Торба с кости

Глава 4

Когато влязох у дома, чух звъненето на телефона. Обаждаше се Франк, за да ме пита дали искам да прекарам Коледата с него или по-точно с цялата фамилия Арлин, тъй като щели да пристигнат братята му със семействата си.

Понечих да откажа. Само това ми липсваше: да бъда заобиколен от шумни ирландци, които се наливат с уиски и циврят за Джо, докато поне две дузини сополиви бебета пълзят наоколо, но останах безкрайно изненадан, като се чух да казвам, че приемам поканата. По гласа на Франк разбрах, че също е изненадан, но и искрено зарадван.

— Прекрасно! — възкликна. — Кога ще пристигнеш?

Стоях до телефона в антрето, от обувките ми се стичаше разтопен сняг и образуваше локвички, а през отворената врата виждах дневната, където нямаше украсена елха. Не бях купувал коледно дръвче, откакто съпругата ми почина. Помещението изглеждаше отблъскващо и прекалено голямо… досущ като ледена пързалка, обзаведена с мебели в стил, характерен за началото на века.

— Тъкмо се прибирам — казах в слушалката. — Трябваше да свърша куп неща. Знаеш ли какво, ще сложа в чантата си няколко смени бельо, ще седна зад волана и ще потегля към дома ти.

— Супер! — заяви Франк, без да се поколебае нито за миг. — Ще прекараме спокойна ергенска вечер преди пристигането на хуните. Ще ти налея питие веднага щом затворя телефона.

— В такъв случай май трябва да побързам — отвърнах.

Безсъмнено това бе най-щастливата ми Коледа след смъртта на Джоана… ако изобщо бях в състояние да се почувствам щастлив. В продължение на четири дни бях почетен член на фамилията Арлин. Пих прекалено много, вдигах тост в памет на Джо прекалено често, ала нещо ми подсказваше, че тя не би се разсърдила, ако знае какво правя. Две бебета повърнаха на скута ми, някакво куче се вмъкна в леглото ми посред нощ, а вечерта след Коледния празник балдъзата на Ники Арлин ми се пусна, когато ме завари да си приготовлявам сандвич с пуешко месо. Целунах я, защото очевидно го искаше и защото смело (може би „палаво“ е по-подходящата дума) за миг ме докосна там, където близо четири години бе пипала само моята ръка. Поведението й ме шокира, същевременно изпитах странно удоволствие.

Помежду ни не се случи нищо повече — едва ли би могло, тъй като къщата беше пълна с представители на фамилията Арлин, а Сузи Донахю още не беше официално разведена — ала реших, че е време да си тръгна… освен ако не искам да подкарам с бясна скорост по тясна улица, при което приключението със сигурност ще завърши с удар във висока стена. На двайсет и седми си събрах багажа (бях много доволен, че съм приел поканата) и на сбогуване сърдечно прегърнах Франк. Цели четири дни не се бях сещал за празния сейф във „Фиделити Юниън“ и четири нощи бях спал, без да сънувам кошмари. Понякога за малко се събуждах, тъй като стомахът ми се бунтуваше от преяждането или главата ми се пръскаше от огромните количества алкохол, които бях изпил, но не се сепвах посреднощ от мисълта: „Мандерлей! Отново сънувах Мандерлей!“ Върнах се в Дери отпочинал и ободрен.

Първият ден на 1998 беше студен, ала ясен, а притихналите заснежени улици изглеждаха необикновено красиви. Взех душ, сетне застанах до прозореца в спалнята и се загледах навън, докато отпивах от кафето си. Ненадейно ме осени мисълта (беше толкова логична, като простичките истини, че „горе“ означава това, което е над теб, а „долу“ — онова под теб), че съм преодолял творческата криза. Започваше нова година, нещо се бе променило, и вече можех да пиша, стига да пожелая. Бремето бе паднало от плещите ми.

Отидох в кабинета, седнах пред компютъра и го включих. Не усетих сърцебиене, не се изпотих, дланите ми не се сковаха от студ. Щом се появи менюто, избрах иконката със старата ми приятелка — програмата Word 6. Ала щом на монитора се появи картинката, изобразяваща писалка и папирус, внезапно се задуших, все едно гигантски стоманени длани притискаха гръдния ми кош.

Отблъснах от бюрото въртящия се стол, като се задавях и истерично дърпах яката на полото си. Столът внезапно престана да се движи, тъй като се натъкна на килимчето, което Джо бе купила малко преди да умре, а аз политнах назад. Главата ми изкънтя при удара в пода, свитки ми излязоха от очите. Имах късмет, че не припаднах, но най-хубавото бе, че се бях озовал на земята. Ако само се бях отдръпнал от бюрото и продължавах да гледам картината с навития пергамент и ужасяващо празния екран, който щеше да я последва, сигурно щях да умра от задушаване.

Олюлявайки се, успях да се изправя и с радост установих, че все още дишам. Гърлото ми сякаш се беше стеснило и бе с диаметъра на сламка, при всяко вдишване дочувах странен писклив звук, но най-важното бе, че дишам. Изтичах в банята и повърнах с такава сила, че течността изпръска огледалото. Причерня ми, краката ми се подкосиха. Този път пострада челото ми, което ударих в ръба на умивалника. Тилът ми не кървеше (след няколко часа там вече се мъдреше голяма цицина), но от раната на челото ми потече кръв. После там се появи и грозна синина, а когато познатите ме разпитваха как съм пострадал, лъжех на поразия: обяснявах как посред нощ съм отишъл в тоалетната, без да включвам осветлението, и съм се блъснал във вратата. Колко глупаво от моя страна, случилото се ще ми е като обица на ухото!

Когато се свестих, установих, че лежа на пода. Станах, дезинфекцирах раната на челото си, приседнах на ръба на ваната и сведох глава между коленете си, докато замайването попремина. Навярно съм седял там петнайсетина минути и през този период от време стигнах до заключението, че ако не се случи чудо, писателската ми кариера е приключила. Като се научат, Харолд и Дебра може би ще изпаднат в истерия — той ще стене от мъка, а тя от разочарование, но какво биха могли да сторят? Да изпратят при мен издателската полиция или да ме заплашат с Гестапото към клуб „Книга на месеца“ ли?

Дори да бяха в състояние да го сторят, нямаше да постигнат резултат. Невъзможно е да изстискаш кръв от камъка, нали? Никога повече нямаше да напиша книга, освен ако като по чудо възвърнех способностите си. Често се питах:

„Какво ще се случи с мен, ако не преодолея творческата криза? Какво те очаква до края на живота ти, Майк? Да речем, че ти е писано да живееш още четирийсет години — представи си колко кръстословици ще решиш и колко уиски ще изпиеш. Но няма ли да се отегчиш? Няма ли да ти липсва работата?“

Прогоних мъчителните мисли и се упрекнах, задето съм се закахърил какво ще се случи след четирийсет години. Майната му на бъдещето, важното е някак да преживея до края на 1998 година.

Като усетих, че съм възвърнал самообладанието си, отидох в кабинета и без да поглеждам компютъра, натиснах бутона за изключване, без да ме е грижа, че по този начин има опасност да изтрия програмата… което при дадените обстоятелства едва ли имаше значение.

През нощта отново сънувах, че вървя сред здрача по Алея 42, която води към „Сара Лафс“; отново помолих Вечерницата да изпълни желанието ми, докато слушах крясъците на гмурците, и пак усетих, че в гората зад мен се крие някакво ужасно същество, което този път сякаш бе по-близо. Коледната ми ваканция беше свършила.

Зимата беше студена, често валеше сняг, а през февруари избухна грипна епидемия, която намали числеността на възрастните хора в Дери. Отнасяше ги един по един, както ураганният вятър поваля изсъхналите дървета. Като по чудо не се разболях, дори нямах хрема през дългите зимни месеци.

През март отпътувах със самолет за Провидънс и участвах в прочутото състезание на Уил Уенг за решаване на кръстословици. Класирах се на четвърто място и получих награда от петдесет долара. Не осребрих чека, а го поставих в рамка и го окачих в дневната. Едно време бях подредил повечето Доказателства за победите ми (определението беше измислено от Джо; едва сега осъзнавах, че повечето хитроумни фрази са плод на нейната фантазия) по стените на кабинета, но през март 1998 година почти не влизах там. Ако ми хрумнеше да съставя или да реша сложна кръстословица, седях на масата в кухнята и използвах лаптопа.

Спомням си как един ден отворих основното меню, сетне насочих стрелката към добрата ми стара приятелка — програмата Word 6.

Не усетих безпомощната ярост, каквато неизменно изпитвах, след като бях завършил „Далеч от върха“, само тъга и копнеж. Докато се взирах в иконката, изведнъж ми се стори, че гледам някоя от снимките на Джо, които носех в портфейла си. Често си казвах, че съм готов да продам душата си на дявола, за да върна съпругата си… а през онзи мартенски ден си помислих, че бих продал душата си за възможността отново да съчинявам романи.

„Тогава опитай — прошепна ми въображаем глас. — Може би нещо се е променило.“

Ала прекрасно знаех, че няма промяна. Ето защо вместо да отворя програмата, я „запратих в кошчето за отпадъци“. Сбогом, стара приятелко.

Дебра Уейнсток често се обаждаше по телефона и ми съобщаваше предимно добри новини. В началото на март ме уведоми, че „Обещанието на Хелън“ е избрана от литературната гилдия за „книга на месец август“, заедно с новия съдебен трилър на Стив Мартини, чиито романи почти винаги заемаха между осмо и петнайсето място в класацията на „Таймс“. Осведоми ме още, че и британският ми издател харесал „Хелън“ и заявил, че това е книгата, с която ще пробия в Англия (до този момент романите ми не се радваха на особена популярност сред читателите в островната страна).

— Тази книга показва промяна в стила ти — отбеляза Дебра. — Съгласен ли си?

— Имаш право — отвърнах и се запитах как ли би реагирала, ако й кажа, че „новаторският“ ми роман е написан преди близо дванайсет години.

— В нея се долавя… как да го нарека… някаква зрелост.

— Благодаря.

— Майк, какво става? Връзката сигурно ще се разпадне, едва чувам гласа ти.

Как да го чува, като хапех дланта си, за да не избухна в смях? Отдръпнах ръката си и докато оглеждах вдлъбнатините в плътта си, казах в слушалката:

— Сега по-добре ли е?

— Да. Хайде, сподели с мен сюжета на следващата ти книга. За какво ще се разказва в нея?

— Знаеш отговора, малката.

— Ще разбереш, когато прочетеш книгата, Джозефайн — през смях отвърна Дебра. — Нали така?

— Абсолютно.

— Давай, пиши по-бързо. Приятелите ти от издателството са възхитени от новия ти стил.

Казах й „дочуване“, затворих телефона и избухнах в смях. Овладях се едва след десетина минути, когато ми потекоха сълзи.

През този период се съгласих да бъда интервюиран по телефона от сътрудник на „Нюзуик“, който пишел статия, посветена на новоамериканската готика (не съм сигурен какво означава „новоамериканска готика“, но звучи доста гръмко и навярно ще привлече вниманието на читателите на списанието), както и да се срещна с представител на „Пъблишърс Уикли“, който обеща, че интервюто с мен ще бъде публикувано едновременно с появяването на „Обещанието на Хелън“ на книжния пазар. Дадох съгласието си за двете интервюта, защото реших, че няма да ме затруднят. Знаех, че мога да отговарям на въпросите на репортерите, докато преглеждам пощата. Дебра пък беше много доволна, тъй като досега винаги бях отказвал да участвам в рекламни кампании. Мразя тази страна на писателската професия, особено телевизионните предавания на живо, в които водещият не е прочел нито една моя книга, а първият му въпрос неизменно е: „Как ви хрумват тези странни идеи?“ Да участваш в рекламната кампания е като да отидеш в ресторант, където се сервира суши и където суши си самият ти. Този път направих компромис, за да помогна на Дебра да се докара пред шефовете си. „Такъв си е той — ще им каже, — мрази да рекламира книгите си, но този път го убедих да разговаря с двамина журналисти.“

Продължавах да сънувам „Сара Лафс“ — не всяка нощ, но през вечер — а денем въобще не се сещах за къщата. Решавах любимите си кръстословици, купих си акустична китара и започнах да се уча да свиря (знаех, че Пати Лъвлес или Алан Джаксън никога няма да ме поканят на съвместно турне), всеки ден четях некролозите в „Дери Нюз“, търсейки името на някой познат — казано накратко, живеех като на сън.

Край на това мое състояние сложи обаждането на Харолд Облоуски, който ми телефонира три дни, след като Дебра ми бе съобщила новината за избора на „Обещанието на Хелън“ за книга на месец август. Навън бушуваше буря, от време на време снегът преминаваше в суграшица (оказа се, че виелицата е била последната атака на зимата, преди да отстъпи мястото си на пролетта). Късно вечерта електроснабдяването на града беше прекъснато, но Харолд се обади в пет следобед, когато бурята още не се бе разразила с пълна мощ.

— Току-що разговарях с твоята редакторка — обяви той. — Разговорът беше изключително ползотворен.

— Нима?

— Точно така. От „Пътнам“ са убедени, че последната ти книга ще се продава като топъл хляб. Много е силна.

— Друго си е да промениш стила — промърморих.

— Моля?

— Говоря на себе си, Харолд. Продължавай, слушам те с цялото си внимание.

— Докъде бях стигнал? А, да… главната героиня Хелън Ниъринг е незабравима, а колкото до Скейт, никога не си създавал по-правдоподобен образ на злодей.

Навярно очакваше да се разтопя от похвалите му, но аз мълчах.

— Дебра намекна, че издателството възнамерява да сключи с теб договор за още две книги освен „Обещанието“. Много изгоден договор. Сами са го решили, без да се намесвам в твоя полза. Случаят е безпрецедентен — много добре знаеш, че досега издателите сключваха договори най-много за две книги. Заявих, че ще искаш по три милиона за всеки роман, като очаквах тя да се изсмее… но агентът трябва да предложи някаква цена и аз винаги започвам с по-високата. Навярно някой от прадедите ми е бил римски пълководец, който е избирал най-високото възвишение, за да започне атаката срещу враговете.

„По-вероятно е да произхождаш от род на търговци на килими“ — помислих си, но не обелих нито дума. Чувствах се така, сякаш зъболекарят ми е инжектирал по-голяма доза новокаин, устните и езикът ми бяха изтръпнали. Ако се опитах да проговоря, навярно от устата ми щеше да потече слюнка. Харолд мъркаше като тлъст котарак. Очевидно беше доволен от изгодния договор, който предлагаха на вече зрелия Майкъл Нунан, чиято нова книга се отличава с умопомрачителни и общовалидни прозрения. Сигурно вече си представяше какъв хонорар ще получи.

Този път не ми беше до смях. Този път ми идваше да закрещя. Харолд радостно продължаваше да бърбори, очевидно необезпокоен от продължителното ми мълчание. Не подозираше, че гъската, която снася „златни книги“ е мъртва. Не подозираше, че зрелият Майкъл Нунан се задушава и повръща всеки път, когато се опита да пише.

— Не те ли интересува отговорът на Дебра, Майкъл?

— Хайде, изплюй камъчето.

— Каза ми: „Девет милиона са прекалено много за три книги, но се надявам да постигнем взаимоизгодно споразумение. Разбираме, че тази книга олицетворява прогреса в творчеството на Майкъл Нунан.“ Невероятно, направо невероятно! Разбира се, заявих, че трябва да разговарям с теб, но мисля, че ще се спазарим за седем и половина милиона. Всъщност…

— Не! — прекъснах го.

За миг той замълча. Осъзнах, че ръката ме боли, защото прекалено силно стисках слушалката. С усилие на волята разхлабих хватката си.

— Майк, моля те първо да ме изслушаш…

— Не желая. Не желая да обсъждам нов договор.

— Позволи ми да ти дам един съвет — сега е най-подходящият момент за делови преговори с „Пътнам“. За Бога, не бързай да отказваш. Става въпрос за много пари. Ако изчакаш „Обещанието на Хелън“ да бъде издадена, не гарантирам, че ще получиш същата…

— Не желая гаранции, не искам да обсъждаме нов договор!

— Не крещи, Майк. Чувам те добре.

Божичко, нима съм изкрещял в слушалката? Навярно съм го сторил.

— Недоволен ли си от „Пътнам“? Дебра много ще се разтревожи. Знаеш ли, сигурен съм, че Филис Гран е готова на почти всякакви компромиси, за да те задържи.

„Нима чукаш Дебра, Харолд? — запитах се и внезапно ми се стори, че е съвсем логично шишкавият и оплешивяващ петдесетгодишен Харолд Облоуски да спи с русокосата и аристократична Дебра, която бе възпитаничка на прочутия университет Смит. — Чукаш ли я, приятелю? Обсъждате ли моето бъдеще, докато се изтягате на леглото в луксозен апартамент в хотел «Плаза»? Опитвате ли се да изчислите колко златни яйца ще накарате да ви снесе вашата гъска, преди да и извиете врата и да си приготвите пастет от месото й? Така ли ще постъпите с мен?“

— Харолд, в момента не мога и не желая да обсъждам този въпрос.

— Какво се е случило? Защо си в толкова лошо настроение? Мислех, че ще се зарадваш, като разбереш какво съм направил за теб. Мамка му, очаквах, че ще бъдеш на седмото небе!

— Нищо не се е случило, но моментът не е подходящ да се обвързвам с дългосрочен договор. Моля да ме извиниш, но пека нещо във фурната и не искам да изгори.

— Съгласен ли си следващата седмица отново да обсъдим този въпрос?

— Не — отвърнах и върнах слушалката на вилката. Никога досега не бях затварял телефона на познат или на приятел, прекъсвах връзката само когато ме безпокояха търговски посредници, рекламиращи стоките си.

Разбира се, във фурната не се печеше нищо; бях прекалено обезпокоен от разговора и не ми беше до готвене. Отидох в дневната и си налях малко уиски, после седнах на канапето и включих телевизора. Не помръднах в продължение на четири часа, като невиждащо се взирах в екрана. Навън бурята набираше скорост. На другата сутрин улиците на Дери щяха да бъдат препречени от повалени дървета, а светът щеше да прилича на ледена скулптура.

В девет и петнайсет лампата примигна и угасна. Проблесна отново за трийсетина секунди, сетне електроподаването окончателно прекъсна, което ме накара да изляза от транса. Забраних си да мисля за примамливия договор и да си представям как Джо щеше да се изсмее, ако й кажех, че ми предлагат девет милиона долара. Станах, изключих телевизора, за да не ме събуди звукът посред нощ (предохранителните мерки се оказаха излишни, електроснабдяването в Дери бе възстановено едва след два дни), и се качих на горния етаж. Хвърлих дрехите си в долния край на кревата, легнах си, без дори да измия зъбите си, и след няколко минути потънах в сън. Не зная колко време съм спал, преди да ме връхлети кошмарът.

Това бе последният сън от „поредицата за Мандерлей“, както мислено ги наричах, сън, в който ужасът достигна кулминационната си точка. Може би ми се стори най-страшен, защото се събудих сред непрогледен мрак.

Започна също като предишните сънища: вървя по алеята, вслушвам се в песента на щурците и в крясъците на гмурците и често поглеждам към притъмняващото небе, което почти е закрито от преплетените клони на дърветата. Стигам до пътеката, водеща към къщата и забелязвам промяна — някой е поставил малка лепенка върху табелата с надпис „Сара Лафс“. Навеждам се да я разгледам: това е реклама на радиостанция, която гласи: „102.9 В ПОРТЛАНД ВИ ОСИГУРЯВА ДЕНОНОЩНО РОКЕНДРОЛ“.

Обръщам поглед към небето и виждам Вечерницата. Както винаги си пожелавам Джоана да се върне при мен, а в носа ме блъсва миризмата, лъхаща от езерото, която е някак заплашителна.

В гората отекват тежки стъпки, дочувам шумоленето на изсъхнали листа и пращенето на счупен клон. Идва ми наум, че съществото, което се приближава, е грамадно.

„Съветвам те да дойдеш при мен — прозвучава глас в съзнанието ми. — Заплашват те с договор, Майкъл. С договор за три книги, който е най-опасен.“

„Не мога да помръдна — отговарям мислено. — Не мога да помръдна оттук. Изпаднал съм в пешеходна криза!“

Ала това не е вярно. Мога да ходя. Този път мога да се движа. Обзема ме радост. Най-сетне е настъпил дългоочакваният пробив. Казвам си: „Сега всичко ще се промени!“

Тръгвам по алеята към къщата, обгръща ме тръпчивият, но някак чист аромат на бор. Някои паднали клони прескачам, други изритвам встрани. Вдигам ръка да отметна влажния кичур коса от челото си и виждам малката драскотина над кокалчетата. Спирам и любопитно я оглеждам.

„Не си губи времето — отново се обажда въображаемият глас. — Ела тук и се захвани с писане на книга.“

„Не мога да пиша — отговарям. — Приключих с този етап. Остават ми още четирийсет години живот.“

„Не е вярно — казва гласът и от неумолимия му тон ме побиват тръпки. — Беше изпаднал в пешеходна, не в творческа криза, която вече премина. Побързай и ела при мен.“

„Страхувам се“ — прошепвам.

„От какво?“

„Ами ако госпожа Данвърс7 е там?“

Гласът не ми отговаря. Знаех, че не се боя от икономката на Ребека — тя е само литературна героиня, нищо повече от торба с кости. Отново тръгвам по алеята. Изглежда, нямам избор, но с всяка стъпка страхът ми нараства и когато съм на половината път от издигащата се в полумрака къща, ужасът е проникнал чак до мозъка на костите ми. Усещам, че нещо не е наред, че нещо се е променило.

„Ще побегна — казвам си. — Ще побегна обратно по алеята, също като човечето-курабийка от приказката, ако се наложи, ще тичам чак до Дери и кракът ми повече няма да стъпи тук.“

Ала чувам как нещо пъхти зад мен и в сгъстяващия се мрак отекват тежки стъпки. Съществото е излязло от гората и ме преследва. Чувствам, че наближава и знам, че ако се обърна и го видя, ще обезумея от ужас. Очите му са червени, движи се приведено и е гладно.

Къщата е единственото ми спасение.

Продължавам да вървя. Гъстите храсталаци се протягат към мен като алчни ръце. Под лунната светлина (по време на предишните ми сънища луната никога не беше изгрявала, може би защото се събуждах преди появяването й) шумолящите листа приличат на лица, разкривени от злобни усмивки. Виждам очи, които ми намигат. Взирам се в тъмните прозорци на къщата и знам, че като вляза в нея, токът ще е спрял, защото бурният вятър е скъсал електропроводите. Напразно ще натискам бутона за осветлението, докато нещо ме сграбчи за китката и ме завлече сред още по-дълбок мрак.

Вече съм изминал три четвърти от пътя. Виждам дървените стъпала към брега, виждам сала върху гладката водна повърхност — прилича на черен квадрат върху лунната пътека. Бил Дийн го е закотвил в езерото. Забелязвам нещо продълговато в края на алеята, точно пред площадката на входа. Никога досега не съм го виждал. Какво ли може да бъде?

Правя още две-три стъпки и получавам отговор на въпроса си. Това е ковчег, същият, за който Франк Арлин се бе пазарил, защото собственикът на погребалното бюро се бил опитвал да ме преметне. Това е ковчегът на Джо, който е преобърнат на една страна. Капакът му е открехнат и виждам, че е празен.

Иска ми се да изкрещя, да се обърна и да хукна обратно по алеята — ще рискувам да се сблъскам със съществото, което ме преследва. Но преди да побегна, задната врата на къщата се отваря и сред сгъстяващата се тъма изскача ужасяващо създание. Отначало ми се струва, че е човешко същество, после виждам, че не прилича на човек. Движи се приведено, разперило белите си, торбести ръце. Няма лице, но надава гърлен писък, подобен на крясъка на гмурец. Разбирам, че това е Джоана. Успяла е да излезе от ковчега, но не и да се освободи от мъртвешкия саван.

Господи, колко бързо се движи съществото! Не се носи във въздуха както си представяме, че се носят привиденията, а тичешком прекосява площадката и се втурва по алеята. Спотайвало се е в къщата по време на всичките ми сънища, в които се вцепенявах и не можех да се обърна към гората, а сега, когато вече се движа, ще ме хване. Разбира се, ще изкрещя, когато ме сграбчи с ръцете си, обвити с коприна, ще изкрещя, като подуша вонята на разядената му плът, в която са се загнездили червеи, и видя тъмните му очи пред тънкия саван. Ще изкрещя… но освен гмурците няма кой да ме чуе. Отново съм се озовал в Мандерлей и този път завинаги ще остана тук.

Обвитото в бял саван същество нададе писък и посегна да ме хване. Събудих се на пода в спалнята, крещях с дрезгав глас и непрекъснато удрях главата си в нещо. Колко ли време измина, преди да осъзная, че вече не сънувам, че не се намирам в „Сара Лафс“? Колко ли време измина, преди да разбера, че насън съм паднал от леглото, пълзешком съм прекосил спалнята, а сега стоя на четири крака в ъгъла и непрекъснато блъскам главата си в стената, като душевноболен в лудница?

Нямах представа, тъй като електронният часовник върху нощното шкафче бе спрял със спирането на тока. Зная, че отначало се страхувах да помръдна, тъй като в ъгъла се чувствах на по-сигурно място, зная още, че дълго след като се събудих, бях подвластен на кошмарния сън (най-вече защото не можех да включа осветлението и да се освободя от магията). Страхувах се, че ако изпълзя от убежището си в ъгъла, съществото, обвито в мъртвешкия саван, с писък ще изскочи от банята, за да довърши започнатото. Треперех от студ, панталона на пижамата ми беше мокър — бях се напикал.

Клечах в ъгъла, задъхвах се и треперех, взирах се в мрака и се питах възможно ли е един кошмарен сън да отнеме разума ти. През онази мартенска нощ бях съвсем близо до отговора на този въпрос.

Най-накрая се осмелих да напусна безопасното място. Докато пълзях по пода, свалих мокрия панталон на пижамата и загубих ориентация. В продължение на пет (или може би на две) ужасяващи минути пълзях напред-назад в собствената си спалня, като се блъсках в мебелите и надавах стон, когато ръката, която протягах напосоки, се удряше в нещо. При всеки допир ми се струваше, че докосвам отвратителния призрак. Всички предмети ми изглеждаха непознати. Нямаше ги зелените цифри на електронния часовник, временно бях загубил способността да се ориентирам и спокойно можех да пълзя из някоя джамия в Адис Абеба.

Най-сетне се добрах до леглото. Изправих се, смъкнах калъфката на резервната възглавница и с нея избърсах слабините и бедрата си. После се пъхнах под завивката и треперейки, се заслушах в потракването на суграшицата по стъклата на прозорците.

До разсъмване не можах да заспя, а сънят не избледня, както се случва при събуждането. Лежах на моята половина от кревата и си спомнях ковчега, който бях видял на алеята — в появата му имаше абсурдна логика — Джо обичаше къщата и нейното привидение би обитавало тъкмо „Сара Лафс“. Но защо искаше да ме убие? Защо й е на моята Джо да ме убива? Нямах представа.

Занизаха се безкрайни часове, най-сетне мракът се разсея и на мястото му се възцариха сивкави сенки, сред които мебелите приличаха на безмълвни стражи, обгърнати от гъста мъгла. Почувствах се малко по-добре, страхът ме напусна. Реших да запаля печката в кухнята и да си приготвя силно кафе. Да забравя ужасното преживяване.

Стъпих на пода и понечих да отметна от челото си кичура влажна коса, ала като зърнах ръката си, се вцепених. Помислих, че сигурно съм се наранил, докато пълзях в мрака, опитвайки да се добера до леглото. На опакото на дланта точно над кокалчетата имаше драскотина.