Торба с кости

Глава 20

Отначало не ги забелязах, което никак не ме изненада — сякаш цял Касъл Рок се бе изсипал в градския парк в този горещ съботен следобед, който вече клонеше към привечер. Лятното слънце озаряваше децата, струпани на катерушките, неколцината старци с яркочервени елеци (предположих, че членуват в някакъв клуб), които играеха шах, групата младежи, налягали на тревата около юноша с китара: хлапето пееше една песен от старата плоча на Иън и Силва, с доста жизнерадостна мелодия и следния текст:

Никой не тичаше по алеите, кучетата не гонеха фризбита. Беше дяволски горещо. Тъкмо се извръщах да огледам естрадата, където се настаняваше осемчленният оркестър „Касълрок“ (подозирах, че представата им за истински рокендрол е доста бегла), когато едно човече се блъсна в мен отзад, сграбчи ме за бедрата и едва не ме повали на тревата.

— Пипнах те! — ликуващо изпищя човечето.

— Кира Девор! — викна Мати, едновременно развеселена и ядосана. — Ще го събориш!

Обърнах се, пуснах на земята омазнената торбичка от „Макдоналдс“ и вдигнах детето на ръце. Получи се съвсем естествено и се почувствах прекрасно. Човек не си дава сметка колко тежи едно здраво дете, докато не го вдигне на ръце, и едва тогава напълно проумява живота, който протича през децата като по електрически кабел. Не се задавих от вълнение („Не бъди госпожица, Майк“ — ми шепнеше понякога Сиди, когато като деца гледахме някой тъжен филм и аз се просълзявах), но се замислих за Джо. И за детето, което е носела в себе си, когато е паднала насред онзи загубен паркинг.

Ки пискаше и се смееше, размахваше ръчички, а плитките й подскачаха.

— Не събаряй собствения куотърбек33! — извиках, ухилих се, и за моя най-голяма радост тя ми отвърна:

— Не шъбаряй собствения куотърмек! Не шъбаряй собствения куотърмек!

Пуснах я долу, двамата се смеехме. Ки пристъпи, препъна се, тупна на земята и се закикоти още по-силно. Тогава за миг, но съвсем ясно, през съзнанието ми мина мисъл: де да можеше да види старият червей колко ни липсва. Как тъжим за смъртта му.

Мати се приближи. Тази вечер изглеждаше почти както си я представях при първата ни среща — като онези деца на богаташи, които човек вижда в кънтриклубовете да се веселят с приятели или да вечерят с родителите си. Беше с бяла рокля без ръкави и обувки с нисък ток, косата й свободно се спускаше по раменете, съвсем леко бе начервила устните си. Очите й грееха както никога досега. Когато ме прегърна, долових парфюма й и усетих допира на стегнатите й малки гърди.

Целунах я по страната, а тя ми лепна до ухото шумна целувка, от която нещо премина като електричество по целия мигръбнак.

— Кажи ми, че нещата ще тръгнат по-добре — прошепна, без да ме пуска.

— Много по-добре — отвърнах и тя отново ме прегърна с все сила. После отстъпи:

— Ти да бе донесъл повечко храна, човече, щото ние сме повечко гладни жени. Нали, Кира?

— Шъборих собствения куотърмек — отговори Ки, облегна се на лакти и доволно се засмя.

— Хайде — казах и я грабнах през кръста. Занесох я до най-близката маса, а малката риташе, размахваше ръце и се смееше. Оставих я на пейката, но тя се изплъзна и ловко шмугна под масата, като продължаваше да се смее.

— Добре, Кира Елизабет — рече Мати. — Стани и покажи, че си добро момиче.

— Добро момиче, добро момиче — съгласи се тя и се покатери до мен. — Такава съм, Майк.

— Сигурен съм — отговорих. В плика имаше два сандвича „Биг Мак“ и пържени картофки за мен и Мати. За Ки имаше шарена кутия, върху която се мъдреха ухилените физиономии на Роналд Макдоналд и неговите неподведени под отговорност съучастници.

— Мати, имам детско меню! Майк ми е донесъл детско меню! Те са с играчка!

— Виж каква ти се е паднала.

Кира отвори кутията, порови вътре, после се усмихна. Цялото й лице грейна. Извади нещо, което отначало ми заприлича на голям парцал за прах. За миг се пренесох в съня си, онзи с Джо под леглото, и се вледених от ужас. „Дай ми я — озъби се тя. — С нея бърша прах.“ В този спомен се примеси и нещо друго — някаква друга асоциация, може би от друг сън. Но не можах да я уловя.

— Майк? — започна Мати. В гласа й долових любопитство и загриженост.

— Кученце! — отбеляза Ки. — Спечелих кученце с детското меню!

Да, разбира се. Кученце. Плюшено кученце. При това беше сиво, а не черно… макар да не ми бе ясно защо се вълнувам от цвета му.

— Много хубава награда — казах и го взех. Беше меко, което бе хубаво, при това бе сиво, което бе още по-хубаво. Този сив цвят някак ме успокояваше. Върнах й го и се усмихнах.

— Как се казва? — попита Ки, прехвърляйки животинчето ту от едната, ту от другата страна на кутията, сякаш я прескача. — Как се казва кученцето, Майк?

И без да се замислям, изтърсих:

— Стрикланд.

Мислех, че ще се озадачи, но тя го прие нормално. Имаше твърде доволен вид.

— Стриган! — повтори и в ръчичката й кученцето взе да прави още по-високи подскоци над кутията. — Стриган! Стриган! Моето куче Стриган!

— Кой е този Стрикланд? — попита Мати, подсмихвайки се. Тъкмо разопаковаше сандвича си.

— Герой от книга, която четох на времето — обясних, гледайки как Кира си играе с плюшеното животинче. — Не е действителен човек.

— Дядо почина — обяви след пет минути Кира.

Още седяхме на масата за пикник, но почти бяхме приключили с храненето. Плюшеното куче бе поставено да пази останалите картофки. Наблюдавах хората наоколо и се питах кой от ТР е дошъл с цел да следи тайната ни среща и изгаря от нетърпение да разнесе клюката. Не забелязах познати, но това не ме успокои, тъй като дълго бях отсъствал от този край.

Мати остави сандвича си и тревожно погледна дъщеря си, но според мен всичко беше наред — детето съобщаваше факт, не изразяваше тревога.

— Зная.

— Дядо беше ужасно стар. — Кира щипна две пържени картофчета с пухкавите си пръстчета. Поднесе картофчетата към устата си и ги погълна наведнъж. — Той сега е при Господ Исус. Ние учихме за Господ Исус на лятното библейско училище.

„Да, Ки — отговорих наум, — точно сега дядо сигурно учи Господ Исус да работи с компютър и го пита нямат ли някоя курва под ръка.“

— Господ Исус ходел по водата и правел виното на макарони.

— Да, нещо подобно. Тъжно е, когато някой умре, нали?

— Щеше да е тъжно, ако умре Мати, или щеше да е тъжно ако ти умреш, но дядо беше стар. — Обясни ми го, сякаш не бях разбрал от първия път. — В рая ще го оправят.

— Това е добро обяснение, злато — заключих.

Мати разсеяно нагласи падащите шнолки на малката. Помислих си, че сякаш грее на лятното слънце. Гладката й, загоряла кожа контрастираше с бялата рокля, която сигурно е купила на някоя разпродажба. В този миг разбрах, че я обичам. Може би в това нямаше нищо нередно.

— Но ми е мъчно за бялата баба — заяви Ки и този път наистина придоби тъжен вид. Взе плюшеното куче, опита се да го нахрани с пържен картоф, после пак го остави. Красивото й личице изглеждаше замислено и забелязах далечна прилика с дядо й. Не се набиваше на очи, но несъмнено бе доловима — поредният призрак. — Мама казва, че бялата баба се е върнала в Калифорния с пленните останки на дядо.

— Тленни останки, гугутката ми — поправи я Мати. — Това означава тялото му.

— Бялата баба ще се върне ли да ме види, Майк?

— Не зная.

— С нея играехме една игра. Само с рими. — Кира придоби ужасно замислен вид.

— Майка ти ми разказа за тази игра.

— Няма да се върне — сама отговори Ки на въпроса си. От дясното й оче се търколи огромна сълза. Тя взе Стриган, постави го за миг на задните му лапички, после отново го остави да пази. Мати я прегърна, но Ки като че ли не забеляза. — Бялата баба всъщност не ме обичаше. Просто се преструваше. Това й беше работата.

С Мати се спогледахме.

— Защо го казваш?

— Не зная — отвърна Ки. Край хлапето с китарата застана жонгльор и запремята пет-шест шарени топки. Кира се пооживи. — Мамо, мамо, може ли да ида да погледам оня смешен човек?

— Нахрани ли се?

— Да.

— Благодари на Майк.

— Не шъбаряй собствения си куотърмек — каза тя, после се засмя мило, за да покаже, че ме поднася. — Благодаря, Майк.

— Моля, моля — отвърнах, но понеже ми прозвуча доста старомодно, добавих: — Бягай да джиткаш.

— Можеш да идеш до онова дърво, но не по-далеч — каза Мати. — Знаеш защо.

— За да ме виждаш. Добре.

Тя грабна Стрикланд и хукна, после спря, обърна се и ме погледна:

— Сигурно са били ледилните човечета. — После сама се поправи много внимателно и сериозно: — Хлаа-дил-ни-те човечета.

Сърцето ми подскочи.

— Какво за хладилните човечета, Ки? — попитах.

— Те ми казаха, че бялата баба всъщност не ме обича. — После хукна към жонгльора, очевидно напълно забравила за жегата.

Мати я проследи с поглед, после се обърна към мен:

— Досега с никого не съм споделяла за нейните хладилни човечета. И тя не говори за тях. Не че има истински човечета, но буквите като че сами се местят. Като дъска за „уия“34.

— Пишат ли думи?

Мати дълго мълча. После кимна.

— Не винаги, но понякога го правят. — Замълча, сетне добави: — Всъщност в повечето случаи. Ки ги нарича „поща от хладилните човечета“. — Мати се усмихна, но в погледа й долових страх. — Дали са специални магнитни букви? Или имаме някой полтъргайст в хладилника?

— Не зная. Съжалявам, ако ти създават неприятности.

— Не ставай глупав. Ти ги подари на Ки, а в момента означаваш страшно много за нея. Все за теб говори. Изборът на хубави дрехи за тази вечер в твоя чест я развълнува много повече от смъртта на дядо й. Настояваше и аз да си облека нещо специално. Обикновено не се държи така с хората — приема ги, докато са наоколо, а като си заминат, ги забравя.

— И двете изглеждате прекрасно. В това поне съм сигурен.

— Благодаря. — Тя погледна с обич към Ки, която стоеше до дървото и гледаше жонгльора. Той бе изоставил гумените топки и сега хвърляше бухалки. После отново извърна поглед към мен: — Приключихме ли с яденето?

Кимнах, а Мати взе да събира отпадъците и да ги прибира обратно в хартиения плик. Аз й помагах, и когато пръстите ни се срещнаха, тя сграбчи ръката ми и силно я стисна.

— Благодаря. Благодаря за всичко, което направи за мен. Адски много ти благодаря.

В отговор също стиснах ръката й, после я пуснах.

— Знаеш ли — продължи тя, — понякога се питам дали Кира не ги мести сама. Мислено.

— Телекинеза?

— Май това е научният термин. Само че Ки може да пише само „куче“’ и „коте“’.

— А какво се появява на хладилника?

— Предимно имена. Веднъж се появи и твоето име. После пък на жена ти.

— Джо?

— Беше цялото „Джоана“. И „Нана“. Рожет, предполагам. Понякога пише „Джаред“ и „Бриджет“. Тези двете обикновено се появяват заедно. Веднъж имаше „Кито“. — Тя го изписа буква по буква.

— Кито — повторих и мислено си казах: „Кира, Киа, Кито. Какво става тук?“ — Как смяташ, дали е име на момче?

— Сигурна съм. На суахили е и означава „безценна рожба“. Проверих го в справочника за имена. — На път към най-близкия варел за боклук тя погледна към собствената си безценна рожба.

— Други помниш ли?

Тя се замисли.

— „Редж“ се появи няколко пъти. А веднъж и „Карла“. Нали разбираш, обикновено Ки дори не може да прочете тези имена. Пита ме какво пише.

— Хрумвало ли ти е, че е възможно да ги преписва от някоя книга или списание? Че се учи да пише с магнитни букви върху хладилника, вместо с хартия и молив?

— Възможно е… — Но като че ли не й се вярваше. Нищо чудно. И аз не го вярвах.

— Никога ли не си виждала как буквите се местят сами по вратата на хладилника? — Надявах се, че гласът ми звучи небрежно.

Тя нервничко се засмя:

— Не, за Бога!

— А нещо друго?

— Понякога „ледилните“ човечета оставят послания като „здрасти“, „чао“ и „добро дете“. Вчера имаше едно, което си преписах, за да ти покажа. Кира ме помоли. Наистина е адски шантаво.

— И какво гласи?

— По-добре да ти покажа, но го оставих в жабката на джипа. Напомни ми, като си тръгваме.

— Да. Непременно.

— Наистина е страшничко, senor — отбеляза Мати. — Като посланията в брашното онзи път.

Замислих се дали да не й разкажа за моите „ледилни“ човечета, но се отказах. И без друго си имаше достатъчно тревоги… или поне така си казах.

Стояхме един до друг на тревата и наблюдавахме Ки, която гледаше жонгльора.

— Обади ли се на Джон?

— Разбира се.

— И той какво?

Тя се извърна към мен с усмивка в погледа.

— Ами изпя един куплет от песента „Бим-бам, вещицата пукна“.

— Е, в нашия случай не е вещица, но усещането е същото.

Тя кимна и пак погледна към Кира. За кой ли път забелязах колко е красива, колко е стройно тялото й под бялата рокля, колко изчистени и правилни са чертите й.

— Той подразни ли се, че се самопоканих на обед? — попитах.

— Не, идеята за купон страшно му допадна.

Купон. Идеята страшно му допаднала. Почувствах се като нищожество.

— Дори предложи да поканим адвоката ти — господин Бизонет ли се казваше? Освен това и частния детектив, когото Джон нае по препоръка на господин Бизонет. Имаш ли нещо против?

— Не. А ти как си, Мати? Справяш ли се?

— Справям се — потвърди тя и се обърна към мен. — Днес обаче получих малко повече обаждания от обикновено. Изведнъж станах страшно известна.

— О-хо.

— Повечето ми затваряха, но един джентълмен отдели достатъчно време да ме нарече „долна мръсница“, а имаше и една дама с много силен местен акцент, която каза „Ето наа, курво, уби го. Доволна ли си сегаа?“ Затвори, преди да успея да и отговоря: „Да, много съм доволна, благодаря“. — Но Мати не изглеждаше никак доволна — имаше гузен вид, сякаш наистина му е желаела смъртта.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Честна дума. С Кира сме сами от много отдавна и през повечето време съм живяла в страх. Вече имам неколцина приятели. Ако цената за това са няколко анонимни телефонни обаждания, ще я платя.

Намираше се много близо, бе вдигнала глава към мен и не можах да се сдържа. Обвиних лятото, парфюма й и четирите години, които бях прекарал без жена. В този ред. Прегърнах я през кръста и усетих материята под пръстите ми и леката издутина на гърба, където се намираше ципът. Помня как платът се плъзгаше по кожата й. После вече я целувах, много нежно, но със страст — всяко нещо, което си струва, трябва да се прави както трябва — а тя ми отвръщаше в същия дух и очевидно не се страхуваше. Устните й бяха топли, меки и излъчваха лек сладък аромат. На праскови, струва ми се.

Спряхме едновременно и леко се отдръпнахме един от друг. Ръцете й още лежаха на раменете ми. Моите бяха обвити около кръста й. Лицето й беше доста спокойно, но очите й блестяха по-силно от всякога, а скулите й руменееха.

— Боже мой — промълви. — Как го исках. Искам го, откакто Ки те заговори и ти я взе в прегръдките си.

— Джон няма да одобри целувки на публично място — отвърнах. Гласът ми не беше много спокоен, а сърцето ми препускаше. Седем секунди, една целувка и всички системи в организма ми отказваха да функционират. — Всъщност Джон надали би се възхитил от факта, че изобщо се целуваме. Той те харесва, нали знаеш.

— Зная, но аз харесвам теб. — Тя се обърна към Ки, която чинно стоеше до дървото и наблюдаваше жонгльора. А кой ли наблюдава нас? Някой, който е дошъл от ТР в горещата лятна вечер, за да хапне сладолед и да се порадва на музиката и тълпата в парка? Някой, който пазарува свежи зеленчуци и свежи клюки от смесения магазин „Лейк вю“. Редовен клиент на „Гаража за какво ли не“? Това бе чиста лудост и както и да го представях, си оставаше чиста лудост. Отпуснах ръце.

— Мати, могат да сложат нашата снимка до думата „недискретност“ в речника.

Тя свали ръце от раменете ми и отстъпи крачка назад, но блесналите й очи не се откъсваха от моите.

— Зная. Млада съм, но не съм толкова загубена.

— Нямах предвид…

Тя ми направи знак да млъкна.

— Ки си ляга към девет — като че ли не може да заспи, докато не се стъмни напълно. Аз стоя до късно. Ела ми на гости, ако искаш. Можеш да паркираш отзад. — Тя се поусмихна. Беше сладка усмивка, а и неописуемо сексапилна. — Когато залезе луната, настъпва царството на дискретността.

— Мати, можеш да ми бъдеш дъщеря.

— Може би, но не съм. А и понякога е вредно да се прекалява с дискретността.

Тялото ми отлично знаеше какво иска. Ако в този миг се намирахме в караваната, този въпрос изобщо нямаше да стои. Всъщност и така не стоеше. После се сетих за нещо, което си мислех във връзка с предшествениците на Девор и своите роднини — поколенията не си съответстват. Нима и тук не се получава същото? Не смятам, че хората автоматично имат право да получат всичко, което си пожелаят, независимо колко силно го искат. Не всяка жажда трябва да бъде утолявана. Някои неща просто са нередни — може би това се опитвам да кажа. Но не бях сигурен дали тук става дума за такова нещо, а освен това силно желаех тази жена. Непрестанно мислех за роклята, която се плъзна под дланите ми, когато я прегърнах, и за топлата кожа отдолу. Беше права, не ми е дъщеря.

— Вече ми благодари — казах сухо. — И това е достатъчно. Наистина.

— Да не мислиш, че го правя от благодарност? — Тя се засмя тихо и нервно. — Майк, ти си на четиридесет, не на осемдесет. Не си Харисън Форд, но изглеждаш добре. Освен това си талантлив и забавен. И толкова много ми харесваш. Искам да сме заедно. Искаш да ти се помоля ли? Добре. Моля те, бъди с мен.

Да, очевидно не го прави само от благодарност — сигурно съм го знаел още докато го казвах. Спомням си, че в деня, когато отново започнах да работя, бе облечена с бели панталонки и потник. Тя дали си спомня как съм бил облечен? Дали е сънувала, че сме заедно в леглото и се любим страстно, докато Сара Тидуел пее своята версия на играта с рими на бялата баба, всички онези щуротии за Мандерлей-сандърлей-кандърлей? Сънувала ли е Мати, че ми заповядва да правя каквото тя желае?

А и „ледилните“ човечета: те бяха още една допирна точка между нас, при това доста по-страшничка. Не събрах достатъчно смелост да разкажа на Мати за моите човечета, но тя и без друго сигурно знае. Дълбоко в себе си. В подсъзнанието си, където хамалите от избата се разхождат със сини работни комбинезони. Моите и нейните, от все същия странен профсъюз. А може би тук изобщо не става дума за морал per se. Просто ми се струва, че идеята да бъдем заедно е опасна.

Но толкова привлекателна!

— Трябва да помисля — казах.

— Не става дума за мнението ти. Какво чувстваш към мен?

— Толкова е силно, че чак ме плаши.

Преди да успея да продължа, долових познати акорди. Извърнах се към хлапето с китарата. Досега се разхождаше из ранния репертоар на Дилън, но премина на нещо по-рязко и по-бързо, което извикваше желание да се смееш и да пляскаш с ръце:

„Рибарски блус.“ Написан от Сара Тидуел, оригинално изпълнение на Сара Тидуел и Червените шапки, с множество кавър-версии от Ма Рейни до Лъвин Спунфул. Афишираната сексуалност бе нейна запазена марка и двусмислицата беше толкова прозирна, че човек спокойно можеше да чете вестник през нея… макар че, съдейки по текстовете, четенето не я е вълнувало особено.

Но преди хлапето да запее следващия куплет, нещо от сорта на „Да шаваш, като се въртиш, любими, и надълбоко натисни“, Касълрокс нададоха тръбен зов, който означаваше: „Всички да замлъкнат, ние започваме.“ Хлапето заряза китарата, жонгльорът взе да лови бухалките и бързо да ги пуска в редичка на тревата. Оркестърът подхвана ужасяващ марш — музика, подходяща за серийни убийства — и Кира тичешком се върна при нас.

— Жонглистът свърши. Ще ми разкажеш ли приказката, Майк? За Хензел и Пензел?

— За Хензел и Гретел — поправих я аз, — ще ти я разкажа с удоволствие. Но нека идем на някое по-тихо място, съгласна ли си? От този оркестър ме заболява главата.

— Музиката ти боли на главичката?

— Малко.

— Тогава ще идем с колата на Мати.

— Добра идея.

Кира хукна към пейка в края на парка. Мати ми отправи изпълнен с топлота поглед и ми подаде ръка. Поех я. Пръстите ни се сплетоха, сякаш бяха свикнали на това движение от години. Аз си мислех: „Искам да е бавно и едва-едва да се движим. Поне отначало. Дали ще донеса най-дългата и най-хубавата си въдица? Разбира се“. А след това ще разговаряме. Може би чак докато мебелите се провидят на утринната дрезгавина. Когато си в леглото с някого, когото обичаш, и особено за пръв път, пет сутринта е почти свещен час.

— Нуждаеш се от почивка от собствените си мисли — каза Мати. — Сигурна съм, че от време на време почти всички писатели се нуждаят от такава почивка.

— Вероятно е така.

— Съжалявам, че не сме у дома — каза тя, но не можах да преценя дали пламенността й е искрена или престорена. — Щях да те целувам, докато този разговор изгуби смисъл. А ако се колебаеш, поне щеше да се колебаеш в моето легло.

Извърнах лице към червенеещите лъчи на залязващото слънце.

— Все едно дали сме тук или там, по това време Ки е будна.

— Вярно — каза тя с нетипично мрачен тон. — Вярно.

Кира стигна до една пейка близо до табелата, на която пишеше „Паркинг на градския парк“ и се покатери върху нея, стиснала в ръка кученцето от „Макдоналдс“. Като наближихме, се опитах да пусна дланта на Мати, но тя не ми позволи.

— Всичко е наред, Майк. В библейското училище децата винаги се държат за ръце, където и да отидат. Просто възрастните му придават прекалено голямо значение.

Млъкна и ме погледна, сетне прошепна:

— Искам да ти кажа още нещо. Може би за теб няма значение, но за мен е важно. Не съм имала никого преди Ланс, нито след това. Ако дойдеш при мен, ще си вторият. Няма да говоря повече за това. Нямам нищо против да кажа „Моля те“, но и нямам намерение да умолявам.

— Не съм…

— На стълбите към караваната има саксия с домати. Ще оставя ключ под нея. Не мисли. Просто ела.

— Не тази вечер, Мати. Не мога.

— Можеш.

— Хайде по-бързо, ленивци такива! — викна Ки, подскачайки върху пейката.

— Той се бави! — в отговор викна Мати и ме сръга в ребрата. После добави значително по-тихо: — Ама настина си по-бавен.

Пусна дланта ми и хукна към дъщеря си, а загорелите й от слънцето крака танцуваха под подгъва на бялата й рокля.

В моята версия на приказката за Хензел и Гретел вещицата се казваше Лошотия. Кира ме гледаше с ококорени очи, като стигнах до епизода, когато Лошотия кара Хензел да си подаде пръстчето, за да види колко се е угоил.

— Много ли е страшно? — попитах.

Тя поклати глава. Спогледах се с Мати, за да съм сигурен. Тя кимна и ми махна с ръка да продължавам, тъй че разказах приказката докрай. Лошотия падна в пещта, а Гретел намери тайно скривалище за печеливши лотарийни билети. Децата си купиха водни ски и живяха щастливо до края на дните си на източния бряг на езерото. Като свърших, съставът от Касъл Рок вече съсипваше мелодия на Гершуин и наближаваше залез слънце. Занесох Кира до джипа и я настаних на детската седалка. Спомних си как първия път, когато помагах на Мати да сложи детето в колата, гърдите й неволно се притиснаха към ръката ми.

— Дано да не сънуваш страшни сънища от тази приказка — пожелах на Ки. Чак когато изрекох тези думи, си дадох сметка колко ужасяваща е историята.

— Няма — преспокойно заяви Ки. — Ледилните човечета ще ме пазят от тях. — После внимателно си напомни сама: — Хлаа-дил-ни-те. — Обърна се към Мати. — Мамо-мамо, покажи му кръстоноската.

— Кръстословицата. Благодаря, че ме подсети. Бях забравила. — Отвори жабката и измъкна сгънат лист. — Надписът беше на хладилника тази сутрин. Преписах го, защото Ки смяташе, че ти знаеш какво значи. Каза, че решаваш кръстословици. Е, тя каза „кръстоноски“, но аз разбрах какво има предвид.

Споменавал ли съм на Кира, че решавам кръстословици? Почти съм сигурен, че не съм. Изненадва ли ме фактът, че тя знае? Съвсем не. Взех листа, разгънах го и погледнах написаното:

— Кръстоноска ли е, Майк? — изписука Ки.

— Предполагам, че да — само че много елементарна. Но ако означава нещо, не зная какво е то. Може ли да я задържа?

— Да — отговори Мати.

Обиколих откъм шофьорската врата и на тръгване й подадох ръка.

— Просто ми дай малко време. Зная, че това е реплика на момичето, но…

— Имаш на разположение колкото искаш. Само не се бави прекалено дълго.

Изобщо не исках да чакам, тъкмо в това бе проблемът. Миговете заедно с нея ще бъдат фантастични, бях убеден. Но после?

Но може наистина да има и после. И двамата го знаехме. „После“ с Мати бе една реална възможност. Идеята бе едновременно страшна и прекрасна.

Целунах я в ъгълчето на устните. Тя се засмя и ме стисна за ухото.

— Можеш и по-добре — отбеляза, после погледна към Кира, която кротуваше на седалката и ни наблюдаваше с интерес. — Но този път ще ти простя.

— Целуни Ки! — викна момиченцето и протегна ръчички, тъй че отново обиколих колата и го целунах. На път към вкъщи ми хрумна, че мога да бъда баща на Кира Девор. Тази идея ми се струваше привлекателна почти колкото и мисълта да спя с майка й, което само показваше колко дълбоко бях затънал. И може би затъвах все по-дълбоко.

И по-дълбоко.

След като бях държал Мати в прегръдките си, къщата ми се стори пуста — като сън без сънища. Проверих за послания на хладилника, но не намерих нищо по-различно от обичайния безпорядък от букви и фигурки и си извадих бира. Излязох да я изпия на верандата и да наблюдавам залеза. Опитах се да мисля за хладилните човечета и „кръстоноските“. които се бяха появили и на двата хладилника. Различни вектори от сушата към езерото? Различни места на Улицата? По дяволите, кой знае?

Опитах се да мисля за Джон Стороу и колко ще се разочарова, като научи, че (да цитираме Сара Тидуел, която бе измислила този стих много преди Джон Меленкамп) в конюшнята на Мати рита и друго муле. Но най-вече си мислех за това как я прегърнах за първи път, как я целунах за първи път. Няма по-силен човешки инстинкт от сексуалния нагон. Първоначалните образи, които поражда, сякаш остават татуирани върху емоциите ни за цял живот. За мен това бе усещането за голата кожа под роклята. Гладката, плъзгаща се материя…

Рязко се извърнах и забързах през къщата към северното крило, почти тичайки и разхвърляйки дрехите си на всички страни. Пуснах ледена вода и останах под струята пет минути. След душа се почувствах малко по-добре, не като кълбо трепкащи нервни окончания. Докато се бършех с пешкира, ми хрумна нещо ново. По едно време се бях сетил за брата на Джо — Франк — и че ако някой друг освен мен е в състояние да почувства присъствието на Джо в „Сара“, то това е той. Така и не сварих да го поканя, а сега не бях сигурен дали изобщо искам да идва. Бях развил странно собственическо чувство и особена ревност към случващото се тук. И все пак, ако Джо тайно е писала нещо, възможно е Франк да знае. Разбира се, не му е доверила, че е бременна, но…

Погледнах часовника си. Девет и петнайсет. В караваната Кира сигурно спи… а майка й може би вече е оставила ключ под саксията на стълбите. Представих си я в бялата й рокля, почти почувствах извивката на тялото й под ръцете си и аромата на парфюма й, после изтиках тези образи на заден план. Не мога цяла нощ да се поливам с ледена вода. Но девет и петнайсет е достатъчно рано да позвъня на Франк Арлен.

Той вдигна на второто позвъняване и ми се стори едновременно много щастлив да ме чуе и че е изпил три-четири кутии бира повече от мен. Разменихме обичайните любезности — с ужас установих, че моите са изсмукани от пръстите — и той спомена, че според новините по телевизията един мой известен съсед бил ритнал топа. Познавам ли го? „Да“ — отвърнах, спомняйки си как Макс Девор понечи да ме блъсне с инвалидната си количка. Да, познавах го. Франк ме попита какъв бил. „Трудно е да се каже“ — отговорих. — „Горкия старец беше прикован на инвалидна количка и страдаше от емфизема.“

— Доста крехко здраве, а? — съчувствено попита Франк.

— А-ха — потвърдих. — Слушай, обадих се да те питам за Джо. Ходих в студиото й и открих там моята пишеща машина. От тогава ме преследва идеята, че е пишела нещо. Може да е било есе за нашата къща, което после е разширила. Тази къща е кръстена на Сара Тидуел. Блус певицата.

Франк посрещна думите ми с мълчание. После каза:

— Зная. — Гласът му прозвуча някак строго.

— А какво друго знаеш, Франк?

— Че се страхуваше. Мисля, че бе открила нещо, която я плашеше. Смятам, че…

В този миг най-сетне ми просветна. Може би трябваше да се досетя още по описанието на Мати, щях да се досетя, ако не бях толкова разстроен.

— Идвал си тук с нея, нали? През юли 94-а. Ходили сте на софтболен мач, после сте се върнали в къщата по Улицата.

— Откъде знаеш? — сопна се той.

— Едни познати са ви видели. Мои приятели. — Опитах се да сподавя гнева в гласа си, но не успях. Бях побеснял, но от облекчение — както когато детето ти се прибере у дома със засрамена усмивка, тъкмо когато вече се каниш да позвъниш в полицията.

— Ден-два преди погребението за малко щях да ти кажа. Бяхме в онази кръчма, помниш ли?

Бяхме в „Джак“, точно след като Франк се спазари с погребалния посредник за ковчега на Джо. Разбира се, че помня. Дори помня погледа, когато му казах, че Джо е била бременна.

Той може би усети, че мълчанието ми се проточва и тревожно попита:

— Майк, надявам се, че не си си помислил…

— Какво? Нещо лошо ли? Предположих, че е имала любовник, това звучи ли ти като нещо лошо? Наречи го низко, ако шеш, но имах причини да смятам така. Криела е много неща от мен. А на теб какво е казала?

— Почти нищо.

— Знаеше ли, че е напуснала всички управителни съвети и комитети? Напуснала ги е, без да ми спомене и дума.

— Не. — Не вярвах да ме лъже. И защо да ме лъже след толкова време? — Божичко, Майк, ако знаех, че…

— Какво се случи в онзи ден, когато бяхте тук? Разкажи ми.

— Бях в печатницата в Санфърд. Джо ми се обади от… не помня, мисля, че от магистралата.

— Между Дери и ТР?

— А-ха. Отиваше в „Сара Лафс“ и искаше да се срещнем там. Каза ми ако стигна пръв, да паркирам на алеята и да не влизам в къщата… което можех да направя, защото зная къде държите резервния ключ.

Естествено в кутия от бонбони под верандата. Аз сам му го показах.

— Каза ли ти защо не иска да влизаш?

— Ще ти се стори налудничаво.

— Няма. Повярвай ми.

— Каза, че къщата била опасна.

За миг думите увиснаха във въздуха. После го попитах:

— Ти първи ли пристигна?

— Ъ-хъ.

— И я изчака отвън?

— Да.

— А успя ли да видиш или доловиш нещо опасно?

Последва дълго мълчание. Най-сетне Франк изрече:

— Край езерото имаше много хора — караха катери, водни ски, знаеш как е — но ми се струваше, че шумът от моторите и смехът някак… заглъхват, когато доближат къщата. Забелязал ли си колко е тихо там?

Разбира се, че съм забелязал — „Сара“ сякаш съществува в собствена зона на тишината.

— А стори ли ти се опасно?

— Не — почти с нежелание отвърна той. — На мен не ми се стори. Но честно да ти кажа, нямах усещането, че съм сам. Все едно… мамка му, все едно някой ме наблюдаваше. Седях на дървените стъпала и чаках сестра ми. Тя най-сетне пристигна. Паркира зад моята кола и ме прегърна… но не откъсваше очи от къщата. Попитах я какво е намислила и тя отговори, че не можела да ми каже и че ти не трябвало да знаеш, че сме идвали тук. Каза нещо като: „Ако сам научи, значи така е било писано. И без това ще трябва да му кажа рано или късно. Но не мога сега, защото ми е необходимо цялото му внимание. А това е невъзможно, докато работи.“

Почувствах как се изчервявам.

— Така ли каза?

— А-ха. После обясни, че трябвало да в къщата вътре и да направи нещо. Искаше да я чакам отвън. Предупреди, че ако я чуя да вика, да дойда на бегом. Инак да не мърдам от мястото си.

— Искала е да има човек до нея, ако се наложи.

— А-ха, но човек, който да не й задава много неудобни въпроси. Тоест аз. Май вечно съм аз.

— И?

— Тя влезе. Седях на капака на колата и пушех. По онова време още пушех. И знаеш ли, тогава наистина почувствах нещо, което ми се стори нередно. Сякаш в къщата е имало някой, който я е очаквал и който не я обича много. Може би дори е искал да й причини болка. Може да съм го прихванал от Джо — нервите й бяха опънати до крайност. Спомням си как надничаше иззад рамото ми към къщата, дори докато ме прегръщаше… но бе нещо различно. Като… де да знам…

— Като вибрация.

— Да! — почти викна той. — Някаква вибрация. Но не приятна, като в онази песен на Бийч Бойс. А някак… злонамерена.

— Какво стана?

— Седнах и зачаках. Изпуших само две цигари, тъй че надали е било повече от двадесет минути, най-много половин час, но тогава ми се стори много дълго. Шумотевицата от езерото се разнасяше нагоре по хълма и после най-неочаквано… замлъкваше. Не се чуваха и птичи песни освен в далечината.

По едно време тя излезе. Чух как тресна вратата на верандата, после затрополи по другото стълбище. Извиках я и я попитах как е, всичко наред ли е и тя отвърна, че е добре. Да не мърдам. Стори ми се позапъхтяна, сякаш носи нещо, или върши някаква домакинска работа.

— Към студиото ли се запъти или към езерото?

— Не зная. Нямаше я още петнадесетина минути — тъкмо да изпуша още един фас — после излезе от предната врата. Провери дали е заключила, сетне дойде при мен. Изглеждаше много по-добре. Много по-спокойна. Както когато най-сетне загърбиш дълго отлагана неприятна работа. Предложи да се разходим по пътеката, която нарече Улицата, до онзи хотел долу…

— „Уорингтън“.

— Да, да. Каза, че ще ме черпи бира и сандвич. И наистина ме заведе в едно заведение на края на дългия плаващ док.

Бар „Сънсет“, където за първи път видях Рожет.

— После сте отишли да гледате софтболния мач.

— Беше идея на Джо. Докато пиех своята бира, тя изпи три и много настояваше да идем. Каза, че някой щял да прати топката в гората, просто била сигурна.

Сега си представих ясно картината, която Мати бе видяла и за която ми бе разказала. Каквото и да е направила Джо, то й е донесло успокоение и е била в отлично настроение. Първо, осмелила се е да влезе в къщата. Бе предизвикала призраците, за да свърши поставената задача, и бе оцеляла. Бе изпила три бири, за да отпразнува събитието, и дискретността й се бе изпарила… не че при предишни пътувания до ТР се е криела. Франк помнеше как му казала, че ако открия сам, сигурно така е било писано — que sera, sera. Човек, който крие романтична връзка, не се държи така, и чак сега осъзнах, че се е държала като жена, която пази някоя тайна за кратко.

Ако бе останала жива, щеше да ми каже, след като свърша глупавата си книга.

— Погледали сте играта, после сте се върнали в къщата по Улицата.

— Да.

— Влезе ли някой от двама ви?

— Не. Като се върнахме, вече й беше минало замайването от бирата и я оставих да шофира. На софтболния мач се смееше, но не и като се върнахме в къщата. Погледна я и каза: „Край с нея. Никога повече няма да прекрача този праг, Франк.“

Полазиха ме ледени тръпки, настръхнах.

— Попитах я какво има, какво е разбрала. Знаех, че пише нещо, това поне ми беше казала…

— Казала е на всички, с изключение на мен — вметнах аз… но без много горчивина. Вече знаех кой е бил мъжът в кафявото спортно сако и целият гняв — към Джо, към мен самия — бледнееше пред облекчението. Чак сега си давах сметка колко много съм мислел за този човек.

— Сигурно си е имала причини — оправда я Франк. — И сам го знаеш, нали?

— Но не ти ги е казала.

— Зная само, че всичко започнало — каквото и да е било това „всичко“ — с изследването, което провела във връзка с някаква статия. Започнала го на шега, виждала се в ролята на Нанси Дру35. Почти съм сигурен, че отначало не го е споделила с теб, за да те изненада. Ровила се из разни книги, но предимно разпитвала хората — слушала разкази за миналото и ги изкушавала да извадят стари писма… дневници… биваше я по тази част, знаеш. Адски я биваше. Не знаеше ли за това?

— Не — отвърнах. Значи не е имала любовник, но спокойно можеше да го направи, ако поиска. Можеше дори да се люби с Том Селек и да бъде описана в „Поглед отвътре“, а аз щях да продължа да си тракам по клавишите на компютъра, погънал в блажено неведение.

— Каквото и да е открила — продължаваше Франк, — мисля, че случайно е попаднала на него.

— А ти така и не си ми казал. За четири години и дума не си обелил.

— Тогава я видях за последен път — заяви той и този път тонът му не беше нито извинителен, нито засрамен. — И последното нещо, което ме помоли, бе да не ти съобщавам, че сме ходили до „Сара“. Каза, че сама ще ти разкаже всичко, когато се почувства готова, но после почина. Мислех си, че вече няма значение. Майк, тя бе моя сестра. Беше моя сестра и аз й обещах.

— Добре, разбирам. — Наистина разбирах — но не напълно. Какво бе открила Джо? Че Нормал Остър е удавил невръстния си син под чешмата? Че още в началото на века е бил поставен капан за животни на място, откъдето е щяло да мине едно негърче и да падне в него? Че друго дете, вероятно рожба на кръвосмешение между Сара и Сън Тидуел, е било удавено в езерото от майка си, която се е смеела със загадъчния си, умопобъркан смях, докато го е натискала под водата? Да шаваш, като се въртиш, любими, и надълбоко натисни.

— Ако искаш да ти се извиня, Майк, смятай, че съм го направил.

— Не искам. Франк, помниш ли друго, което ти е казала онази вечер? Все едно какво.

— Каза, че знае как си намерил къщата.

— Какво каза?

— Каза, че като те е пожелала, къщата сама те е повикала.

Отначало не отвърнах, понеже Франк Арлин напълно разби едно от убежденията ми за моя брак — едно от най-важните, от онези, които изглеждат толкова основни, че човек никога не ги подлага на съмнение. Гравитацията ни привлича надолу. Светлината ни позволява да виждаме. Стрелката на компаса сочи на север. Такива неща.

Става дума за моето убеждение, че навремето, когато по-лучихме първите сериозни доходи от писателската ми дейност, Джо бе поискала да купим „Сара Лафс“, защото тя бе „отговорник по къщите“ в нашето семейство, а аз бях „отговорник по колите“. Джо избираше апартаментите, които наемахме — още когато не можехме да си позволим друго жилище; Джо окачваше картините по стените и ме молеше да сложа етажерка тук или там. Джо се влюби в къщата ни в Дери и най-сетне обори моята съпротива, основана на аргументите че къщата е прекалено голяма и порутена. Джо виеше гнездото. „Каза, че като те е пожелала, къщата сама те е повикала.“ И сигурно е вярно. Не, ако пожелая да надмогна ленивото мислене и избирателната памет, можех да бъда още поточен. Със сигурност е вярно. Аз пръв заговорих за идеята да се сдобием с почивно място в Западен Мейн. Аз събирах купчини брошури за недвижими имоти и ги влачех у дома. Аз започнах да купувам местни списания като „Далеч на изток“ и винаги започвах да ги чета отзад напред, защото рекламите за недвижими имоти бяха на последната страница. Аз пръв видях снимка на „Сара Лафс“ в лъскава брошура, озаглавена „Вили в Мейн“, и аз пръв се обадих на бюрото за недвижими имоти и в последствие на Мари Хинджърман, чието име изкопчих от брокерите.

Джоана също бе запленена от „Сара Лафс“ — мисля, че всеки би се очаровал, когато я види за пръв път под лъчите на слънцето, сред дърветата, чиито корони са обагрени от есента, а сухите листа са отрупали Улицата — но по издирването на тази къща активно действах аз.

Само че това отново бе проява на избирателна памет. Нали? Сара издири мен.

„Тогава как е възможно да не съм го разбрал досега? И как съм бил привлечен тук, изпълнен с щастливо незнание?“ Отговорът бе един и същ. Той важеше и за въпроса как Джо е открила нещо тревожно за къщата, езерото, може би цялото ТР, а после си отиде, без да ми каже. Мен ме нямаше, това е всичко. Бях заминал в зоната, бях изпаднал в несвяст, пишейки поредната си глуповата книжка. Бях хипнотизиран от фантасмагориите, които витаеха в главата ми, а да подведеш един хипнотизирай човек не е никак трудно.

— Майк? Там ли си?

— Тук съм, Франк. Но да пукна, ако зная какво може да я е уплашило толкова.

— Помня, че спомена още едно име: Ройс Мерил. Каза, че помнел най-много, понеже бил ужасно стар. И добави: „Не искам съпругът ми да говори с него. Страхувам се, че старецът може да изплюе камъчето и да му съобщи неща, които Майк не бива да знае.“ Имаш ли представа какво е искала да каже?

— Ами… съществува предположение, че семейното дърво се е разклонило и насам, макар че майка ми е от Мемфис. Нунан са от Мейн, но не от този край. — Само че вече не бях съвсем сигурен.

— Майк, да не ти прилоша?

— Нищо ми няма. Всъщност се чувствам по-добре.

— Нали вече разбираш защо досега не съм ти казал нищо? Ако знаех какво ти минава през главата… дори най-бегла представа да имах…

— Мисля, че те разбирам. Хич не ми е работа да си мисля подобни щуротии, но нещата като се объркат веднъж…

— Когато същата вечер се върнах в Санфърд, сигурно съм си казал, че това е поредният изблик на Джо от серията: „По дяволите, има сянка върху луната, никой да не излиза до утре сутринта“. Винаги е била суеверна, знаеш — чукаше на дърво, хвърляше щипка сол през рамо, ако разсипе солницата, а и обиците й с четирилистни детелини…

— Или пък не излизаше с пуловер, който по погрешка е облякла наобратно — допълних. — Твърдеше, че така целият й ден щял да тръгне наопаки.

— Ами? Май е имала право? — Франк се подсмихваше. В същия миг Джо сякаш изникна пред мен, видях дори златистите петънца в лявото й око и вече не исках друга жена. Никоя друга не можеше да я замести.

— Смяташе, че в къщата има нещо лошо — обясни Франк — Поне това знам.

Измъкнах лист хартия и надрасках името „Киа“.

— Да. А тогава може би вече е подозирала, че е бременна. Може би се е страхувала от… някакви влияния. — Тук несъмнено се усещаха чужди влияния. — Мислиш ли, че е научила всичко от Ройс Мерил?

— Не, просто го спомена като име. Сигурно е разговаряла с десетки хора. Познаваш ли някого на име Клостър? Или Глостър? Нещо такова беше.

— Остър — поправих го. Под „Киа“ моливът ми чертаеше драскулки, които можеха да минат за джуфки. — Кени Остър. Това ли е?

— Струва ми се, че да. Във всеки случай, знаещ как вършеше нещата — като се захване за нещо, не се отказва до край.

Да. Не се отказва до край.

— Майк? Да дойда ли при теб?

Не. Вече бях сигурен. Не ми трябват нито Харолд Облоуски, нито пък Франк. Тук протичаше някакъв процес, деликатен и органичен като втасването на хляб в топла стая. Франк може да го наруши… или да пострада.

— Не, само исках да си изясня нещата. Освен това пиша. Трудно ми е да посрещам гости, когато пиша.

— Ще ми се обадиш ли, ако мога да ти помогна с нещо?

— Естествено.

Затворих телефона, прелистих телефонния указател и затърсих името на Мерил. Набрах номера, изчаках телефонът да звънне десетина пъти, след това затворих. Ройс нямаше модерни измишльотини като телефонен секретар. Разсеяно се запитах къде ли може да е отишъл. На деветдесет и пет е трудничко да идеш на танци, особено в такава задушна вечер.

Погледнах листчето, на което бях написал „Киа“. Под драскулиците написах „Кира“ и чак сега си спомних, че когато Ки ми се представи за пръв път, ми се стори, че казва „Киа“. Под „Кира“ написах „Кито“, после се поколебах и добавих „Карла“. Заградих имената в правоъгълник. Отстрани надрасках „Джоана“, „Бриджет“ и „Джаред“. Ледилните човечета. Онези, които ме караха да сляза надолу по деветнайсет и деветдесет и две.

— Слез, Мойсей, иди в Обетованата земя — обърнах се към празната къща. Огледах се. Бяхме само тримата с Бънтър и досадния часовник… поне така ми се искаше…

„Като те е поискала, къщата сама те е повикала.“ Станах и си взех още една бира. Плодовете и зеленчуците отново бяха образували окръжност. В средата пишеше:

Като на надгробен паметник — „Тук лежи в миръ…“ Дълго гледах буквите. После си спомних, че пишещата машина е на верандата. Внесох я, поставих я на масата в трапезарията и заработих върху поредната си глупава книжка. След петнадесет минути вече бях дълбоко погълнат от писането и само от време на време долавях далечни гръмотевици над езерото и звъна на хлопката на Бънтър. Когато около час по-късно се върнах при хладилника, забелязах промяна в думите:

Почти не обърнах внимание. В този миг въобще не ме интересуваше дали лежат в мир или танцуват рок на лунна светлина. Джон Шакълфорд започваше да си припомня миналото си и детето, чието единствен приятел бе той. Малкият, забравен от всички Рей Гарати.

Писах до полунощ. Гръмотевиците вече не отекваха, но горещината не намаляваше, бе надвиснала като одеяло. Изключих машината и си легнах… без да мисля за нищо, дори за Мати, която лежи в собственото си легло недалеч от мен. Писането бе изпепелило — поне временно — всички мисли за действителния свят. Струва ми се, че в крайна сметка това е и предназначението му. За добро или за зло, да запълва времето.