Торба с кости

Глава 23

Отново се смрачи и здрачът се изпълни с декадентско величие. Слънцето почервеня и се спусна към хълмовете, отблясъците от последните лъчи затанцуваха в маранята и небето на запад пламна, сякаш на Бог му потече кръв от носа. Седнах на верандата и загледах залеза, опитвайки се да решавам кръстословица, но нищо не се получаваше. Когато телефонът иззвъня, захвърлих „Трудни задачи“ върху ръкописа и отидох да вдигна. Беше ми омръзнало да гледам заглавието на книгата си всеки път, като мина покрай нея.

— Ало?

— Какво става там? — попита Джон Стороу. Дори не си направи труд да каже „здрасти“. Обаче не беше ядосан — стори ми се адски въодушевен. — Изпуснах целия сапунен сериал!

— Самопоканих се на обед във вторник — информирах го. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Съвсем не, хубаво си направил, колкото повече, толкова по-весело. — Думите му прозвучаха напълно искрено. — Ама какво лято, а? Какво лято! Нещо интересно напоследък? Земетресения? Изригващи вулкани? Масови самоубийства?

— Чак масови самоубийства няма, но един старец почина.

— Стига бе, цял свят знае, че Макс Девор хвърли топа. Изненадай ме, Майк! Зашемети ме! Накарай ме да изрева от недоумение!

— Не, имах предвид другия старец. Ройс Мерил.

— Не зная за кого… о, чакай малко. Онзи със златното бастунче, дето е като експонат от „Джурасик Парк“ ли?

— Именно.

— Горкия. Иначе…?

— Иначе всичко е под контрол — казах аз, после се сетих как изскочиха очите на котарака от стенния часовник и едва не се изсмях. Възспря ме единствено странната увереност, че господин Добро настроение е просто роля — Джон всъщност се обажда да провери какво се случва между мен и Мати. И какво ще му отговоря? Още нищо. Само една целувка, пламнала за миг възбуда, но с течение на времето истинските чувства излизат на повърхността…

Не зная, а и не се наложи да разбера. Джон си бе наумил друго.

— Слушай, Майкъл, обаждам ти се да ти кажа нещо. Мисля, че ще бъдеш едновременно изумен и развеселен.

— Състояние, за което всички копнеем. Слушам те.

— Обади се Рожет Уитмор и… нали не си й дал телефона на родителите ми? Сега съм в Ню Йорк, но тя ми се обади във Филаделфия.

— Нямам телефона на родителите ти. Не го беше оставил на телефонните си секретари.

— А, да. — Никакво извинение — беше прекалено развълнуван да мисли за такива подробности. Започнах да прихващам възбудата му, макар че дори не знаех какво, по дяволите, става. — Съобщих го на Мати. Мислиш ли, че оная Уитмор може да го е взела от нея? Мати дали би й го дала?

— Сигурен съм, че ако Мати види Рожет да гори сред пламъци на главната улица, няма да спре дори да я препикае.

— Вулгарно, Майкъл, tres vulgarino. — Но се смееше. — Значи сигурно го е взела оттам, откъдето и Девор е взел твоя номер.

— Сигурно. Не зная какво ще става занапред, но съм сигурен, че засега все още има достъп до личния команден пулт на Девор. А ако изобщо някой знае как да го управлява, то това най-вероятно е тя. От Палм Спрингс ли се обади?

— Аха. Каза, че идва от предварителната среща с адвокатите на Девор във връзка със завещанието на дъртия. Според нея дядо оставил на Мати осемдесет милиона долара.

Млъкнах като ударен с гръм. Още не виждах веселата страна, но бях изумен.

— Падна ли сега? — радостно възкликна Джон.

— Искаш да кажеш, че ги е оставил на Кира — съумях да изрека най-сетне. — Създал е попечителски фонд за Кира.

— Не, точно това не е направил. Питах Уитмор три пъти, но на третия вече започнах да разбирам. Въпреки че беше откачен, е действал доста хитро и коварно. Разбираш ли, има една клауза. Ако бе завещал парите на малолетното дете, вместо на майката, клаузата нямаше да важи. Което е нелепо, като се има предвид, че самата Мати е пълнолетна от оня ден.

— Нелепо е — съгласих се и в същия миг си спомних как роклята се плъзгаше под дланите ми по гладката й гола кожа. Сетих се и за думите на Бил Дийн: мъже, дето ходят с момичета на тази възраст, изглеждат все еднакво: езиците им висят до коленете.

— И каква е тази клауза?

— Мати е длъжна да остане в ТР една година след смъртта на Девор — до седемнадесети юли хиляда деветстотин деветдесет и девета година. Може да излиза от града на еднодневни екскурзии, но инак трябва всяка вечер в девет нула нула да е прилежно завита в легълцето си в ТР-90, защото иначе губи наследството. Чувал ли си подобни дивотии? Като от някой стар филм на Джордж Сандърс, а?

— Не — промълвих аз и си припомних посещението си с Кира на фрайбъргския панаир. „Търси настойничество дори в смъртта си“ — бях помислих тогава и, разбира се, сега ставаше дума за същото. Иска да останат тук. Дори в смъртта си иска да ги принуди да останат в ТР.

— Не може ли да се отмени? — попитах.

— Разбира се, че не може. Проклетият откачалник спокойно е могъл да напише, че ще й даде осемдесет милиона долара при условие, че ако една година тя използва сини тампони. Но Мати ще пипне осемдесет милиончета. Твърдо съм решен. Вече говорих с трима от нашите експерти и… как мислиш, дали да не доведа един от тях във вторник? Като стигнем до уреждането на наследството, Уил Стивънсън ще бъде главната фигура, ако Мати се съгласи. — Вече просто си дрънкаше. Не беше пил и капка, залагам си главата, но вече хвърчеше из облаците. Ако питат него, вече идваше краят на приказката: „И те живели щастливо до края на дните си“, а Пепеляшка се прибрала вкъщи сред дъжд от пари.

— … разбира се, Уил е старичък — говореше Джон, — на около триста, което означава, че не е най-веселият човек за купон, но…

— Я го остави в Ню Йорк засега — предложих. — Ще имате предостатъчно време да се занимавате със завещанието на Девор. Не мисля, че на Мати ще й бъде особено трудно да спази условието. Едва що я върнаха на работа, нали помниш?

— А-ха, белият бизон умря и цялото стадо се разпръсна! — ликуваше Джон. — Виж ги само! А новоизпечената мултимилионерка се връща на работа да реди фишове и да изпраща съобщения за просрочени книги! Добре, във вторник ще се отдадем на празнуване.

— А така.

— Ще купонясваме до пръсване.

— Е… може би ние, по-старите, ще купонясваме, докато леко се подуем, става ли?

— Естествено. Вече се обадих на Ромео Бизонет и той ще доведе Джордж Кенеди — частният детектив, който изнамери всичките онези смехории за Дърджин. Бизонет твърди, че като си пийне чашка-две, Кенеди е опасна скица. Мисля да донеса пържоли от „Питър Лугър“, казах ли ти вече?

— Май не си.

— Най-хубавите пържоли на света. Майкъл, разбираш ли какво се случва с тази млада жена? Осемдесет милиона долара!

— Тъкмо ще смени Скаути.

— А?

— Нищо. Утре вечер ли ще пристигнеш или във вторник сутринта?

— Във вторник сутринта към десет, на летището „Касъл Каунти“. Майк, добре ли си? Говориш… някак странно.

— Добре съм. Намирам се където трябва. Поне така ми се струва.

— Това пък какво означава?

Преместих се на верандата. В далечината громоляха гръмотевици. Беше горещо като в адска пещ и не подухваше никакъв ветрец. Залезът избледняваше и придобиваше зловещи отблясъци. На запад небето бе като кървясало око.

— Не зная, но ми се струва, че ситуацията ще се изясни от самосебе си. Ще те чакам на летището.

— Добре — каза той, след което с почтителен глас шепнешком добави: — Осемдесет милиона американски долара, мамка му.

— Бая зелена салата — съгласих се и му пожелах лека нощ.

На следващата сутрин седях в кухнята, пиех кафе, закусвах препечена филия и гледах телевизионната прогноза за времето. Като много други синоптици в наши дни и този изглеждаше малко смахнат, изображенията от Доплеровите радари ги докарват до лудост. За мен тези хора приличат на откачени видеоманиаци.

— Трябва да изгълтаме още тридесет и шест часа от тази супа и после ни очаква голяма промяна — говореше синоптикът и посочваше огромно черно петно, което се задаваше от запад. Мънички анимирани светкавици изскачаха сякаш от повреден контакт. Отвъд петното и светкавиците в цяла Америка изглеждаше ясно чак до пустините, а температурите бяха с десет градуса по-ниски. — Днес температурата ще достигне тридесет градуса, не очакваме захлаждане до довечера или утре сутринта. Утре следобед обаче тези бури ще достигнат Западен Мейн, тогава всички ще се интересувате от времето. Но преди да доживеем ясното небе и по-хладния въздух в сряда, може би ще трябва да изтърпим силни гръмотевични бури, поройни дъждове, на места и градушки. В Мейн торнадото е рядко явление, но не е изключено някои градове в западната и централната част на щата да пострадат. А сега отново е ред на Ърл.

Ърл, водещият на сутрешната емисия, беше мускулест тип с вид на скоро пенсиониран танцьор от Чипъндейлс41 и четеше текста, взирайки се в аутокюто.

— Брей! — възкликна той. — Страхотна прогноза, Винс. Вероятност за торнадо.

— Брей — повторих. — Кажи пак „Брей!“, Ърл. Повтаряй го, докато повърна.

— Боже мой — изтърси Ърл напук на мен и тогава телефонът иззвъня. Тръгнах да го вдигна, като пътьом погледнах стенния часовник. Нощта бе спокойна — нямаше стонове и писъци — но въпреки това часовникът ме тревожеше. Котаракът висеше на стената сляп и мъртъв. Като послание с лоши вести.

— Ало?

— Господин Нунан?

Познах гласа, но в първия момент не можах да го свържа с определен човек. Защото ме нарече „господин Нунан“. Вече почти петнадесет години Бренда Мезърв ме наричаше Майк.

— Госпожа М.? Бренда? Какво…?

— Не мога да работя повече за теб — бързо изрече тя. — Съжалявам, че не можах да те предупредя, както си му е редът — никога не напускам работа ненадейно, дори когато бях при онзи стар пияница господин Кройдън — но нямам избор. Моля те да ме разбереш.

— Бил е научил, че съм ти се обаждал. Кълна се в Бога, Бренда, не съм казал никому нито дума…

— Не. Не съм му се обаждала, нито той на мен. Просто не мога повече да идвам. Снощи сънувах лош сън. Ужасен сън. Сънувах че… че нещо ми е много ядосано. Ако се върна, може да ме сполети злополука. Най-малкото ще изглежда като злополука, но… няма да е.

„Това е глупаво, госпожо М. — искаше ми се да й кажа. — Несъмнено отдавна си излязла от възрастта, когато хората вярват в истории за призраци, духове и страшни чудовища.“

Но не казах нищо. Онова, което се случваше в моята къща, съвсем не беше измислена история. Знаех го, а тя знаеше, че го зная.

— Бренда, наистина съжалявам, ако съм ти създал неприятности.

— Най-добре да заминеш, господин Нунан… Майк. Върни се в Дери и остани там за известно време. Това е най-доброто, което можеш да направиш.

Чух, че магнитните букви на хладилника се движат и се обърнах да погледна. Този път кръгът от плодове и зеленчуци се оформи пред очите ми. Най-накрая се затвори отгоре, като преди това пропусна четири букви вътре. После малък пластмасов лимон се плъзна в дупката и запълни кръга.

гласяха буквите, но после се разместиха и образуваха

След това кръгът се развали и буквите се разпръснаха.

— Майк, моля те. — Госпожа М. плачеше. — Погребението на Ройс е утре. Всички важни хора в ТР — кореняците — ще са там.

Да, разбира се, че ще отидат. Старите торби с кости, които знаят какво се е случило в миналото и го пазят в тайна. Но някои бяха разговаряли с жена ми. Самият Ройс бе говорил с нея. А сега бе мъртъв. Както и тя самата.

— Най-добре ще е да заминеш. Не е зле да вземеш онази млада жена със себе си. Заедно с момиченцето й.

Но дали можех да го сторя? Едва ли. И тримата щяхме да останем в ТР, докато всичко това свърши… а вече започвах да подозирам кога ще приключи. Задаваше се буря. Лятна буря. Може би дори торнадо.

— Бренда, благодаря ти, че се обади. Не те пускам. Да речем, че просто ти давам отпуска, какво ще кажеш?

— Добре… както искаш. Поне ще размислиш ли върху онова, което ти казах?

— Да. Няма да кажа на никого за разговора ни.

— Не! — почти шокирано възкликна тя. После: — Но те ще разберат. Бил и Ивет… Дики Брукс в гаража… стария Антъни Уейланд и Бъди Джелисън, всички останали… ще разберат. Дочуване, господин Нунан. Ужасно съжалявам. За теб и за жена ти. Горката ти жена. Ужасно съжалявам.

И затвори телефона.

Дълго продължих да стискам слушалката. После като насън я поставих върху вилката, прекосих стаята и свалих безокия часовник от стената. Хвърлих го в боклука и слязох да поплувам в езерото, припомняйки си разказа на У.Ф. Харви „Августовска жега“, който завършва с изречението: „Човек може да полудее само от жегата.“

Не плувам зле, когато не ме замерят с камъни, но първата дължина от брега до сала и обратно взех несигурно и неритмично, понеже непрекъснато очаквах нещо да се пресегне от дъното и да ме сграбчи. Малкият удавник може би. Втората дължина изминах по-добре, а на третата вече изпитвах задоволство от ускорените удари на сърцето си и копринената хладина на водата. На четвъртия път се изкачих на платформата и се проснах на дъските, чувствайки се по-добре за първи път след срещата си с Девор и Рожет Уитмор в петък вечер. Още бях в зоната, освен това изпитвах странно въодушевление. Дори тревогата от обаждането на госпожа М. постихна. Ще се върне, когато всичко това свърши — разбира се, че ще се върне. Междувременно обаче може би е най-добре да стои настрана.

„Нещо ми е много ядосано. Може да ме сполети злополука.“

Ами да, наистина. Може да се пореже. Да падне по стълбите в избата. Може дори да получи удар, прекосявайки някой паркинг.

Изправих се и погледнах „Сара“, издигаща се на хълма, с издадена над ската веранда и дървените стъпала към брега. Бях излязъл от водата преди няколко минути, но лепкавата влага вече обгръщаше тялото ми, изцеждайки еуфоричната ми радост. Водата беше неподвижна като огледало. Виждах отражението на къщата и прозорците на „Сара“ сякаш изведнъж се превърнаха в зорки очи.

Мисля, че фокусът на всички събития — епицентърът — най-вероятно е на Улицата между истинската „Сара“ и огледалния й образ. „Точно тук се случи“ — бе казал Девор. А кореняците? Повечето сигурно знаят онова, което знаех и аз — че Ройс Мерил е бил убит. А нима не е възможно — нима не е твърде вероятно — силата, която е затрила него, да дойде сред тях, докато седят на пейките в църквата, или след това, когато се съберат около гроба му? И да открадне от тяхната сила — от чувството им за вина, от спомените и привичките им на жители на ТР — за да довърши започнатото?

Много се радвах, че ще бъде и Джон заедно с Ромео Бизонет и Джордж Кенеди, който, като си пийне чашка-две, е опасна скица. Радвах се, че няма да сме само тримата с Мати и Ки, когато старите жители се съберат да се сбогуват с Ройс Мерил. Вече не ме вълнуваше какво се е случило със Сара и Червените шапки, нито дори какви духове витаят в къщата ми. Само исках да оцелея след утрешния ден заедно с Мати и Ки. Ще обядваме преди бурята да се развихри. Струваше ми се, че ако преживеем бурята, животът и бъдещето ни ще се прояснят ведно с времето.

— Прав ли съм? — попитах. Не очаквах отговор — откакто се бях върнал тук, бях придобил навика сам да си говоря на глас — но в гората на изток от къщата изкрещя бухал. Само веднъж, сякаш да потвърди, че съм прав — да мине утре, и всичко ще се изясни. Викът на птицата ми припомни нещо друго — някаква твърде неопределена асоциация, която не успях да уловя. Опитах се, но не ми хрумваше друго освен заглавието на един прекрасен стар роман — „Чух бухала да вика името ми“.

Претърколих се от платформата във водата и притиснах колене към гърдите си. Стоях под водата колкото се може по-дълго, докато накрая изпитах чувството, че дробовете ми са пълни с гореща течност, и изплувах на повърхността. Постоях неподвижно във водата, докато се нормализира дишането ми, после забелязах Зелената жена и заплувах към брега.

Излязох и се заизкачвах по дървените стъпала, но изведнъж спрях и се върнах на Улицата. Спрях за миг да събера кураж, после отидох до брезата, която грациозно извиваше ствол над водата. Хванах се за дънера и надникнах в езерото. Бях сигурен, че ще видя детето, извърнало към мен подпухналото си шоколадено лице с изцъклени очи, и че устата и гърлото ми отново ще се изпълнят с блудкава езерна вода: помощ давя се, искам да изляза, о, добри Исусе, искам да изляза. Но не стана нищо такова. Не видях мъртво момче, нито пък увит в панделка бастун и не се задавих.

Обърнах се и надникнах иззад сивото чело на скалата, която стърчеше над ската. Казах си „Тук, точно тук“, но това бе насила извикан спомен. Миризмата на леш и увереността, че точно тук се е случило нещо ужасяващо, бяха изчезнали.

Като се върнах в къщата и посегнах към хладилника за нещо газирано, забелязах, че всички магнитни букви, всички плодове и зеленчуци са изчезнали от вратата. Така и не ги открих. Ако имах повече време, може би щях да ги намеря, но времето през този ден вече изтичаше.

Преоблякох се и се обадих на Мати. Говорихме за предстоящото празненство, с какво вълнение го очаква Ки, колко се притеснява Мати, че от петък тръгва на работа — опасяваше се, че местните ще я посрещнат зле и по свои женски начин още повече се страхуваше, че може да се държат студено и ще я отбягват. Говорихме и за наследството и разбрах, че не го приема насериозно.

— Ланс казваше, че баща му е човек, който ще подмами умиращо от глад куче с мръвка, а после сам ще я изяде — заяви тя. — Но тъй като се връщам на работа, нито аз, нито Ки ще умрем от глад.

— А ако наистина получиш големите пари…?

— Какво, за луда ли ме смяташ? — разсмя се тя.

— Не. Между другото, какво става с ледилните човечета на Ки? Има ли нови послания?

— Точно това е най-странното. Изчезнаха.

— Ледилните човечета ли?

— За тях не зная, но магнитните букви, които й подари, ги няма. Като попитах Ки какво ги е направила, тя се разплака и отговори, че Аламагусалум ги е взел. Изял ги посред нощ, докато всички спели.

— Алама-кой-салум?

— Аламагусалум — обясни Мати и по гласа й пролича, че е едновременно уморена и развеселена. — Друго малко наследство от дядо й. Това е изопачен вариант на думата за „торбалан“ или „демон“, използвана от микмаките — проверих в библиотеката. В края на зимата и напролет Кира непрекъснато сънуваше кошмари за демони, призраци и аламагусалуми.

— Какъв мил дядо! — възкликнах.

— А-ха, истинско съкровище. Ки много се разстрои за буквите — едва я успокоих, та да отиде на училище. Между другото, тя пита дали в петък следобед ще дойдеш на последното занятие. С нейния приятел Били Търджън ще представят историята за невръстния Мойсей.

— На всяка цена — отвърнах… но, разбира се, го пропуснах. Всички го пропуснахме.

— Имаш ли представа къде може да са се дянали тези букви, Майк?

— Не.

— Твоите още ли са там?

— Тук са, но не изписват нищо — казах и погледнах към празната врата на собствения си „ледилник“. По челото ми изби пот. Чувствах как се стича по веждите ми като олио. — Ти не… де да знам… не усети ли нищо?

— Питаш ме дали не съм чула как злият буквокрадец се промъква през прозореца ли?

— Знаеш какво имам предвид.

— Сигурно. — Мълчание. — … добре, през нощта като че ли чух нещо. Около три часа. Станах и излязох в антрето. Нямаше нищо. Но… нали напоследък е ужасно горещо?

— Да.

— … да, но не и в моята каравана миналата нощ. Беше адски студ. Кълна се, че от устата ми излизаше пара.

Вярвах й. В крайна сметка и аз бях преживял същото.

— Буквите бяха ли на хладилника?

— Не зная. Не отидох в кухнята. Само поогледах и пак си легнах. Почти на бегом. Понякога в леглото се чувстваш по-сигурно, забелязал ли си? — Тя се изсмя притеснено. — Детски работи. Завивките са магическо средство срещу торбалани. Само че отначало, като си легнах… не знам… имах чувството, че там вече има някой. Сякаш се е криел под леглото, а после… като станах да проверя антрето… се е шмугнал под завивката. При това не особено приятен някой.

„Дай ми я, с нея събирам прах“ — помислих си и потръпнах.

— Какво? — остро попита Мати. — Какво каза?

— Питах имаш ли представа кой може да е бил? Кое беше първото име, което ти хрумна?

— Девор. Той. Но в леглото нямаше никого. — Мълчание. — Иска ми се ти да беше там.

— И на мен ми се иска.

— Радвам се. Майк, имаш ли представа какво означава всичко това? Защото е доста зловещо.

— Може би да… — За секунда бях на път да й разкажа за моите букви. Но ако се разприказвам, къде ще свърша? И дали ще ми повярва? — … може би Ки ги е взела. Разхождала се е като сомнамбул и ги е захвърлила под караваната, или кой знае. Мислиш ли, че е възможно?

— Идеята Ки да се разхожда насън ми харесва още по-малко от мисълта, че наоколо се разхождат призраци с леден дъх, които крадат буквите от хладилника.

— Довечера я вземи при теб — заръчах и веднага улових ответната й мисъл, която литна към мен като стрела — „По-добре да взема теб.“

След кратка пауза Мати каза:

— Ще наминеш ли днес?

— Не мисля. — Докато разговаряхме, тя похапваше плодово кисело мляко. — Но утре ще се видим. На празненството.

— Надявам се да приключим обяда преди бурята. Щяла да бъде много силна.

— Сигурен съм, че ще приключим.

— Продължаваш ли да размишляваш? Когато заспах, те сънувах. Сънувах, че ме целуваш.

— Продължавам да размишлявам. Усилено.

Но всъщност не помня през онзи ден да съм мислил усилено за каквото и да било. Помня само как навлизах все по-навътре и по-навътре в зоната. Привечер излязох на дълга разходка въпреки жегата — стигнах чак до мястото, където Алея 42 излиза на магистралата. На връщане спрях край Тидуеловата ливада, гледах как светлината угасва в небето и слушах гръмотевиците, които тътнеха някъде към Ню Хампшър. Отново изпитах същото чувство, че действителността е много тънка, не само тук, а навсякъде — опъната е като кожа върху тяло от плът и кръв, което никога не опознаваме напълно. Гледах дърветата и виждах ръце; гледах храстите и виждах лица. Призраци, бе казала Мати. Призраци с леден дъх.

Времето също ми се струваш изтъняло. С Кира наистина бяхме на панаира във Фрайбърг — или поне на някаква негова разновидност; наистина се върнахме в хиляда и деветстотната година. А семейство Тидуел бяха в спретнатите си бели къщурки. Сякаш долавях мелодията, която изпълняваха на китарите си, ромона на гласовете им и смеха им; виждах отблясъците от фенерите им и подушвах миризмата на пържено говеждо и свински пържоли. „Кажи, мили, помниш ли ме? — се пееше в една от песните й. — Е, аз вече не съм същата като преди.“

Нещо изшумоля в храсталака. Обърнах се натам, очаквайки Сара да излезе от гората, издокарана с роклята и гуменките на Мати. В здрачината ще различавам само облеклото й, после…

Нямаше никого, естествено, но вече не исках да стоя тук и да гледам как светлината се отцежда от небето, а от земята се надига мъгла. Обърнах се и тръгнах към къщи.

Като се прибрах, вместо да вляза в къщата, се запътих към студиото на Джо, където не бях стъпвал от нощта, когато бях домъкнал пишещата си машина насън. Безспирни мълнии осветяваха пътя ми.

В студиото беше горещо, но въздухът не беше застоял. Усетих лека миризма на пипер, която беше дори приятна, и се запитах дали не е от билките на Джо. Тук имаше климатична инсталация. Включих я и известно време останах пред хладната струя. Сигурно не е много здравословно, но беше прекрасно.

Иначе не виждах нищо прекрасно. Огледах се и изпитах чувство, което бе прекалено потискащо, за да бъде наречено тъга — по-скоро беше отчаяние. Може би причината бе контрастът между „Сара Лафс“, където бе останало толкова малко от Джо, и студиото, в което витаеха толкова много спомени. Представях си брака ни като някаква кукленска къща — а нима всеки брак не е до голяма степен кукленска къща? — където са останали само половината вещи, придържани от малки магнити или скрити кабели. Нещо се бе появило и я бе повдигнало от единия край — което е най-лесното нещо на света, и сигурно трябваше да се благодаря, че на това нещо не му бе хрумнало да замахне с крак и прекатури цялата къщурка. Нали разбирате, просто я е повдигнало откъм единия ъгъл. Моите неща бяха останали, но всички вещи на Джо се бяха изтърколили… навън и бяха попаднали тук.

— Джо? — извисих въпросително глас и седнах на стола. Никакъв отговор. Никой не чукаше по стените. От горите не се обаждаха ни бухали, ни свраки. Поставих ръка на бюрото й където беше пишещата машина, и прекарах длан по повърхността му, обирайки праха.

— Липсваш ми, съкровище — прошепнах и заплаках. Когато сълзите пресъхнаха — за кой ли път — изтрих лице с крайчеца на фланелката си като малко дете, и се огледах. На писалището й имаше снимка на Сара Тидуел, а на стената висеше някаква друга фотография, която не помня — беше стара, оцветена в кафяво и бяха заснети предимно дървета. В центъра се издигаше брезов кръст с височина колкото човешки бой сред малка полянка на склона над езерото. Почти сигурно е, че тази полянка вече е изчезнала, отдавна погълната от дърветата.

Погледнах бурканите й с билки и гъби, чекмеджетата, преждите. Зеленото килимче на пода. Гърненцето с моливи на бюрото — моливи, които е докосвала и използвала. Взех молив и лист хартия, но ръката ми не започна да пише сама. В тази стая усещах някакъв живот, изпитвах чувството, че ме гледат… ала не и че ми помагат.

— Вече зная това-онова, но не достатъчно — казах. — От онова, което ми е неизвестно, може би най-важното е кой написа „помогни й“ на хладилника? Ти ли, Джо?

Никакъв отговор.

Поседях още малко — сигурно се надявах напук на всичко — после се изправих, изключих климатика и осветлението и се върнах в къщата, докато около мен беззвучно избухваха светкавици. Постоях още малко на верандата, взирайки се в мрака. По едно време забелязах, че съм извадил синята панделка от джоба си и неспокойно я навивам и развивам от пръстите си. Дали наистина е от хиляда и деветстотната година? Идеята беше напълно налудничава и същевременно напълно логична. Нощта бе надвиснала над света гореща и притаена. Представях си старците в ТР — може би дори в Мотън и Харлоу — които вадят траурните си дрехи за утре. В караваната на Уасп Хил Ки седи на пода и гледа на видеото „Книга за джунглата“. Мати седи на дивана със подвити крака, чете последния роман на Мери Хигинс Кларк и си тананика. И двете са с пижами с шорти — Ки е с розова, а Мати — с бяла.

След малко изгубих усещането за тях — отслабна като радиосигнал късно нощем. Прибрах се в северната спалня, съблякох се и се проснах върху завивката на неоправеното си легло. Заспал съм почти веднага.

Събудих се посред нощ, усещайки нечий горещ пръст да се движи нагоре-надолу по гръбнака ми. Обърнах се и когато блесна поредната мълния, забелязах, че в леглото до мен има някаква жена. Беше Сара Тидуел. Ухилена до уши. Очите й нямаха зеници.

— О, сладурче, почти се завърнах — пошепна в тъмнината.

Стори ми се, че отново посяга към мен, но когато светкавица разкъса мрака, другата половина от леглото беше празна.