Торба с кости

ЕПИЛОГ

На Коледа падна сняг — от кумова срама натрупа петнадесет сантиметра, колкото уличните изпълнители на коледни песни да изглеждат като извадени от „Този живот е прекрасен“50. Като се върнах, след като нагледах Кира за трети път, вече бе станало един и петнайсет през нощта на двадесет и шести декември и снегът бе спрял. Пълната, но бледа луна надничаше иззад разкъсващите се пухкави облаци.

Отново прекарвах празника заедно с Франк и само двамата бяхме будни. Децата, включително Ки, бяха потънали в дълбок сън след ежегодната вакханалия с обилна храна и подаръци. Франк пиеше трета чаша скоч, но аз още бях на първия. Със сигурност щя да се пропия, ако не беше Ки. Когато сме заедно, не си позволявам дори чаша бира. Сега ми я бяха дали за три последователни дни… но, по дяволите, за какво ти е проклетата Коледа, ако не можеш да я прекараш с детето си!

— Добре ли си? — попита ме Франк, когато отново седнах до него и отпих символична глътка от чашата си. Вече му бях разказал какво се е случило в нощта на гръмотевичната буря.

Ухилих се. Не ме попита тя добре ли е, а ти добре ли си. Е, никой не е казвал, че Франк е глупав.

— Да ме беше видял, когато през октомври от „Социални грижи“ ми разрешиха да прекарам с нея съботата и неделята. Наглеждах я поне десет пъти, преди да си легна… после продължих в същия дух. Ставах й надзъртах в стаята й, вслушвах се в дишането й. В петък вечер въобще не мигнах, а в събота да съм спал най-много три часа. Сега имам голям напредък. Но ако някога се изпуснеш за онова, което ти разказах, Франк — само да разберат как бях пуснал ваната да се пълни, преди да спре токът, завинаги ще се простя с шансовете си да я осиновя. Сигурно ще трябва да попълвам три екземпляра формуляри, за да ми разрешат да присъствам на тържеството, когато завърши гимназия.

Нямах намерение да разправям на Франк за ваната, но като се разприказвах, почти всичко си казах. Подозирам, че съм имал нужда да споделя е някого, за да продължа да живея някак. Отначало смятах, че като му дойде времето, довереник ще ми бъде Джон Стороу, но Джон отказваше да коментира събитията освен във връзка със заведеното съдебно дело относно попечителството над Кира Елизабет Девор.

— Ще си държа езика зад зъбите, не се тревожи. Как върви битката по осиновяването?

— Бавно. Вече мразя съдебната система в Мейн, както и социалната служба. Ако разгледаш поотделно служителите в бюрокрацията, болшинството са нормални хора, но взети заедно…

— Лоша работа, а?

— Понякога се чувствам като герой от „Студеният дом“ — онзи роман, в който Дикенс твърди, че съдебните дела се печелят единствено от адвокатите. Джон ми казва да бъда търпелив и да благодаря на съдбата, защото сме отбелязали забележителен напредък, като се има предвид, че съм най-неблагонадеждното създание на света — неженен бял мъж на средна възраст. След смъртта на Мати Ки вече е била в две приемни семейства и…

— Малката няма ли роднини в някое съседно градче?

— Лелята на Мати. Но тя не искаше да има нищо общо с детето още преди смъртта на племенницата си, камо ли сега. Особено откакто…

— … се знае, че Ки не е богата наследница.

— А-ха.

— Оная Уитмор е излъгала за наследството на Девор.

— Точно така. Завещал е всичко на някаква фондация за подпомагане на световното ограмотяване в областта на компютрите. Признавам, че каузата е благородна, но при все това смятам подобна благотворителност за бездушна.

— Как е Джон?

— Пооправил се е, но никога няма да може да използва дясната си ръка пълноценно. Едва не е умрял от загуба на кръв.

За човек, отдавна преполовил третото си уиски, Франк доста умело ме отклони от темата за Ки и делото, а аз приех с благодарност новата посока на разговора. Не мога да понасям мисълта за безкрайните дни и безкрайните нощи, които малката прекарва в приютите, където отделът за социални грижи „складира“ децата като никому ненужни вехтории. Тя не живее, а само съществува, като угоен заек в клетка. Като видеше колата ми да завива към паркинга или да спира пред сиропиталището, сякаш в миг оживяваше, започваше да размахва ръце и да танцува като Снупи върху кучешката си колибка. Октомврийският ни уикенд заедно беше прекрасен (като изключим маниакалните ми пориви да я наглеждам на всеки половин час), а по коледните празници беше още по-хубаво. Подчертаното й желание да живее с мен помагаше в съда повече от всичко друго… но бюрократичната машина работеше бавно.

— Може би напролет, Майк — казваше Джон. Напоследък сякаш беше нов човек. Нямаше помен от леко арогантния напорист самец, който умираше да влезе в битка с господин Компютър. На двадесет и първи юли бе разбрал, че е смъртен и че светът е безсмислено жесток. Човекът, който се бе научил да се ръкува с лявата вместо с дясната ръка, вече нямаше желание да купонясва до пръсване. Ходеше с момиче от Фили, дъщеря на една от приятелките на майка му. Нямах представа дали връзката е сериозна — „Чичо Джон“, както го наричаше Ки, е много потаен в това отношение — но когато един млад мъж се среща по собствено желание с дъщерята на приятелка на майка си, работата обикновено е сериозна.

„Може би напролет.“ Повтаряше тази мантра през цялата есен и в началото на зимата.

— Къде сгреших? — попитах го веднъж точно след Деня на благодарността и поредното отлагане.

— Не си сгрешил. Делата за осиновяване винаги се проточват, а когато осиновителят не е женен, нещата се влошават още повече. — И Джон направи циничен жест: взе да пъха и да вади левия си показалец в свитите на колелце пръсти на другата ръка.

— Но това е отявлена полова дискриминация.

— А-ха, само че обикновено е оправдана. Сърди се на всички извратени тъпанари, на които им е скимнало, че имат право да смъкнат гащичките на едно дете; вини бюрокрацията, ако щеш; по дяволите, ядосвай се на боса нова, танцът на любовта. Процесът е бавен, но накрая ще спечелиш. Нямаш досие, Кира повтаря „Искам да живея при Майк“ на всеки срещнат съдия и социален работник, имаш достатъчно средства да водиш дела, независимо колко увъртат и с колко формуляри те засипват… но най-вече, приятелче, имаш мен.

Имах и нещо друго — думите, които Ки ми пошепна, когато спрях да си почина на стълбите. И дума не бях обелил пред Джон, а това бе едно от малкото неща, които премълчах и пред Франк.

— Мати каза, че сега съм твоето малко човече — пошепна тя. — Мати каза, че ти ще се грижиш за мен.

Опитвах се — доколкото ми позволяваха проклетите ленивци от социалните грижи — но търпението ми започваше да се изчерпва.

Франк взе бутилката и я наклони към мен. Поклатих глава. Ки искаше да прави снежен човек и не исках на сутринта да се събудя с главоболие.

— Франк, до каква степен ми вярваш?

Той наля уиски в чашата си, помълча известно време, като се взираше в масата. Когато отново ме погледна, широко се усмихваше. Толкова ми заприлича на Джо, че страшно се натъжих. А когато заговори, нарочно подсили ирландския акцент.

— Естествено аз съм полупиян ирландец, който току-що е чул най-призрачната коледна история на света. Вярвам на всичко, глупаво магаре такова.

Аз се разсмях и той също. Бяхме пийнали, но се смеехме тихичко, за да не събудим никого.

— На всичко вярвам — повтори Франк. — Защрто Джо е вярвала. И заради нея. — Той кимна към стълбите, за да разбера за коя „нея“ става дума. — За пръв път виждам такова момиченце. Ужасно е сладко, но има нещо в очите му. Отначало мислех, че страда, задето е загубило майка си по такъв жесток начин, но не е това. Има нещо друго, нали?

— Да.

— И у теб го има.

Спомних си за крещящото… „нещо“, крето Джо съумя да удържи, докато аз заливах изгнилия брезент със сода каустик. Чужденеца, кактр го нарече тя. Не успях добре да го разгледам, но сигурно така е много по-добре.

— Майк, какво ти е? — тревожно прпита Франк. — Защо трепериш.

— Нищо ми няма. Наистина.

— Как е сега в къщата? — Продължавах да живея в „Сара Лафс“. Отлагах до началото на ноември, когато най-сетне обявих къщата в Дери за продан.

— Тихо.

— Съвсем тихо ли?

Кимнах, но това не беше съвсем вярно. Няколко пъти ре събуждах с усещането, което споменах веднъж — сякаш в леглото при мен има някой. Но не е опасен. Няколко пъти усещах (или така ми се струваше) уханието на парфюм „Ред“. А понякога, дори когато не духа вятър, хлопката на Бънтър тихо иззвънява. Сякаш някоя самотна душа ми казва „здравей“.

Франк погледна часовника, после почти извинително промълви:

— Имам още няколко въпроса, може ли?

— Няма да сме истински мъже, ако не можем да изкараме една безсънна нощ. Давай.

— Какво обясни на полицията?

— Не се наложи да давам обяснения. Футман беше разказал достатъчно — дотолкова, че да удовлетвори Норис Риджуик. Казал, че двамата с Осгуд — Осгуд беше лакей на Девор — нападнали Мати, защото Девор ги заплашил с отмъщение, ако не му се подчинят. Сред вещите на стареца в „Уорингтън“ щатските ченгета открили копие от бланка за превод на два милиона долара по сметка в банка, намираща се на Каймановите острови. На квитанцията стояло името Рандолф Футман. Рандолф е второто име на Джордж. Понастоящем госпрдин Футман обитава затвора Шоушенк.

— А Рожет?

— Уитмор е моминското име на майка й, но Рожет е била татковото момиче. През 1996 година лекарите установили, че тя страда от левкемия. При хора на нейната възраст — беше на петдесет и седем, когато почина — заболяването, общо взето, е фатално, но са я подлагали на химиотерапия. Затова носеше перука.

— Защо се е опитала да убие Кира? Не разбирам. Ако ТИ си премахнал властта на Сара Тидуел над нашия земен свят, като си унищожил костите й, проклятието трябва да е… защо ме гледаш така?

— Ако познаваше Девор, щеше да ме разбереш. Преди да замине за слънчева Калифорния, този човек е подпалил градчето. Когато й дръпнах перуката, я помислих за него и реших, че някак са успели да се разменят. После си казах: „О, не, това е самата тя, самата Рожет, но й е опадала косата.“

— Бил си прав. Оплешивяла е от химиотерапията.

— Има и още нещо. Вече зная за призраците много повече от преди, Франк. Може би най-важно е онова, което виждаш и си помисляш в първия миг… обикновено то се оказва вярно. През онзи този ден бе той, Девор. Беше се върнал. Сигурен съм. Накрая вече не ставаше дума за Сара, нито за него. Дори не ставаше дума за Кира. На края ставаше дума единствено за шейната на Скутър Лариби.

Замълчахме. За няколко секунди настана такава тишина, че сякаш чувах как къщата диша. Случва се, нали знаете. Ако наистина се заслушате.

— Има още нещо, което научих.

— Божичко — най-сетне промълви той. — Какво още?

— Не мисля, че Девор се е върнал от Калифорния, за да убие Мати — отбелязах. — Първоначалният замисъл не е бил такъв.

— А какъв тогава? Да се запознае с внучката си ли? Или да изкупи греховете си.

— Не, за Бога. Още не си разбрал що за човек бе той.

— Ами кажи ми тогава.

— Беше чудовище с човешки образ. Върнал се е да купи Кира, но Мати не я продаваше. После Сара го е завладяла и е започнал да крои планове да убие Ки. Подозирам, че Сара никога не е имала толкова послушен лакей.

— Колко души е убила?

— Не зная със сигурност. И не мисля, че искам да узная. Ако съдим по бележките на Джо и изрезките от вестниците, бих казал, че е имало още четири… „поръчани“ убийства да ги наречем… в годините между 1901 и 1998. Все деца, чиито имена започват с К, все близки родственици на мъжете, които са причинили смъртта й.

— Мили Боже!

— Господ няма нищо общо, струва ми се… но тя ги е накарала да си платят.

— Мъчно ти е за нея, нали?

— Да. Бих я разкъсал на парчета, ако посмее и с пръст да докосне Ки, но разбира се, че ми е мъчно за нея. Била е изнасилена и убита. Детето й е било удавено пред очите й, докато е умирала, повалена на земята. На теб не ти ли става мъчно за нея?

— Донякъде. Знаеш ли кое е било другото момче, онова, което плаче? То ли е, дето е починало от отравяне на кръвта?

— Бележките на Джо се отнасят предимно за него — оттам е тръгнала. Ройс Мерил е знаел историята. Плачещото момче е Редж Тидуел Младши. Става ясно, че през септември 1901-ва, когато Червените шапки изнасят последния си концерт в Касъл Каунти, почти всички в ТР вече знаят, че Сара и момченцето й са били убити, и почти всички имат доста ясна представа чие е пъкленото дело.

Почти през целия месец август Редж Тидуел е „обсаждал“ областния шериф Нимайа Банерман. Отначало се е надявал да ги открият живи — настоявал е да започне издирване — после е искал да намерят поне труповете им, накрая се е примирил и е търсел убиеца… защото щом е приел мисълта, че са мъртви, изобщо не се усъмнил, че са били убити.

Отначало Банерман му съчувствал. Отначало като че всички му съчувствали. Жителите на ТР се отнасяли дружелюбно към чернокожите заселници — точно това най-много вбесявало Джаред — ето защо фаталната грешка на Сън Тидуел е донякъде оправдана.

— Каква грешка?

„Ами заблудил се е, че раят се намира на Марс — помислих си. — Сигурно в ТР са се чувствали като в рая, докато Сара и Кито са тръгнали на разходка и повече не са се върнали. Сигурно им се е струвало, че най-сетне са намерили място, където могат да живеят спокойно, въпреки че са чернокожи.“

— Решил е, че щом са ги третирали като най-нормални хора, когато всичко е било наред, ще продължат да се отнасят човешки с тях и когато всичко се обърка. Но жителите на ТР се съюзили срещу тях. Били възмутени от стореното от Джаред и протежетата му, но когато трябва да избираш между своите и чуждите…

— Заставаш зад своите и тайно переш кирливите си ризи — измърмори Франк И изпи чашата до дъно.

— Именно. Но по времето, когато са свирили на панаира, малката им комуна край езерото вече започвала да се разпада — зная тези неща само от записките на Джо, нали разбираш — в нито една история на града и дума не се споменава за тези събития.

После започнали открито да ги преследват — така казал Ройс на Джо. С всеки изминал ден ставало все по-страшно, но Сън Тидуел не давал да се издума за напускане на градчето, докато не открие какво се е случило със сестра му и племенника му. Очевидно е задържал кръвните родственици, дори след като останалите са тръгнали да търсят по-гостоприемни места.

Сетне някой заложил капана. На около километър и половина източно от така наречената ливада на Тидуел имало горска полянка — по средата й бил забит огромен кръст, издялан от бреза. Джо имаше снимка в студиото. Там чернокожите се събирали на богослужение, след като им забранили да стъпват в местната църква. Момчето често отивало на полянката да се моли или просто да размишлява. Много хора в града знаели за този му обичай. Някой заложил капан на горската пътечка, по която момчето обикновено минавало, като го замаскирал с листа и борови иглички.

— Господи! — Франк изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.

— Сигурно не е било работа на Джаред Девор или на неговите дървари — след убийствата не са искали да имат нищо общо с хората на Сън и Сара и странели от тях. Може би дори не са били и приятели на дървосекачите. По онова време вече нямали много приятели. Все пак кореняците не можели да се примирят, че чернилките не си знаят мястото, че си пъхат носа където не трябва и че не разбират от дума. И така някой заложил капана. Не мисля, че са искали да убият момчето, а да го осакатят така, че до края на живота си да ходи с патерица.

Така или иначе замисълът се оказал успешен. Момчето попаднало в капана… и доста време не успели да го намерят. Болката сигурно е била умопомрачителна. Последвало е отравяне на кръвта, което е предизвикало смъртта на момчето. Сън се отказал. Трябвало да мисли за другите си деца и за хората, които останали с него. Стегнали си багажа и заминали. Преселили се в Северна Каролина, където и до ден-днешен живеят мнозина техни наследници. А по време на големите пожари през 1933-та, дело на младия Макс Девор, дървените им къщички изгорели до основи.

— Как не са открили труповете на Сара и на сина й? — недоумяваше Франк. — Ясно ми е, че онази миризма на гнилоч, която си усетил, е била въображаема. Но по онова време със сигурност се е долавяла… толкова много хора са минавали по тази така наречена Улица, как не са се усъмнили?

— Девор и съюзниците му не са погребали мъртъвците на мястото, където открих костите им. Сигурно са завлекли телата навътре в гората — вероятно там, където сега е северното крило на „Сара Лафс“. Покрили са ги с клони и същата нощ са се върнали за тях. Трябва да е било същата нощ — ако ги бяха оставили по-дълго, щяха да привлекат всички горски хищници. Занесли са ги другаде, пъхнали ги в брезентов чувал и ги погребали. Джо не е разбрала къде точно, но аз подозирам, че е било в Бауи Ридж, където са секли дърва почти през цялото лято. Бауи Ридж и до ден-днешен е доста затънтено място. Така или иначе са ги заровили някъде, защо не и там?

— Тогава как… защо…

— Дрейпър Фини не е бил единственият, измъчван от призраци — всички са се терзаели. Буквално от призраци. С изключение на Джаред Девор, предполагам. Живял още десет години и бил в цветущо здраве. Но момчетата страдали от безсъние, пиели много, непрекъснато се биели, вдигали свади… настръхвали само като чуели за Червените шапки…

— С други думи гузен негонен бяга — отбеляза Франк.

— Да. Потискало ги е и отношението на съгражданите им, които престанали да разговарят с тях. После Дрейпър Фини загинал в каменоломната (според мен се е самоубил) и на приятелчетата на Джаред хрумнала идея. Налегнала ги като настинка. Само дето било по-скоро като непреодолим вътрешен импулс. Решили, че ако изровят мъртъвците и ги погребат на мястото, където са ги убили, всичко ще тръгне по старому.

— Джаред съгласил ли се е?

— Според записките на Джо те вече не припарвали до него. В края на есента на 1902 година препогребали торбата с кости (без помощта на Джаред Девор) на мястото, откъдето най-накрая я изрових аз.

— Сара ги е накарала, нали? Искала е да се върне там, откъдето ще може да им въздейства.

— Не само на тях, но и на целия град. И Джо е смятала така. Страхувала се е от влиянието й и след като е направила страховити открития, повече не пожела да стъпи в къщата. Особено когато вече е подозирала, че е бременна. Когато предложих още нероденото ни дете да се казва Киа, сигурно страшно се е изплашила! А аз изобщо не съм забелязал.

— Сара е смятала, че може да те накара да убиеш Кира, ако Девор излезе от играта, преди да свърши работата — бил е стар и с разклатено здраве. Джо е рискувала, предполагайки, че вместо да я убиеш, ще я спасиш. Така е, нали?

— Да.

— И се е оказала права.

— Нямаше да се справя сам. От нощта, когато сънувах как Сара пее, Джо неотлъчно ме следваше. Сара не успя да я прогони.

— Сестра ми не се предаваше лесно — съгласи се Франк и избърса сълзите си. — Какво знаеш за прапралеля ти? Онази, която се е омъжила за Остър?

— Бриджет Нунан Остър. Брайди, както са я наричали приятелите й. Разпитах мама, но тя се кълне, че нищо не знае и че Джо никога не я е питала за Брайди, но подозирам, че ме лъже. Младата жена определено е била черната овца на семейството — познах по тона на майка ми. Нямам представа как се е запознала с Бентън Остър. Да предположим, че е гостувал на приятели в Праутс Нек и е започнал да я задиря на някой пикник край морето. Напълно е възможно. Случило се е през 1884-та. Тогава била на осемнадесет, а той — на двадесет и три. Оженили се по бързата процедура. Хари, който удавил Кито Тидуел, се родил шест месеца по-късно.

— Значи е бил едва на седемнадесет години, когато се е случило всичко това — пресметна Франк. — Боже мили!

— По това време майка му вече била религиозна фанатичка. Една от причините за деянието на Хари е бил страхът му от реакцията й, ако някога разбере какво е сторил на Сара. Имаш ли други въпроси, Франк? Защото очите ми вече се затварят.

Няколко секунди той мълча — вече започвах да си мисля, че ще престане да ме разпитва, ала той проговори:

— Още два въпроса — имаш ли нещо против?

— Като че ли вече е прекалено късно да отстъпвам. Питай.

— Онази сянка, за която говореше. Чужденеца. Някак ме тревожи.

Не отвърнах. И мен ме безпокоеше.

— Мислиш ли, че е възможно някога да се върне?

— Винаги се завръща. Може да ти прозвучи високопарно, но Чужденеца се връща за всекиго от нас, нали? Защото всички сме торби с кости. А Чужденеца… Франк, Чужденеца иска съдържанието на торбата.

Той претегли думите ми, после погълна остатъка от скоча на един дъх.

— Нали имаше още един въпрос?

— Да — отвърна. — Започна ли отново да пишеш?

Няколко минути по-късно се качих на горния етаж, нагледах Ки, измих си зъбите, отново надникнах в стаята на детето и си легнах. През прозореца виждах отблясъците на бледата луна върху снега.

Започна ли отново да пишеш?

Не. С изключение на едно доста обширно есе на тема „Как прекарах лятната отпуска“, което след някоя и друга година може да покажа на Кира, не съм написал и ред. Зная, че Харолд Облоуски нервничи и вероятно рано или късно ще трябва да му се обадя и да му кажа онова, което той вече подозира: че машината, която толкова време работеше безотказно, е спряла. Не е повредена — спомените написах на един дъх, без да ми прилошее и металните обръчи да стегнат гърдите ми — но въпреки това двигателят е спрял. В резервоара има гориво, свещите не са замърсени и акумулаторът е зареден, но двигателят, който задействаше притока на думи в съзнанието ми, отказва да работи. Покрил съм машината с платнище. Беше ми служила вярно, нали разбирате, и не искам да потъне в прах.

До известна степен това има връзка с начина, по който си отиде Мати. През есента ми хрумна, че най-малко в две от книгите си съм описвал подобна смърт, а популярната проза е пълна с още купища примери. Стигнали сте до морална дилема и не знаете как да я разрешите: главният герой изпитва непреодолимо сексуално влечение към много по-млада от него жена. Фасулска работа, приятели писатели. На помощ идва убийството. Когато работата се запече, време е да се появи човекът с пистолета. Мисля, че го е казал Реймънд Чандлър. Това е изпитаното оръжие на писателя.

Убийството е най-голямата перверзия, убийството е крайната степен на „прави каквото пожелаеш“. Разбрах, че дори измислените убийства трябва да се приемат насериозно. Мисля, че го осъзнах през лятото, докато Мати умираше в ръцете ми. Половината й череп беше отнесен от куршума, ала напускайки този свят, тя продължаваше да вика дъщеря си. Повдига ми се, като си помисля, че съм описал толкова ужасяваща сцена само за да изляза от задънената улица, в която писателите често попадат.

Помня как казах на Ки, че е най-добре да не пази писма от любовниците си — тогава си помислих, но не го изрекох гласно, че призраците им може да се върнат и да те преследват. Мен и без друго ме преследват призраци… но не желая да се измъчвам доброволно — когато затворих книгата със сънищата, го направих съвсем съзнателно. Сигурно съм можел да залея и тях със сода каустик, но се въздържах от подобно деяние.

Видях неща, които никога не съм очаквал да видя, и изпитах чувства, които не съм подозирал, че ще изпитам — не на последно място чувствата, които изпитах и още изпитвам към Кира. Сега тя е моето малко човече, аз съм нейното голямо човече и това е най-важното. Всичко останало няма значение.

Самият Томас Харди, който бил казал, че в сравнение с най-безличното човешко същество на земята дори най-майсторски описаният литературен герой е само торба с кости, престанал да пише романи, след като завършил „Невзрачният Джуд“, макар да е бил в апогея на славата си. През следващите двадесет години се посветил на поезията, а когато го питали защо е изоставил белетристиката, отвръщал, че не разбира защо си е губил времето с романи — стрували му се толкова глупави и безпредметни. Разбирам точно какво е искал да каже. През времето, което ми остава до мига, когато Чужденеца ще се върне за мен, сигурно ме очакват други дела — дела, които са много по-важни от тези сенки. Мисля, че още мога да подрънквам веригите зад паравана в Къщата на духовете, но не изпитвам никакъв интерес към това занимание. Призраците са изгубили своето обаяние за мен. Ще ми се да мисля, че Мати си спомня за Бартълби от новелата на Мелвил.

Захвърлих перото. Напоследък предпочитам да не пиша.

Мейн, 25 май 1997 — 6 февруари 1998 г.