш какво представляват — мебели, вещи, всичко необходимо, за да се превърне празната къща в уютен дом, какъвто винаги си желал.

Когато хамалите се качват в камиона и той потегля, слизаш в сутерена и започваш да обикаляш просторното помещение (както аз обикалях из Дери, като се подхлъзвах по наклонените улици, защото подметките ми бяха изтъркани), като докосваш опакованите предмети. Може би това е канапе, а онова скрин. Няма значение, всичко е тук, носачите не са забравили нищо в камиона и макар че ще се наложи сам да носиш мебелите на горния етаж (и най-вероятно да получиш дископатия), се чувстваш въодушевен. Важното е, че всичко е доставено.

Този път се надявах с камиона да е пристигнало онова, което ми бе необходимо, ако възнамерявах да прекарам остатъка от живота си в „писателската“ зона. Огромните мъжаги учтиво бяха чукали на вратата на мазето и след като няколко месеца никой не им бе отворил, най-накрая бяха грабнали лостове и я бяха разбили. ХЕЙ, ПРИЯТЕЛ, ДАНО НЕ СИ СЕ ИЗПЛАШИЛ ОТ ТРЯСЪКА. ИЗВИНЯВАЙ, ЗАДЕТО ТИ СЧУПИХМЕ ВРАТАТА!

Пет пари не давах за вратата, интересуваха ме мебелите.

Дали нещо се е повредило или е изчезнало? Едва ли. Моята задача бе да пренеса мебелите на горния етаж, да ги разопаковам и да ги поставя на местата им.

По пътя към къщи минах покрай „Шейд“ — киното, където се прожектираха архивни филми и което имаше голям успех въпреки (или поради) популярността на видеофилмите. През този месец в програмата бяха включени класически научнофантастични филми, заснети през петдесетте, но през април щяха да се прожектират само кинотворби с участието на Хъмфри Богарт — любимецът на Джо. Постоях няколко минути пред киното, взирайки се в един от рекламните афиши. Прибрах се вкъщи, отворих телефонния указател, избрах напосоки номера на някаква туристическа агенция и заявих на служителя, че искам да посетя Ки Ларго. „Навярно сте се объркали и имате предвид Ки Уест“ — каза той. „Не съм — отвърнах, — искам да отида в Ки Ларго, като във филма с Хъмфри Богарт и Лорън Бакол. Направете ми резервация за три седмици.“ Внезапно ми хрумна нещо друго. Бях богат, необвързан и поне засега „пенсиониран“. Защо да остана само три седмици в онова райско кътче? „Направете ми резервация за шест седмици — казах на чиновника. — Искам да наема къщичка или нещо подобно.“ Човекът ме предупреди, че ще ми излезе доста солено, а аз отвърнах, че сумата няма значение. Когато се върна в Дери, пролетта ще е прогонила зимата.

Дотогава щях да „разопаковам мебелите“.

През първите четири седмици от престоя ми бях влюбен в Ки Ларго, а през останалите две се отегчих до смърт. Ала не си заминах, защото скуката е полезна. Ако издържиш продължителен период на скука, имаш по-голяма възможност да се вглъбиш в мислите си. Изядох цял тон скариди, изпих около хиляда „маргарити“ и прочетох двайсет и три романа от Джон Макдоналд. Кожата ми се зачерви, обели се, но накрая получих слънчев загар. Купих си шапка с козирка, която приличаше на клюн, и върху която със зелен конец бе избродирана думата „папагал“. Разхождах се по един и същ участък от брега, където срещах едни и същи хора — преди да си замина вече се бях сприятелил с всички. И разопаковах мебелите. Много от тях не ми харесваха, но безсъмнено си имаха определено място в къщата.

Размишлявах за Джо и за съвместния ни живот. Спомних си как й казах, че няма опасност някой да обърка „Раздвояване“ с „Върни се у дома, Ейнджъл“ и как тя подхвърли: „Нали няма да се правиш на подценяван гений?“

По време на престоя ми в Ки Ларго все чувах тези думи, изречени от звънливия глас на Джо: „Подценяван гений, подценяван гений…“

Спомних си деня, когато тя се появи, запретнала дългата си престилка, в която носеше гъби риженки. Засмя се и победоносно извика: „Тази вечер семейство Нунан ще си устроят банкет и съседите от ТР само могат да им завидят!“ Спомних си как лакираше ноктите на краката си, приведена като акробатка по начин, специфичен за представителките на нежния пол, извършващи тази сложна операция. Спомних си как ме замери с някаква книга, когато се присмях на новата й прическа, как упорито опитваше да се научи да свири на банджо и как гърдите й, непристегнати от сутиен, се очертаваха под тънкия й пуловер. Спомних си как плачеше, как се смееше, как очите й искряха от гняв. Как твърдо ми каза, че изявленията ми са брътвежи на творец, който си придава важности и се преструва на разочарован от живота.

Спомнях си и сънищата, особено последния, тъй като не бяха избледнели от паметта ми, както обикновено се случва. Никога няма да забравя кошмара, в който видях ковчега пред вратата на „Сара“, както и онзи сън в далечното минало, когато за пръв път получих полюция (сънувах, че се изпразвам върху голо момиче, което лежеше във въжена люлка и отхапваше от сочна слива); останалите си спомням откъслечно, сякаш са обвити в мъгла. Онова, което се случваше в сънищата ми за „Сара“, бе прекалено реално — крясъците на гмурците, песента на щурците, пожеланието, което отправях към Вечерницата — но аз си казвах, че са прекалено правдоподобни и служат като декор. Следователно не си струва да мисля за тях, а за трите важни елемента, три мебела, които трябваше да разопаковам.

Докато седях на плажа и наблюдавах как слънчевите лъчи се процеждат между пръстите на краката ми, по които бе полепнал мокър пясък, си мислех, че и без да съм психоаналитик, разбирам какво свързва трите елемента.

В сънищата ми за „Сара“ тези елементи са гората зад мен, къщата в далечината и самият Майкъл Нунан, който стои неподвижно помежду им. Пада мрак, в гората дебне опасност. Страхувам се да отида и в къщата, може би защото толкова време е била необитаема, но съм сигурен, че трябва да го сторя — независимо, че ме плаши, това е единственият ми подслон. Ала краката отказват да ми се подчинят. Аз съм писател, който е изпаднал в пешеходна криза.

В кошмара най-сетне успявам да се доближа до „Сара“, но там не ме очаква убежище, а нещо, което не съм виждал дори в… дори в най-безумните си сънища. Мъртвата ми съпруга, все още обвита в савана, с писък се нахвърля върху мен. От онази нощ бяха изминали пет седмици, намирах се на почти пет хиляди километра от Дери, ала при спомена за съществото с торбестите ръце ме побиваха тръпки и уплашено се озъртах.

Но дали ужасяващото видение наистина е било призракът на Джоана? Не бях сигурен, нали? Съществото беше цялото обвито в белия саван. Ковчегът беше като онзи, в който погребаха Джоана, но може би съм сгрешил.

Аз съм писател, който е изпаднал в пешеходна и в творческа криза!

„Не мога да пиша“ — бях заявил на гласа, който чух в съня ми. Отговорът му бе, че мога, че творческата криза е преминала и аз му повярвах, защото като по чудо вцепенението беше изчезнало и крачех към къщата, към убежището.

Обаче се страхувах. Още преди да се появи безформеното същество, треперех от страх. Казвах си, че се боя от госпожа Данвърс, но в съня ми „Сара Лафс“ и Мандерлей някак се сливаха. Страхувах се…

— Страхувам се да пиша — чух се да казвам. — Страхувам се дори да опитам.

Беше последната ми вечер в Ки Ларго, на другата сутрин щях да взема самолета за Мейн. Наливах се с алкохол и вече порядъчно се бях наквасил. Напоследък пиех почти всяка вечер. „Не ме плаши творческото безсилие, а преодоляването му. Здравата съм загазил, приятели, честна дума!“ — помислих си.

Независимо от това знаех, че най-сетне съм стигнал до същността на проблема. Страхувах се да преодолея кризата, да се върна към нормалното си ежедневие и да продължа да живея без Джо. И все пак вярвах, че трябва да го сторя — подсказали ми го бяха зловещите стъпки, които се разнасяха от гората зад мен. А увереността е особено важна за човек с богато въображение. Когато душевното му равновесие е нарушено, в съзнанието му се заличава границата между въображаемото и действителността.

В гората ме дебнеха опасности, да, сър. Докато размишлявах, стисках в ръката си една от тях. Вдигнах чашата си и залязващото слънце сякаш пламна в нея. Пиех много — какво от това, хората си го позволяват, докато са на почивка — но истината бе, че пиех доста още преди да пристигна в Ки Ларго. Страхувах се, че неусетно ще стана алкохолик.

Отново си спомних за невидимите същества, дебнещи ме в гората и за измамното убежище, охранявано от ужасяващия призрак, който не бе съпругата ми, а може би нейната памет. Предположението беше логично, тъй като за Джо „Сара Лафс“ бе най-любимото място на земята. Това ме наведе на Друга мисъл, която ме накара рязко да стана от шезлонга. В „Сара“ бе поставено началото на ритуала с шампанското, което изпивахме, след като Джоана напишеше последното изречение от романа ми.

Желая ли да се върна към ежедневието си? Наистина ли го искам? Преди месец или преди година едва ли бих могъл да отговоря, но сега бях сигурен. Отговорът беше положителен. Исках да заживея отново, да престана да се измъчвам със спомени за мъртвата си съпруга, някак си да възстановя разбитото си сърце. Ала за да изпълня намеренията си, трябва да се върна. Да се върна в „Сара Лафс“.

— Да — промълвих и целият настръхнах. — Най-сетне осъзна истината, приятелю.

Защо да не го сторя?

Въпросът ме накара да се почувствам пълен глупак. Ако се налага отново да заживея в къщата на брега на езерото, защо да не го сторя? Навярно отначало нощем ще треперя от страх, повлиян от спомена за кошмарния сън, но щом се преселя в „Сара“, скоро ще забравя кошмарите.

Освен това (бях изтикал тази мисъл в най-отдалеченото кътче на съзнанието си) може би отново ще започна да пиша. Не беше много вероятно, но не бе и невъзможно. „Ако не се случи чудо“ — си бях помислил през първия ден на новата година, докато седях на ръба на ваната и притисках мокра кърпа към раната на челото си. Точно така — чудо! Понякога слепците падат и след удара в главата възвръщат зрението си. Случвало се е и сакати хора да захвърлят патериците, когато изкачат стъпалата на църквата.

Разполагах с около девет месеца, преди Харолд и Дебра да започнат да ме тормозят да им предам новия си роман. Реших временно да се преселя в „Сара Лафс“. Необходимо ми бе известно време да уредя нещата в Дери, трябваше да предупредя Бил Дийн да подготви къщата, за да живея в нея целогодишно, но смятах, че на Четвърти юли вече ще бъда там. Казах си, че Денят на независимостта е най-подходящият ден да започна отново, тъй като на Четвърти юли празнуваме създаването на нашата страна.

Когато настъпи моментът да събера багажа си (романите от Джон Макдоналд оставих в бунгалото, за да ги прочете следващият турист), да се избръсна (не го бях правил цяла седмица) и да взема самолета за Мейн, вече бях решил отново да заживея в къщата, в която подсъзнателно виждах убежище от сгъстяващия се мрак. Твърдо бях решен да се върна в „Сара Лафс“, макар разумът да ми подсказваше, че поемам голям риск. Не очаквах къщата да ми подейства като прочутия целебен извор във френския град Лурд, но щях да храня в сърцето си надежда и щом за пръв път видех Вечерницата да изгрява над езерото, щях да си пожелая нещо.

Само един факт от сънищата ми за къщата бе необясним, за всичко останало бях намерил напълно логични обяснения. Ето защо реших да не му обръщам внимание, ала безуспешно — може би не бях загубил напълно таланта си на писател, а писателят е човек, който е приучил съзнанието си да не се подчинява на логиката.

Тревожеше ме раната на опакото на дланта ми. Заклевам се, че я виждах във всичките си сънища… сетне наистина се бе появила. Няма да откриете нищо по въпроса в книгите на Зигмунд Фройд; подобни преживявания може да споделите само по телефона с представител на дружеството на медиумите.

„Съвпадение, нищо повече“ — помислих си в момента, когато самолетът започна да се спуска към летището. Бяха ми дали място А-2 (хубавото на първата седалка е, че ако самолетът катастрофира, се намираш най-близо до аварийния изход) и докато машината се спускаше, гледах през люка боровите гори, заобикалящи бангорското международно летище. Снегът се беше стопил, бях „почивал“ толкова дълго, че едва не бях полудял от скука. Отново си казах: „Било е само съвпадение. Колко пъти досега си наранявал ръцете си? Та нали точно те винаги са «на топа на устата», сякаш молят я да ги порежеш, я да ги удариш в нещо.“

Обяснението бе съвсем разумно и все пак нещо не ми даваше покой. Внезапно се досетих за причината: яките момчета в мазето не му вярваха. Изобщо не вярваха на теорията ми. В този момент самолетът се приземи и аз забравих неспокойните си размишления.

Един следобед, малко след завръщането ми у дома, прерових всички дрешници, докато намерих кутиите от обувки, в които пазех стари снимки на Джо. Сортирах ги и посветих вниманието си на онези, свързани с къщата на брега на езерото Дарк Скор. Изненадах се от големия им брой, но тъй като зад обектива почти винаги стоеше Джоана, самата тя липсваше на повечето фотографии. Все пак открих една, която бях заснел през 1990 или през 1991 година.

Случва се и най-некадърният фотограф да направи сполучлива снимка (нали си спомняте теорията какво би се случило, ако седемстотин маймуни в продължение на седемстотин години печатат на седемстотин пишещи машини), а тази си я биваше. Джо стоеше на сала, а червено-златистите лъчи на залязващото слънце сякаш образуваха ореол около нея. Бях я хванал тъкмо когато бе излязла от езерото и от косата й се стичаше вода. Носеше бански костюм от две части (сив, с червени кантове), смееше се и бе посегнала да отметне мократа си коса. Зърната на гърдите й се открояваха под тънката материя на банския. Приличаше на актриса от афиш, рекламиращ третокласен филм за чудовища, нападнали мирно курортно селище, или за сериен убиец, който избира жертвите си сред обитателите на кампус.

В този миг пожелах мъртвата си съпруга с такава сила, сякаш ме повали грамаден юмрук. Искаше ми се да я имам такава, каквато е на снимката, да я просна на леглото в спалнята, кичурите мокра коса да прилепват към страните й, а банският костюм — към тялото й. Искаше ми се да смуча зърната й през сутиена, да усетя вкуса на плата и твърдостта им. Искаше ми се да изсмуча като мляко водата от памучната материя, сетне да смъкна долнището на банския и да чукам Джо, докато двамата достигнем върховното удоволствие.

С треперещи ръце отделих снимката от купчината заедно с още няколко фотографии, които също ми харесваха (макар нито една да не ми въздействаше сексуално). Установих, че съм се възбудил, имах чувството, че пенисът ми е камък, покрит с кожа. Случи ли ти се, ставаш негоден за нищо, докато възбудата отмине.

Когато нямаш жена до себе си, мастурбирането е най-ефикасният начин за разрешаване на проблема, но този път дори не ми хрумна да се самозадоволя. Неспокойно обикалях из стаите на горния етаж, безпомощно стисках и разтварях юмруци, а в джинсите ми сякаш беше пъхната фигурка, каквато някога поставяха на предния капак на автомобилите.

Някъде прочетох, че скърбиш ли за любим човек, съвсем нормално е на даден етап да изпиташ гняв, ала аз се разгневих едва когато намерих снимката. Обзе ме неописуема ярост. Кръстосвах надървен из къщата и скърцах със зъби. Тъпачка с тъпачка, защо е тичала през онзи непоносимо горещ ден? Егоистична мръсница, как можа да ме изостави? И то в момент, в който съм изпаднал в творческа криза!

Седнах на стъпалото и се запитах какво да сторя. Реших, че едно питие ще ми дойде добре, а после още едно, та първото да си има другарче. Побързах да изпълня замисъла си, но още щом станах, си казах, че не бива да го правя.

Отидох в кабинета, включих компютъра и се справих с една кръстословица. Като си лягах вечерта, ми хрумна отново да разгледам снимката на Джо по бански костюм. Сетне прецених, че хрумването е неуместно като навика ми да изпивам няколко чаши алкохол, когато съм ядосан или съм в лошо настроение. Изключих нощната лампа и си помислих: „Няма да пия, но отново ще сънувам кошмара. Сигурен съм.“

Ала се излъгах. По всичко изглеждаше, че сънищата за „Сара Лафс“ повече няма да ме измъчват.

Обмислях решението си в продължение на една седмица и мисълта да прекарам поне лятото в къщата край езерото ми се струваше все по-примамлива. Ето защо един неделен следобед в началото на май, когато всеки уважаващ себе си пазач на имение в Мейн би трябвало да си е у дома и да гледа по телевизията мач на „Ред Сокс“, телефонирах на Бил Дийн и му съобщих, че ще пристигна в ТР около четвърти юли и че ако събитията се развият според очакванията, ще прекарам във вилата есента и зимата.

— Радвам се — заяви той. — На това му викам хубава новина. Липсваш на някои от нас, местните хора. Да знаеш, че мнозина искаха да ти изкажат съболезнованията си заради смъртта на жена ти.

Стори ми се, че долових упрек в гласа му… или само си въобразявах. Сигурен бях, че с Джо сме се приобщили към хората в селището; бяхме направили голямо парично дарение на малката обществена библиотека, обслужваща живеещите в района между Мотън и Касъл Вю, а съпругата ми бе организирала фонд, посветен на тази благородна цел. Освен това тя участваше в дамския кръжок по шев и кройка, беше и уважаван член на местната кооперация по художествени занаяти. Посещаваше болни по домовете им… помагаше при организирането на ежегодната доброволна кръводарителска акция… продаваше в павилион по време на летния фестивал в Касъл Рок… занимаваше се с какво ли не още. Не се перчеше, а изпълняваше задълженията си смирено и с наведена глава (най-вече за да прикрие ироничната си усмивка — моята Джо притежаваше страхотно чувство за хумор). „Божичко — помислих си, — може би старият Бил с право ме упреква.“

— Мнозина тъгуват за нея — промърморих.

— Тъй си е.

— Още не мога да се примиря със загубата. Може би затова избягвах „Сара“, където с Джо сме прекарали много щастливи часове.

— Навярно имаш право. Обаче да знаеш, че ще се радваме да те видим. Веднага се захващам за работа. Поддържал съм всичко в добро състояние, та можеш да пристигнеш още днес следобед, но когато една къща дълго стои затворена, някак си… се спарва, нали ме разбираш?

— Да.

— Ще накарам Бренда Мезърв идеално да почисти къщата. Знаеш, че се занимаваше с домакинството ви, когато идвахте тук всяко лято.

— Май е доста възрастна и едва ли ще се справи с цялостното почистване — намекнах тактично. Въпросната дама беше шейсет и четиригодишна, ниска и набита, с благ характер и забавно вулгарна. Най си падаше по вица за търговския пътник, който прекарал нощта като заек, пъхайки се от една в друга дупка. Накратко казано, бе пълна противоположност на мършавата, злобна и изискана госпожа Данвърс.

— Жени от типа на Бренда Мезърв никога не остаряват дотолкова, че да не командват парада — отбеляза Бил. — Ще вземе две-три момичета да почистят с прахосмукачка и да вдигат тежките мебели. Ще ти струва около триста долара. Какво ще кажеш?

— Мисля, че съм на далавера.

— Ще проверя дали кладенецът не е затлачен и дали водната помпа работи. До студиото на Джо видях гнездо на оси, които искам да прогоня с дим, докато времето е още влажно и няма опасност да пламне гората. И още нещо — покривът на най-старата част на сградата трябва да се препокрие. Исках да ти го съобщя още миналата година, ама като кракът ти не стъпва тук, оставих нещата както са си. Съгласен ли си и на този харч?

— Давай, но ако разходите надвишат десет хиляди, обади ми се.

— Бас държа, че десет бона ще са достатъчни.

— Молбата ми е да се постараеш ремонтът и почистването да приключат преди пристигането ми.

— Дадено. Искаш да бъдеш сам, ама да знаеш, че отначало тукашните хора ще ти досаждат. Бяхме потресени, като разбрахме, че жена ти си е отишла млада-зелена. Мъчно ми стана за нея, защото беше много мила. — Говореше с типичен за янки акцент и понякога ми се налагаше да гадая значението на една или друга дума.

— Благодаря ти, Бил — промълвих и се просълзих. Скръбта е като пиян гост, от когото не можете да се отървете, защото все се връща да ви прегърне за сбогом. — Благодаря, че ми го каза.

— Ще ти писне от кейкове с моркови — добави старецът и неловко се засмя, като че ли бе извършил светотатство.

— Мога да изям голямо количество кейк с моркови — отвърнах, — а ако съседите започнат да прекаляват, ще зарадваме кучето на Кени Остър. Нали е живо?

— И още как. Този звяр може да се тъпче с кейк до пръсване! — възкликна Бил и избухна в толкова силен смях, че накрая се задави. Изчаках го отново да заговори и установих, че също се усмихвам. — Вика му Боровинка, дявол знае защо. Истинско буре е.

Реших, че говори за кучето, не за господаря му. Кени Остър, който беше висок около метър и петдесет и доста мършав, беше пълна противоположност на буре — дума, която в речника на жителите на Мейн означава несръчен, непохватен, тромав.

Изведнъж разбрах колко са ми липсвали Бил, Бренда, Бъди Джелисън, Кени Остър и останалите местни жители. Липсваше ми дори ирландската овчарка със странното име Боровинка, която винаги тичаше с вдигната глава, сякаш имаше мозък, а от устата й течаха лиги.

— Аз пък ще махна клоните, счупени от снеговалежите — смутено добави старецът. — Не са се натрупали много — тази зима беше сравнително мека, слава на Бога — ама си е доста работа. Отдавна трябваше да я свърша. Няма да седна да се оправдавам, че не идваш тук, затуй съм занемарил къщата и градината. Редно да си върша работата, щом осребрявам чековете ти. — Досмеша ме, докато слушах самообвиненията на стареца. Сигурен съм, че ако Джо присъстваше, щеше да избухне в смях.

— Не се тревожи, Бил. Ще бъда доволен, ако се справиш с всичко до Деня на независимостта.

— Ще бъдеш доволен като бълха в юрган, обещавам. — По гласа му личеше, че и той е доволен като бълха в юрган, което ми достави удоволствие.

— Решил си да дойдеш на езерото, та да напишеш нова книга, а? Ама дано да е като едновремешните. Не че последните две не ги бива — жената ги изчете на един дъх — обаче…

— Не зная дали ще пиша — отговорих, което бе самата истина. Ненадейно ми хрумна нещо. — Бил, ще те помоля за една услуга преди да почистиш алеята и да позволиш на Бренда Мезърв да се развихри.

— Казвай, за теб съм готов на всичко — заяви той. Съобщих му какво искам.

След четири дни получих пакетче с лаконичен обратен адрес: „Дийн. До поискване. ТР-90 Дарк Скор“. Разопаковах колетчето и извадих от кутията двайсет снимки, които бяха заснети с фотоапарат за еднократно използване.

Бил беше заснел „Сара“ от различни ъгли. Ясно се виждаше, че постройката изглежда занемарена като всички необитаеми къщи… дори сграда, която се икономисва (думата бе измислена от Бил Дийн и навярно произхождаше от „иконом“), започва да добива вид на изоставена, ако често не се посещава от собствениците си.

Дори не погледнах тези снимки. Интересуваха ме четирите, които първо бях зърнал. Сложих ги на масата в кухнята така, че да бъдат осветявани от слънцето. Бил е стоял на възвишението, откъдето започваше алеята за колите, като е насочвал обектива надолу към „Сара Лафс“. Виждаше се, че с мъх са обраснали не само дървените трупи, от които бе изградена най-старата част на къщата, а и стените на двете крила. Виждаше се, че алеята почти е затрупана от падналите клони. Може би Бил се е изкушил да почисти преди да направи снимките, но не го беше сторил. Дословно бе изпълнил указанията ми, че искам да фотографира къщата „без всякакво разкрасяване“.

Храсталаците от двете страни на алеята бяха станали по-гъсти, откакто с Джо за последен път бяхме посетили „Сара“. Още не бяха избуяли, но по-дългите клони сякаш се протягаха към клоните на храсталаците отвъд асфалтираната пътека, като че ли бяха разделени влюбени, закопнели един за друг.

Ала погледът ми непрекъснато се връщаше към дървената площадка пред къщата. Приликите между снимките и онова, което бях видял в сънищата си, може би бяха случайни (или плод на изненадващо практичното въображение на писателя в мен), но нямах логично обяснение нито за слънчогледите, израснали в цепнатините между дъските, нито за раната на опакото на дланта ми.

Обърнах една от фотографиите. На гърба Бил беше написал с разкривения си почерк: „Тези приятелчета са подранили… и са навлезли в забранена територия.“

Отново обърнах снимката: три слънчогледа, израснали в цепнатините между дъските… Не два, не четири, а три слънчогледа, които сякаш светеха като прожектори.

Също като онези в съня ми.