Торба с кости

Глава 11

Събудих се посред нощ с усещането, че не съм сам в спалнята. Седнах в леглото, потърках очи и видях тъмен силует между мен и прозореца.

— Кой си ти? — попитах, като си мислех, че привидението ще отговори не с думи, а с почукване по стената. „Едно почукване означава «да», две последователни «не» — какво си намислил, Худини?“ Ала призракът дори не помръдна. Напипах бутона на нощната лампа и я включих. Устните ми бяха разтегнати в грозна гримаса, мускулите ми бяха толкова напрегнати, че ако куршуми улучеха гърдите и корема ми, сигурно щяха да отскочат.

— Мамка му! — промърморих. — Какъв съм тъпак!

Призрачният силует всъщност беше велуреното ми сако, което бях поставил на закачалка, а нея бях провесил на корниза, докато разопаковах багажа. Разбира се, после бях забравил да го прибера. Напразно се опитвах да се засмея. В три през нощта преживяването не изглеждаше много забавно.

Изгасих лампата и отново си легнах. Очаквах да зазвъни хлопката на Бънтър или детето отново да заридае. Докато се вслушвах в тишината, неусетно съм се унесъл в сън.

След около седем часа, тъкмо когато възнамерявах да отида в студиото на Джо и да потърся бухалите в складовото помещение, в което вчера не влязох, на алеята се появи форд последен модел и шофьорът го паркира срещу моя шевролет. Бях стигнал до късата пътека между къщата и студиото, но се върнах. Вече беше нетърпимо горещо, ето защо носех само отрязани до колената джинси и пластмасови чехли.

Джоана твърдеше, че кливландският стил в облеклото се разделя на кливландски официален и кливландски ежедневен. Облеклото на неканения гост спадаше към ежедневното; носеше хавайска риза с щамповани ананаси и маймунки, бежов панталон, произведен в някоя бананова република, и бели мокасини. При този стил чорапи се обуват по желание, но белите обувки са задължителни, както и поне едно безвкусно златно украшение. По отношение на последното непознатият напълно бе в крак с модата — часовникът му беше марка „Ролекс“, на шията си носеше масивна златна верижка. Ризата му се беше измъкнала от панталона, отзад сакото му подозрително се издуваше от пейджър или пистолет. Съдейки по големината, май беше пистолет. Повторно огледах колата и върху таблото зърнах синя полицейска лампа. „За да се доближа до теб незабелязано, бабке“ — както може би е казал вълкът от приказката.

— Вие ли сте Майкъл Нунан? — попита. Беше красавец от типа, допадащ на определени жени, които се свиват от страх, когато някой повиши тон и които никога не викат полиция, ако избухне семеен скандал, защото дълбоко в себе си вярват, че са заслужили неприятностите. За тях всяка „неприятност“ завършва с насинено око, изместена лакътна кост или с изгаряния от цигара по гърдите. Тези жени обикновено наричат съпрузите и любовниците си „татенце“, например „Искаш ли една бира, татенце?“ или „Как мина денят ти, татенце?“.

— Да, аз съм Майкъл Нунан. Какво обичате?

„Татенцето“ се обърна, наведе се и взе нещо от предната дясна седалка, върху която видях куп книжа. Полицейското радио под таблото изпращя за миг и замлъкна. Непознатият се извърна и ми подаде голям кремав плик:

— За вас е.

Дори не помръднах, а той се приближи и се опита насила да го пъхне в ръката ми. Ала аз вдигнах ръце, сякаш се предавах.

Натрапникът заядливо ме изгледа — очевидно беше ирландец като братята Арлин, но за разлика от тях не изглеждаше нито добродушен, нито откровен. Изглеждаше като закоравял циник, който непрекъснато си има работа с измета на обществото. Над веждата имаше белег от отдавнашна рана, а червендалестото му лице говореше за добро здраве, или за склонност към силни алкохолни напитки. Като го гледах, си помислих, че без да му мигне окото ще те бутне в канавката и ще седне върху теб, за да не ти позволи да излезеш. „Не съм сторил нищо лошо, татенце, пусни ме, не бъди лош!“

— Не ми правете въртели. И двамата с вас знаем, че ще вземете призовката, тъй че не ми правете въртели.

— Покажете ми някакъв документ за самоличност.

Той театрално въздъхна, забели очи, извади от джоба на ризата си кожен портфейл и го отвори. Видях полицейска значка и лична карта. Новият ми приятел се казваше Джордж Футман и беше заместник-шериф в Касъл Каунти. Лицето му на снимката изглеждаше безжизнено като на мъртвец.

— Доволен ли сте? — попита иронично и отново ми подаде плика. Докато четях документа, полицаят ме наблюдаваше с кисела усмивка. В призовката пишеше, че на 10 юли 1998 година (тоест в петък) в десет сутринта трябва да се явя в кантората на адвокат Елмър Дърджин, намираща се в Касъл Рок. Гореспоменатият Елмър Дърджин бил определен за попечител ad litem на малолетната Кира Елизабет Девор. Щял да присъства и стенограф. Уверяваха ме, че съм призован само като свидетел, не като ищец или ответник.

Футман заяви:

— Длъжен съм да ви напомня, че носите наказателна отговорност, ако не…

— Спестете си заплахите. Ще бъда там. — Замахах, сякаш пропъждах нахална муха. Бях разтревожен, чувствах се някак… омърсен. Никога досега не ми бяха връчвали призовка за явяване в съда.

Полицаят се върна при колата си, понечи да седне зад волана, но за момент спря, като се облягаше на отворената врата. Ролексът на косматата му китка проблясваше под лъчите на слънцето.

— Позволете да ви дам един съвет — промърмори и до болка познатата фраза дооформи мнението ми за него. — Не се изпречвайте на пътя на господин Девор.

— Иначе той ще ме смачка като хлебарка — добавих.

— А? — недоумяващо ме изгледа полицаят.

— Репликата гласи: „Позволете да ви дам един съвет — не се изпречвайте на пътя на господин Девор, иначе ще ви смачка като хлебарка.“

Изглеждаше едновременно озадачен и разгневен, което ми подсказа, че е щял да каже точно това. Очевидно с него бяхме гледали едни и същи филми, включително онези, в които Робърт Де Ниро играе ролята на психопат. След миг лицето му се проясни:

— Сега се сетих, че сте писател.

— Така твърдят хората.

— Оправдано е да дрънкате врели-некипели щом сте писател.

— Живеем в свободна страна, нали?

— Сега пък ще хитреем, а?

— Откога работите за Макс Девор, приятелю? Питам се дали на шерифа са известни извънслужебните ви ангажименти.

— Разбира се, че шефът знае и не ми създава неприятности. Доколкото разбирам, те очакват неприятности, господин Писател.

Реших, че трябва да прекратя диалога, преди да започнем да си разменяме обиди.

— Моля, напуснете, господин заместник-шериф.

Той продължи да се взира в мен, опитвайки да измисли фраза, с която да ме срази. Ала усилията му бяха напразни, той бе победеният в словесния двубой. Накрая кисело промърмори:

— Дано се видим в петък.

— Да приема ли, че ме каните на обяд? Няма да се изръсите Бог знае колко, защото не съм чревоугодник.

Червендалестото му лице доби тъмноморав цвят и в този момент си представих как ще изглежда на шейсет, ако не се откаже от огнената вода. Качи се във форда и така рязко подкара на заден ход, че гумите изскърцаха. Изпратих го с поглед, докато се скри от очите ми, сетне се прибрах вкъщи. Хрумна ми, че за допълнителната си работа помощник-шерифът сигурно взима добри пари, та да може да си купи златен ролекс. А може би е получил часовника като подкуп.

„Успокой се, Майкъл — прошепна Джо. — Онзи, дето размахваше пред теб червеното наметало, си отиде, никой не те дразни, затова се…“

Престорих се, че не чувам гласа й. Не желаех да се успокоявам. Не исках да се примиря с грубото вмешателство в живота ми.

Приближих се до малкото бюро в антрето, в което с Джо пазехме документи, изискващи бързо придвижване (и върху което стояха нашите календари) и прикрепих плика с призовката в ъгъла на таблото за съобщения. Вдигнах ръка, втренчих се за миг във венчалната халка, свих пръсти в юмрук и толкова силно ударих стената до библиотечката, че всички книги подскочиха. Спомних си как Мати Девор е принудена да пазарува преоценени дрехи от „Кеймарт“, докато свекърът й без да му мигне окото купува „Уорингтън“ за четири милиона долара. Спомних си изявлението на Бил Дийн, че момиченцето със сигурност ще израсне в Калифорния.

Разхождах се из къщата като разярен звяр, а когато влязох в кухнята, случайно погледнах хладилника. Забелязах, че думата в окръжността, образувана от магнитните фигурки, се е променила в непонятна фраза:

— Помони и — произнесох на глас и в този миг разгадах посланието. Някои букви от магнитната азбука липсваха (например Г и И). Ако искам вратата на хладилника да ми служи като дъската при спиритичен сеанс, на която се изписват посланията на духовете, трябва да купя още букви.

Разместих фигурките и буквите и продължих да крача напред-назад. Бях решил да не се замесвам в историята с Девор и снаха му, ала против волята си бях застанал между тях. Някакъв заместник-шериф, издокаран според модата в Кливланд, беше цъфнал на алеята пред къщата, за да усложни и без това изпълнения ми с проблеми живот… дори беше успял да ме поизплаши. Но поне се страхувах от нещо, което виждах и разбирах. Внезапно реших, че не искам да прекарам лятото, като се тревожа от привидения, от плача на невидимото дете, или от загадъчното пътуване на съпругата ми преди повече от четири години… ако изобщо е било загадъчно. Не можех да пиша книги, но това не означаваше, че трябва да бъркам с пръст в старите рани.

Помогни й

Реших, че си струва да опитам.

— Литературна агенция „Харолд Облоуски“ — каза приятен женски глас.

— Ела с мен на самотния остров, Нола — прошепнах в слушалката. — Не мога без теб. Ще се любим в полунощ, когато луната посребри брега.

— Здравейте, господин Нунан — отвърна тя. Не притежаваше чувство за хумор и бе непоправима реалистка. Поради тези свои качества беше идеалната служителка в агенцията на Облоуски. — Да ви свържа ли с Харолд?

— Там ли е?

— Разбира се. Почакайте само секунда.

Едно от предимствата, с които се ползва авторът на бестселъри (дори и онзи, чиито книги попадат само в класациите, съдържащи петнайсет заглавия), е, че агентът винаги е на тяхно разположение, дори когато е на почивка. Освен това не им се налага да чакат, докато той приключи други разговори.

— Майк! — възкликна Харолд. — Как ти се отразява почивката? Знаеш ли, през двата почивни дни мисълта за теб не ми излизаше от главата.

„Майчице, какъв лъжец!“ — помислих си, ала учтиво отвърнах:

— Общо взето, се чувствам добре, но възникна незначителен проблем и трябва да се консултирам с адвокат. Мислех да помоля Уорд Ханкинс да ми препоръча някого; после реших, че ми е необходим по-опитен юридически съветник — някой, който си пада по човешко месо.

Харолд толкова се разтревожи, че дори не му хрумна да приложи номера с продължителното мълчание.

— Какво се е случило, Майк? Неприятности ли имаш?

„Почукай веднъж, ако отговорът е «да» и два пъти, ако е «не»“ — помислих си и изведнъж ми хрумна да направя точно това. Спомних си как като прочетох мемоарите на Кристи Браун, се запитах какво ли е да напишеш цяла книга, като държиш писалката между пръстите на левия си крак. А сега се питах какво ли е да живееш в отвъдното и единственият ти начин за комуникация с живите да е почукването по стената на избата… дори да можеш да го правиш, само определени хора чуват и разбират посланията ти и то само в определени моменти.

„Джо, ти ли беше? И защо ми отговори уклончиво?“

— Майк, чуваш ли ме?

— Да. Нямам неприятности, престани да се вайкаш. Истината е, че възникна проблем. Доколкото си спомням, твоят юридически съветник работи във фирмата „Голдейкър“.

— Точно така. Веднага ще му телефо…

— Но той е специалист в друга област — разсъждавах на глас и като замълчах, Харолд ме остави да размишлявам. Понякога… всъщност през повечето време е истински сладур. — Все пак не е зле да му се обадиш. Кажи му, че ми трябва адвокат, който е специалист по попечителство над деца. Помоли го да ме свърже с най-способния му колега, който веднага да се заеме със случая и още в петък да ме представлява в съда, ако се наложи.

— Делото за бащинство ли е? — попита Харолд. В гласа му долових смесица от уважение и боязън.

— Не, за попечителство. — Искаше ми се да добавя, че ще научи цялата история от още неизвестния ми адвокат, после реших, че не е заслужил подобно отношение; каквото и да му кажеше адвокатът, Харолд непрекъснато щеше да ме тормози да му разкажа моята версия за случилото се. Описах как съм прекарал утрото на Четвърти юли, но не споменах за призрачния глас, за плачещото дете или за почукванията в мрака. Харолд ме прекъсна само веднъж, когато разбра кой е злодеят в драмата.

— Търсиш си белята — заяви. — Известно ти е, нали?

— Нямам нищо против малко разнообразие — отговорих. — Освен това възнамерявам да създам неприятност и на онези, които се заяждат с мен.

— Ще ти липсват тишината и спокойствието, необходими на всеки творец, за да даде най-доброто от себе си — плачливо обяви той. Усмихнах се и се запитах как ли ще реагира, ако му съобщя, че откакто погребах Джо, не съм написал нито ред и че нарушаването на монотонния ми живот може би ще допринесе да преодолея творческата криза. Ала не му го казах. „Не позволявай на никого да разбере, че си в задънена улица“ — това е мотото на фамилия Нунан. Редно е на вратата на семейната крипта да издялат надпис: „НЕ СЕ БЕЗПОКОЙТЕ, ДОБРЕ СЪМ“.

Спомних си думите на вратата на хладилника и продължих да говоря:

— Младата жена се нуждае от приятелска подкрепа и ако беше жива Джо, щеше да ме насърчи. Не й харесваше силните да тъпчат по-слабите.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм.

— Добре. Ще се постарая да те свържа с най-подходящия адвокат. Слушай… искаш ли в петък да те придружа в съда?

— Не! — възкликнах прекалено рязко и Харолд замълча не за да приложи обичайния си трик, а защото го бях засегнал. Побързах да замажа положението: — Според човека, който поддържа къщата ми, делото за присъждане на попечителство ще се гледа скоро. Тогава повече ще си ми необходим. Много добре знаеш колко държа на твоята морална подкрепа.

— В случая подкрепата е неморална — отвърна той, но очевидно бе възвърнал доброто си настроение.

Казахме си „дочуване“, прекъснах връзката и се доближих до хладилника. Магнитните букви и фигурки още бяха разпръснати. Изпитах облекчение — може би и призраците понякога си почиват.

Взех телефонната слушалка, излязох на терасата и се настаних на стола, на който бях седял вечерта на Четвърти юли, когато се обади Девор. Дори след посещението на „татенцето“ още не можех да повярвам, че разговорът наистина се е състоял: Девор ме беше нарекъл лъжец, а пък аз му бях препоръчал да си завре отзад моя телефонен номер. Прекрасно начало на добросъседските отношения, няма що!

Придърпах стола към парапета на терасата, която надвисваше над стръмния склон между задната част на къщата и езерото. Търсех с поглед зелената жена, която бях видял, докато плувах. Казвах си, че съм пълен глупак, че виждам различни форми в зависимост от ъгъла на наблюдение. Ала сега се убедих, че всяко правило има изключение. Досмеша ме и същевременно ме жегна безпокойство, като забелязах, че брезата, издигаща се досами Улицата, и откъм сушата прилича на жена. Донякъде приликата се дължеше на растящата отзад ела и изсъхналия й клон, който посочваше на север като костелива ръка, но имаше още нещо. От мястото, на което се намирах, виждах как вейките и листата образуват женски силует, а когато подухна вятър, сребристите клонки и зелената шума се полюшнаха като дълга пола.

Бях отказал добронамереното предложение на Харолд още преди той да се доизкаже, а сега, докато наблюдавах брезата — жена, в която също имаше нещо призрачно, разбрах причината: Харолд беше гръмогласен и нямаше усет към нюансите. Присъствието му в „Сара“ щеше да изплаши привидението, което витаеше в къщата, а аз не исках това да се случи. Разбира се, изпитвах страх — докато стоях в мрака на стълбището към избата и слушах почукванията на стената, бях изплашен до смърт — но от години не се бях чувствал толкова пълен с живот. Любопитството ми беше възбудено, защото бях станал свидетел на необясними явления.

Стреснах се, когато телефонът в скута ми иззвъня. Грабнах слушалката, като очаквах, че ще чуя гласа на Макс Девор или на неговия лакей — безвкусно издокарания полицай с вкус към безвкусните златни дрънкулки. Ала се бях излъгал — обаждаше се адвокат на име Джон Стороу. Ако се съди по гласа му, той беше младок, който току-що се е дипломирал. От друга страна, работеше в адвокатската фирма „Авъри, Маклейн и Бърстийн“, намираща се на Парк Авеню, а този адрес е достатъчна препоръка за един адвокат, пък бил той и младеж с жълто около устата. Хенри Голдейкър твърдеше, че е много способен, освен това бе специалист в областта, която ме интересуваше.

— Разкажете ми какво се е случило — предложи той, след като се представихме един на друг.

Постарах се да не пропусна нищо и докато говорех, настроението ми се повиши. Забелязали ли сте колко успокояващо действа изповедта пред юридическото лице, след като сте се споразумели за хонорара му: преминали сте невидимата бариера и сега не разговаряте с някой адвокат, а с вашия адвокат. Вашият адвокат е любезен, вашият адвокат е съпричастен към проблемите ви, той прилежно си води записки и окуражаващо кима. Вашият адвокат ви задава лесни въпроси, на които можете да отговорите. А ако се затрудните, той ще ви помогне. Вашият адвокат е винаги на ваша страна. Вашите врагове са и негови врагове. Никога не ви мисли за боклук, а за олицетворение на чистотата.

Щом свърших, Джон Стороу възкликна:

— Божичко! Цяло чудо е, че вестникарските репортери още не са надушили сензацията.

— И през ум не ми е минавало, че ще се заинтересуват — отвърнах, но знаех, че младокът има право. Сагата на семейство Девор може би няма да заинтересува читателите на „Ню Йорк Таймс“, на „Бостън Глоуб“ и дори на „Дери Нюз“, но ще достави удоволствие на всички почитатели на таблоидите „Нашънъл Енкуайърър“ или „Инсайд Вю“: вместо да отвлече младата жена, Кинг Конг похищава дъщеричката й и я завлича на последния етаж на Емпайър Стейт Билдинг. Жените ще тръпнат в очакване какво ще се случи на невинното дете. Естествено материалът няма да бъде публикуван на първа страница, където поместват само кървави снимки, но и на девета страница ще привлече вниманието на читателите с написаното с големи букви заглавие над поставени една до друга фотографии на хотел „Уорингтън“ и на старата каравана на Мати: „КРАЛЯТ НА КОМПЮТРИТЕ ЖИВЕЕ В РАЗКОШ, ДОКАТО СЕ ОПИТВА ДА ОТНЕМЕ ЕДИНСТВЕНОТО ДЕТЕ НА ЕДНА МЛАДА КРАСАВИЦА“. Хм, май е прекалено дълго за заглавие. Отдавна не пишех романи, но още чувствах необходимост от редакторска намеса. Печално, нали?

— Може би в определен момент ще се погрижим вестникарите да научат историята — замислено каза Староу. Имах чувството, че този човек ще ми допадне. Тонът му стана по-делови: — Кого ще представлявам, господин Нунан? Вас или младата дама? Мисля, че тя повече се нуждае от адвокат.

— Младата дама дори не подозира, че съм потърсил помощта ви. Може би ще реши, че си позволявам прекалено много, твърде е възможно да ме скастри.

— Защо?

— Защото е янки и то от Мейн, тукашните янки са най-чепатите. В определени моменти в сравнение с тях дори ирландците изглеждат кротки като агънца.

— Да речем, че имате право, ала именно тя е на топа на устата. Предлагам да й телефонирате и да й обясните как стоят нещата.

Обещах непременно да й се обадя. Бях решил да го направя още след посещението на помощник шерифа.

— А кой ще защитава Майкъл Нунан в петък сутринта?

Стороу дрезгаво се засмя, сетне отвърна:

— Ще го възложа на някой местен адвокат. Ще ви придружи до кантората на Дърджин, ще седне до вас и ще слуша. Възможно е вече да съм пристигнал в града — зависи от споразумението ми с госпожа Девор — но няма да присъствам, когато давате свидетелски показания. Ще ме видите едва когато делото се гледа в съда.

— Добре. Но не забравяйте да ми съобщите името на новия ми адвокат. На другия ми нов адвокат.

— Непременно. Междувременно разговаряйте с младата дама и я убедете да се възползва от услугите ми.

— Ще се постарая.

— Постарайте се и срещата ви с нея да бъде на обществено място. Не бива да даваме поводи на мръсниците да прилагат мръсните си номера. Нали помежду ви няма нищо интимно? Извинете, че ви питам, но няма как да избегна този въпрос.

— Не — отвърнах. — Отдавна не съм бил интимен с жена.

— Искрено ви съчувствам, господин Нунан, но при дадените обстоятелства…

— Слушай — прекъснах го, — хайде да си говорим на „ти“. Казвай ми Майк.

— С удоволствие. Името ми е Джон… Докъде бях стигнал? А, да — бъди сигурен, че ще ви обявят за любовници.

— Естествено. Местните хора знаят, че съм достатъчно богат да наема прочут адвокат, ала ще се питат откъде Мати е взела парите за хонорара ти. Тя е красива млада вдовица, аз вдовец на средна възраст — нормално е да си помислят, че спя с нея.

— Харесва ми, че си реалист.

— Може да не съм реалист, но не съм и наивен.

— Дано, защото ни очакват неприятности. Изправяме се срещу много могъщ човек. — Тонът му не подсказваше, че е изплашен. Говореше като човек, който с нетърпение очаква опасно, но вълнуващо преживяване. И аз бях изпитал същото вълнение, като забелязах, че магнитните фигурки отново са на вратата на хладилника и са се подредили в окръжност.

— Известно ми е — промълвих.

— В съда богатството му няма да наклони везните в негова полза. Ти също си състоятелен, а съдията ще знае, че делото е като буре с барут. Може би ще извлечем полза от положението.

— Какво е най-голямото ни предимство? — попитах. Спомних си розовото личице на Кира и че малката изобщо не се страхуваше, че майка й ще я удари. Въобразявах си как Джон ще отвърне, че обвиненията срещу Мати са неоснователни, ала отговорът ме изненада:

— Най-силният ни коз е възрастта на Девор. Сигурно е по-стар от Господ.

— Научих, че бил на осемдесет и пет, което означава, че Всевишният е по-възрастен.

— И все пак не е подходящ за ролята на баща — ухили се Джон. — Само си помисли, Майкъл, когато малката завърши гимназия, дядото ще чукне стотака. Освен това смятам, че старецът се е поувлякъл. Знаеш ли какво е настойник ad litem?

— Не.

— Адвокат, назначен от съда, за да защитава интересите на малолетния. Хонорарът му се плаща от съда и е мизерен. Повечето хора, които приемат да бъдат настойници ad litem, са алтруисти… но има и изключения. Във всеки случай настойникът предопределя изхода на делото. Съдията не е длъжен да се вслушва в съветите му, но почти винаги го прави. Ще изпадне в неловко положение, ако пренебрегне човека, когото лично е назначил за настойник, а най-омразното за един съдия е да изпадне в неловко положение.

— Мислиш ли, че Девор ще наеме адвокат?

Джон се засмя:

— Обзалагам се, че ще доведе в съдебната зала най-малко дузина мои колеги.

— Сериозно ли говориш?

— Човекът е осемдесет и пет годишен. Прекалено е стар да шофира ферари или да предприема рисковани скокове с бънджи, едва ли се интересува от леки жени, освен ако не е надарен с необикновена полова мощ. За какво му остава да харчи парите си?

— За адвокати — кисело промърморих.

— Именно.

— А какво ще получи Мати Девор?

— Благодарение на теб ще има добър адвокат. Както става в романите на Гришам, нали. Междувременно ще се позанимая с онзи Дърджин. Може би Девор не е очаквал сериозни неприятности и е предложил солиден подкуп на настойника на малката. Възможно е Дърджин да се е поддал на изкушението. Бог знае на какво ще се натъкнем.

Ала аз още размишлявах върху първото му изречение.

— Благодарение на мен Мати ще има добър адвокат — повторих. А ако не се бях намесил? Какво щеше да получи тя?

— Топки… — извини ме за цинизма.

— Невероятно е! — възкликнах.

— Не, така действа американското правосъдие. Нали си виждал скулптурата на жената с везните, която е изправена до входа на повечето съдилища?

— Да.

— Представи си, че освен с превръзка на очите тя е окована с белезници, устните й са запечатани с лепенка, непрекъснато е изнасилвана и охулвана. Какво ще кажеш, харесва ли ти? На мен изобщо не ми се нрави, но най-образно представя на чия страна е законът при делата за попечителство, когато ищецът е богат, а ответникът беден. Прокламираното напоследък равноправие между мъжа и жената само утежни положението на майките в затруднено материално положение, защото попечителството не им се присъжда автоматично като едно време.

— Мати Девор е обречена да загуби детето, ако не я представяш, така ли?

— Да — отвърна Джон, без да увърта. — Държа да я убедиш.

— Дано да успея.

— Дано… И още нещо.

— Какво?

— Излъгал си Девор, когато сте разговаряли по телефона.

— Дрън-дрън!

— Неприятно ми е да противореча на любимия автор на сестра ми, но сам знаеш какво си направил: разказал си на Девор, че майката и детето са били заедно, че момиченцето е брало полски цветя край шосето. Каква мила картинка, чак да се просълзиш. Само дето си пропуснал да споменеш, че наблизо е тичкало сърненцето Бамби.

Неспокойно се въртях на стола. Осъзнах, че в края на краищата съм постъпил глупаво. Опитах се да протестирам:

— Не бързай да ме обвиняваш. Не съм казал, че съм видял как двете са слезли от джипа да берат цветя. Няколко пъти повторих, че предполагам какво се е случило.

— Ако Девор е записал разговора, ще имаш възможност да провериш колко пъти си изрекъл тази дума.

Замълчах за секунда, защото си спомних, че характерното тихо бръмчене по линията ми се бе сторило по-силно в нощта на Четвърти юли.

— Възможно е разговорът да е бил записан — промълвих неохотно.

— Сигурен съм, приятелю. А сега помисли — ако адвокатите на Девор представят записа в съда, как ще се изтълкуват думите ти?

— Говорих с увъртания… може би като човек, който крие нещо.

— Или който съчинява история. А теб те бива да измисляш истории, нали така си изкарваш хляба. Сигурен съм, че по време на предварителния разпит адвокатът на Девор ще изтъкне този факт. Ако пък призове за свидетел някого от зяпачите, който е видял пристигането на Мати… за какъв ще те помислят?

— За лъжец — промърморих и добавих: — Мамка му!

— Не бой се, Майк. Горе главата.

— Какво да предприема?

— Трябва да осуетиш плановете им, преди да ги осъществят. Ще разкажеш на Дърджин какво се е случило в действителност. Наблегни на факта как малката е мислела, че е в безопасност. Непременно спомени за „пешеходската пътека“. Много ми хареса тази фраза.

— Но ако наистина разполагат със запис и настоят да бъде прослушан, ще излезе, че първия път съм излъгал.

— Не се безпокой. Не си бил призован за свидетел, когато си разговарял с Девор. Седял си на терасата и си наблюдавал фойерверките, а обаждането на стария пръч е смутило спокойствието ти. Отгоре на всичко е започнал да те заплашва. Не си му давал номера на телефона ти, нали?

— Не съм.

— И номерът не е записан в указателя.

— Така е.

— Човекът се е представил за Макс Девор, но не е имало начин да се убедиш, че наистина се обажда той. Вярно ли е?

— Да.

— Може да е бил шахът на Иран.

— Няма начин, той е покойник.

— Значи вариантът с шаха отпада. Да речем, че се е обаждал любопитен съсед или някой, който си пада по лошите шеги.

— Твърде е възможно.

— Увъртал си, защото не си бил сигурен с кого разговаряш, ала щом официално са те призовали като свидетел, се заклеваш да говориш само истината…

— Точно така. — Чувството за сигурност, внушено ми от „моя адвокат“, за малко ме беше напуснало, ала сега отново го изпитах.

— В повечето случаи откровеността е най-доброто оръжие, Майк — тържествено обяви Джон, сетне добави: — Е, има и изключения, но сега трябва да се придържаме към гореспоменатото правило. Ясно ли е?

— Напълно.

— В такъв случай утре до единайсет ще очаквам да ми телефонирате ти или Мати Девор. За предпочитане е тя да ми позвъни.

— Ще направя всичко възможно да я убедя.

— Ако започне да се дърпа, знаеш какво да сториш, нали?

— Да. Благодаря, Джон.

— Какъвто и да е отговорът й, утре пак ще се чуем. — Той затвори.

Няколко минути седях неподвижно. После понечих да набера номера на Мати, но се отказах. Още не бях подготвен да разговарям с нея. Реших първо да се поразходя. „Ако започне да се дърпа, знаеш какво трябва да сториш, нали?“

Разбира се. Ще й напомня, че жена в нейното положение няма право да си вири носа. Не може да си позволи да бъде горделива янки и да откаже помощта, която й предлага Майкъл Нунан, автор на романите „Раздвояване“, „Човекът с червената риза“ и на книгата „Обещанието на Хелън“, чието публикуване се очаква наскоро. Ще й напомня, че ще бъде изправена пред избора да запази достойнството си или дъщеря си.

Хей, Мати, какво ще избереш?

Стигнах почти до края на Алея 42. Пътьом се отбих на ливадата на Тидуел, откъдето се разкриваше приказна гледка към езерото и планините, издигащи се в далечината. Небето бе забулено от лека мараня, водната повърхност беше като огледало и изглеждаше ту сива, ту синя в зависимост на коя страна наклоня глава. Отново ме обзе чувството за някаква тайнственост, което винаги свързвах с имението „Мандерлей“, така майсторски описано от Дафни дьо Мюрие.

В началото на века тук са се заселили петдесетина чернокожи — живели са известно време в ТР-90, както твърди Мари Хингърман (и както пише в „История на окръг Касъл и на Касъл Рок“ — дебело томче, публикувано през 1977 година по случай двестата годишнина на Касъл Каунти). Заселниците не били обикновени чернокожи (между другото повечето имали кръвна връзка помежду си), а талантливи музиканти, членове на музикален състав, който отначало се наричал Момчетата с червени шапки, а по-късно бил преименуван на Сара Тидуел и Момчетата с червените шапки. Купили ливадата и част от бреговата ивица от един кореняк на име Дъглас Дей. Преговорите със собственика се водели от Сън Тидуел, който бил и солист-китарист в групата.

Жителите на градчето се обявили против заселването на чернокожите, дори свикали протестно събрание „за прогонване на чернилките“, после, както най-често се случва, нещата се уталожили. На Хълма на Дей (така се наричала Ливадата на Тидуел през 1900 година, когато Сън Тидуел купил земята) не изникнали схлупени къщурки и сковани на две на три барачки, както очаквали местните хора. Чернокожите построили спретнати бели къщички, разположени около по-голяма сграда, където са щели да се провеждат събрания, репетиции на групата и дори концерти. Сара и Момчетата с червените шапки (понякога в групата участвала и друга жена — съставът се променял след всеки концерт) обикаляли из Западен Мейн близо две години. В градчетата Фармингтън, Брайтън, Гейтс Фолс, Касъл Рок, Мотън или Фрайбърг старите плакати на групата още се предлагат на разпродажбите на стари вещи и книги. Чернокожите изпълнители били любимци на публиката и не е изненадващо, че хората в градчето се примирили с присъствието им. Излиза, че Робърт Фрост, този язвителен и черноглед поет е бил прав: ние от североизточните щати вярваме, че високите огради подпомагат добросъседските отношения. Надаваме протестен вой, сетне се примиряваме, макар че още гледаме с подозрение на чужденците. „Плащат навреме сметките си“ — казваме. „Стоят настрана от нас“ — казваме, сякаш да страниш от ближните си е добродетел. А най-голямата добродетел в очите на янките е да не приемаш подаяния.

С течение на времето местните хора започнали да наричат Сара Тидуел Сара Лафс20 заради характерния й гърлен смях.

Оказало се, че по една или друга причина градчето не е допаднало на чернокожите, защото в края на лятото на 1901 година напуснали ТР-90 и заминали в неизвестна посока. Бившият собственик на земята Дъглас Дей дълги години си изкарвал прехраната, като давал под наем на летовници спретнатите къщички, построени от чернокожите, докато през лятото на 1933 постройките били унищожени от пожара, който изпепелил горите около езерото. Повече никой не видял чернокожите, ала музиката им и песните на Сара не били забравени.

Станах от скалата, разкърших се и тръгнах обратно по алеята, като си тананиках една от тези песни.