Торба с кости

Глава 16

Вижте какво, книгата беше много важна. Изключително важна.

Страхувах се да се преместя в друга стая, камо ли да грабна машината и тъничкия, току-що започнат ръкопис, и да се върна в Дери. Подобно действие би било твърде опасно, все едно да изнесеш новородено в силна буря. Тъй че реших да остана, като си казах, че винаги мога да замина, ако всичко стане нетърпимо налудничаво (както пушачите си запазват правото да спрат цигарите, когато състоянието на белите им дробове прекалено се влоши), и така измина една седмица. През тези дни се случваха разни неща, но до срещата ми с Макс Девор на Улицата следващия петък — трябва да е било седемнадесети юли — най-важно за мен бе да работя върху романа, който, ако го завършех, щеше да се казва „Приятелят ми от детинство“. Може би сме склонни да смятаме изгубеното за най-хубаво… или да вярваме, че е щяло да бъде най-доброто. Не зная със сигурност. Зная само, че през онази седмица животът ми се въртеше предимно около Анди Дрейк, Джон Шакълфорд и един загадъчен човек, който се криеше на заден план. Реймънд Гарати, приятелят от детинство на Джон Шакълфорд. Човекът, който понякога носеше бейзболна шапка.

През онази седмица все още ме преследваше усещането, че къщата е жива, но смразяващият писък не се повтори. От време на време хлопката на Бънтър23 се обаждаше, понякога фигурките на хладилника се разместваха и образуваха кръг… но в него не се изписа дума нито веднъж през цялата седмица. Като станах една сутрин, намерих захарницата преобърната и се сетих за историята с брашното, която ми разказа Мати. В моята захар не беше оставено послание, но в средата на купчинката имаше драскулка, сякаш някой се бе опитал да напише нещо. Ако е било така, съчувствам му. Прекрасно знаех как се чувства човек в подобни случаи.

Давах показания пред страховития Елмър Дърджин в петък, на десети. Следващия вторник поех по Улицата към софтболното игрище на „Уорингтън“, надявайки се да зърна Макс Девор. Минаваше шест часът, когато дочух първите възгласи на публиката и ударите на бухалките. Обозначената със странни табели пътека (букви с множество заврънкулки, прогорени в дъбови дъски) минаваше покрай изоставен навес за лодки, няколко бараки и беседка, обвита с къпинови храсти. Най-сетне излязох в дъното на центърфийлда. Празните бирени кутии и опаковки от чипс и бонбони подсказваха, че и други зрители са следили играта от тази удобна наблюдателна позиция. Не можех да си избия от главата мисълта за Джо и нейния тайнствен приятел — висок и едър, със старо кафяво спортно сако, който след края на мача я прегърнал и смеейки се, я повел към Улицата. Този уикенд два пъти посягах към телефона да позвъня на Бони Амъдсън, за да се опитам да проследя този тип, да го свържа с някакво име, но и двата пъти се отказвах. „Да спи зло под камък — казвах си. — Да спи зло под камък, Майкъл.“

Тази вечер разполагах с целия център на игрището и така се чувствах на сигурно разстояние от хоума, като се има предвид, че мъжът, който обикновено спираше инвалидната си количка зад бекстопа, ме бе нарекъл лъжец, а аз го бях подканил да пъхне телефонния ми номер на едно място, където слънце не достига.

Но нямаше защо да се тревожа. Девор не беше сред публиката, нито пък прелестната Рожет.

За сметка на това зад паянтовата телена ограда на първа линия забелязах Мати. До нея в джинси и памучна блуза стоеше Джон Стороу, чиято червена коса се скриваше почти изцяло под бейзболната шапка с надпис „Метс“. В продължение на два ининга двамата гледаха играта и бърбореха като стари приятели и чак тогава ме забелязаха — имах предостатъчно време да завидя на Джон за мястото му, както и да изпитам лека ревност.

Най-сетне някой запрати топката в центъра, където нямаше друга ограда, освен гората. Центърфийлдърът се затича назад, но топката щеше да мине високо над главата му. Щеше да падне някъде зад мен, малко вдясно. Без да се замислям, хукнах натам, прегазвайки храсталаците между окосения аутфийлд и дърветата, надявайки се, че не стъпвам по татул. Улових топката и се засмях на възгласите на някои зрители. Центърфийлдърът ми ръкопляскаше, удряйки голата си длан в огромната бейзболна ръкавица. Междувременно батърът спокойно обикаляше базите, знаейки, че печели граундрул хоумрън.

Хвърлих топката на фийлдъра и на връщане към мястото сред хартиите и бирените кутии извърнах поглед назад и забелязах как Джон и Мати ме гледат.

Ако има доказателство за теорията, че сме най-обикновен животински вид, само че с малко повече мозък и много по-голямо самочувствие относно мястото си в световния ред, това е умението ни да се разбираме само със знаци, когато нямаме друг избор. Мати притисна ръце към гърдите си, наклони глава наляво и повдигна вежди: „Милият ми герой“. Аз вдигнах ръце: „Глупости, госпожо, нищо работа“. Джон наведе глава и притисна пръст към челото си, сякаш мястото го боли: „Късметлия, мътните те взели“.

Като приключихме с коментариите, посочих към бекстопа и въпросително свих рамене. Мати и Джон ми отвърнаха с повдигане на раменете. На следващия ининг едно хлапе с вид на огромна луничка хукна към мен, а широката му блуза с образа на Майкъл Джордан се развяваше около краката му като рокля.

— Онзи чичо там ми даде петдесет цента да ти кажа да му се обадиш после в хотела в Рок — каза то, посочвайки Джон. — Вика ти да ми дадеш още петдесет цента, ако има отговор.

— Кажи му, че ще го потърся към девет и половина — отвърнах. — Само че нямам дребни. Не може ли долар?

— Добре бе, готин! — викна малкият, грабна банкнотата от ръката ми и понечи да си върви, но после пак се обърна към мен. Ухили се до уши и зъбите му грейнаха в нащърбена усмивка. На фона на играчите на полето изглеждаше като излязъл от картина на Норман Рокуел.

— Чичото рече да ти кажа, че си много схванат.

— Ти му кажи, че и за Уили Мейс така говореха.

— Уили кой?

Ех, младост. Ех, нрави.

— Ти само му кажи, синко. Той ще се сети.

Постоях още малко, но играта взе да става съвсем пиянска, а Девор още го нямаше, затова поех към вкъщи по пътя, по който бях дошъл. На връщане видях един рибар на скалите и двама младежи, които бавно вървяха с преплетени длани по Улицата към „Уорингтън“. Казаха ми „здрасти“ и аз също ги поздравих. Почувствах се едновременно самотен и доволен. Вярвам, че това е рядко срещано щастие.

Като се прибират у дома, някои хора проверяват телефонния си секретар — през онова лято аз пък проверявах магнитите на хладилника. „Ини-мини-чили-бини — както казваше лосът Булуинкъл, — духовете са на път да проговорят.“ Тази нощ не се обадиха, но плодовете и зеленчуците се бяха разместили в плавна синусоида, подобна на змия, или на буквата S, полегнала да си подремне:

После се обадих на Джон и го попитах защо Девор не беше на мача, а той повтори отговора, който вече ми бе дал с жест, при това много по-пестеливо:

— За пръв път пропуска мач, откакто се е върнал. Мати се опита да разбере как е и всички са на мнение, че бил добре… поне доколкото им било известно.

— Какво значи „опита се да разбере“?

— Ами няколко души изобщо не й отговориха. Или както биха казали хората от поколението на моите родители, „обърнаха й гръб“. — „Внимавай, приятелю, оттам до моето поколение има само половин крачка“ — казах си наум, но си замълчах. — Най-сетне една от старите й приятелки благоволи да й проговори, но по принцип всички местни хора са отрицателно настроени към нея. Онзи Осгуд може и хич да го няма като продавач, обаче в качеството си на чичко Паричко от страна на Девор се справя идеално със задачата да отчужди Мати от хората в града. Всъщност това град ли е, Майк? Май не е, а?

— Просто ТР — разсеяно отвърнах. — Няма точно обяснение. Ти наистина ли вярваш, че Девор подкупва всички? Това не говори много в полза на старата романтична идея за пасторалната невинност и доброта, нали?

— Ръси пари и е хванал Осгуд — сигурно и заместник шерифа — да пускат слухове. А хората тук изглеждат честни поне колкото честни политици.

— Дето са перманентно подкупени ли?

— А-ха. А, видях един от потенциалните важни свидетели на Девор по случая с „избягалото дете“, Ройс Мерил. Беше пред гаража с неколцина стари приятели. Случайно да си го забелязал?

Казах, че не съм го видял.

— Тоя е поне на сто и трийсет — отбеляза Джон. — Ходи с бастун с позлатена дръжка, голяма колкото слонски задник.

— Това е бастун от „Бостън Поуст“. Предава се за съхранение на най-стария гражданин в околността.

— Не се и съмнявам, че го е придобил заслужено. Ако адвокатите на Девор го извикат пред съда, направо ще го обезкостя. — В радостното задоволство на Джон имаше нещо ужасяващо.

— Не се и съмнявам. А Мати как прие факта, че старите й приятели й обръщат гръб? — Спомних си как казва, че мрази вторник вечер и настръхва при мисълта, че мачовете си продължават както винаги на същото игрище, където се бе запознала с покойния си съпруг.

— Нормално — каза Джон. — Струва ми се, че и без друго вече се е отказала от тях и ги е приела като изгубена кауза. — Позволих си да е усъмня в думите му — помня, че загубените каузи са специалитет на двайсет и еднагодишните — но не казах нищо. — Държи се. Била е самотна и уплашена и дори смятам, че в мислите си вече е била на път да се откаже от Кира, но сега си е възвърнала увереността. Най-вече благодарение на запознанството си с теб. Късметлия си, приятел.

Е, може би. Помня как веднъж Франк, братът на Джо, ми каза, че нямало такова нещо като късмет — всичко било съдба и вдъхновени решения. После в съзнанието ми изникна районът на ТР, през който минават невидими кабели, които макар да не се виждат, са като от стомана.

— Джон, забравих да те попитам за най-важното нещо, откак дадох показания онзи ден. Това дело за настойничество… насрочено ли е?

— Добър въпрос. Проверявах къде ли не, а и Бизонет се интересува. Освен ако Девор и неговите хора не са измислили някоя мръсотия — например да подадат жалбата в друг съдебен район — не мисля, че е насрочвано дело.

— А могат ли да го направят? Да подадат жалба в друг район?

— Може би. Но вероятно няма да успеят да го скрият от нас.

— А какво би означавало това?

— Че Девор е на път да се откаже — заяви адвокатът. — За момента не виждам друго обяснение. Утре рано се връщам в Ню Йорк, но ще държа връзка с теб. И ти ме потърси, ако възникне нещо непредвидено.

Обещах да му се обадя и си легнах. Тази нощ никакви призраци на жени не дойдоха да споделят сънищата ми. Което ми донесе известно облекчение.

Когато в сряда към обед слязох да си налея още чай с лед, заварих Бренда Мезърв да простира дрехите ми на сушилката, която беше разпънала на задната веранда. Без съмнение го правеше точно както я бе научила майка й, поставяйки панталоните и ризите от външната страна, а бельото — отвътре, за да скрие от очите на нахалните минувачи дрехите, които се докосват до кожата.

— Може да ги прибереш към четири часа — поръча ми Бренда, готвейки се да си тръгва. Удостои ме с циничен поглед на жена, която цял живот е „домакинствала“ на богаташи, и добави: — Да не ги забравиш навън през нощта — навлажнените дрехи изгубват дъха на свежо и трябва пак да се перат.

Най-смирено обещах да не забравям прането навън. После я попитах — чувствайки се като таен агент, промъкнал се на коктейл в посолството с цел да измъкне информация — дали къщата й се струва нормална.

— Как така нормална? — повдигна вежди тя.

— Ами, вече няколко пъти чувам твърде странни шумове. Обикновено през нощта.

Тя изсумтя.

— Къщата е дървена, нъл тъй? Препостроявана е на няколко пъти, така да се каже. Сега се намества и двете крила се засрещат. Сигурно това чуваш.

— Значи няма призраци? — преструвайки се на разочарован, възкликнах аз.

— Аз лично не съм виждала — делово заяви тя с тон на счетоводител, — но майка ми твърди, че тук било пълно с призраци. Според нея в езерото имало духове. На микмаките, които живели по тези места преди генерал Уинг да ги прогони, на мъжете, които заминали да се бият в Гражданската война и били убити — над шестстотин души от този край, господин Нунан, а само сто и петдесет са се завърнали… живи, де. Майка казва, че на отсамния бряг се мяркал и призракът на онова негърче, дето умряло тук. Горкото хлапе. Било на Червените шапки, нали знаеш.

— Не — зная за Сара и Червените шапки, но не знаех за детето. — Замълчах. — Удавило ли се е?

— Тц, паднало в капан за животни. Почти цял ден се мъчило да се освободи и викало за помощ. Най-сетне го открили. Спасили му крака, ама станало по-лошо. Детето получило отравяне на кръвта и починало. Станало е през лятото на деветстотин и първа. Сигурно за това са заминали — тук им е било много тъжно. Но майка все повтаряше, че малкият останал. Казваше, че още бил в ТР.

Питах се какво ще каже госпожа М., ако й разкрия, че най-вероятно малкият дойде да ме поздрави, като пристигнах от Дери, след което ме бе посетил още няколко пъти.

— После пък бащата на Кени Остър, Нормал — продължаваше Бренда. — Нали знаеш историята? О, ужасен случай. — Изглеждаше предоволна: или защото знаеше една ужасна история, или защото й се отваряше случай да я разкаже.

— Не — отговорих. — Но познавам Кени. Това е онзи с ирландската хрътка, дето й казват Боровинка.

— А-ха. Наследи занаята от баща си — по малко дърводелец и иконом. Баща му стопанисваше много от тия вили, да ви кажа, и още навремето, след края на Втората световна война, Нормал Остър удавил братчето на Кени в задния двор. Още докато живееха на Уасп Хил, там дето шосето се разделя: единият път води към стария кей, а другият — към пристана. Ама не хвърлил малкия в езерото. Сложил го под чешмата и просто го държал там, докато детето се задавило и умряло.

Стоях и я слушах, а зад нас дрехите се развяваха на сушилката. Припомних си странното усещане, че носът и устата ми са пълни с ледена вода с минерален привкус, която спокойно можеше да бъде както езерна, така и кладенчова — тук те извират от едни и същи артезиански кладенци. Спомних си и посланието на хладилника: „удави го“.

— Оставил, значи, малкото под помпата. Тогава имал нов шевролет, качил се на него и дошъл тук, на Алея 42. Ама си взел и ловната пушка.

— Госпожо Мезърв, нали не се каниш да ми кажеш, че се е самоубил в моята къща?

Тя поклати глава.

— Тц. На верандата на Брикърови, дето гледа към езерото. Седнал на люлеещия се стол и се гръмнал право в главата, детеубиец проклет.

— Брикърови? Не ги зная…

— Отде ще ги знаеш? Махнаха се през шейсетте. Бяха от Делауер. Хора от сой. Ти сигурно я знаеш като вилата на Уошбърнови, ама и тях вече ги няма. Къщата е празна. От време на време оня олигофрен по рождение Осгуд води по някой и друг купувач, ама на тая цена никога няма да я продаде. Помни ми думата.

Познавах едни Уошбърнови — един-два пъти играхме заедно бридж. Доста приятни хора, макар и не много изтънчени в очите на госпожа М., с чудатото й провинциално разбиране за „от сой“. Тяхната вила се намираше приблизително на двеста метра северно от моята нагоре по Улицата. Оттатък няма вече почти нищо — езерото става много дълбоко, а гората е непроходим гъсталак от храсти и къпини. Улицата излиза на Хейлоу Бей в северния край на езерото, но по онази й част след завоя на Алея 42 към магистралата минават само берачите на къпини през лятото и ловците през зимата.

„Нормал — рекох си. — Страхотно име за човек, удавил собственото си отроче на дворната чешма.“

— А оставил ли е бележка? Или някакво обяснение?

— Тц. Ама хората говорят, че и неговият дух витаел над езерото. Малките градчета все са пълни с призраци, но аз самата не мога да кажа ни да, ни не, нито може би — не съм ги виждала и туй то. А за твоята къща, господин Нунан, знам само, че колкото и да я проветрявам, все има дъх на влага. Сигурно е от дървото. Дървените постройки не са много подходящи за брега на езеро. Влагата прониква в дървото.

Докато разговаряхме, Бренда Мезърв притискаше дамската си чанта между маратонките си марка „Рийбок“ — сега се наведе и я вдигна. Беше типична чанта на провинциалистка: голяма, безформена (с изключение на златните клупове, с които бяха прикрепени дръжките) и удобна. Бренда спокойно можеше да я натъпче с каквото си поиска.

— Колкото и да ми е приятно, не мога да разговарям цял ден. Имам още една къща за днес. По нашия край лятото е най-тежкият сезон, да знаеш. И да не забравиш да прибереш прането преди мръкване, господин Нунан. Да не вземе да се навлажни от росата.

— Няма да го забравя.

И наистина не го забравих. Само че като излязох да го прибера (бях само по боксери, облян в пот от сауната, където работех, и си мислех, че трябва да ремонтирам климатика, на всяка цена трябва да го ремонтирам), забелязах, че подреждането на госпожа Мезърв се е променило. Джинсите и ризите висяха най-отвътре, а бельото и чорапите, които бяха старателно скрити от вътрешната страна, когато дамата си тръгваше с очукания си форд, сега се развяваха на показ. Сякаш невидимият ми гост — или някой от невидимите гости — ми се присмиваше.

На другия ден отидох в градската библиотека и първата ми работа бе да подновя картата си. Самата Линди Бригс прибра моите четири долара и вкара името ми в компютъра, като най-напред ми каза колко се натъжила, като научила за смъртта на Джо. Както и при срещата ми с Бил, в тона и долових лек упрек, сякаш бях виновен, че поднася съболезнованията си чак сега. Сигурно съм виновен.

— Линди, имате ли книга, описваща историята на града? — попитах, след като приключихме с формалностите по повод смъртта на жена ми.

— Имаме две — отговори тя и се приведе към мен: дребна жена с ярка басмена рокля без ръкави, прошарена коса, бухнала като облак около главата й, и интелигентни очи, които блестяха зад бифокалните стъкла на очилата й. После поверително сподели: — И двете не струват.

— Коя е по-добра? — също тъй тихо попитах аз.

— Като че ли тази от Едуард Остин. Имал вила в този край, която до средата на петдесетте години обитавал само през лятото, а като се пенсионирал, изцяло се преселил тук. През 1965 или 66 г. написва „Живот на Дарк Скор“. Публикувал я на частни разноски, понеже никой не се заинтересувал от книгата. Дори местните издатели я отхвърлили. — Тя въздъхна. — Тукашните хора изкупили тиража, който бил ограничен.

— Сигурно — съгласих се.

— Човекът просто не го бивало да пише. И от снимки не разбирал — направо очите ме заболяват от неговите черно-бели цапаници. Е, все пак има няколко интересни истории — за преселението на микмаките и как генерал Уинг ги измамил, за голямото тррнадо през осемдесетте години на миналия век, за пожарите през тридесетте години на двадесети век…

— А споменава ли за Сара и Червените шапки?

Тя кимна.

— Значи най-сетне решихте да проучите историята на своята къща. Радвам се да го чуя. Остин е изнамерил някаква стара тяхна снимка и я е включил в книгата. Смята, че е направена на фрайбъргския панаир през 1900 г. Ед все повтаряше, че какво ли не би дал, за да чуе поне една тяхна плоча.

— И аз, само че изобщо не съществуват техни записи. — Изведнъж в съзнанието ми изникна хайку от гръцкия поет Джордж Сеферис: „Мъртви гласове ли са това/ или просто грамофонът?“ — А какво се е случило с господин Остин? Името не ми е познато.

— Почина една-две години преди с Джо да купите къщата. От рак.

— Казахте, че имало две истории?

— Другата сигурно ви е позната — „История на Касъл Каунти и Касъл Рок“. Писана е по случай стогодишнината от създаването на Касъл Каунти, но е ужасно суха и скучна. Книгата на Еди Остин не е много добре написана, но не е скучна. Поне това трябва да му се признае. И двете трябва да са там. — Тя посочи към рафтовете в отдела „Мейн“. — Не могат да се заемат. — После се усмихна и допълни: — Но ние с радост ще приберем парите ви, ако имате желание да фотокопирате нещо.

Мати седеше в отсрещния ъгъл и помагаше на някакво момченце с бейзболна шапка да използва микрофиша. Вдигна поглед, усмихна се и безмълвно изрече: „Удивителна сръчност“. Явно имаше предвид щастливата случайност, която ми позволи да уловя бейзболната топка на игрището в Уорингтън. Скромно свих рамене и се обърнах към полиците в отдела „Мейн“. Но тя бе права — щастлива случайност или не, наистина я улових сръчно.

— Какво търсиш?

Така бях потънал в книгите, че гласът на Мати ме стресна. Извърнах се и се усмихнах, усещайки най-напред лекия приятен парфюм, после и погледа на Линди Бригс, която ни следеше иззад бюрото си, скътала приветливата си усмивка в някое от многобройните му чекмеджета.

— Информация за къщата си — обясних. — Търся стари истории. Моята домашна помощница ме запали. — После с по-тих глас добавих: — Госпожата гледа. Не се обръщай.

Мати се стресна — и като че ли се разтревожи. С право, както се оказа по-късно. С тих глас, но все пак така премерен че да се чуе до бюрото на Линди, попита дали да прибере книгите ми. Аз й подадох и двете. Докато ги вземаше, тя прошепна почти заговорнически:

— Онзи адвокат е наел частен детектив. Казва, че може би са открили нещо интересно за настойника.

Придружих я до отдела „Мейн“, надявайки се, че няма да й навлека неприятности, и я попитах какво е това „интересно“. Тя поклати глава, отвърна с празна служебна усмивчица и се наложи да се отдалеча.

На път към вкъщи се опитвах да се съсредоточа върху прочетеното, но то не беше кой знае колко. Остин пишеше зле, снимките му не бяха хубави и макар историите да бяха много колоритни, не бяха подкрепени с никакви факти. Споменаваше наистина за Сара и Червените шапки, но ги описваше като „Диксиленд24 октет“, а дори и аз знаех, че това не е вярно. От време на време може и да са свирили дикси, но групата е пяла предимно блус (в петък и събота вечер) и госпъл25 (в неделя сутрин и следобед). От двете странички, посветени на престоя на Сара и Червените шапки в ТР, ставаше ясно, че Остин никога не е чувал по-късни изпълнения на техни песни.

Той потвърждаваше историята за детето, което починало в капан за животни от отравяне на кръвта — история, която много напомняше на разказаното от Бренда Мезърв… а и защо не? Остин най-вероятно я е чул от бащата или дядото на госпожа М. Освен това твърдеше, че момчето било единственото дете на Сън Тидуел и че истинското име на китариста било Реджиналд. Семейство Тидуел пристигнало на север от бардаците на Ню Орлийнс — прословутите улици, известни в началото на века като Сторивил26.

В другата история на Касъл Каунти изобщо не се споменаваше за Сара и Червените шапки, а за удавения брат на Кени Остър нямаше нищо и в двете книги. Малко преди Мати да дойде при мен, ми бе хрумнала една безумна идея: че Сън и Сара Тидуел са били женени и малкото момче (чието име Остин не споменаваше) е било техен син. Намерих снимката, за която научих от Линди, и внимателно се взрях в нея. На заден план се виждаше виенско колело. Беше толкова стара и избеляла, че спокойно можеше да датира от времето на фрайбъргския панаир, и притежаваше някаква особена, първична сила, която всичките снимки на Остин взети заедно, не можеха да постигнат. Сигурно сте виждали подобни снимки на бандити от Запада и от времето на Голямата депресия27, които излъчват същото усещане за зловеща истинност — строги лица над тесни вратовръзки и яки, и очи, които загадъчно се скриват почти напълно зад перифериите на старомодните шапки.

Сара беше застанала в центъра, облечена в черна рокля и с китара в ръце. На тази снимка не се усмихваше, но в очите й като че ли се таеше усмивка — имах чувството, че са като очите в някои картини: на човек му се струва, че го преследват навсякъде. Съсредоточено разгледах фотографията, спомняйки си изпълнения й с почти искрена ненавист глас в съня си: „Какво искаш да знаеш, гълъбче?“ Сигурно искам да науча малко повече за нея и останалите — кои са били, какви са били отношенията помежду им извън свиренето и пеенето, защо са си заминали и къде са отишли.

И двете й ръце се виждаха съвсем ясно — едната върху струните, а другата на грифа, нагласила пръсти за акорд сол мажор. Бяха дълги, артистични пръсти без нито един пръстен. Това, разбира се, не означава, че не е била омъжена за Сън Тидуел, а дори и да не са били женени, момченцето, което бе паднало в капана, спокойно можеше да е тяхно. Като изключим същата призрачна усмивка, която витаеше и в очите на Сън Тидуел. Приликата беше поразителна. Запитах се дали пък не са били брат и сестра, не мъж и жена.

На път към вкъщи размишлявах над тези неща, както и за кабелите, които усещах, макар да не можех да видя… но като че ли през повечето време мислех за Линди Бригс — как се усмихна на мен, а след малко вече не се усмихваше на умната си млада библиотекарка с гимназиална диплома. Това ме тревожеше.

После стигнах у дома и забравих всичко освен своята история и героите в нея — най-обикновени торби с кости, които от ден на ден заприличваха на хора от плът и кръв.

Зловещият малък фарс между Майкъл Нунан, Макс Девор и Рожет Уитмор се разигра в петък вечер. Преди това обаче се случиха две други събития, които заслужават да бъдат разказани.

Първото бе обаждането на Джон Стороу в четвъртък вечер. Седях пред телевизора, а на екрана безмълвно течеше бейзболен мач (бутонът за изключване на звука, вграден в почти всички дистанционни управления, е може би най-гениалното откритие на двадесети век). Мислех си за Сара Тидуел, Сън Тидуел и малкия син на Сън. Мислех и за Сторивил — име, в което всеки писател би се влюбил. А в дъното на душата си продължавах да мисля за жена си, която почина бременна.

— Ало?

— Майк, имам прекрасни новини — рече Джон. Сякаш всеки миг шеше да експлодира от радост. — Ромео Бизонет може и да е шантаво име, но в детектива, който ми препоръча, няма нищо шантаво. Казва се Джордж Кенеди, като актьора. Много е добър и работи бързо. Спокойно може да си намери работа в Ню Йорк.

— Ако това е най-големият комплимент, който можеш да измислиш, значи трябва по-често да излизаш от града.

Той продължи, сякаш изобщо не ме беше чул:

— Официалната работа на Кенеди е в някаква застрахователна агенция — останалото е само в извънработно време. Което е истинска загуба, повярвай ми. Събрал е повечето информация само по телефона. Направо не мога да повярвам.

— И кое точно не можеш да повярваш?

— Джакпот, драги. — И той отново заговори с онзи тон на алчно задоволство, който едновременно ме тревожеше и успокояваше. — От края на май насам Елмър Дърджин е извършил следните неща: изплатил е колата си, платил е бунгалото си в Рейнджли Лейкс, компенсирал е най-малко деветдесет години невнесена детска издръжка…

— Никой не плаща детска издръжка деветдесет години — прекъснах го аз, но го казах просто за да се уверя, че устата ми още може да се движи… а и за да се освободя от нарастващата си възбуда. — Това не е възможно, Макги.

— Възможно е, ако имаш седем деца — каза Джон и избухна в бурен смях.

Представих си пухкавото му самодоволно лице, устните му като на купидонче и педантично подрязаните и изпилени нокти.

— Ама той няма — запънах се.

— Има — продължавайки да се смее, натърти Джон. Сякаш съвсем се беше побъркал — истински маниак, дори не и депресивен. — Има, бе! Да му имам т-трудолюбивия, п-пло-довит бастун! — И продължи безпомощно да квичи. Вече и аз му пригласях — прихванах смеха му като заушка. — Кенеди ще ми прати по ф-ф-факса с-с-снимки на цялото… сем… шемейс-тво! — И двамата се разхилихме като полудели, провеждайки нещо като междуградски смях по телефона. Представях си как Джон Стороу седи сам в изискания си кабинет си на Парк Авеню и цвили като побъркан, всявайки ужас в чистачките.

— Но това не е важно — заяви той, когато най-сетне успя да проговори свързано. — Сам виждаш истинската значимост на фактите, нали?

— Да. Как може да е толкова глупав? — Имах предвид Дърджин, но едновременно с това и Девор. Джон разбра, струва ми се, че говорим за двама „той“ едновременно.

— Елмър Дърджин е дребен адвокат от малък град, скрит вдън гори Тилилейски в западен Мейн, това е всичко. Откъде би могъл да знае, че изведнъж ще се появи един достатъчно могъщ ангел пазител, който да го извади от забвението? Между другото, купил си е и яхта. Преди две седмици. С мощен външен двигател. Доста е големичка. Свършено е, Майк. Ние печелим.

— Щом казваш. — Но ръката ми изхвръкна по собствена воля, небрежно се сви в юмрук и се заби в масивната масичка.

— И софтболният мач не беше пълно губене на време. — Джон продължаваше да говори в промеждутъците от смях, който се надигаше като балони с хелий.

— Не думай!

— Паднах си по нея.

— По нея ли?

— По Мати — търпеливо обясни той. — Мати Девор. — Мълчание, после: — Майк? Там ли си?

— А-ха — отвърнах. — Изпуснах слушалката. Извинявай. — Телефонът не се бе изплъзнал и на сантиметър, но ми се стори, че думите ми прозвучаха достатъчно правдоподобно. И да не бяха, какво толкоз? Що се отнася до Мати, аз бях — поне в очите на Джон — извън всякакво подозрение. Като прислугата в селското имение в роман на Агата Кристи. Той бе на двадесет и осем или най-много на тридесет години. Мисълта, че дванадесет години по-възрастен мъж може да изпитва сексуално влечение към Мати може би изобщо не му бе минавала през ум… или ако му е хрумнала, е просъществувала най-много две секунди, след което е била отхвърлена като несъстоятелна. Както самата Мати отхвърли подозрението за Джо и мъжа с кафявото сако.

— Не мога да изпълня ухажорския ритуал, докато я представям в съда — разсъждаваше на глас Джон, — не би било етично. Няма и да е безопасно. Но по-късно… човек никога не знае.

— Не — съгласих се и собственият ми глас ми прозвуча така, сякаш принадлежеше другиму, както се случва в ситуации, когато ни хванат натясно. Като че идва от касетофона или радиото. Мъртви гласове ли са това, или просто грамофонът? Представих си ръцете му — с дълги тънки пръсти без пръстени. Като пръстите на Сара на старата снимка. — Не, човек никога не знае.

Взехме си довиждане и аз седнах пред немия телевизор. Питах се дали да не стана за бира, но разходката до хладилника ми се струваше прекалено дълга — буквално цяло сафари. Изпитвах някаква тъпа болка, последвана от по-здравословно усещане: сигурно трябва да се нарече печално облекчение. Дали е прекалено възрастен за нея? Не, не мисля. Тъкмо както трябва. Очарователният принц номер две, само че този път в официален костюм с жилетка. Сигурно на Мати най-сетне ще й провърви с мъжете, което, ако е вярно, би трябвало да ме зарадва. Наистина щях да се зарадвам. И да си отдъхна. Защото имах да пиша книга, а белите гуменки, които се открояваха под червената рокля в сгъстяващия се полумрак, и кехлибареният пламък на цигарата, който танцуваше в тъмното, нямат значение.

И все пак за първи път, откакто забелязах Кира да крачи по бялата линия в средата на шосе N 68 по бански и джапанки, се почувствах истински самотен.

— „Ах ти, смешно човече“ — промърмори Стрикланд — обърнах се към празната стая. Изрекох го преди дори да разбера, че се каня да кажа нещо, а в следния миг каналът на телевизора се смени. От спортния канал попаднах на повторение на серия от „Всички, в семейството“, последвана от епизод от „Рен и Стимпи“. Плъзнах поглед към дистанционното. То чинно лежеше на масата, където го бях оставил. Телевизионният канал отново се смени и този път гледах Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман. На заден план се виждаше самолет и не ми бе необходимо да взимам дистанционното и да включвам звука, за да разбера, че Хъмфри тъкмо казва на Ингрид, че тя ще се качи на този самолет. Най-любимият филм на жена ми. В края тя винаги плачеше.

— Джо? Тук ли си?

Хлопката на Бънтър звънна. Едва доловимо. В къщата имаше няколко призрака, бях сигурен… но тази вечер за първи път бях убеден, че Джо е при мен.

— Кой беше той, любима? Онзи на игрището, кой е той?

Хлопката висеше безмълвна. Но Джо беше в стаята. Усещах я, подобно на притаен дъх.

Спомних си грозната, заядлива забележка на хладилника след вечерята с Кира и Мати: „Синята роза лъже ха, ха.“

— Кой е той? — Гласът ми трепереше, сякаш всеки миг щях да се разплача. — Какво си правила там с някакъв мъж? Нали не си…? — Нямах сили да изрека, че ме е лъгала, че ме е мамила. Не можех да го изрека на глас дори ако — нека погледнем истината в очите — необикновеното присъствие е съществувало само в мислите ми.

Каналът пак се смени и след „Казабланка“ се озовах пред всеобщия любимец Пери Мейсън. „Наказанието“ на Пери — Хамилтън Бъргър — тъкмо разпитваше някаква отнесена на вид жена, когато изведнъж звукът екна оглушително и аз подскочих стреснат.

— Не съм лъжкиня — изкрещя едновремешната телевизионна актриса. За миг ме погледна право в очите и аз окаменях от изумление, разпознавайки очите на Джо в черно-белия образ от петдесетте години. — Никога не съм лъгала, господин Бъргър, никога!

— А аз твърдя, че лъжете! — отвърна Бъргър. Приближи се към нея, ухилен като вампир. — Твърдя, че вие…

Телевизорът изведнъж се изключи. Звънчето на Бънтър звънна рязко, след което чуждото присъствие, каквото и да е било то, се изпари. Но аз се чувствах по-добре. „Не съм лъжкиня… Никога не съм лъгала, никога.“ Можех да повярвам, ако реша. Ако реша. Легнах си и не сънувах нищо.

Изградих си навик да започвам работа рано, още преди жегата да превземе кабинета. Пиех сок, хапвах препечена филийка, после до обед не мърдах от пишещата машина и гледах как маргаритката с шрифт „Къриър“ танцува и се върти, а листата излитат през машината, гъсто изписани с текст. Старата магия, тъй необикновена и прекрасна. Никога не съм го възприемал точно като работа, макар да го наричах така — за това е по-скоро някакъв особен мислен трамплин, върху който подскачам. Пружините му имат свойството за известно време да отнемат бремето на света.

На обед си правех почивка, отивах с колата до закусвалнята на Бъди Джелисън за някоя гадория, после се връщах и работех още час. След това плувах и се отдавах на продължителен следобеден сън в северната спалня. Само веднъж надникнах в голямата спалня в южното крило и ако госпожа М. намираше това за странно, не го коментираше.

На седемнадесети, в петък, на връщане от обяд, спрях в смесения магазин „Лейквю“ да заредя шевролета. Пред „Гаража за какво ли не“ също имаше колонки и бензинът бе дори с цент-два по-евтин, но атмосферата там не ми харесваше. Днес, докато стоях пред магазина и зяпах планините, включил колонката на автоматично зареждане, от другата страна на островчето спря джипът на Бил Дийн. Той изскочи от колата и ми се ухили.

— Как върви животът, Майк?

— Доста добре.

— Бренда казва, че пишеш като фурия.

— А-ха — потвърдих и ми беше на езика да попитам какво става с повредения климатик, но си замълчах. Все още бях прекалено чувствителен относно преоткритите си способности и не исках да променям нищо в работната си обстановка. Може и да е глупаво от моя страна, но понякога нещата стават само защото си мислим, че стават. Тази дефиниция на вярата по нищо не отстъпва на всяка друга.

— Е, радвам се да го чуя. Много се радвам. — Стори ми се, че го казва най-искрено, но въпреки това някак не говореше като стария Бил. Във всеки случай не и като онзи Бил, който ме посрещна, когато се завърнах.

— Издирвам стари истории за моя бряг на езерото — казах.

— Сара и Червените шапки? Помня, че от край време се интересуваш от тях.

— Да, но не само от тях. Има хиляди истории. Онзи ден говорих с госпожа М. и тя ми разказа за Нормал Остър. Бащата на Кени.

Усмивката на Бил не трепна и след едва забележима пауза той продължи да отвинтва капачката на резервоара, но въпреки това изпитвах съвсем осезателното усещане, че вътрешно сякаш се е вкаменил.

— Нали не се каниш да опишеш тази история в някоя книга, Майк? Защото наоколо има много хора, на които никак няма да им хареса и ще те разберат погрешно. Казах го и на Джо.

— На Джо? — Изпитах желание да се втурна между двете колонки, да прекося островчето и да го сграбча за лакътя. — Какво общо има Джо с това?

Той ме изгледа продължително и съсредоточено.

— Не ти ли е казала?

— Какви ги говориш?

— Канеше се да пише нещо за Сара и Червените шапки в някой от местните вестници. — Бил подбираше думите си много внимателно. Пазя много ярък спомен — как слънцето прежуряше и ми палеше врата, а сенките бяха отчетливо очертани върху асфалта. Бил започна да зарежда и помня, че ясно чувах бръмченето на помпата. — Като че ли дори спомена списание „Янки“.

Сякаш си бях глътнал езика. Защо би скрила от мен намерението си да напише нещо за местната история? Може би се е опасявала, че нахлува в моя територия? Глупости на търкалета. Познаваше ме много по-добре… или може би не чак толкова.

— Кога сте водили този разговор, Бил? Не помниш ли?

— Естествено, че помня. Този ден очакваше доставката на пластмасовите бухали. Само че аз повдигнах въпроса, защото хората ми бяха казали, че разпитвала.

— Пъхала си е носа където не й е работа, така ли?

— Ти го каза — сухо отвърна той.

Вярно е, но ми се стори, че имаше предвид точно това.

— И какво?

— Няма какво повече. Казах й, че тук-там в ТР, както и навсякъде другаде, хората си имат болни места, тъй че ако може, да не ги настъпва по мазолите. Рече, че ме разбирала. Може да е разбрала, може и да не е. Факт е, че продължи да разпитва. Слушаше разказите на старците, които имат повече време, отколкото акъл.

— Кога беше това?

— Есента на деветдесет и трета, зимата и пролетта на деветдесет и четвърта. Обикаляше целия град, значи — дори Мотън и Харлоу — с бележник и диктофон. Е, това е всичко, което зная.

Направих зашеметяващо откритие: Бил лъжеше. Ако някой ме беше попитал ден преди това, щях да се изсмея и да кажа, че Бил Дийн въобще не лъже. И вероятно почти не му се случваше, понеже го правеше много нескопосано.

Замислих се дали да не му го кажа в очите, но какво щях да постигна? Трябваше да размисля, а това не бе най-подходящото място — главата ми пламтеше. С течение на времето пламъците сигурно ще утихнат и ще си дам сметка, че всъщност нищо фатално не се е случило, какво толкова, но имах нужда от това време. Неочакваните открития за живота на обичен твой близък, починал отдавна, действат разтърсващо. От мен да знаете, наистина действат разтърсващо.

Бил бе извърнал очи, но сега отново ме погледна. Изглеждаше едновременно искрен и — мога да се закълна — леко уплашен.

— Разпитвала е за малкия Кени Остър и това е хубав пример за настъпване по мазолите. Историята никак не подхожда за статия в списание. Нормал просто е откачил. Никой не знае защо. Това е ужасяваща, безсмислена трагедия и все още има хора, които ги боли. В малки градове като нашия нещата някак си са свързани под повърхността…

Да, по кабели, които почти не се забелязват.

— … и миналото се забравя по-бавно. Сара и всичките онези — това е малко по-друг случай. Те са били просто… просто странници… от друг край. Джо трябваше да си пише само за тях и всичко щеше да бъде наред. А и да ти кажа — доколкото ми е известно, сигурно така и е станало. Защото не съм виждал във вестника и една дума от нея. Ако изобщо е написала нещо.

Почувствах, че сега казва истината. Но знаех и нещо друго, което усещах със същата сигурност, с която бях отгатнал, че Мати е с бели панталонки, когато ми се обади в почивния си ден. „Сара и всичките онези са били просто странници от друг край“ — каза Бил, но в средата на мисълта си се поколеба и замени думата, която естествено му бе хрумнала, с определението „странници“. „Чернилки“ беше думата, която не изрече. „Сара и всичките онези са били просто чернилки от друг край“.

Почти веднага си спомних за разказа на Рей Бредбъри „Марс е рай“. Първите пътешественици до Марс откриват, че са попаднали в Грийн Таун, щата Илинойс, където ги очакват всичките им скъпи приятели и роднини. Само че всичките тези приятели и роднини са всъщност извънземни чудовища и през нощта, докато пътешествениците се заблуждават, че спят в леглата на отдавна починалите си близки и се намират в рая, биват изклани до крак.

— Значи си сигурен, че е идвала няколко пъти извън летния сезон?

— А-ха. И не бяха само няколко пъти. Поне десет, ако не е и повече пъти. Винаги за един ден.

— А виждал ли си някого с нея — едър мъж с черна коса?

Той се замисли. Постарах се да не затаявам дъх. Най-сетне поклати глава.

— Срещнахме се няколко пъти, но беше сама. Но не съм я виждал всякога, когато е била тук. Понякога само чувах, че е идвала, и то след като вече си беше заминала. Видях я през юни деветдесет и четвърта, на път за Хейлоу бей с онази малка кола, която караше. Тя ми махна, аз й махнах. Привечер слязох до къщата да я питам има ли нужда от нещо, но вече си беше заминала. Не я видях повече. С Ивет бяхме толкова шокирани, когато Джо почина малко след това.

„Каквото и да е търсила, сигурно нищо не е написала. Щях да открия черновата.“

Но дали съм прав? Идвала е много пъти, очевидно съвсем открито, веднъж дори е била с някакъв непознат мъж, а аз научих за всичко това по една случайност.

— Трудно е да се говори за тези неща — продължи Бил, — но тъй като вече започнахме, нека поне да стигнем до край. Животът в ТР е като едно време, когато спяхме по петима души под една завивка в лютия студ през януари. Ако никой не мърда, всичко е наред. Но ако един е неспокоен и почне да се върти и да се мята насън, никой не може да спи. Сега ти си неспокойният. Поне хората така го виждат. — Изчака какво Ще отговоря. Изминаха почти двадесет секунди, без да пророня дума (Харолд Облоуски би се гордял с мен). Бил пристъпи на място и продължи: — В града например има хора, на които не им харесва твоят интерес към Мати Девор. Не казвам, че между вас има нещо — макар да има хора, които го казват — но ако искаш да останеш в ТР, сам си усложняваш живота.

— Защо?

— Заради онова, което ти казах преди седмица и половина. Тя създава неприятности.

— Доколкото си спомням, Бил, каза, че тя имала неприятности. И това е самата истина. Аз се опитвам да й помогна. Помежду ни няма нищо друго.

— Аз пък си спомням как те предупредих, че Макс Девор е откачен. Ако го разгневиш, всички ще плащаме. — Колонката щракна и той окачи маркуча на мястото му. После въздъхна, вдигна ръце и ги отпусна в безпомощен жест. — Да не мислиш, че ми е лесно да ти говоря всичко това?

— А ти да не мислиш, че ми е лесно да те слушам?

— Добре де, от един дол дренки сме. Само че Мати Девор съвсем не е единствената, която едва съществува в ТР. И другите си имат грижи. Не можеш ли да го схванеш?

Може би разбра, че схващам прекалено много, и то съвсем добре, защото раменете му увиснаха.

— Ако ме молиш да се отдръпна и да оставя Макс Девор да отнеме детето на Мати без борба, просто забрави. Надявам се, че не се опитваш да кажеш това. Защото имам чувството, че нямам какво повече да си говоря с човек, който предлага на другиму подобно нещо.

— Сега и без друго не бих те помолил — отвърна той, а акцентът му се усили почти до границата на неразбираемото. — И без друго е твърде късно, нали? — А после най-неочаквано омекна. — Божичко, тревожа се за теб, човече. Останалото да върви по дяволите! Кучета го яли! — Пак лъжеше, но този път не се впечатлих особено, понеже ми се стори, че мами себе си. — Но ти трябва да внимаваш. Като ти казвам, че Девор е побъркан, това не е просто метафора. Да не мислиш, че ще си дава труд да се разправя със съда, ако съдът не може да му осигури онова, което иска? Трима души загинаха в големите пожари — през тридесет и трета. Добри хора бяха. Единият ми беше роднина. Изгоряха къщите в половината област и не друг, а Макс Девор ги подпали. Това беше прощалният му подарък за ТР. Не може да се докаже, но е негово дело. Тогава беше млад и разорен, нямаше и двадесет години и вече изобщо не му пукаше от закона. Знаеш ли на какво е способен сега?

Той ме измери с поглед. Не отвърнах нито дума. Бил кимна, сякаш му бях отговорил.

— Помисли си. И помни едно, Майк: никой не би ти говорил толкова искрено, ако не държеше на теб така, както аз.

— Колко искрено, Бил? — Бегло си спомням някакъв турист, който слезе от волвото си и се приближи до магазина, отправяйки ни любопитен поглед, а когато по-късно преповторих мислено сцената, си дадох сметка, че сигурно сме изглеждали на ръба на юмручна схватка. Помня, че ми идеше да заплача от тъга и удивление и от някакво неясно формулирано усещане за предателство, но и направо побеснявах при вида на този длъгнест старчок с блесналата му от чистота памучна фланелка и изкуствените му зъби. Значи сигурно наистина сме били на път да се сбием, но тогава просто не съм си давал сметка.

— Възможно най-искрено — отвърна той, извърна се и се запъти към магазина да плати бензина.

— Къщата ми е пълна с призраци — заявих.

Той спря с гръб към мен, с приведени рамене, сякаш се подготвяше да поеме удара. После бавно се обърна.

— В „Сара Лафс“ винаги е имало призраци, Майк. Ти си ги разбунил. Сигурно трябва да се прибереш в Дери и да ги оставиш да се успокоят. Може би така ще е най-добре. — Той замълча, сякаш преповтаряше наум последната реплика, за да е сигурен, че наистина така смята, после кимна. — Да, може би така ще е най-добре за всички.

Като се върнах вкъщи, позвъних на Уорд Ханкинс. После най-сетне се обадих на Бони Амъдсън. Част от мен се молеше да я няма в туристическата агенция в Огъста, която притежаваше в съдружие, но тя беше на работа. Насред разговора факсът взе да бълва ксерокопия от записките на Джо. На първата Уорд бе надраскал: „Надявам се това да ти е от помощ.“

Не бях репетирал какво ще кажа на Бони — струваше ми се, че така само ще си навлека беда. Казах й, че Джо е писала нещо — може би статия, или пък поредица от статии — за градчето, където се намира лятната ни вила, и че местните сигурно са се подразнили от любопитството й. Някои още й се сърдят. Говорили ли са за това? Може би Джо й е показала някоя чернова?

— Не, Бога ми! — Бони звучеше искрено изненадана. — Показваше ми снимки и малко прекаляваше с хербариите, но никога не ми е показвала текст, който пише. Дори си спомням как веднъж заяви, че е решила да остави писането на теб и просто…

— … да опитва по малко от всичко останало, нали?

— Да.

Тези думи ми изглеждаха подходящ край за разговора, но „момчетата в мазето“ явно имаха други намерения.

— А тя срещаше ли се с някого, Бони?

В другия край на линията настъпи тишина. Посегнах към факса, изпитвайки чувството, че дланта ми е на около десет километра от рамото. Десет листа — от ноември деветдесет и трета до август деветдесет и четвърта. Целите гъсто изписани с бележки с четливия почерк на Джо. Дали въобще сме имали факс преди смъртта й? Не помня.

— Бони? Моля те, кажи ми, ако знаеш нещо. Джо е мъртва, но аз не съм. Мога да й простя, ако се наложи, но не мога да й простя нещо, което не разби…

— Съжалявам — прекъсна ме тя и нервно се засмя. — Просто отначало не разбрах. „Среща се с някого“ ми прозвуча толкова… толкова чуждо за Джо… онази Джо, която познавах… че просто не можах да схвана за какво говориш. Помислих си, че искаш да кажеш психоаналитик, но ти нямаше предвид това, нали? Ставаше дума за любовник.

— Тъкмо това имах предвид. — Прехвърлях листовете от факса и ръката ми бавно се завръщаше на нормалното си разстояние от очите ми — вече е близо, съвсем близо. Изпитах облекчение от искреното объркване в гласа на Бони, но не толкова голямо, колкото очаквах. Защото си знаех предварително. Дори не ми бе необходимо да чуя репликата на жената от онзи стар епизод за Пери Мейсън, за да й вярвам. В крайна сметка ставаше дума за Джо. За Джо.

— Майк — много тихо изрече Бони, сякаш бях умопобъркан, — тя те обичаше. Обичаше теб.

— Да. Сигурно. — От страниците в бележника и разбрах колко заета е била жена ми. Колко неща е вършила. Мейнските КБ… „Кухни за бедни“. „Женпри“, щатска верига от приюти за малтретирани жени. „Тинпри“, приюти за тийнейджъри. Приятели на Мейнските библиотеки. Ходила е на по две-три събрания всеки месец — понякога и по две-три на седмица — а аз изобщо не съм забелязал. Бил съм прекалено зает с моите героини в беда. — И аз я обичах, Бони, но през последните десет месеца от живота си е преследвала определена цел. Не ти ли е намекнала нещо, когато пътувахте за събранията?

Мълчание в другия край на линията.

— Бони?

Отдалечих слушалката от ухото си, за да проверя дали не свети червената лампичка под надписа „изтощена батерия“, и микрофонът изджафка името ми. Отново допрях апарата до ухото си.

— Бони, какво има?

— През последните деветдесет месеца не пътувахме заедно. Разговаряхме само по телефона и помня, че веднъж обядвахме в Уотървил, но не сме пътували. Тя се отказа.

Отново запрелиствах бележките. Навсякъде с равния почерк на Джо бяха отбелязани събрания, сред които и срещи на борда на КБ.

— Не разбирам, искаш да кажеш, че е напуснала управителния съвет на КБ, така ли?

Отново мълчание. После Бони внимателно изрече:

— Не, Майк, напусна всички управителни съвети. Отказа се от приютите за жени и за тийнейджъри в края на деветдесет и трета — тогава й изтичаше мандатът. Другите два — на кухните и библиотеките… тях ги напусна през октомври-ноември деветдесет и трета.

Листовете, които ми бе изпратил Уорд, бяха гъсто изписани с планирани събрания. Десетки събрания. През 1993 г. през 1994 г. Събрания на комитети, в които вече не е членувала. Всички дни с планирани събрания Джо е прекарвала в ТР. Готов съм да заложа главата си.

Но защо е идвала?