Торба с кости

Глава 14

Звъненето на телефона (или по-точно начинът, по който го възприех) ми беше познато като скърцането на стола и тихото бръмчене на електрическата пишеща машина. Отначало като че се разнасяше отдалеч, после се усили, сякаш машинист надуваше свирката на влак, приближаващ се към бариера.

Старомодният телефонен апарат беше на масичката в коридора между двата кабинета — „на ничия територия“, както казваше Джо. Навярно температурата в коридора бе поне трийсет и пет градуса, но все пак там ми се стори по-прохладно отколкото в кабинета.

Бях облян в пот и сигурно приличах на някого от културистите, които бях виждал в спортната зала по време на ежеседмичните ми тренировки.

— Ало?

— Майк, събудих ли те? — Обаждаше се Мати, но за разлика от снощи, когато беше потисната и изплашена, сега бе в отлично настроение. По гласа й личеше, че прелива от щастие. Навярно цялата сияеше и отново бе красивото момиче, в което се беше влюбил Ланс Девор.

— Отдавна съм станал… и пиша.

— Не думай! Снощи ми каза, че вдъхновението те е напуснало.

— Така смятах, но може би заключението ми е било прибързано. Какво се е случило? Май си на седмото небе от щастие.

— Току-що разговарях по телефона с Джон Стороу и…

Нима? Колко ли е часът? Колко време съм прекарал в кабинета? Машинално погледнах ръчния си часовник, но на лявата ми китка имаше само кръгло петно кожа без слънчев загар. Бях оставил часовника на нощното шкафче в спалнята и сигурно се беше намокрил, когато съм съборил чашата, пълна с вода.

— … неговата възраст и че ще призове в съда сина му — говореше Мати.

— Почакай! — възкликнах. — Изпуснах нещо, защото се бях замислил. Разкажи ми всичко отново, но говори по-бавно.

Не й отне много време да ми предаде разговора си с младия адвокат. Джон Стороу пристигал утре. Запазил си бил стая в хотел „Лукаут Рок“ в Касъл Вю. Щели да се срещнат в петък и да обсъдят случая.

— О, замалко да забравя! — възкликна тя. — Осигурил ти е адвокат да те представлява, когато даваш свидетелски показания пред Елмър Дърджин. Доколкото разбрах, бил от Луистън.

Нещата вървяха по план, но най-хубавото бе, че Мати е възвърнала борческия си дух. Едва тази сутрин (ако още бе сутрин; съдейки по светлината, проникваща през прозореца над повреденото климатично устройство, вече наближаваше пладне) разбрах колко потисната е била младата жена с червената лятна рокля и белите гуменки. Колко се е страхувала, че ще й отнемат детето.

— Значи всичко е наред. Радвам се, Мати.

— Не знам какво щеше да се случи, ако не беше се намесил. Идва ми да те разцелувам.

— Стороу ти е казал, че положението не е безнадеждно, че има шанс да спечелиш делото.

— Точно така.

— Имаш ли му доверие?

— Да! — възкликна тя, после добави с извинителен тон: — Джон не беше във възторг, когато споменах, че снощи си бил у дома на вечеря.

— Така и предполагах — промърморих.

— Казах му, че сме вечеряли на двора, а той подхвърли, че е достатъчно да сме прекарали само шейсет секунди насаме в караваната, за да започнат да ни одумват.

— Май няма високо мнение за половата мощ на янките, но какво може да се очаква от един нюйоркчанин?

Шегата ми не беше особено духовита, ала Мати избухна в почти истеричен смях — дали от облекчение, че има двама могъщи покровители, или защото беше гузна, че тайно ме е пожелала? По-добре да не мисля по този въпрос.

— Не ме наруга — продължи тя, — но ме заплаши, че лошо ни се пише, ако отново си устроим интимна вечеря. Когато делото приключи, ще те поканя на истинско пиршество. Ще задоволя всяко твое желание.

„Ще задоволя всяко твое желание.“ Мили Боже, колко е невинна! Обзалагам се, че не осъзнаваше двусмислието на онова, което бе изрекла. За миг затворих очи и се усмихнах. Имах повод — като я слушах, бих казал, че положението е повече от розово… стига Майкъл Нунан да пренебрегне онова, което му нашепва циничното му подсъзнание. Изглежда бе съдено нашата приказка да бъде с щастлив край, ако бъдем смели и не се отклоняваме от пътя. И ако се въздържа от сексуални авантюри с момиче, което е толкова младо, че може да ми бъде дъщеря. Ако не успея да овладея нагона си, сам съм си виновен и ще си получа заслуженото. Ала Кира няма да спечели от това. Тя беше като декоративната фигурка, която едно време поставяха на предния капак на автомобилите, и бе обречена да пътува в посоката, в която се движи колата. Добре е да си го напомням всеки път, когато пожелая майка й.

— Ако съдията отреже квитанцията на Девор, ще ви заведа във френския ресторант в Портланд и ще ви поръчам поне девет вида ястия. Ще вземем и Стороу. Готов съм да поканя дори Елмър Дърджин, пред когото ще давам показания в петък. Съществува ли по-готин тип от мен?

— Не познавам такъв — сериозно заяви Мати. — Ще ти върна парите, Майк. Сега съм във финансова криза, но няма все да съм бедна: Дори цял живот да изплащам дълга си, ще ти върна „заема“ до последния цент.

— Мати, не желая да…

— Но аз искам — каза тя тихо, но настойчиво. — Намислила съм днес да направя още нещо.

— Какво? — промърморих. Приятно ми беше да чувам бодрия й глас, тонът й подсказваше, че е щастлива като затворник, който току-що е бил освободен, но вече с копнеж поглеждах към кабинета, където ме чакаше пишещата машина. Знаех, че нетърпимата горещина скоро ще ме накара да прекратя работа, ако не искам жив да се опека, но ми се искаше да напиша поне още няколко страници. „Прави каквото пожелаеш“ — бяха казали и двете жени в съня ми.

— Ще купя на Кира най-голямото плюшено мече, което се продава в супермаркета в Касъл Рок — отговори Мати. — Ще й кажа, че го е заслужила с примерното си поведение, но всъщност й го подарявам, задето е вървяла по шосето в момента, когато ти си шофирал по отсрещното платно.

— Само да не е черно. — Изрекох думите още преди мисълта да се оформи в съзнанието ми.

— Моля? — озадачено и дори стреснато попита тя.

— Само да не е вечерна рокля — смотолевих и установих, че без усилие съм импровизирал.

— Някой ден и това ще стане — изсмя се Мати, после тонът й се промени: — Извинявай, ако снощи съм казала нещо, което да те натъжи. За нищо на света не бих…

— Не се безпокой — прекъснах я. — Не съм тъжен, само съм объркан. Честно казано, почти бях забравил, че Джо се е срещала с някакъв непознат мъж. — Лъжех, разбира се, но в името на благородна кауза.

— Може би така е най-добре… Е, няма да те задържам повече. Захващай се за работа. Изгаряш от нетърпение да се върнеш в кабинета си, нали?

— Откъде знаеш? — смаяно попитах.

— Ами аз… — Мати замълча. Внезапно прочетох мислите й и разбрах, че няма да ги сподели с мен: „Снощи те сънувах. Сънувах, че сме заедно. Щяхме да се любим и единият от нас каза: «Прави каквото пожелаеш». Или пък… не съм сигурна… може би с теб сме го казали едновременно.“

Може би някога призраците са били живи: безплътни интелекти и желания, невидими инстинктивни импулси.

— Ало, Мати, нали не си затворила?

— Не съм, разбира се. Искаш ли да те държа в течение или Джон Стороу ще те осведомява?

— Ако не ми се обаждаш, ще ти се разсърдя. И то завинаги.

Тя се засмя:

— Добре, добре, ще ти телефонирам от време на време, но ще се постарая да не прекъсвам работата ти. Дочуване, Майк. И още веднъж ти благодаря от все сърце.

Казах й „дочуване“, върнах слушалката на вилката на старомодния телефонен апарат и невиждащо се втренчих в него. Мати бе обещала да ми телефонира, но да не прекъсва работата ми. Но как ще разбере кога не работя? Не зная по какъв начин, ала ще разбере. Както аз снощи разбрах, че ме е излъгала, когато заяви как е видяла Джоана и човекът с кафявото спортно сако да тръгват към паркинга. Знаех още, че днес носи къси бели панталони и фланелка без ръкави, защото няма да ходи на работа — в сряда беше почивният ден на библиотеката.

„Нищо не знаеш. Измисляш си го“ — прошепна ми въображаем глас.

Но не си измислях, иначе щях да си представям Мати по предизвикателно бельо от прочутата марка „Викторияс Сикрет“.

Това ме наведе на друга мисъл. „Прави каквото пожелаеш“ — бяха казали двете жени в съня ми. Едва сега се досетих защо фразата ми се струва позната. Докато бях в Ки Ларго, прочетох в „Атлантик Мънтли“ есе върху перверзията, написано от някаква феминистка, чието име в момента ми убягваше. Авторката имаше доста консервативни идеи и бе използвала същата фраза. Дали името й не беше Сара Тисдейл? А може би несъзнателно го свързвах със Сара Тидуел. Всъщност името й не е важно. Важно бе твърдението й, че фразата „прави каквото искам“ подсказва еротичните желания на жената, а „прави каквото искаш“ е в основата на перверзните, попадащи предимно на мъжете. Жените си представят как шепнат „прави каквото искам“ на сексуалния си партньор; мъжете си представят, че партньорките им са готови да задоволяват всички техни желания. Според авторката на есето, когато сексът между двама души не върви, перверзията идва на помощ на мъжа. Той се нахвърля върху партньорката си с думите: „Ти искаше да го направя! Признай, че искаше. Ти ме накара!“

От друга страна, всеки мъж мечтае да чуе любовницата да му шепне: „Прави каквото пожелаеш. Хапи ме, чукай ме отзад, пий вино от пъпа ми, шибай с телена четка задника ми. Прави каквото пожелаеш. С теб сме в леглото, но всъщност си сам, защото аз съм само средство за задоволяване на най-перверзните ти желания. Не искам нищо, нямам задръжки. Прави каквото щеш с тази сянка… с този призрак.“

Когато прочетох есето, си казах, че общо взето, е много тенденциозно. Не бях съгласен с твърдението, че мъжът получава най-голямо сексуално удовлетворение, като принизи партньорката си до инструмент за задоволяване. Авторката бе използвала доста научни термини, не й липсваше и чувство за хумор. Но основната мисъл се свеждаше до онова, което е казала Сади Томпсън, героинята на Съмърсет Моъм (най-любимия писател на Джо) от разказа „Дъжд“, написан преди осемдесет години: „Ах, вие, мъже! Вие, долни, мръсни свине! Всички сте еднакви!“ Ала по принцип ние не сме долни свине, освен когато ни принудят. Дори тогава прибягваме до насилие не заради секса, а за завладяване на територии. Някои феминистки твърдят, че за мъжете сексът и завладяването на територии са равнозначни, което е твърде далеч от истината.

Тъкмо отворих вратата на кабинета, телефонът зад мен отново иззвъня. Внезапно ме обзе другото познато чувство, което не бях изпитвал от четири години: гняв към телефонния апарат, придружен от желанието да го запратя в другия край на коридора. Защо всички са решили да ми се обадят, докато пиша? Защо не си… защо не ме оставят да работя на спокойствие?

Изсмях се и се върнах до масичката. Посегнах да вдигна слушалката и забелязах по нея отпечатък от изпотената ми длан.

— Ало?

— Нали те предупредих като й гостуваш, да не се уединявате нито за миг. Защо не ме послуша?

— Добро утро и на теб, адвокат Стороу.

— Сигурно забутаното ти градче е в друга времева зона, приятел. В Ню Йорк вече е един и четвърт.

— Вечерях с нея, но навън, пред караваната. Вярно е, че после прочетох приказка на малката и я занесох в креватчето, но…

— Сигурно половината жители на града вече са убедени, че чукаш госпожата, а останалите ще се убедят, като разберат, че си й наел скъпоплатен адвокат. — Но макар да ми четеше конско, той не беше ядосан, дори беше в добро настроение.

— Имат ли начин по време на съдебното дело да те накарат да признаеш кой ти плаща? — попитах.

— Не.

— Съществува ли опасност да ми зададат този въпрос по време на разпита, който са Ми устроили в петък?

— Не, за Бога! Дърджин ще се злепостави, ако засегне темата — не приляга на един достопочтен настойник ad litem да намеква за сексуални отношения. Според мен целта им е да представят Мати като жена, която не полага достатъчно грижи за детето си и го малтретира. Да се доказва пред съда, че майката не живее като монахиня, не е популярно, откакто по кината прожектираха „Крамър срещу Крамър“. Освен това мисля, че ще берат доста ядове. — Джон беше толкова доволен, че мъркаше като котарак.

— Казвай, изгарям от нетърпение.

— Макс Девор е на осемдесет и пет години и е разведен. Всъщност се е развеждал два пъти. Поради напредналата му възраст съдът ще трябва да назначи още един попечител. Всъщност това е най-важният въпрос, като се изключат обвиненията срещу майката в некомпетентност и малтретиране.

— Знаеш ли в какво ще обвинят Мати?

— Не. И тя няма представа, твърди, че обвиненията са изфабрикувани… Между другото, докато разговаряхме, ми стана много симпатична…

— Вярно е.

— …и според мен ще затрогне съдията. С нетърпение очаквам да се запознаем… Хей, приятел, не ме разсейвай. Бях стигнал до втория попечител, нали?

— Точно така.

— Девор има дъщеря, която е освидетелствана слабоумна и се намира в психодиспансер в Модесто, Калифорния. Със сигурност няма да я определят за настойничка.

— Имаш право.

— Синът на стареца се казва Роджър и е на… — Чух шумолене на прелиствани страници. — …на петдесет и девет години. Не е в първа младост, както се казва. Вярно е, че напоследък много мъже стават бащи на тази възраст — нали живеем в прекрасен нов свят. Обаче Роджър е хомосексуалист.

Спомних си думите на Бил Дийн: „С обратна резба е. Казват, че имало много като него в Калифорния“.

— Май си противоречиш. Преди малко каза, че при тези дела сексът няма значение.

— Може би трябваше да уточня, че хетеросексуалният секс няма значение. В някои щати, например в Калифорния — не се гледа с лошо око дори на хомосексуалистите. Но това дело няма да се гледа в Калифорния, а в Мейн. Янките не са „отворени“ като калифорнийците и едва ли ще приемат, че двама мъже, сключили хомосексуален брак, ще бъдат подходящи настойници на едно невинно дете.

— Господи, не знаех, че Роджър Девор е „женен“! — възкликнах. Бях едновременно развеселен и отвратен. Засрамих се от злорадството си — Роджър Девор е устроил живота си както е намерил за добре и може би няма пръст в коварните планове на баща си, все пак злорадствах при мисълта, че няма шанс да бъде определен за попечител на Кира.

— През 1996 година е сключил брак с някой си Морис Ридинг — обясни Джон. — Слава Богу, че живеем в епохата на компютрите — бързо получаваш справка за когото пожелаеш. Уверявам те, че ако се стигне до съд, максимално ще раздухам историята. Съдията едва ли ще допусне момиченцето да живее с двама хомосексуалисти на средна възраст… Ще се възползвам от всяка възможност да ги очерня.

— Струва ми се доста жестоко — промърморих. Искаше ми се Джон да възрази, но той възкликна:

— Наистина е жестоко. Все едно да се качиш с автомобила си на тротоара и да смажеш двама невинни пешеходци. Роджър Девор и Морис Ридинг не търгуват с наркотици, не се занимават с трафик на непълнолетни момичета, нито ограбват беззащитни стари дами. Ала делата за получаване на попечителство дори по-успешно от бракоразводните дела превръщат човешките същества в насекоми. Случаят изглежда предрешен. Макс Девор се е върнал в родното си градче само за да купи детето. Като си го помисля, побеснявам от гняв.

Неволно се усмихнах: представих си го като ловец, който дебне с пушка пред заешка дупка с табелка „ДЕВОР“.

— Посланието към стареца ще бъде кратко и ясно: „Цената“ на детето току-що се повиши — продължи Джон. — Може би дори той не може да си позволи толкова висока цена.

— Ако се стигне до съд — промълвих. — Направи ми впечатление, че ти няколко пъти направи тази уговорка. Смяташ ли, че има надежда Девор да се откаже и да си замине?

— Разбира се. Лошото е, че той е много възрастен и е свикнал да му играят по свирката. Освен това не знам доколко му сече умът и дали ще разбере, че няма интерес да изваждаме на показ кирливите му ризи. Възнамерявах, докато съм тук да се срещна с него и с адвоката му, но неговата секретарка е като цербер и отказва да ме свърже с работодателя си.

— За Рожет Уитмор ли говориш?

— Не. Доколкото разбрах, тя е на по-високо стъпало в йерархията. И с нея още не съм разговарял, но непременно ще го сторя.

— Не е зле да се обърнеш към Ричард Осгуд или Джордж Футман. И двамата непрекъснато си контактуват със стария Макс или с неговия адвокат — подметнах иронично.

— Във всеки случай ще настоявам да се срещна с тази Уитмор. С напредването на възрастта мъжете като Девор стават все по-зависими от доверените си сътрудници; може би чрез нея ще накараме стареца да се откаже от намеренията си. А може би тя ще ни създаде главоболия, ако го подстрекава да продължи битката, защото смята, че Девор има шанс да спечели, или само защото обича да създава раздори. Възможно е дори да се омъжи за него.

— Какво?

— Защо не? Ще я накара да подпише предбрачно споразумение, но за съжаление не ще имаме доказателства за съществуването му, тъй както адвокатите на Девор нямат доказателства, че ти плащаш на адвоката на Мати. Бракът помежду им ще наклони везните в негова полза, ако делото влезе в съда.

— Джон, виждал съм тази жена. Сигурно е поне седемдесетгодишна.

— И все пак може да се окаже препъни камък за нас. Не бива да я пренебрегваме с лека ръка.

— Съгласен съм. — Отново погледнах към вратата на кабинета, но вече не ме беше яд, че са прекъснали работата ми — знаех, че съм приключил за деня. Може би довечера отново ще…

— Твоят адвокат се казва Ромео Бизонет — прекъсна размишленията ми Джон. — Възможно ли е това да е истинското му име?

— От Луистън ли е?

— Да, как позна?

— Фамилното име Бизонет е много разпространено в щата Мейн и особено в Луистън. Налага ли се предварително да се срещна с господина? — Не ми се пътуваше до Луистън. Разстоянието беше около осемдесет километра, но трябваше да шофирам по тясно шосе, по което пълзят автомобили, теглещи каравани или ремаркета — туристическият сезон беше в разгара си. Единственото ми желание бе да поплувам в езерото, после да потъна в дълбок сън, необезпокояван от кошмари.

— Не. Телефонирай му и си поговорете. Той е твоята „предпазна мрежа“ и ще се намеси само ако разпитът излезе от рамките на случилото се на Четвърти юли. Искам да бъдеш искрен и да не скриеш нищо. Ясно ли е?

— Да.

— Поговори с Бизонет, а в петък ще се срещнете в… почакай, записал съм го в бележника си… — Чух прелистване на страници. — А, ето го. Ще се срещнете в девет и петнайсет в закусвалнята на шосе N120. Почерпи го с кафе, опознайте се. Междувременно ще се постарая да науча всичко от Мати. Може би ще се наложи да наемем частен детектив. Ще се погрижа сметките да се изпращат на твоя човек Голдейкър. Той ще ги препраща на агента ти, а последният ще…

— Не — прекъснах го. — Кажи на Голдейкър да ги изпраща на мен. Харолд ще се изплаши да не се разоря и ще вдигне страхотна патардия. Колко ще ми струва удоволствието?

— Най-малко седемдесет и пет хиляди — отвърна той, без да му мигне окото. Дори тонът му не беше извинителен.

— Не казвай на Мати.

— Дадено. Забавляваш ли се, Майк?

— Не съм сигурен — отвърнах колебливо.

— Забавлението ще ти излезе скъпичко, но ти го гарантирам — изкиска се той и прекъсна връзката.

Затворих телефона и си помислих, че през последните пет дни животът ми е бил много по-интересен, отколкото през последните четири години.

Отново се запътих към кабинета и този път телефонът не иззвъня, но знаех, че съм приключил работата си за деня. Все пак седнах зад бюрото, за да напечатам на машината „подсещаща“ бележка до себе си. Мислех си какъв досадник е телефонът и че почти винаги е средство за предаване на лоши новини. Днешният ден беше приятно изключение, имах основание да бъда щастлив. Най-важното бе, че отново пишех книга. Още не можех да повярвам, че не се задъхвам, че стоманени обръчи не стягат гърдите ми, че сърцето ми не се свива от страх. Напечатах: (Следва: Дрейк отива в „Рейфорд“. Пътьом се отбива да поговори с човека, който продава плодове на сергия. Трябва да измисля по-колоритно име на продавача. Носи сламена шапка и тениска с надпис „Дисниуърлд“. Разговарят за Шакълфорд.)

Превъртях валяка, извадих листа, сложих го върху ръкописа и надрасках най-отдолу: Обади се на Тед Розенкриф за подробности относно „Рейфорд“. Розенкриф е пенсиониран флотски офицер, който живее в Дери и ми помагаше при проучванията, необходими за написване на всяка книга, например как се произвежда хартия, кога определен вид птици отлитат в топлите страни, какво представляват погребалните камери в пирамидите. Неизменно го предупреждавах, че не желая да ме обременява с подробности. Писателското ми мото бе: „Не прекалявай с фактите“. Романите на Хейли винаги са ми били скучни и не възнамерявах да му подражавам. Исках да науча за дадена тема толкова, че читателите да не ме хванат в лъжа. Розенкриф знаеше изискванията ми и съвместната ни работа бе ползотворна.

Този път исках да науча много повече за затвора „Рейфорд“ във Флорида и по-специално за отделението за осъдени на смърт, както и за психологията на серийните убийци. Рози сигурно ще се зарадва, задето го търся… а аз бях щастлив, че имам повод да му се обадя.

Взех осемте страници, които бях напечатал, и ги прелистих — още не вярвах, че съществуват. Дали съм преодолял кризата благодарение на старомодната пишеща машина? Не съм сигурен, но поне така изглеждаше.

Онова, което бях написал, също ме изумяваше. През четирите години на принудителна почивка не ми липсваха идеи — явно творческата криза не се проявяваше в това отношение. Една от идеите беше великолепна и ако можех да пиша, със сигурност щеше да послужи за сюжет на новия ми роман. Други определях като „доста находчиви“, което означаваше, че мога да прибягна до тях в краен случай… или ако по магия за една нощ пораснат като бобовото стъбло, по което се е катерел Джак от популярната приказка. Случвало се е понякога. Повечето бяха доста смътни — появяваха се и изчезваха като комети в съзнанието ми, докато шофирах, разхождах се или се въртях в леглото, очаквайки да се унеса в сън.

Една от смътните идеи ми бе помогнала да напиша „Човекът с червената риза“. Един ден видях човек с яркочервена риза да мие витрината на голям магазин в Дери. Под разтворената стълба минаха младеж и девойка, което според едно поверие носи нещастие. Но двамата млади не виждаха накъде вървят: държеха се за ръце и взаимно се изпиваха с очи като всички влюбени по света. Младежът беше висок и едва не събори стълбата.

Сцената се разигра за по-малко от пет секунди. Написването на „Човекът с червената риза“ ми отне пет месеца, но това беше чисто техническа работа. Книгата беше сътворена в секундата, когато си представих как стълбата и човекът върху нея политат на тротоара.

Идеята, която разработвах в момента, не беше от Великите Идеи На Майк (все едно чувах как Джо набляга на всяка дума), но не беше и мъглява. Сюжетът се различаваше от онези, които предпочитах в миналото. Нямаше призраци и вампири, този път никой не би ме нарекъл В. С. Андрюс с пишка. Ала знаех, че идеята си я бива и бях написал осемте страници на един дъх.

Анди Дрейк е частен детектив и живее в Ки Ларго. Той е на четирийсет години, разведен е и има тригодишна дъщеричка. Романът започва с посещението му в дома на жена на име Реджина Уайтинг. Госпожа Уайтинг също има дъщеря, която е на пет години. Реджина е омъжена за много богат индустриалец, който не подозира онова, което Анди знае — че до 1992 година съпругата му се е казвала Тифани Тейлър и е била скъпоплатена проститутка в Маями.

До този епизод стигнах, преди телефонът да зазвъни. Предстояха ми няколко седмици „секретарска“ работа, стига вдъхновението да не ме напуснеше, но вече знаех какво ще се случи до края на романа. Ще ви разкажа накратко съдържанието.

Един ден, когато Карин Уайтинг е едва тригодишна, телефонът иззвънява, докато момиченцето и майка му са в басейна във вътрешния двор. Реджина се кани да извика на градинаря да вдигне слушалката, но се отказва — човекът, който редовно поддържа градината, отсъства, защото е болен от грип, а тя се стеснява да помоли за услуга непознатия заместник. Предупреждава дъщеричката си да не мърда, излиза от басейна и отива да се обади по телефона. Карин изпуска куклата си във водата. Навежда се да я вземе и косата й попада в един от всмукателните отвори на басейна. (Преди две-три години бях прочел във вестника за подобен инцидент, завършил със смъртта на детето, от който беше възникнала идеята за романа.)

Непознатият градинар, който е изпратен от бюрото по труда, забелязва какво се е случило. Тичешком прекосява моравата, хвърля се в басейна и изважда момиченцето, което едва не е било скалпирано. Прилага изкуствено дишане и спасява живота на детето. (С нетърпение очаквах да стигна до тази изпълнена с напрежение сцена.) Майката е изпаднала в истерия. Като се поуспокоява, настоява щедро да възнагради градинаря, но той отказва. Накрая все пак й съобщава името и адреса си, но когато богатият й съпруг отива да го посети, става ясно, че и името, и адресът са измислени.

След две години бившата проститутка, която вече е богата и уважавана жена, вижда на първата страница на вестника снимка на човека, спасил живота на дъщеричката й. Името му е Джон Шакълфорд и е обвинен в изнасилване и убийство на деветгодишно момиченце. Заподозрян е и още в четирийсет убийства, като се смята, че повечето му жертви са деца. Целият град е настръхнал срещу него, репортерите го разпъват на кръст, защото мислят, че е серийният убиец с прякор Бейзболната шапка.

— Така си е — промърморих, докато слизах по стълбата. — Всички са сигурни, че той е убиецът.

Откъм езерото се разнасяше бръмченето на моторници, следователно не можех да плувам гол. Сложих си банските гащета, наметнах се с хавлиена кърпа и тръгнах надолу по пътеката, от двете страни на която в съня ми се издигаха дървета, украсени с хартиени фенери. Жадувах да се потопя в прохладната вода и да залича спомена от кошмарния сън, от който се бях събудил облян в пот.

Двайсет и четири дървени стъпала водят към езерото. На петото стъпало осъзнах какво се е случило. Устните ми затрепериха, дърветата и небето сякаш се сляха пред насълзените ми очи. От гърдите ми се изтръгна задавен стон. Краката ми се подкосиха и едва успях да седна на стъпалото. За миг си въобразих, че кризата е преминала, че е била само фалшива тревога, сетне избухнах в ридания. Захапах единия край на хавлиената кърпа, за да ги заглуша — ако хората в лодките чуеха виковете ми, щяха да си помислят, че на брега убиват някого.

Плачех, задето бях загубил четири години от живота си, прекарани в самота — без Джо, без приятелите си и без работата си. Плачех от облекчение, защото творческата криза може би беше преминала. Още не бях съвсем сигурен — една лястовичка пролет не прави и осем машинописни страници не означават възкресени писателски способности, но се надявах да е истина. Плачех и от страх, като след ужасно преживяване или когато на косъм сме избегнали смъртта. Плачех, защото едва сега разбирах, че след смъртта на Джоана съм се движил по бялата осова линия на шосето. Като по чудо някой ме беше грабнал в прегръдките си и ме беше спасил. Нямах представа кой го е сторил, но точно сега отговорът не ме интересуваше.

Плаках, докато почувствах, че тежкото бреме падна от плещите ми. После слязох по стъпалата и нагазих в езерото. Когато се потопих в прохладната вода, се почувствах като възкръснал.