Торба с кости

Глава 22

Най-сетне проникнах в зоната, но вдъхновението ми секна. Винаги държа бележник под ръка — за да си отбелязвам имена на герои, отправки по страници, хронология на дати — и подрасках в него известно време, но листът в машината оставаше празен. Сърцето ми не биеше до пръсване, очите ми не пулсираха и дишах най-спокойно — с други думи, нямах пристъп на паника — но писането не вървеше. Анди Дрейк, Джон Шакълфорд, Рей Гарати, красивата Реджина Уайтинг… всички те ми бяха обърнали гръб, отказвайки да проговорят и да се помръднат. Ръкописът стоеше на обичайното си място отляво на машината, страниците бяха притиснати с кварц, който бях открил на алеята, но нищо не излизаше. Кръгла нула.

Помислих си, че положението е абсурдно, а може би дори поучително. Години наред бягах от проблемите в действителния свят, съчинявайки ту една, ту друга Нарния. Сега действителният свят бе обрасъл в странни гъсталаци, в които се криеха зверове с остри зъби, а дрешникът бе заключен.

„Кира“ — бях написал името й сред странна рисунка, която трябваше да прилича на роза. Отдолу бях нарисувал филия хляб с палаво накривена барета. В представите на Нунан, печена филийка. Буквите Л.Б. бяха заобиколени с драскулици. Блуза с картинка на патица. Дори бях добавил „па-па“ отстрани. Отдолу бях написал: „Трябва да отлитам. На добър път“.

На друго място на същия лист бях написал „Дийн“, „Остър“ и „Девор“. Те ми се сториха най-истински, най-опасни. Може би защото имаха наследници. Но несъмнено и останалите трябва да имат, нали така? В онези години семействата са били многочислени. А къде бях аз? Девор не бе пожелал да ми отговори.

В девет и половина през тази непоносимо влажна и гореща неделна сутрин все още ми се струваше, че нощните ми преживявания не са сън. Но какво са тогава? Видения? Пътешествие във времето? И ако в подобно пътешествие е скрита някаква цел, каква е тя? Какво е посланието и кой го изпраща? Ясно помня какво казах преди онзи случай, когато насън отидох до студиото на Джо и донесох машината си: „Не вярвам на лъжи.“ Нито ще повярвам сега. Докато не проумея поне известна част от истината, може би е най-безопасно да не вярвам на нищо.

В горния край на листа, където драсках, със силно наклонени букви написах думата „опасност!“ и я заградих в кръгче. От кръгчето начертах стрелка към името на Кира. После с друга стрелка го свързах с „Трябва да отлитам. На добър път“ и добавих „Мати“.

Под хлебчето с баретката нарисувах мъничък телефон. Над него очертах балонче като в комикс и вътре написах „зър-р-р“. Тъкмо свърших и безжичният телефон иззвъня. Заградих „Мати“ и вдигнах слушалката.

— Майк? — Беше развълнувана. Щастлива. Успокоена.

— Да-а — казах. — Как си?

— Страхотно! — възкликна тя, а аз заградих буквите Л.Б.

— Преди десет минути се обади Линди Бригс — току-що приключихме разговора. Майк, тя ме връща на работа! Не е ли прекрасно?

Естествено. И прекрасно щеше да я задържи в града. Задрасках „Трябва да отлитам. На добър път“, сигурен, че Мати няма да тръгне. Не и сега. А как да й предложа? Отново си казах, че ако знам мъничко повече…

— Майк? Да не си…?

— Нищо ми няма — прекъснах я аз. Представих си как стои в кухнята, играе си с спираловидния шнур на телефона, а бедрата й са стройни като на кобилка в джинсовите панталонки. Виждах и блузата й: бяла тениска с жълта патица отпред. — Надявам се, че Линди Бригс е била достатъчно възпитана да каже, че се срамува. — Очертах блузата, която бях нарисувал.

— Да, каза, че се срамува. И бе достатъчно пряма, което ме… да речем, че ме обезоръжи. Призна, че в началото на седмицата онази Уитмор идвала при нея. Била много откровена. Трябвало да ме уволнят незабавно. Ако го направят, парите, компютрите и софтуера, които непрестанно получават от Девор, щели да продължат да пристигат. Ако ли не, златната река веднага пресъхва. Линди каза, че трябвало да избира между всеобщото благо и постъпка, за която била убедена, че е погрешна… това било едно от най-трудните решения в живота й…

— А-ха. — Ръката ми се движеше по бележника по собствена воля, като триъгълният пул от дъската за уия, изписвайки думите: „Моля не може ли моля“. — Сигурно в това има нещо вярно, но… Мати, според теб колко изкарва Линди?

— Не зная.

— Хващам се на бас, че сумата е по-голяма от дохода на три малки градски библиотеки, взети заедно.

На заден план дочух гласа на Ки, която казваше:

— Може ли да говоря, Мати? Може ли да се обадя на Майк? Моля не може ли моля?

— След минутка, злато. — После заговори на мен: — Може би. Известно ми е само, че се връщам на работа и съм готова да забравя миналите неприятности.

На листа в бележника надрасках книга. После изчертах дълга поредица от преплетени кръгчета, които водеха към блузата с патицата.

— Ки иска да те чуе — смеейки се, обяви Мати. — Казва, че снощи двамата сте ходили на панаир във Фрайбърг.

— Брей, да не искаш да кажеш, че съм имал среща с красива млада дама и съм я проспал?

— Така ми се струва. Ще говориш ли с нея?

— Готов съм.

— Добре, ето ти бърбораната.

Чу се шумолене и телефонната слушалка премина от една ръка в друга, след което екна гласчето на Ки.

— Шъборих те на панаира, Майк! Шъборих собствения куотърмек!

— Наистина ли? Ама какъв сън беше.

В отсрещния край на слушалката се възцари пълна тишина. Представях си Мати, която се пита какво ли се е случило с бърбораната. Най-сетне Ки колебливо каза:

— И ти беше там. — Тиу. — Гледахме танцьорките… онзи кол с камбаната на върха… после влязохме в призрачната къща… ти падна от бурето! Не беше сън… нали?

Лесно можех да я убедя, че е сънувала, но изведнъж това ми се стори лоша идея, която на свой ред криеше опасности. Вместо това отговорих:

— Ти беше с хубава шапка и красива рокля.

— Даа! — Ки изпита облекчение. — А ти беше с…

— Кира, спри. Изслушай ме.

Тя веднага млъкна.

— Струва ми се, че е най-добре да не разказваш за този сън. Нито на мама, нито на когото и да било друг, освен на мен.

— Освен на теб.

— Да. Както и за хладилните човечета. Разбрахме ли се?

— Добре. Майк, там имаше една жена с дрехите на Мати.

— Зная. — Спокойно можеше да говори, бях сигурен в това, но все пак попитах: — Къде е Мати?

— Полива цветята. Ние имаме много цветя, поне един милиард. Аз трябва да раздигна масата. Това е домакинско задължение. Но аз нямам нищо против. Обичам домакински задължения. Закусвахме пържени филийки. Винаги в неделя закусваме пържени филийки. Много са вкусни, особено с ягодов сироп.

— Зная — отвърнах и начертах стрелка към хлебчето с баретката. — Пържените филийки са нещо фантастично. Ки, каза ли на мама за жената с нейната рокля?

— Не. Мислех, че ще се уплаши. — Снижи глас. — Тя идва!

— Добре… но ние си имаме нашата малка тайна, нали?

— Да.

— А сега може ли отново да говоря с Мати?

— Добре. — Тя се провикна встрани от слушалката: — Мамо-мамо, Майк иска да говори с теб. — После отново се обърна към мен: — Днес ще ни дойдеш ли на гости? Можем пак да идем на пикник.

— Днес не мога, Ки. Трябва да работя.

— Мати никога не работи в неделя.

— Да, но когато пиша книга, работя всеки ден. Не мога иначе, понеже ще забравя историята. Само че може да си направим пикник във вторник. Пикник с барбекю у вас.

— Много ли остава до вторник?

— Не много. Вторник е вдругиден.

— А дълго ли се пише книга?

— Средно дълго.

Чух как Мати казва на Ки да й даде слушалката.

— Ей сега, само мъничко. Майк?

— Тук съм, Ки.

— Обичам те.

Бях едновременно трогнат и ужасен. За миг ми се стори, че гърлото ми ще се стегне, както на времето гърдите ми, когато се опитвах да пиша. После се отпусна и отвърнах: — И аз те обичам, Ки.

— Ето ти Мати.

Отново дочух шумоленето, докато й подаде слушалката, после Мати каза:

— Опреснихте ли спомена си за срещата с дъщеря ми, сър?

— Е, поговорихме за това-онова… — Съществуваше връзка помежду ни, но не чак толкова силна — бях сигурен в това.

Тя се смееше. Тази сутрин беше в прекрасно настроение и не исках да я разстройвам… но не желаех да мисли, че всичко дето лети, се яде.

— Мати, все още трябва да си внимателна. Само това, че Линди Бригс те връща на работа, не означава, че всички в този град изведнъж пак ще ти станат приятели.

— Разбирам това. — Отново се запитах дали да не й предложа да доведе Ки в Дери за известно време — може да живеят в моята къща и дори да останат цяло лято, докато нещата тук се уталожат. Но тя нямаше да се съгласи. Когато трябваше да приеме предложения от мен високоплатен юридически консулант от Ню Йорк, нямаше друг избор. Но сега можеше да решава. Или поне тя така смяташе, а как бих могъл да променя мнението й? Не можех да изтъкна никакви логични аргументи — в съзнанието ми витаеше само тъмна сянка.

— Искам да внимаваш с двама души — казах. — Единият е Бил Дийн. Другият е Кени Остър. Онзи…

— … с голямото куче с кърпата на врата. Той…

— Бовинка! — викаше отзад Ки. — Бовинка ме лизна по личенцето!

— Отиди навън да си играеш, съкровище — каза Мати.

— Раздигам масата.

— Ще довършиш после. Сега върви навън. — Последва пауза, през която Мати сигурно проследяваше с поглед как Кира излиза, без да изпуска Стрикланд. Сетне продължи да говори тихо, като човек, който не иска да го чуят. — Опитваш се да ме уплашиш ли?

— Не — отвърнах и очертах няколко окръжности около думата „опасност!“ — Но искам да внимаваш. Бил и Кени може да са били съюзници на Девор заедно с Футман и Осгуд. Не ме питай защо мисля така, понеже не разполагам със задоволителен отговор. Просто имам такова чувство, но откакто се завърнах в ТР, всичко се промени.

— Какво искаш да кажеш?

— В момента с тениска с патица ли си?

— Откъде знаеш? Ки ли ти каза?

— Тя не изнесе ли току-що плюшеното кученце навън?

Последва дълга пауза. Най-сетне Мати каза:

— Боже мой! — толкова тихо, че едва я чух. Понечи да повтори: — Как…

— Не зная как. Не зная дали все още си в… неприятна ситуация, но може и да си. Отнася се и за двете ви. — Можех да продължа, но се опасявах да не реши, че напълно съм превъртял.

— Но той е мъртъв! — избухна тя. — Старецът е мъртъв! Защо не ни остави на мира?

— Може би е така. Може би аз греша. Но няма да навреди, ако си по-внимателна, нали?

— Не. Обикновено не вреди.

— Обикновено?

— Защо не дойдеш да се видим, Майк? Може и ние да идем на панаира.

— Може би тази есен ще отидем. Тримата.

— Би било хубаво.

— Но междувременно размишлявам над ключа.

— Размишленията са половината от бедата, Майк — заключи Мати и отново се засмя.

Разбрах какво има предвид. Но тя очевидно не разбираше, че другата половина е чувство. То е като примка, която в крайна сметка причинява смъртта ни.

Прибрах пишещата машина в къщата и оставих ръкописа отгоре. Бях приключил с него, най-малкото за момента. Няма повече да търся обратния път към дрешника; никакъв Анди Дрейк и Джон Шакълфорд, докато свърши всичко това. И докато слагах дълги панталони и риза за първи път от седмици насам, или поне така ми се струваше, ми хрумна, че нещо — някаква сила — се е опитвала да ме упои с тази история. Със способността отново да работя. Звучи логично — работата винаги е била любимият ми наркотик и ми действаше по-добре и от алкохола, и от таблетките меларил, които още пазех в аптечката. Или може би работата е просто външна форма на доставяне на допинга с всичките му фантазии измислици. Може би истинският наркотик е зоната. Пребиваването в зоната, както казват понякога баскетболистите. Намирах се в зоната и наистина я усещах.

Грабнах от плота ключовете за колата и пътьом погледнах хладилника. Магнитите отново се бяха подредили в окръжност. В средата беше посланието, което вече ми бе познато, но благодарение на допълнителните букви сега веднага се разбираше:

— Старая се — отвърнах и излязох.

На шест километра северно по шосе N 68 — в онзи си край вече се нарича шосе „Касъл Рок“ — имаше оранжерия с магазинче. То се казваше „Корени и китки“ и Джо прекарваше в него доста време — купуваше градинарски принадлежности или просто бърбореше с двете жени, които държаха магазина. Едната от тях бе Хелън Остър, съпругата на Кени.

Около десет часа в неделя сутрин (беше отворено, естествено — през туристическия сезон почти всички търговци в Мейн стават безбожници) спрях пред магазина и паркирах до някакъв биймър с нюйоркски номера. Изслушах прогнозата за времето по радиото — ще се задържи горещо и влажно и през следващите четиридесет и осем часа — и слязох. От магазина изникна жена с бански костюм и гигантска жълта шапка, с торбичка торф в ръце. Тя ми се усмихна. Аз й отвърнах с още по-широка усмивка. Беше от Ню Йорк, значи не е марсианка.

В магазина бе още по-горещо и влажно и от навън. Лайла Прулкс — съсобственичката — говореше по телефона. До касовия апарат бе поставен малък вентилатор. Тя бе застанала точно пред него и хладната струя развяваше блузата й без ръкави. Като ме забеляза, помаха с пръсти за поздрав. Махнах й в отговор, но имах усещането, че го е сторил някой друг. Работа или не, още бях в зоната. Още я усещах.

Обикалях магазина, взимах разни неща напосоки и с крайчеца на окото си следях кога Лайла ще свърши с телефона, за да поговорим… през това време възбудата ми постепенно стихваше. Жената най-сетне затвори телефона и застана зад щанда.

— Майкъл Нунан, каква радост за страдающата ми душа! — възкликна и започна да опакова покупките ми. — Много съжалявам за съпругата ти. Джоана беше истинско съкровище.

— Благодаря ти, Лайла.

— Моля. Няма какво повече да го обсъждаме, но подобни неща трябва да се казват веднага. Винаги съм смятала така. Веднага. С градинарство си се захванал, а?

— Ако се позахлади.

— Ау, толкова е ужасно! — Тя разтръска блузата си, за да илюстрира думите си нагледно, и посочи една от покупките ми. — Искаш ли да ти го сложа отделно? Страх лозе пази — това ми е мотото.

Кимнах, после погледнах дъската, опряна на тезгяха. „Пресни боровинки — гласеше надписът. — Тъкмо пристигнаха!“

— Искам и половин килограм боровинки. Стига да не са от петък.

Тя закима енергично, сякаш искаше да каже, че прекрасно го знае.

— Вчера са брани. Достатъчно пресни ли ти се струват?

— Идеално. Боровинка се казва кучето на Кени, нали?

— Ама не е ли чудно куче! Господи, направо обожавам големи кучета, ако са добре дресирани. — Тя се обърна, извади половин килограм боровинки от малкия хладилник и ги постави в отделна торбичка.

— Къде е Хелън? Почивен ден ли има?

— Кой, тя ли? Ако е в града, човек и с пръчка не може да я изгони от тук. С Кени и децата са в Таксачусетс. Заедно със семейството на брат й си наемат вила за по две седмици всяко лято. Заминаха всичките. Старият Боровинка ще има да гони чайки до припадък. — Тя се засмя — високо и сърдечно. Смехът й ми напомни за Сара Тидуел. Или може би Лайла ми хвърли същия поглед. Очите й не се смееха. Бяха някак… пресметливи.

„Няма ли да престанеш, за Бога? — казах си. — Не може всичките да са замесени, Майк!“

Защо пък да не може? Съществува колективно самосъзнание — всеки, който се съмнява в това, просто не е присъствал на градско събрание в Нова Англия. Но нима не е вероятно там, където съществува съзнание, да има и подсъзнание? И ако с Кира си четем мислите, защо и други хора в ТР-90 да не го правят, дори несъзнателно? Споделяме един и същ въздух и една и съща земя; имаме едно езеро и един артезиански кладенец, в който е заключена вода с вкус на камък и минерали. Споделяме и Улицата, където добрите кутрета и злите песове размахват опашки рамо до рамо.

Взех платнената торбичка и се запътих към вратата, когато Лайла изведнъж каза:

— Чу ли за Ройс Мерил? Жалко за човека.

— Не.

— Снощи вечерта паднал по стълбите на избата. Какво го е накарало да слиза по тия стръмни стълби не проумявам, но подозирам, че ако човек доживее годините на Ройс, вече върши нещата по свои си причини.

„Умря ли?“ — понечих да попитам, после парафразирах въпроса. В ТР не се пита по този начин.

— Спомина ли се?

— Още не. Закараха го с линейка в окръжната болница. В кома е. — Произнесе думата на местния диалект като „комър“. — Казват, че нямало да се оправи, горкият човек. С него ще си иде част от историята на града ни.

— Сигурно си права — отвърнах и наум си рекох: „Толкоз по-добре“. — Има ли деца?

— Не. Фамилията живее в ТР от двеста години — наскоро един Мерил почина в Семетри Ридж. Но старите фамилии вече измират. Приятен ден, Майк. — Усмихна се. Очите й продължаваха да ме преценяват.

Качих се в колата, оставих торбата с покупките на предната седалка, после за миг подложих лицето си под хладната струя от климатичната инсталация. Кени Остър бил в Таксачусетс. Много добре. Това е едно добро начало.

Но да не забравяме пазача на моята вила.

— Бил го няма — заяви Ивет. Стоеше на прага, като се опитваше да препречи вратата (това е най-многото, което може да се направи, ако човек е висок метър и петдесет и седем и тежи петдесетина килограма), изучавайки ме с пронизителния поглед на телохранител на прага на нощен клуб, който отказва да пусне пияницата, вече изпъден след пиянска свада.

Стоях на прага на възможно най-спретнатата къща от готови плоскости, която бе разположена на върха на Пибоди Хил и гледаше към „задния двор“ на Върмонт. Отляво на постройката бяха бараките на Бил, еднакво сиви на цвят, но всяка с отделна табела: „ИКОНОМСТВО ДИЙН“ N 1, N 2 и N 3. Пред N 2 бе паркиран неговият доджрам. Втренчих се в автомобила, после отново извърнах поглед към Ивет. Тя още по-силно стисна устни. Още малко и съвсем щяха да се скрият.

— Замина в Норт Конуей с Бъч Уигинс — заобяснява. — С камиона на Бъч са. Да вземат…

— Няма нужда да лъжеш заради мен, мила — каза Бил иззад гърба й.

До пладне оставаше час и то в Божия ден за почивка, но никога не съм чувал по-уморен глас. Бил прекоси антрето с тежки стъпки и когато излезе от сенките — слънцето най-сетне се подаваше иззад облаците — забелязах, че изглежда досущ на годините си. Точно на толкова, на колкото бе всъщност, че дори и с десет отгоре. Както обикновено носеше сиво-зелена риза и панталони, но бе приведен, сякаш цяла седмица бе влачил прекалено тежки кофи. По лицето му личеше, че е започнал да остарява — очите му бяха изпъкнали, челюстта издадена напред, устните отпуснати. Нямаше деца, които да продължат рода му — старите фамилии измират, както каза Лайла Прулкс. И може би за добро.

— Бил… — започна Ивет, но той й направи знак да млъкне. Мазолестите му пръсти леко трепереха.

— Иди да поразтребиш кухнята — рече й. — Аз трябва да поговоря с моя compadre40. Няма да отнеме дълго.

Ивет го погледна, а когато отново се обърна към мен, устните й вече съвсем се бяха стопили. На тяхно място бе останала само черна линия, сякаш нарисувана с молив. С болезнена яснота прозрях, че ме мрази.

— И да не го изморяваш — предупреди ме тя. — Че напоследък не може да спи. От жегата. — И се отдалечи по коридора с изправен гръб и, потъвайки в хладните сенки. В къщите на старите хора сякаш винаги е хладно, не сте ли забелязали?

Бил излезе на верандата и пъхна огромните си длани в джобовете на панталоните си, отказвайки да се ръкува с мен.

— Нямам какво да ти кажа. Между нас е свършено.

— И защо, Бил? Защо е свършено?

Той погледна на запад, където хълмовете в подножието на планините и чезнеха сред лятната омара, но не отговори.

— Опитвам се да помогна на онази млада жена.

Изгледа ме изпод око и погледът му беше съвсем недвусмислен.

— А-ха. Да скочи в леглото ти. Нали ги виждам мъжете, дето идват от Ню Йорк и от Ню Джърси с младите си приятелки. Летни уикенди, ски уикенди, все тая. Мъже, дето ходят с момичета на тази възраст, изглеждат еднакво: езиците им висят до коленете. Вече и ти изглеждаш така.

Изпитах едновременно гняв и срам, но преглътнах предизвикателството да продължа в същия тон. Той искаше именно това.

— Какво се е случило? — попитах го. — Какво са направили бащите, дядовците и прадядовците ви със Сара Тидуел и семейството й? Не сте ги пропъдили просто така, нали?

— Не се е и налагало — отвърна Бил и отново плъзна поглед през мен към хълмовете. Очите му се бяха навлажнили почти до сълзи, но продължаваше да стиска зъби. — Сами са се махнали. Не се е раждал негър без таралеж в гащите, казваше баща ми.

— А кой е заложил капана, който е причинил смъртта на сина на Сара? Баща ти ли, Бил? Фред ли го е заложил?

Очите му се раздвижиха, но челюстите не помръдваха.

— Не знам за какво говориш.

— Чувам го вкъщи да плаче. Знаеш ли какво е мъртво дете да плаче в къщата ти? Някой мръсник го е уловил в капан като невестулка и сега плаче в скапаната ми къща!

— Ще трябва да си наемеш нов пазач. Не мога да ти гледам къщата. Не искам. Искам обаче да се разкараш от верандата ми.

— Какво става тук? Помогни ми, за Бога.

— Ще ти помогна, като те изритам, ако не изчезнеш на минутата.

Погледнах го още веднъж, запечатвайки в съзнанието си влажните очи и стиснатата челюст — вътрешната борба бе изписана на лицето му.

— Загубих жена си, дърт подлец такъв. А ти твърдеше, че я обичаш.

Челюстта му най-сетне се раздвижи. Той извърна изпълнени с изненада и болка очи към мен и рече:

— Това не е станало тук. Няма нищо общо с нас. Може да не е била в ТР, защото… ъ-ъ-ъ, имала си е причини да не е тук… но получи удар. Можеше да стане всякъде. Всякъде.

— Не вярвам. Мисля, че и ти не вярваш. Нещо я е последвало в Дери, може би защото е била бременна…

Зениците на Бил се разшириха. Дадох му възможност да каже нещо, но той замълча.

— … или просто защото е знаела прекалено много.

— Получи удар. — В гласа му се долавяше тревога. — Прочетох некролога с очите си. Дявол го взел, получи удар.

— А какво е разбрала? Кажи ми, Бил. Моля те.

Той дълго мълча. Позволих си лукса да се заблуждавам, че най-сетне съм го трогнал.

— Ще ти кажа само едно, Майк — стой настрана. В името на безсмъртната си душа, стой настрана и остави нещата да следват своя естествен път. И без друго тъй ще стане, независимо от теб. Реката вече почти да стигна до морето и няма да пресъхне заради такива като теб. Стой настрана, Майк. В името на Господа Бога.

„Грижа ли ви е за душата ви, господин Нунан? Божия пеперуда, затворена в пашкул от плът, който скоро ще се развони като моя.“

Бил се извърна и закрачи към вратата, потропвайки с токовете на работните си ботуши по боядисаните дъски на верандата.

— Да стоиш настрана от Мати и Ки — викнах след него. — Само да посмееш да доближиш караваната…

Той се обърна и в маранята сенките под очите му сякаш потъмняха. Извади кърпа от задния си джоб и избърса челото си.

— Не мърдам оттук. Ще ми се да не се бях връщал от отпуската си, но го направих — и то заради теб, Майк. Онези двете на Уасп Хил въобще да не се страхуват от мен. Не, аз нищо няма да им сторя.

Той влезе в къщата и затвори вратата. Продължих да я гледам, чувствайки се недействителен — невъзможно е да съм провел такъв разговор с Бил Дийн, нали? С Бил, който ме упрекваше, че не съм дал възможност на хората тук да споделят — и може би дори да облекчат — мъката ми по Джо; Бил, който ме посрещна толкова топло.

После чух изщракване. Може би никога през целия си живот не е заключвал вратата на дома си, но сега го стори. Това „щрак“ прозвуча съвсем ясно в застиналия въздух. То бележеше края на приятелството ми с Бил Дийн. Извърнах се и с наведена глава закрачих към колата си. Дори не се обърнах, когато прозорецът зад мен се отвори.

— И да не си се върнал повече, градски копелдак такъв! — изкрещя Ивет Дийн. — Разби му сърцето! Да не си посмял да се върнеш! Да не си посмял! Да не си посмял!

— Моля те — казваше госпожа М., — не ми задавай повече въпроси, Майк. Не мога да си позволя да вляза в черния списък на Бил Дийн, както мама на времето не е можела да си позволи да влезе в черния списък на Нормал Остър или Фред Дийн.

Преместих слушалката на другото си ухо.

— Само искам да зная…

— По нашия край пазачите на имот са голяма работа. Ако кажат на „виладжията“, че трябва да наеме този и този електричар, той наема него. Ако кажат, че някой трябва да бъде уволнен, понеже не може да се разчита на него, го уволняват. Или я уволняват. Защото онова, което се отнася за водопроводчици, градинари и електричари, важи с двойна сила за домашните помощници. Ако искаш препоръки, които да важат дълго време, трябва да си в добри отношения с хора като Фред или Бил Дийн, или Нормал и Кени Остър. Не разбираш ли? — Тонът й бе почти умолителен. — Когато Бил узна, че съм ти казала за Нормал Остър, ооо, за малко щеше да ме изяде с парцалите.

— Братът на Кени Остър, онзи, когото Нормал е удавил под помпата, Кери ли се е наричал?

— А-ха. Познавам много хора, които дават подобни имена на децата си, харесва им. Ами да, в училище имах едни съученици Роланд и Роланда Териолт, Роланд май е в Манчестър, а Роланда се омъжи за онова момче от…

— Бренда, последен въпрос. Няма да кажа на никого. Моля те.

Със затаен дъх зачаках да затвори телефона. Но вместо това тя изрече една-единствена дума с тих, почти разкаян глас:

— Какво?

— Коя е Карла Дийн?

Изчаках поредната продължителна пауза, играейки си с панделката, с която бе украсена шапката на Ки от началото на века.

— Да не казваш никому, че съм ти съобщила — най-сетне рече Бренда.

— Няма.

— Карла е близначката на Бил. Умря преди шейсет и пет години по време на големите пожари. — Пожарите, които според Бил запалил дядото на Ки, като прощален подарък за ТР. — Не знам точно как е станало. Бил никога не говори за това. Ако му кажеш, че си го научил от мен, до края на живота си няма да оправя и едно легло в ТР. Той ще се погрижи. — После отчаяно добави: — И без друго може да знае.

Имайки предвид собствения си опит, допусках, че може да е права. И така да е, всеки месец до пенсия ще получава чек от мен. Нямах намерение обаче да й го казвам по телефона — не исках да жегна почтената й протестантска душа на янки. Вместо това й благодарих, уверих я още веднъж, че ще си мълча и затворих.

Приседнах на масата, извърнах празен поглед към Бънтър и попитах:

— Кой е тук?

Не последва отговор.

— Е, хайде де. Не се срамувай. Хайде заедно да проследим деветнайсет или деветдесет и две отвесно. Иначе казано, дай да поговорим.

Пак никакъв отговор. Хлопката на врата му въобще не помръдваше. Забелязах драсканиците, които си правех, докато разговарях с брата на Джо, и ги придърпах към себе си. Бях написал „Киа“, „Кира“, „Кито“ и „Карла“ и ги бях заградил в правоъгълник. Сега задрасках най-долната линия и добавих „Кери“ към листа. „Много хора дават подобни имена на децата си — каза госпожа М. — Харесва им.“

На мен никак не ми харесваше — струваше ми се зловещо.

Хрумна ми, че поне двама от тези съименници са се удавили — Кери Остър на чешмата и Киа Нунан, не по-голяма от слънчогледово семенце, в умиращото тяло на майка си. Освен това бях видял призрака на трето давещо се дете в езерото. Кито? Този ли е Кито? Или Кито е починал от отравяне на кръвта?

„Дават подобни имена на децата си, харесва им.“

Колко деца с подобни имена е имало отначало? Колко са останали? Мисля, че отговорът на първия въпрос е без значение, а отговора на втория вече знаех. „Реката вече почти стигна до морето“ — каза Бил Дийн.

Карла, Кери, Кито, Киа… всичките мъртви. Само Кира Девор бе останала.

Изправих се тъй рязко и бързо, че съборих стола, който изтрополи в тишината и аз извиках. Омитам се, и то на секундата. Край на телефонните разговори, преставам да се правя на частния детектив Анди Дрейк и безразсъдно да флиртувам с Мати. Трябваше да послушам интуицията си и да се махна от тук още първата нощ. Изчезвам още сега, скачам в шевролета и отпрашвам към Дер…

Хлопката на Бънтър яростно задрънча. Обърнах се и видях, че лудо се мята на насам-натам, сякаш удряна от невидима ръка. Плъзгащата се врата на верандата взе да се отваря и затваря с трясък, сякаш закачена на скрипец. Книгата с кръстословиците и брошурата с програмата на сателитните телевизии се разтвориха и страниците им зашумоляха. Нещо затрополи по пода, сякаш се приближаваше и удряше с юмруци по дъските.

Блъсна ме течение — не студено, а топло, като гореща струя въздух в метрото в лятна вечер. Долових странен глас, който сякаш казваше чао-ЧАО, чао-ЧАО, чао-ЧАО, като че ми пожелаваше на добър път към дома. Но после, тъкмо когато осъзнах, че гласът всъщност казва Ки-Ки, Ки-Ки, Ки-Ки, нещо се блъсна в мен и рязко ме повали. Нещо като огромен мек юмрук. Надвесих се над масата, вкопчвайки се в ръба, за да запазя равновесие, и съборих солницата и вазичката в която госпожа М. бе сложила маргаритки. Вазичката се търкулна, падна на пода и се разби на парчета. Телевизорът се включи сам, загърмя гласът на някакъв политик, който тъкмо обясняваше, че инфлацията пак се покачвала. Стереоуредбата засвири, заглушавайки политика — Ролинг Стоунс пееха кавър-версия на песента на Сара Тидуел „Мъчен си ми, мили“. Горе зави пожарна аларма, после втора, трета. Миг по-късно се присъедини и алармата на шевролета. В света настана пълна какофония.

Нещо горещо и пухкаво като възглавница ме сграбчи за ръката. Тя се стрелна напред като бутало и се стовари върху бележника. Наблюдавах я как несръчно разгръща страниците и търси чист лист, после сграбчи най-близкия молив. Стисна го като кама и започна да пише, сякаш невидимото същество ме изнасилваше. Отначало пръстите ми се движеха бавно, почти напосоки, после набраха скорост и накрая летяха с такава бързина, че едва не раздрах листа:

Изписах страницата почти до долу, когато отново усетих вихъра, мразовит като ледена януарска лапавица. Настръхнах, носът ми се вледени, а от устата ми започнаха да излизат облачета пара. Ръката ми се сви в юмрук и моливът се строши на две. Зад мен хлопката на Бънтър нададе последен яростен звън и млъкна. Отново иззад мен дочух две изпуквания, сякаш някой отвори последователно бутилки шампанско. После всичко свърши. Отново бях сам.

Спрях стереоуредбата тъкмо когато Мик и Кит подхващаха версия на негърската песен „Виещ вълк“, изтичах горе и изключих пожарната аларма. Надвесих се през прозореца на голямата спалня за гости, насочих ключодържателя към шевролета и натиснах бутона. Алармата млъкна.

Като елиминирах най-ужасните шумове, остана да грачи само телевизорът в кухнята. Слязох долу, изключих и него, и ръката ми още беше върху копчето, когато погледът ми попадна върху часовника на Джо. Най-сетне гадният котарак бе престанал да клати опашка, а големите му пластмасови очи лежаха на пода.

Слязох до „Вилидж“ да вечерям, грабвайки последния брой на неделния „Телеграф“ („Компютърен магнат умира в родния си град в Западен Мейн“ гласеше заглавието), преди да се настаня на бара. Към статията имаше студийна снимка на Девор с около тридесет години по-млад. Усмихваше се. Повечето хора го правят доста естествено. Усмивката на Девор беше като залепена на лицето му.

Поръчах боб, останал от събота. Баща ми не си падаше по афоризмите — в нашето семейство е задължение на мама да сее семената на мъдростта — но претопляйки в неделя следобед боба от събота вечер, той неизменно повтаряше, че бобът и говеждото са винаги по-вкусни на втория ден. Сигурно ми се е запечатало в съзнанието. Единствената друга мъдрост, която помня от баща си, е правилото, че винаги трябва да си миеш ръцете след като си бил в тоалетната на автогарата.

Докато четях материала за Девор, Одри дойде и ми съобщи, че Ройс Мерил е починал, без да дойде в съзнание. Погребението щяло да се състои във вторник в църквата „Баптистка благодат“. Почти целият град щял да бъде там, а много хора щели да отидат само за да видят връчването на бастуна от „Бостън Поуст“ на Айла Мезърв. Мисля ли да ида? Не, отвърнах, вероятно не. Струваше ми се по-разумно да не допълвам, че по същото време сигурно ще съм на победно тържество у Мати Девор.

Докато се хранех, през заведението се точеше обичайният за късен неделен следобед поток от клиенти; хора си поръчваха сандвичи, боб, сандвичи с пилешка салата, купуваха стекове бира. Някои бяха от ТР. Не забелязвах повечето, а и никой не ме заговори. Не знам кой е оставил салфетката върху вестника ми, но когато го разгърнах на спортните страници, вече беше там. Вдигнах я с намерението да я отместя, и тогава видях, че отзад с големи черни букви е написано: „МАХАЙ СЕ ОТ ТР“.

Така и не разбрах кой я е оставил. Би могъл да е всеки един от посетителите.