Торба с кости

Глава 24

Вдъхновението не винаги идва с призраците, които разместват магнити по врати на хладилници. Във вторник сутринта получих истинско чудно прозрение. Осени ме, докато се бръснех и мислех единствено за бирата за празненството. И като всички вдъхновения дойде изневиделица.

Забързах към дневната, пътьом избърсвайки пяната за бръснене от лицето си. Хвърлих бегъл поглед към сборника кръстословици „Трудни задачи“, който лежеше върху ръкописа ми. В усилието си да дешифрирам „отвесно деветнайсет“ и „отвесно деветдесет и две“ първо посегнах към него. Едно не лошо начало, но какво общо имат „Трудни задачи“ с ТР-90? Бях купил книгата от „Господин Меки корици“ в Дери и от попълнените тридесет кръстословици само пет-шест не бях решавал в Дери. Призраците от ТР надали проявяват особен интерес към тези кръстословици. Но виж, телефонният указател…

Грабнах го от масата в трапезарията. Макар да включваше цялата южна част на Касъл Каунти — Мотън, Харлоу и Кашуакамак, както и самото ТР — беше доста тъничък. Първата ми работа беше да проверя дали страниците са поне деветдесет и две. Последните букви свършваха на страница деветдесет и седем.

Ето го отговорът. Това трябва да е.

— Познах, нали? — попитах Бънтър. — Това е трябва да е.

Нищо. Звънчето дори не трепна.

— Мамка ти! Какво разбира един препариран лос от телефонни указатели?

Отвесно деветнадесет. Обърнах на страница деветнадесет от телефонния указател, където гордо се пъчеше буквата Ф. Проследих с пръст първата колона, но въодушевлението ми започна да спада. Деветнадесетото име на деветнадесетата страница бе Харолд Фейлс. Нищо не ми говореше. Имаше освен това Флетън и Фенър, Филкърсхам и няколко Фини, пет-шест Флеърти и толкова Фос, че край нямаха. Последното име на страница деветнадесет беше Фрамингам. И то нищо не ми говореше, но…

Фрамингам, Кенет П.

Взрях се за миг в името. Бавно започвах да проумявам. Това нямаше нищо общо с „хладилните“ послания.

„Не виждаш онова, което си мислиш. То е както като си купиш син буик…“

— Навсякъде ти се привиждат само сини буикове — упрекнах се гласно. — Трябва да ги зарежеш веднъж завинаги. А-ха, така ми се струва. — Но ръцете ми се разтрепериха, докато отгръщах на страница деветдесет и две.

Тук бяха имената с Т от южната част на Касъл Каунти, заедно с няколко фамилии, започващи с Ю — Алтън Юбек и Катрин Юдел. Не си направих труда да проверя кое е деветдесет и второто име на страницата — в крайна сметка и телефонният указател не е ключ към „хладилните кръстоносници“. Това обаче ме навеждаше на много сериозно заключение. Затворих книгата и за миг я подържах (на корицата бяха снимани щастливи хора с комбайни за боровинки), после я отворих напосоки, попадайки този път на буквата М. А когато човек знае какво търси, нещата сами се набиват на очи.

Всички тези К-та.

О, имаше много Стивън, и Джон, и Марта; имаше още Мезърв, Г., и Месиър, В., и Джейхаус, Т. Но отново и отново сред фамилиите на хората, които се бяха възползвали от правото си да не дават първото си име в телефонния указател, на очи се набиваха инициалите „К“. Имаше поне четиридесет само на петдесета страница. А самите имена…

На тази произволно избрана страница от раздела М имаше дванадесет Кенетовци, сред които трима Кенет Мур и двама Кенет Мънтър. Имаше осем Катрин. Още Кейси, Киана и Кифър.

— Боже мили, като радиоактивен дъжд са — пошепнах. Прелистих книгата, не можех да повярвам на очите си, но въпреки това го виждах. Навсякъде Кенет, Катрин и Кийт. Видях още Кимбърли, Ким и Ками. Имаше Киа (а ние си мислехме, че сме много оригинални), Кендра, Кийла, Кийл и Кайл. Кърби и Кърк. Една жена се казваше Киси Баудън, някакъв мъж носеше името Кито Рени — Кито, така се казваше едно от „ледилните“ човечета на Кира. И навсякъде беше пълно с К-та, които многократно превъзхождаха по численост често срещани инициали като С, Т и Е. Буквите вече танцуваха пред очите ми.

Обърнах се да погледна часовника — не исках да карам Джон Стороу да ме чака на летището, за Бога, не — но на стената нямаше часовник. Естествено. Старият луд котак остана без очи по време на свръхестествено явление. Изцвилих високо и смехът ми малко ме уплаши — не звучеше особено нормално.

— Я се вземи в ръце, Майкъл — заповядах си. — Поеми дълбоко дъх.

Поех дъх. Задържах го. Изпуснах го. Погледнах електронния часовник на микровълновата фурна. Осем и петнадесет. Имаше много време до срещата с Джон. Отново взех телефонния указател и бързо взех да го прелиствам. Осени ме второ хрумване — не беше толкова зашеметяващо като първото, но после се оказа, че е много по-точно.

Западен Мейн е относително изолиран район — малко напомня хълмистите равнини на граничния Юг — но винаги е имало приток на пришълци („от равнината“, както казват местните, когато са в презрително настроение), а през последния четвърт век този край е доста популярен сред жизнени пенсионери, които обичат да карат ски и да ловят риба. В телефонния указател разграничението между новодошлите и старите жители личеше много ясно. Бабик, Парети, О’Куиндланс, Донахю, Смолнак, Джорак, Блиндърмейър — все пришълци. От равнината. Джалбърт, Мезърв, Пилсбъри, Спрус, Териолт, Перолт, Стенчфийлд, Старбърд, Дъбей — все от Касъл Каунти. Нали вече разбирате за какво намеквам? Като видиш цяла колона Бауи на страница дванадесет, разбираш, че тези хора са живели тук достатъчно дълго, за да улегнат и да разпространят гените на Бауи.

Имаше няколко инициала и имена, започващи с К и сред Парети и Смолнак, но те се брояха на пръсти. Най-много се срещаха във фамилиите, които са живели тук достатъчно дълго, за да попият атмосферата. Да абсорбират радиоактивния дъжд. Само дето това не е точно радиация, а…

Изведнъж си представих черен надгробен камък, по-висок от най-високото дърво край езерото; монолитна скала, която хвърля сянка над половин Касъл Каунти. Изображението бе толкова ужасяващо, че стиснах очи и изпуснах указателя на масичката. Разтреперан се отдръпнах от него. Като затворих очи обаче, образът изпъкна още по-ярко: надгробен паметник тъй голям, че затулва слънцето, а ТР-90 лежи в подножието му като траурен букет. Синът на Сара Тидуел се удавил в езерото или е бил удавен в него. Но тя е увековечила смъртта му. Питах се дали друг в града вече е направил моето откритие. Едва ли — като отвориш телефонния указател, в повечето случаи търсиш конкретно име, а не четеш цели страници ред по ред. Питах се дали Джо е забелязала — дали е знаела, че почти всяка стара фамилия от този край по един или друг начин е кръстила поне едно свое дете на мъртвия син на Сара Тидуел.

Джо не беше глупава. Предполагам, че го е знаела.

Върнах се в банята, отново нанесох пяната за бръснене и започнах отначало. Като свърших, се върнах в дневната и взех телефона. Избрах три цифри, после спрях и се загледах в езепото. Мати и Ки са станали, сега са в кухнята и двете са препасали престилки, и двете ликуват. Ще има купон! Те ще облекат хубави нови летни дрехи и от стереоуредбата ще се лее музика! Ки помага на майка си да направи блатовете за ягодовия сладкиш, а докато те се пекат, двете ще приготвят салати. Ако се обадя на Мати и й кажа „Стягай няколко чанти, с Ки заминавате за една седмица в Дисниленд“, сигурно ще реши, че се шегувам, после ще ми каже да побързам да се облека, за да съм на летището, когато кацне самолетът на Джон. Ако се заинатя, ще ми напомни, че Линди й е предложила да я върне на работа, но предложението бързо ще отпадне, щом Мати не се яви на работа в петък в два часа следобед. А ако още настоявам, просто ще каже „не“.

Защото аз не съм единственият в зоната, нали? Не съм единственият, който наистина я усеща.

Поставих слушалката на вилката, после се върнах в северната спалня. Когато бях напълно облечен, чистата ми риза вече влажнееше под мишниците — и тази сутрин беше топло както през цялата изминала седмица, може би дори още по-горещо. Но аз разполагах с достатъчно време да посрещна самолета. Никога не съм имал по-малко настроение за празненство, но щях да ида. Майки в центъра на събитията, това съм аз. Купонджията Майки!

Джон не ми беше съобщил номера на полета, но на летището на Касъл Каунти подобно престараване едва ли е необходимо. Кипящият от оживление транспортен център разполага с три хангара и терминал, който преди беше склад за авиационен бензин — при достатъчно силно осветление човек още може да различи надписа върху ръждясалата северна стена. Има една писта. За охраната отговаря Ласи, стогодишното коли на Брек Пелерин, което прекарва цели дни проснато на застлания с линолеум под, надигайки ухо към тавана всеки път, когато някой самолет каца или излита.

Надникнах в канцеларията на Пелерин и го попитах дали полетът от Бостън има закъснение. Той отговори, че самолетът ще пристигне навреме, макар да се надявал, че човекът, когото посрещам, или планира да отлети обратно през ранния следобед, или да остане да пренощува. Лошо време се задавало, да. Както го нарече Брек Пелерин, „’лектрическо време“. Много добре разбирах какво има предвид, защото електричеството като че ли вече беше достигнало моята нервна система.

Отидох до изхода към пистата и седнах на пейка с реклама на Кормиърс Маркет („Ако кацнете в нашия магазин, ще намерите най-доброто месо в цял Мейн“). Слънцето изглеждаше като сребърно копче, забодено на нажеженото до бяло небе. Време, причиняващо главоболие, би го нарекла майка ми, но скоро трябваше да се промени.

В десет и девет чух жужене откъм юг. В десет и четвърт някакъв самолет с двойни двигатели изплува от маранята, приземи се на пистата и се доближи до терминала. Имаше само четирима пътници и пръв слезе Джон Стороу. Не се сдържах и се ухилих, като го видях. Беше с черна тениска с надпис „Ние сме шампионите“ и сиво-зелени бермуди, от които се подаваха „градски пищялки“: бели и кокалести. Опитваше се да държи едновременно стиропорена хладилна кутия и куфарче. Грабнах кутията може би четири секунди преди да я изпусне, и я пъхнах под мишница.

— Майк! — викна той и протегна ръка.

— Джон! — отвърнах в същия дух и плеснахме длани във въздуха. Красивото му лице се разтегна в усмивка до ушите и аз изпитах смътно чувство за вина. Мати не прояви предпочитание към него — тъкмо напротив — а и той не съумя да разреши нито един от проблемите й: Девор го направи, като се гътна, преди Джон да е имал възможност дори да се прояви като неин адвокат. Но въпреки това нещо ме жегна.

— Хайде — подкани ме той. — Надявам се, че имаш климатична инсталация в колата си?

— Надеждите ти ще бъдат оправдани.

— А касетофон имаш ли? Ако имаш, ще ти пусна нещо, от което ще се пръснеш от смях.

— Мисля, че никога не съм чувал този израз, употребен в разговор, Джон.

Усмивката му отново грейна и чак сега забелязах, че лицето му е осеяно с лунички.

— Аз съм адвокат. Използвам в разговор думи, които дори още не са измислени. Имаш ли касетофон?

— Естествено. — Претеглих на ръка кутията. — Пържоли?

— И още как. От „Питър Лугер“. Те са…

— … най-хубавите пържоли на света. Вече ми каза.

Като влизахме в терминала, някой ме повика:

— Майкъл?

Беше Ромео Бизонет, адвокатът, който ме придружаваше в съда. В ръка стискаше кутия, увита със синя хартия и завързана с бяла панделка. От един разклатен стол тъкмо се надигаше висок човек с посребрена коса. Беше с кафяв костюм, синя риза и папийонка със стик за голф на закопчалката. По-скоро приличаше на фермер, отколкото на човек, който става опасна скица, като си пийне една-две чашки, но изобщо не се усъмних, че това е частният детектив. Той прескочи коматозното куче и ми подаде ръка.

— Джордж Кенеди, господин Нунан. Радвам се да се запознаем. Жена ми е изчела книгите ви до една.

— Благодарете й от мое име.

— Непременно. Дори нося една в колата — с твърди корици… — А когато трябваше да помоли, и той, като много други хора, се смути. — Може ли да й напишете посвещение?

— С удоволствие — отвърнах. — Най-добре веднага, защото после може да забравя. — После се обърнах към Ромео: — Радвам се да те видя, Ромео.

— Викай ми Роми. И аз се радвам да те видя. — Подаде ми кутията. — Това е от нас с Джордж. Решихме, че заслужаваш нещо хубаво, понеже се притече на помощ на дама, изпаднала в беда.

Сега вече Кенеди придоби вид на човек, който може и да е веселяк след няколко чашки. От онези, на които изведнъж може да им скимне да скочат на някоя маса, да се увият с покривката и да затанцуват. Спогледах се с Джон, но той сви рамене, сякаш искаше да каже: „Хей, не питай мен.“

Развързах сатенената панделка, пъхнах пръст под лепенката, която придържаше хартията, после вдигнах поглед. Видях Ромео Бизонет да сръчква с лакът Кенеди. И двамата се бяха ухилили.

— Нали от вътре няма да изскочи нещо страшно, което раздава шамари?

— Съвсем не — отвърна Ромео и се ухили още по-широко. Е, и аз притежавам чувство за хумор, нали? Разопаковах пакета, отворих скритата вътре най-обикновена кутия и повдигнах парчето плат. През цялото време се усмихвах, но изведнъж почувствах как усмивката ми помръкна. Освен това нещо ме полази по гърба и за малко щях да изпусна кутията. В нея беше поставена кислородната маска, която Девор държеше в скута си при срещата ни на Улицата — онази, от която той от време на време вдишваше, докато с Рожет ме следваха, опитвайки се да ме удавят. Роми Бизонет и Джордж Кенеди ми я бяха донесли като скалп на мъртъв враг и очакваха да ме разсмеят.

— Майк? — тревожно попита Роми. — Майк, какво ти е? Просто се пошегувахме…

Примигнах и забелязах, че това въобще не е кислородна маска — за Бога, как може да съм толкова глупав? Първо, беше по-голяма от онази на Девор, и второ, беше от непрозрачна пластмаса. Беше…

Засмях се насила. Роми Бизонет сякаш си отдъхна. Както и Джордж Кенеди. Джон недоумяваше.

— Върхът е! — казах. — Все едно, че е гумена патерица. — Измъкнах микрофончето от маската и го оставих да виси отстрани. То се люлееше на жицата си, напомняйки ми за размахващата се опашка на котешкия часовник.

— Какво е това, по дяволите? — намеси се Джон.

— Адвокат от Парк Авеню — обърна се Роми към Джордж, изричайки го с характерното местно произношение: „Адвокаат от Паак Авеню“. — Никогаа не си виждал таквиз, нали, приятелче? Негосине, стествено, че не. — После отново заговори нормално, което ми донесе известно облекчение. Цял живот съм живял в Мейн и подигравките с акцента на янките ми се струват поизтъркани. — Това е стеномаска. На показанията на Майк стенографът беше с такава. Майк не откъсваше очи от него…

— Изкара ми акъла — вметнах. — В дъното на залата седеше някакъв дядка и мърмореше в маската на Зоро.

— Джери Блис изкарва акъла на много хора — каза Кенеди. Говорът му беше като тих грохот. — Той е последният, който ги използва. Има десет-единайсет в килера. Зная, защото купих тази от него.

— Мислех, че ще бъде хубав спомен — обясни Роми, — но за миг се уплаших да не съм ти дал кутията с отрязаната ръка — мразя да обърквам подаръците. Какво ти става?

— Да го отдадем на юлските горещини… — Нахлузих маската на пръста си и взех да я люлея.

— Мати заръча да сме у тях в единадесет — каза Джон. — Ще пием бира и ще играем на фризби.

— И двете ги умея много добре — отбеляза Джордж Кенеди.

На малкия паркинг Джордж отвори багажника на прашната си алтима, порови и най-сетне измъкна парцалив екземпляр от „Човекът с червената риза“.

— Фрида ме накара да взема тази. Има и по-новите, но тази й е любима. Извинявам се за вида й — чела я е поне шест пъти.

— И на мен ми е любимата — казах, което беше истина. — А и обичам книги с навъртян километраж. — Което също беше вярно.

Отворих книгата, изгледах с одобрение петното от горещ шоколад на обложката, после написах: „На Фрида Кенеди, чийто съпруг ми оказа помощ. Благодаря, че ми го отстъпихте за малко, и благодаря, че сте я прочели. Майк Нунан.“

Посвещението бе прекалено дълго — обикновено се ограничавам с „Най-добри пожелания“ или „Късмет“, но исках да компенсирам гримасата си в мига на отварянето на майтапчийския им подарък. Докато драсках, Джордж ме попита дали пиша нов роман.

— Не. Сега презареждам батериите.

Върнах му книгата.

— Фрида няма да се зарадва.

— Не. Но винаги може да прочете „Червената риза“.

— Ще ви следваме — предложи Роми и в този миг от запад долетя далечен тътен. Не беше по-силен от гръмотевиците, които чувахме от време на време вече цяла седмица, но тези предвещаваха дъжд. Всички го знаехме и погледнахме натам.

— Дали ще успеем да обядваме преди разразяването на бурята? — попита ме Джордж.

— Да. Пристигнахте тъкмо навреме.

Подкарах към изхода и на излизане погледнах надясно дали не идват коли. Така забелязах, че Джон замислено ме наблюдава.

— Какво има?

— Просто Мати каза, че пишеш. Да не би книгата да ти се опъва?

В действителност „Приятелят ми от детинство“ беше съвсем жива в съзнанието ми… но никога нямаше да бъде довършена. Знаех го със същата увереност, с която знаех, че ще вали. По някаква причина хамалите в избата бяха решили да си я вземат. Да питам защо може би не бе толкова мъдра идея — отговорите може и да не са много приятни.

— Става нещо. Не знам точно какво. — На магистралата спрях, погледнах назад и видях Роми и Джордж в малката алтима. Помислих си: „Америка се напълни с големи мъже в малки коли.“ — Какво искаш да ми пуснеш? Ако е твое изпълнение, ще пасувам. За нищо на света не искам да чувам как пееш „Снощи Буба гръмна джукбокса“.

— Не, по-хубаво е. Далеч по-хубаво. — Той отвори куфарчето си и извади кутийка с касета. Самата касета беше надписана 20.07.98. — Направо е страхотно.

Той се приведе, включи радиото, после вкара касетата.

Надявах се, че вече съм погълнал дажбата от неприятни изненади за тази сутрин, но се бях излъгал.

— Извинявам се, но просто трябваше да се скрия от поредния телефонен разговор — изрече Джон от колоните на стерео уредбата в колата ми с най-мазния си и най-адвокатски глас. Готов бях да се обзаложа на милион долара, че по времето, когато е правен този запис, не е бил с къс панталон.

Последва смях, едновременно тайнствен и рязък. Като го чух, стомахът ми се сви. Спомних си деня, когато я видях за пръв път пред бар „Сънсет“. Стоеше отпред с вид на бегълка от ада на смазващите диети.

— Искаш да кажеш, че просто трябваше включиш на запис — заяви тя и сега си спомних как водата промени цвета си, когато камъкът ме цапна право в тила. От яркооранжева премина в тъмнокървава. А после започнах да гълтам вода, сякаш се опитвах да пресуша езерото. — Добре. Записвай каквото пожелаеш.

Ненадейно Джон се пресегна и изключи устройството.

— Май сгреших, като ти пуснах записа. Не е по същество. Мислех, че дърдоренето й те ще побърка от смях, ама… човече, изглеждаш направо ужасно. Искаш ли аз да карам? Бял си като платно, мамка му.

— Мога да шофирам — отвърнах. — Хайде, пусни го докрай. После ще ти разкажа за едно малко свое приключение в петък вечер… но между нас да си остане. Не е нужно те да знаят… — посочих алтимата с палец — … нито пък Мати. Особено Мати.

Той посегна към касетофона, после размисли.

— Сигурен ли си?

— А-ха. Просто като я чух така изневиделица, ми стана неприятно. Този глас! Божичко! Но записът е страхотен.

— Ейвъри, Маклейн и Бърнстайн работят само с най-доброто. Имаме много строги правила какво да записваме, между другото. Ако случайно се питаш.

— Не. Подозирам обаче, че в съда не приемат подобни улики?

— В определени случаи съдията може да позволи да се прослуша запис, но ние не го правим заради това. Преди четири години, точно когато постъпих във фирмата, животът на един човек бе спасен благодарение на запис. Този човек сега е включен в програмата за защита на свидетелите.

— Пусни касетата.

Той се приведе и натисна бутона.

Джон: Как е в пустинята, госпожо Уитмор?

Уитмор: Горещо.

Джон: Подготовката за погребението върви ли? Зная колко е трудно в такива моменти…

Уитмор: Знаете много малко, господин адвокат. Може ли да прекратим с глупостите?

Джон: Както обичате.

Уитмор: Предадохте ли условията на господин Девор на снаха му?

Джон: Да, госпожо.

Уитмор: Нейният отговор?

Джон: Все още не мога да ви представя отговор. Може би ще разполагам с такъв, след като завещанието влезе в сила. Но вие несъмнено знаете, че подобни добавки рядко биват уважени от съда, ако изобщо бъдат уважени.

Уитмор: Е, ако младата дама се изнесе от града, ще видим, нали така?

Джон: Сигурно ще видим.

Уитмор: Кога е победното празненство?

Джон: Моля?

Уитмор: Не ми губете времето. Днес имам шейсет ангажимента, плюс погребение на шеф утре. Заминавате там да празнувате с нея и дъщеря й, нали? Знаете ли, че е поканила и писателя? Онзи, с когото се чука.

Джон се обърна към мен:

— Чуваш ли колко е вбесена? Опитва се да го прикрие, но не успява. Направо я изяжда отвътре.

Едва го чувах. Бях в зоната и нейните думи сякаш отекваха в съзнанието ми…

(писателя, с когото се чука)

Долавях и онова, което се чуваше под тях. Странно злорадство! „Просто искаме да проверим колко дълго можеш да плуваш“ — бе извикала през онзи кошмарен ден.

Джон: Струва ми се, че едва ли онова, което правим аз или приятелите на Мати ви засяга, госпожо Уитмор. Предлагам да се веселите със своите приятели и да оставите Мати Девор да се весели със сво…

Уитмор: Предайте му едно послание.

За мен. Тя говори за мен. Но изведнъж осъзнах, че е още по-лично — тя говореше на мен. Тялото й може и да е на другия край на страната, но гласът й и изпълненият й с омраза дух бяха тук, при нас, в самата кола.

И завещанието на Макс Девор. Не безсмислиците, които адвокатите му са надраскали на хартия, а истинското му завещание. Старият мръсник наистина беше пукнал, но със сигурност продължаваше да се бори за настойничеството.

Джон: Кому да предам послание, госпожо Уитмор?

Уитмор: Кажете му, че така и не отговори на въпроса на господин Девор.

Джон: Какво гласи този въпрос?

Путката й тегли ли?

Уитмор: Попитайте го. Той си знае.

Джон: Ако имате предвид Майк Нунан, можете да го попитате и сама. Ще го видите в окръжния съд на Касъл Каунти тази есен при легализиране на завещанието.

Уитмор: Едва ли. Завещанието на господин Девор бе написано и отворено пред свидетели тук.

Джон: Въпреки това ще се легализира в Мейн, където е починал. Решен съм това да стане. А когато следващия път си тръгнете от Касъл Каунти, госпожо Уитмор, значително ще сте разширили юридическите си познания.

За пръв път вещицата се разгневи и гласът й стана писклив:

Уитмор: Ако си мислите…

Джон: Не си мисля. Зная го със сигурност. Дочуване, госпожо Уитмор.

Уитмор: Най-добре да стоите настрана…

Чу се прещракване, сигналът за свободна линия, после механичен глас изрече: „девет и четиридесет… Източно време… юли… двадесети.“ Джон извади касетата и я прибра в куфарчето си.

— Затворих й. — Беше толкова горд, сякаш разказваше за първия си скок с парашут. — Ама наистина й затворих. Направо умираше от бяс, нали?

— А-ха. — Искаше му се да чуе подобен отговор, но всъщност не ми се вярваше. Бясна — да. Но да умира от бяс? Надали. Защото местонахождението и мнението на Мати не я вълнуваха — бе се обадила да говори с мен. Да ми каже, че не ме е забравила. Да ми припомни какво е да стоиш във водата, а от главата ти да се лее кръв. Да ме изплаши. И бе успяла.

— Какъв е този въпрос, на който не си отговорил? — попита Джон.

— Не зная какво искаше да каже, но мога да ти разкажа защо се постреснах, като чух гласа й. Ако го запазиш тайна и ако ти се слуша.

— Ще пътуваме още четиридесет километра — целият съм слух.

Разказах му за случилото се в петък вечерта. Спестих описанието на моите паранормални видения. Разказах за Майкъл Нунан, който се е разхождал на Улицата по залез. Както съм си стоял край една бреза, надвиснала над езерото, и съм гледал как слънцето се спуска към планините, двамата изникнали зад мен. От момента, когато Девор ми налетя с инвалидната количка, до момента, когато най-сетне отново стъпих на твърда земя, в общи линии се придържах към истината. Като свърших, Джон се умълча като пън. Това показваше колко е сразен — при нормални обстоятелства беше бърборко като Ки.

— Е? Коментари? Въпроси?

— Вдигни си косата да погледна зад ухото ти.

Показах му лепенката и огромната цицина. Джон се приведе да я разгледа като хлапе, което разглежда белега на приятеля си.

— Майка му стара! — възкликна най-накрая.

Беше мой ред да замълча.

— Двамата дъртаци са се опитали да те удавят.

Отново не отвърнах.

— Да те удавят, защото помагаш на Мати.

Пак замълчах.

— А ти дори не си се обадил в полицията.

— Понечих да го направя, но после си дадох сметка, че ще изглеждам като ревльо. И лъжец, най-вероятно.

— Според теб какво знае Осгуд?

— За опита им да ме удавят ли? Нищо не знае. Той е само посредник.

Поредното неестествено мълчание от страна на Джон. След няколко секунди протегна ръка и попипа цицината на тила ми.

— Оох!

— Извинявай. — Мълчание. — Исусе Христе! После се прибира в „Уорингтън“ и гризва дръвцето. Исусе Христе. Майкъл, никога нямаше да ти пусна този запис, ако знаех…

— Всичко е наред. Но да не си и помислил да казваш на Мати.

— Смяташ ли някога изобщо да й кажеш?

— Може би. Когато от смъртта му е изминало толкова време, че ще можем да се посмеем как съм плувал с дрехи.

— Доста ще трябва да почакаме.

— Имаш право.

Известно време пътувахме мълчаливо. Усещах как Джон се опитва да намери начин да ни върне веселото настроение, за което направо го заобичах. Наведе се, включи радиото и въртя копчето, докато изнамери някаква тъпа песен на Гънс енд Роузис: „Добре дошла в джунглата, мила, имаме забава и игри“.

— Значи ще купонясваме до пръсване — заяви той. — Нали?

Ухилих се. Не ми беше лесно, защото гласът на старицата бе полепнал по мен като тиня, но все пак успях.

— Щом настояваш.

— Настоявам. И то много.

— Джон, бива те за адвокат.

— И теб те бива за писател.

Този път усмивката ми беше малко по-естествена и се задържа по-дълго. Отминахме табела с надпис „ТР-90“ и в същия миг слънчевите лъчи разкъсаха мъглицата. Помислих си, че това е предзнаменование за добрите времена, които ни очакват, но случайно погледнах на запад. Там, черни в яркия ден, над Уайт Маунтинс се трупаха буреносни облаци.