Торба с кости

Глава 9

На другата сутрин напълних пластмасова бутилка със сок от грейпфрут и в девет часа тръгнах на юг по Улицата. Денят беше ясен и слънцето вече напичаше. Наоколо цареше тишина, каквато според мен настъпва само в неделните дни: религиозните почитат празника, а останалите са махмурлии от предишната вечер. В езерото имаше една-две рибарски лодки, но нито един скутер не пореше с рев водната повърхност, не се чуваха виковете на къпещи се деца. Минах покрай пет-шест вили, които със сигурност бяха обитаеми през този сезон, ала единствените признаци за присъствието на собствениците им бяха банските костюми, проснати на перилата на терасата на семейство Пасъндейл, и яркозелената гумена лодка на малкия док пред къщата на Римърови.

Но дали сивата каменна къщурка още принадлежи на семейство Пасъндейл? Дали семейство Бачелдър още обитават странната кръгла къща с панорамен прозорец, от който се разкрива прекрасна гледка към залива? Бог знае какво се е случило през четирите години, когато престанах да посещавам „Сара“.

Крачех по пътеката и се стараех да не мисля за нищо — прилагах този трик по времето, когато вдъхновението още не беше ми изневерило: натоварвай се физически, дай почивка на съзнанието си и остави яките момчета в сутерена да си свършат работата. Минах покрай къмпингите, където с Джо понякога приготовлявахме пържоли на скара и играехме на карти с приятели. „Попивах“ тишината като сюнгер, отпивах от бутилката с натурален сок, бършех потта от челото си и очаквах мислите да нахлуят в съзнанието ми.

Първата беше доста абсурдна — невидимото плачещо дете ми се струваше по-реално отколкото разговора с Макс Девор. Питах се дали наистина свръхбогатият и своенравен старец ми е телефонирал още първата вечер след завръщането ми в ТР. Наистина ли ме е нарекъл лъжец? (Вярно е, че го бях излъгал, съчинявайки историята за запознанството ми с Мати, ала в момента това нямаше значение.) Знаех, че съм разговарял с него, но по-лесно ми бе да повярвам в съществуването на призрака от езерото Дарк Скор, наричан още Загадъчното плачещо дете.

Малко преди да изпия последната глътка сок, ми хрумна да се обадя на Мати Девор и да й разкажа за случилото се. Реших, че реакцията ми е напълно естествена, но не бива да го правя. Бях прекалено стар, за да повярвам в щастливия край на приказката за изпадналата в беда девойка, която се противопоставя на злия си пастрок (в случай — на злия свекър). Бях дошъл тук с намерението да се взема в ръце и да преодолея кризата и нямах намерение да усложнявам живота си, като се замеся в спора между господин Компютър и госпожа Каравана. Девор ме беше настъпил по мазола и то силно, но може би го прави с всекиго и не проявява враждебност само към мен. Нещо като навика на някои мъже да разкопчават сутиените на дамите. Искам ли да имам неприятности с него? Не. В никакъв случай. Спасих малката госпожица Ред Сокс, неволно докоснах малките, но твърди гърди на майката и научих, че на гръцки Кира означава нещо като „изискана“. Достатъчно ми е, не съм алчен.

Спрях и видях, че докато съм размишлявал, неусетно съм стигнал чак до „Уорингтън“ — голяма дървена сграда, която местните хора наричат кънтри клуб. Грандиозната титла донякъде е оправдана — клубът разполага с малко игрище за голф, с конюшня и манеж за езда, с ресторант и бар. В сградата и в деветте бунгала могат да пренощуват около четирийсет души. Има дори боулинг, само дето със съперника ти трябва да се редувате при подреждане на кеглите. „Уорингтън“ е бил построен по времето, когато е избухнала Първата световна война, малко след построяването на „Сара Лафс“.

Дълъг кей водеше към плаваща сграда, където се помещаваше бар „Сънсет“ и където гостите на „Уорингтън“ вечер с събираха на чашка (някои курортисти посещаваха бара и сутрин, за да изпият по една водка с доматен сок).

Внезапно усетих, че някой ме наблюдава. Някаква жена стоеше на верандата вляво от вратата на плаващия бар и не откъсваше поглед от мен.

Подскочих от изненада. Признавам, че нервите ми бяха изопнати, но дори да бях спокоен, пак щях да се стресна при вида на непознатата. Може би защото бе неподвижна като статуя, или защото беше слаба като скелет, а най-вече заради лицето й. Виждали ли сте картината „Писък“ на Едвард Мунк? Представете си лицето от картината, но в покой, устните са стиснати, а очите зорки, и ще добиете представа как изглеждаше жената, която стоеше в края на кея и с една ръка се държеше за перилото. Само че като я зърнах, първата ми асоциация не бе с картината на Мунк, а с госпожа Данвърс.

Непознатата беше около седемдесетгодишна, носеше черен бански костюм и черен къс панталон. Колкото и да е абсурдно, изглеждаше официално облечена, като че носеше къса черна вечерна рокля. Кожата й беше млечнобяла, само над хлътналите й гърди и по раменете беше осеяна с кафеникавите петънца, свидетелстващи за напреднала възраст. Лицето й бе клинообразно, с изпъкнали скули като на череп и с гладко голямо чело, напомнящо на надвиснала канара. Очите й бяха хлътнали. Оредялата й побеляла коса бе прибрана зад ушите и обрамчваше изпъкналата й челюст.

„Господи, тя е живи мощи! — помислих си. — Досущ торба с…“

Мисълта ме накара да потреперя, сякаш ме удари електрически ток. Не исках да обидя жената (как бихте се почувствали, ако вдъхнете толкова силно отвращение на някого, че да затрепери и да загримасничи пред вас?), затова й махнах с ръка, дори опитах да се усмихна: „Здравей, госпожо, здравей, дърта торба с кости. Изплаши ме до смърт, но напоследък нервите ми са изопнати, ето защо ти прощавам. Как си, мамка ти мръсна?“ Струваше ми се, че вместо в усмивка устните ми са разтегнати в гримаса, питах се дали непознатата е прозряла преструвката ми.

Тя не ми махна в отговор.

Почувствах се като пълен глупак („ТУК НЯМАМЕ ГРАДСКИ ИДИОТ, ВСИЧКИ СЕ РЕДУВАМЕ“), престорих се, че отдавам чест и тръгнах по обратния път. Направих няколко стъпки и се обърнах, усещането, че жената ме наблюдава, бе толкова осезателно, сякаш ме натискаше нечия ръка.

На кея нямаше никого. Отначало си помислих, че жената се отдръпнала в сянката на навеса за лодки, после се убедих, че е изчезнала, сякаш е била привидение.

„Влязла е в бара, скъпи — обади се Джо. — Сигурно веднага си се досетил. Хей… знаеш каква е причината за внезапното и изчезване, нали?“

— Знам, знам — промърморих и тръгнах обратно по Улицата към дома си. — Разбира се, че е влязла в бара, къде другаде да се дене? — Ала дълбоко в себе си бях уверен, че не е имала достатъчно време да се върне в бара, пък и със сигурност щях да чуя стъпките й сред мъртвешката тишина.

Отново чух гласа на Джо: „Може би умее да се движи безшумно.“

— Може би — промълвих. Не подозирах, че през следващите един-два месеца ще свикна да говоря сам на себе си. — Може би умее да се движи безшумно и незабелязано да се промъква тук и там като госпожа Данвърс.

Отново спрях и се обърнах, но „Уорингтън“ и бар „Сънсет“ бяха останали зад завоя. И без това не изгарях от желание да ги видя повторно.

Докато вървях по обратния път, мислено съставях списък на необикновените явления и случайности, свързани със завръщането ми в „Сара Лафс“: повтарящите се сънища, слънчогледите, лепенката с реклама на местната радиостанция, плачът, който бях чул на два пъти. Запознанството ми с Мати и Кира плюс обаждането на господин Компютър също бяха странни, но несравними с това посред нощ да чуеш как в необитаемата къща ридае дете.

А не е ли странно, че когато Джо умря, бяхме в Дери вместо във вилата? Дори не си спомнях защо бяхме останали в града. През есента и зимата на 1993 година пишех разкази и обмислях сценарий по романа „Човекът с червената риза“. Следващата година през февруари започнах „Далеч от върха“ и не обръщах внимание на заобикалящата ме действителност. Освен това решението да предприемем пътуване до ТР…

— Винаги се вземаше от Джо — изрекох на глас и в този момент направих важно откритие. И двамата обичахме старата къща, но само жена ми решаваше кога да отидем там. Обичайната й фраза гласеше: „Хей, ирландецо, хайде да отпътуваме за ТР за няколко дни.“ Винаги отивахме в „Сара“ по предложение на Джо, но една година преди смъртта си тя нито веднъж не го беше предложила. А пък аз сякаш бях забравил за съществуването на вилата и дори когато настъпи лятото, не ми хрумна да избягаме от града. Възможно ли е дотолкова да съм бил погълнат от работата си? Едва ли… но не ми хрумваше друго правдоподобно обяснение.

Усещах, че нещо не е наред, ала нямах дори бегла представа какво може да бъде.

Замислих се за Сара Тидуел, спомних си текста на една от песните й, която никога не е била записана. Притежавах компактдиск с кавърверсията, изпълнявана от Блайнд Лемън Джефърсън. Единият куплет гласеше:

Песента много ми харесваше и винаги съм се питал как би звучала, ако я изпълнява жена вместо старият трубадур с дрезгав глас на пияница. Бас държа, че Сара Тидуел е пеела като славей. И че е подлудявала публиката.

Неусетно се бях приближил до „Сара“. Огледах се, не видях никого в непосредствена близост (макар откъм езерото да се разнасяше бръмченето на двигателя на моторна лодка), съблякох се, докато останах само по долни гащета, и заплувах към сала. Не се качих върху него, а останах във водата, като се държах за стълбичката. Беше приятно, но ме измъчваше въпросът с какво ще се занимавам до вечерта.

Реших да почистя моето работно място на втория етаж. После може би ще надникна в студиото на Джо… стига да не ме напусне смелостта.

С лекота заплувах обратно към брега, водата ме обгръщаше като фина коприна. Почти бях изминал разстоянието, когато при поредното поемане на въздух видях на Улицата някаква жена, която ме наблюдаваше. Беше слаба като онази, която бях видял на кея на „Уорингтън“, но бе зелена и посочваше на север като горска нимфа от древна легенда.

Ахнах, нагълтах вода и се закашлях. Стъпих на дъното и избърсах очите си. После избухнах в смях (макар и малко пресилен). Зелената жена се оказа бреза, която се издигаше близо до мястото, където дървените стъпала извеждаха на Улицата. Очите ми вече не бяха замъглени от водата и все пак ми се струваше, че листата около сребристия ствол оформят женско лице. Въздухът беше неподвижен, лицето също бе застинало (като на непознатата с черните шорти и черния бански костюм), но ако задуха вятър, то ще изглежда весело, намръщено… или като на жена, която се залива от смях. Зад брезата растеше хилава ела, един от изсъхналите й клони стърчеше встрани. Бях го взел за мършава ръка, която посочва на север.

За кой ли път моето богато въображение ми беше изиграло лоша шега. Работата е в това, че ми се привиждат какви ли не страхотии. След като напишеш няколко романа, всяка сянка на пода вземаш за следа, всяка бразда в пръстта крие тайно послание. В случая това бе недостатък, защото не можех да преценя дали в „Сара Лафс“ има нещо странно или пък всичко е плод на въображението ми.

Огледах се и видях, че наоколо още няма никого (въпреки че вече няколко моторници кръстосваха езерото), затова свалих и гащетата си. Изстисках ги, сгънах ги върху късия панталон и тениската и се заизкачвах гол по дървените стъпала, като притисках дрехите към гърдите си. Представих си, че съм Бънтър, който поднася на лорд Питър Уимси закуската и сутрешния вестник. Влязох в къщата и установих, че се кискам като слабоумен.

Макар прозорците да бяха отворени, на втория етаж беше нетърпимо горещо и щом се изкачих по стълбата, установих причината. Двамата с Джо използвахме помещението, тя се бе настанила отляво (всъщност заемаше съвсем скромно кътче, а истинското й царство бе студиото), а аз отдясно. В дъното беше инсталирано климатичното устройство, което купихме година след като се сдобихме с вилата. Едва сега се досетих, че ми е липсвало характерното бръмчене. Към климатика с прозрачна лепенка бе прикрепена бележка, която гласеше: „Господин Нунан, инсталацията е повредена. Като се включи, духа топъл въздух и трака, като да е пълна с натрошени стъкла. Дийн казва, че от «Уестърн Ауто» в Касъл Рок са обещали да доставят необходимата част, но ще повярвам, когато я видя. Б. Мезърв.“

Неволно се усмихнах, развеселен от песимизма, типичен за госпожа Мезърв, и включих климатика. Джо твърдеше, че разните машинарии откликват радушно, когато с тях борави представител на мъжкия пол, ала този път положението беше безнадеждно. Заслушах се в противния стържещ звук и след няколко секунди изключих устройството. Съвсем се беше скапало, както обичат да се изразяват местните жители. Докато го поправят, не ще мога да използвам помещението, дори само за да решавам кръстословици.

Все пак се огледах, беше ми еднакво интересно какво ще почувствам и какво ще открия тук. Не усетих и не намерих почти нищо. Ето го бюрото, на което бях завършил „Човекът с червената риза“ и бях доказал на самия себе си, че първият ми роман не е бил плод на щастливо стечение на обстоятелствата; ето я снимката на Ричард Никсън с победоносно вдигнати ръце, а отдолу е написано: „Бихте ли купили кола на старо от този човек?“; ето го килимчето, което Джо бе изработила преди да открие вълнуващия свят на плетивото.

Нямах усещането, че се намирам в кабинета на непознат човек, но всеки предмет (а най-вече празното бюро) говореше, че това е било работното място на предишния Майк Нунан. Някъде бях прочел, че животът ни се определя от два фактора — работа и брак. Бракът ми беше приключил със смъртта на съпругата ми, засега (а може би и завинаги) бях преустановил работа. Нищо чудно, че не се развълнувах, докато оглеждах кабинета, където бях прекарал толкова щастливи дни, сътворявайки въображаеми герои. Все едно, че бях в канцеларията на служител, който е бил уволнен или внезапно е починал.

Понечих да изляза, но ми хрумна нещо. Шкафът в ъгъла беше претъпкан с какво ли не — банкови извлечения отпреди десет години, писма (на повечето изобщо не бях отговорил), листове хартия, върху които бях нахвърлял сюжети за разкази… ала не открих каквото търсех. Отворих дрешника, където температурата беше минимум четирийсет и пет градуса и в кашончето, върху което госпожа Мезърв беше написала „джунджурии“, намерих диктофона марка „Санио“, подарен ми от Дебра Уейнсток по случай публикуването на първата ми книга от издателство „Пътнам“. Заговориш ли, устройството автоматично се включва, а като престанеш да диктуваш, се превключва на „пауза“.

Така и не попитах Дебра дали като е видяла диктофона си е помислила, че всеки уважаващ себе си писател трябва да притежава тази играчка, или подаръкът носеше някакво скрито послание, например: „Запаметявай «телеграмите» от подсъзнанието ти, Нунан, докато не си ги забравил“. Не знаех какъв е отговорът и не ме интересуваше. Важното бе, че разполагах с професионален диктофон и с касети с направени от мен записи, които слушах по време на път. Довечера ще заредя касета в устройството и ще го включа на запис. Ако през нощта отново чуя детския плач, ще имам неопровержимо доказателство. Ще пусна записа на Бил Дийн и ще го попитам какво мисли по въпроса.

„Какво ще се случи, ако довечера чуя детето да ридае, а устройството не го запише?“ — запитах се.

— В такъв случай ще се убедя в нещо друго — промърморих сред тишината на празния кабинет. — Най-малкото ще се усъмня.

В сравнение с пространството, което заемаше работното ми място, нишата на Джо изглеждаше съвсем малка. Тясното пространство никога не е било запълнено с вещи, ала сега представляваше само малко квадратно помещение. Нямаше го килимът, фотографиите на съпругата ми бяха изчезнали, дори бюрото й беше изнесено. Споменът за Джо бе заличен, сякаш тя никога не беше съществувала. За миг изпитах несправедлив гняв към Бренда Мезърв. Спомних си какво казваше майка ми в случаите, когато по собствена инициатива направех нещо, което не одобряваше: „Позволяваш си прекалено много, а?“ Като гледах голото помещение, си мислех, че госпожа Мезърв се е престарала.

„Може би не го е сторила икономката — ненадейно ми прошепна призрачният глас. — Може би Джоана сама е разчистила всичко. Хрумвал ли ти е този вариант, приятел?“

— Глупости! — промърморих. — Защо да го прави? Едва ли е предчувствала, че ще умре. Като се има предвид какво купила от аптеката, е била…

Замълчах, защото не исках да го изрека на глас. Нещо ми подсказваше, че не бива да го правя.

Понечих да изляза, но внезапно ме лъхна леденостуден въздух, който премина само край лицето ми. Усещането беше неописуемо, сякаш нежни ръце докоснаха страните и челото ми. Същевременно дочух въздишка… по-точно едва доловим звук, като че някой забързано шепнеше.

Обърнах се рязко. Очаквах да видя как завесите се развяват от внезапно излезлия вятър, но те не помръдваха.

— Джо, ти ли си? — промълвих и като чух името й, затреперих толкова силно, че едва не изпуснах диктофона. — Джо, тук ли си?

Ала никой не ми отговори. Не ме помилваха призрачни ръце, завесите не се раздвижиха. Цареше мъртвешка тишина. На прага на празната стая стоеше човек, който стискаше под мишница диктофон, а по лицето му се стичаше пот. В този момент повярвах, че не съм сам в къщата.

„Какво от това? — помислих си. — Дори да е вярно, няма защо да се страхувам. Призраците не причиняват зло никому.“

Едва по-късно разбрах, че съм се лъгал.

Следобед отидох в студиото на Джо и със задоволство установих, че в крайна сметка Бренда Мезърв не си е позволила прекалено много. Вещите от малкия кабинет на съпругата ми — първата й плетка, зеленият килим, поставеният в рамка плакат, посветен на полските цветя в Мейн — бяха прибрани тук, сякаш госпожа Мезърв ми беше оставила бележка: „Не мога да облекча мъката ви и да ви утеша, нито да попреча раните отново да се отворят, когато се завърнете в къщата, но мога да събера на едно място всичко, предизвикващо болезнени спомени, за да не се натъквате непрекъснато на него.“

Стените на студиото бяха покрити с доказателства за способностите на съпругата ми: различни плетива, поставени в рамки парчета от пъстри ориенталски платове, парцалени кукли, надничащи от колажите, които Джо наричаше „ранните ми творби“, абстрактно изображение на пустинята, изработено от лентички жълта, черна и оранжева коприна, фотографии на цветя, заснети от жена ми. На полицата беше поставена недовършена женска глава, направена от клечки за зъби и близалки, която би трябвало да изобразява самата Сара.

В единия ъгъл стояха малък тъкачен стан и дървен шкаф. На дръжката на чекмеджето бе окачена табелка с надпис: „Принадлежности за плетене на Джо! Отварянето забранено!“ В друг шкаф намерих банджото, от което тя се беше отказала под предлог, че като свири, я болят пръстите. В трети имаше весло за кану и ролери — носовете на обувките бяха очукани, а връзките завършваха с лилави пискюлчета.

Ала онова, което привлече вниманието ми, стоеше върху старомодното бюро с подвижен капак в средата на помещението. По време на щастливите ни летни ваканции в къщата, както и през почивните дни, които прекарвахме тук, бюрото никога не оставаше празно. Върху плота му имаше какво ли не — макари, гранчета прежда, игленици, скици, може би книга за Гражданската война в Испания или за прочути породи кучета. Понякога се дразнех, задето Джоана се захваща ту с едно, ту с друго. Тя беше олицетворение на „разпилян“ — човек, а разхвърляното й бюро бе отражение на бохемската й природа.

Но сега върху плота стоеше нещо, което ме изуми. Допуснах, че госпожа Мезърв е прибрала конците, преждите и книгите, но не вярвах да е оставила онова, което ме изуми. Защо да го прави? Не можех да си го обясня.

Предметът беше покрит със сив найлонов калъф. Понечих да го докосна, ала ръката ми застина във въздуха. Споменът за нещо, която бях сънувал отдавна,

(дай си ми я, с нея събирам прах)

прелетя през съзнанието ми както леденият полъх бе прелетял край лицето ми. След миг вече го нямаше, а аз махнах калъфа. Отдолу беше моята стара електрическа пишеща машина, за която не се бях сещал от години. Приведох се, но още преди да го видя, знаех, че шрифтът е любимият ми „куриер“.

За Бога, какво търси тук старата ми пишеща машина?

Джоана рисуваше (доста неумело), занимаваше се с фотография (доста успешно, дори понякога продаваше снимките си на различни списания), плетеше, шиеше гоблени, тъчеше и боядисваше платове, можете да изсвири на китара десетина основни акорда. Разбира се, притежаваше писателска дарба като всички, които са завършили специалност „литература“, но не бе сътворила нито едно блестящо произведение. Като студентка се опитваше да пише стихотворения, но след няколко неуспешни експримента завинаги се отказа. „Пиши заради двама ни, Майк — каза ми веднъж. — Предпочитам да се занимавам с други форми на изкуството.“ В сравнение с поемите й предметите, които изработваше от платове или от прежди, бяха истински шедьоври, ето защо смятах, че решението й е правилно.

Но ето че на бюрото й стоеше електрическата пишеща машина. Какво е писала?

— Писма — промърморих. — Намерила е машината на тавана и е решила да я използва, като пише писма.

Отново се самозалъгвах. Джо ми показваше писмата, които бе съчинила, дори често ме караше да добавя кратък послепис, цитирайки поговорката как децата на обущаря все ходели боси, а понякога я допълваше: „А приятелите на писателя никога не получават писма от него. Слава Богу, че Алекзандър Бел е изобретил телефона.“ През десетте години на брака ни тя нито веднъж не напечати на машина писмо от личната си кореспонденция — смяташе, че ще бъде проява на неучтивост. За деловите писма използваше своя лаптоп.

— Какво ли ти е хрумнало, скъпа? — попитах, сетне едно по едно издърпах чекмеджетата на бюрото.

Бренда Мезърв се бе опитала да ги подреди, но не беше успяла да се справи с хаоса, който бе типичен за Джо. В чекмеджетата намерих прекалено много неща, които пробудиха мъката ми към мъртвата ми съпруга, но не открих дори една страница, напечатана на електрическата пишеща машина.

Приключих огледа, облегнах се назад на стола (на който преди бе седяла Джоана) и се втренчих в малката поставена в рамка снимка върху бюрото, която не бях виждал преди. Най-вероятно Джо я беше преснимала от стара фотография, открита на тавана на някого от местните жители, и сама я бе оцветила. В резултат се беше получило нещо като обява за издирван престъпник, но оцветена от Тед Търнър.

Взех фотографията и прокарах пръст по стъклото. На нея бе заснета Сара Тидуел, прочута блус певица от началото на века, чието последно известно местожителство е било тук, в ТР-90. След време с групата си, в която участвали нейни приятели, но предимно роднини, Сара се преселила за малко в Касъл Рок… сетне всички сякаш се изпарили, както се изпарява мъглата през лятна утрин.

Певицата на снимката загадъчно се усмихваше, очите й бяха притворени, бе преметнала през рамо китарата си. На заден план се виждаше чернокож мъж с елегантно накривена мека шапка (безспорно е, че музикантите умеят да носят шапка по особено артистичен начин) застанал до нещо, което приличаше на…

Джо беше оцветила лицето на Сара в тъмнобежово (като кафе с мляко), може би по подобие на други снимки, които е виждала (най-популярни са онези, на които Сара е отметнала глава така, че косата й стига до кръста, и се залива от смях), макар че нито една не е цветна (в началото на века цветната фотография не е съществувала). Споменът за Сара Тидуел не беше запечатан само в старите фотографии. Веднъж Дики Брукс, собственикът на „Гараж за какво ли не“, ми разказа как баща му се хвалел, че бил спечелил плюшено мече на стрелбището на панаира и го бил подарил на Сара, а пък тя му благодарила с целувка. Според Дики старецът никога не забравил случилото се и все повтарял, че това била най-хубавата целувка в живота му… макар че едва ли го е споменавал в присъствието на съпругата си.

На снимката, в която се взирах, Сара Тидуел не се заливаше от смях, а само се усмихваше. Песните й не са били записани от нито една звукозаписна компания, но колкото и да е странно, не бяха забравени. Една от тях, озаглавена „Тръгни с мен, миличък“, много прилича на „Тръгни по този път“, изпълнявана от Аеросмит. Днес щяха да наричат Сара афроамериканка. През 1984 година, когато с Джоана купихме къщата и проявихме интерес към певицата, наричаха негрите чернокожи. А по времето, когато е живяла, сигурно са й казвали окторонка… и чернилка, разбира се. Мнозина са използвали презрителното название. Не вярвах да е целунала бащата на Дики Брукс пред очите на половината жители на Касъл Каунти… но кой знае със сигурност какво се е случило? Никой. Ето защо миналото винаги е обвито с тайнственост.

— Само ще си потанцуваме в хамбара — изтананиках и поставих снимката обратно на бюрото. — Само ще те завъртя назад-напред…

Понечих да махна калъфа от машината, но се отказах. Станах и отново огледнах Сара Тидуел, която ме наблюдаваше с притворени очи, преметнала китарата си през рамо. Лицето и усмивката й винаги ми са се стрували познати, ала едва сега разбрах, че тя много прилича на Робърт Джонсън16, чиято техника прозира във всяко изпълнение на Ярдбърдс17 и Лед Зепелин. За него казвали, че е продал душата си на дявола срещу седем години бурен живот, големи количества алкохол и безразборно чукане на обожаващи го жени. И срещу безсмъртие, разбира се. Което си осигурил, след като бил отровен заради една жена.

Късно следобед отидох в магазина и в остъкления хладилен шкаф видях от любимата ми камбала. Реших да си приготвя риба за вечеря, взех и бутилка бяло вино. Докато чаках реда си на касата, чух зад мен треперлив старчески глас:

— Вчера т’видях да с’хващаш нова дружка. — Човекът говореше с толкова силен акцент, че сякаш го правеше нарочно, за да се пошегува… но според мен по-важен е напевният тон на янките — всички кореняци от Мейн говорят като човек, който ръководи търг.

Обърнах се и видях стареца, който вчера стоеше заедно с Дики Брукс пред гаража и наблюдаваше запознанството ми с Кира и Мати. И сега се подпираше на бастуна с позлатена дръжка. Изведнъж си спомних историята около този бастун.

В началото на петдесетте собствениците на „Бостън Поуст“ подарили по един бастун с позлатена дръжка на всеки окръг в Нова Англия. „Трофеят“ се връчвал на най-възрастния жител на щата и се предавал от един изкуфял старец на друг. А най-забавното в цялата история е, че „Поуст“ бе фалирал преди много години.

— Всъщност вече имам две нови приятелки — отвърнах и се опитах да изровя от паметта си името му. Не успях, но си спомних, че съм го виждал да седи на тапициран стол в преддверието, служещо като чакалня за клиентите на Дики, и да бистри политиката сред звънтенето на чукове и съскането на въздушните компресори. Не пропускаше ден да не се отбие при Дики и ако нещо се случеше на шосе N68, нямаше начин да го пропусне.

— Чувам, че оназ Мати Д’вор си я бивало — произнесе провлечено и стисна гуреливия си клепач. Виждал съм много мъже да намигат многозначително, но дори най-похотливият жест не може да се сравни с намигването на стареца, подпиращ се на бастуна с позлатена дръжка. Изпитах неудържимо желание да го фрасна по клюнестия нос. Като се счупи костта, сигурно ще изпращи като настъпена суха клонка.

— Чул ли си и други подробности, старче? — попитах.

— И още как! — Устните му, които приличаха на ивици черен дроб, се разтегнаха в усмивка. Имаше само два пожълтели горни зъба и няколко долни. — Ама и малката си я бива, тъй си е.

— Тъй си е — съгласих се.

Той изненадано примигна, сякаш не очакваше един младок да използва старомодните му фрази, сетне се усмихна още по-широко и неодобрително промърмори:

— Ама оназ’ жена хич не я е еня за нея. Малката й се е качила на главата.

Изведнъж забелязах (по-добре късно отколкото никога), че шестима души ни наблюдават и слушат разговора ни, ето защо повиших глас:

— Не останах с такова впечатление.

Той безмълвно се ухили, като че казваше: „Разправяй ги тия на старата ми шапка, младежо“.

Докато вървях обратно към къщата, мислех за Мати Девор. Тревожех се за нея, струваше ми се, че прекалено много хора я наблюдават като под микроскоп.

Прибрах се вкъщи и побързах да сложа бутилката с вино да се изстуди, докато приготвя скарата на терасата. Понечих да отворя хладилника, но ръката ми застина във въздуха. На вратата напосоки бяха залепени петдесетина магнитчета във формата на плодове, зеленчуци, букви и цифри, които сега образуваха окръжност. Първата ми мисъл бе, че някой е влизал в къщата и…

И е пренаредил магнитите върху вратата на хладилника ли? В такъв случай този крадец трябва незабавно да бъде прегледан от психиатър. Предпазливо докоснах една буква, сетне се разгневих на себе си и отново поставих магнитите напосоки. Направих го толкова нервно, че някои паднаха на пода, но аз не ги вдигнах.

Преди да си легна поставих диктофона на масичката под главата на препарирания лос Бънтър и го включих на запис. Пъхнах касета, превъртях брояча на нула, легнах си и непробудно спах осем часа, без да сънувам.

Сутринта се събудих, погледнах навън и разбрах, че денят ще бъде прекрасен — заради дни като този туристите посещават Мейн. Слънцето вече беше изгряло, а въздухът бе толкова чист, че хълмовете на отсрещния бряг на езерото изглеждаха по-близо. В далечината се възправяше Маунт Уошингтън, най-високата планина в Нова Англия.

Включих кафеварката и подсвирквайки си, влязох в дневната. Прекрасната утрин бе заличила страховете ми. Ала след миг вече не ми беше до подсвиркване. Броячът, който преди да си легна бях превъртял на 000, сега показваше 012.

Пренавих лентата, поколебах се с пръст върху бутона за възпроизвеждане, казах си (с гласа на Джо) да не ставам смешен и натиснах копчето.

„О, Майк!“ — печално прошепна гласът, записан на лентата, а аз машинално притиснах ръка към устата си, за да не изкрещя. Същите думи бях чул в „кабинета“ на Джо, когато ме лъхна странното въздушно течение… ала сега бяха изречени по-бавно и ги разбрах. „О, Майк!“ — чух отново. Последва тихо изщракване. Диктофонът се беше изключил за известно време. Сетне отново прозвуча „О, Майк!“… а след това чувах само съскането на лентата.