Торба с кости

Глава 13

На осемгодишна възраст се заразих от едра шарка и едва не умрях. „Страхувам се да не те загубим“ — сподели веднъж баща ми и му повярвах, защото никога не преувеличаваше. Разказа ми как една нощ двамата с мама ме потопили във вана със студена вода — страхували се да не би сърцето ми да спре от шока, но били убедени, че ако не предприемат нещо, ще изгоря пред очите им от високата температура. Заговорил съм с висок, но монотонен глас за светещите същества, които били в стаята (майка ми решила, че са ангели, които са дошли да ме отнесат в отвъдното), а когато татко измерил температурата ми преди да ме потопят във ваната, живакът на термометъра се покачил до четириисет и един градуса. Повече не посмели да ми мерят температурата.

Не си спомням светещите фигури, ала в паметта ми се е запечатало странно преживяване, сякаш се намирах в зала, където едновременно се прожектират няколко филма. Светът стана еластичен и дори солидните стени се заогъваха. Хората (повечето изглеждаха високи като кули) тичешком влизаха и излизаха от стаята, а краката им ми се струваха ненормално къси. Говореха гръмко и гласовете им отекваха като ехо. Някой ми показваше бебешки обувки, които ми напомниха за по-малкия ми брат Сиди. После целостта на изображенията се наруши и те се превърнаха в отделни сегменти, като кренвирши, окачени на връвчица, намазана с отрова.

Оттогава бяха изминали трийсет и две години. Бях се разболявал неведнъж, но кошмарът, който бях преживял като малък, не се повтори. Не очаквах това да се случи, защото бях убеден, че бълнуват само болните деца, болните от малария и душевноболните. Но в нощта срещу 8 юли прекарах известно време в състояние на унес, досущ като онова, в което бях изпаднал в детството си. Сънищата ми и действителността се сливаха. Ще се постарая да опиша преживяването, ала едва ли ще успея да пресъздам съвсем вярно случилото се. Сякаш бях открил таен проход под стената, обграждаща света, и бях изпълзял от другата й страна.

Първо чух музика, изпълнявана на три-четири акустични китари, хармоника и един контрабас (може би контрабасите бяха два). Тактът се отмерваше от барабан, но звукът беше особен — все едно някой удря по празни тенекиени кутии. Сетне запя жена с контраалтов глас: пееше и едновременно се заливаше в смях, което бе някак зловещо. Веднага разбрах, че това е Сара Тидуел, чиито изпълнения никога не са били записани на плоча. Слушах как пее Сара Тидуел и Бога ми, беше страхотна:

Контрабасистите (наистина бяха двама) смениха ритъма и подхванаха игрива танцова мелодия, последвано от блестящо солово изпълнение на китара на Сън Тидуел.

В мрака проблесваха светлини, които ми напомниха за песента на популярната през петдесетте Клодин Кларк: „виждам светлините, виждам празничните светлини… червени, сини и зелени…“ И ето че наистина видях хартиените фенери, окачени на клоните на дърветата, издигащи се от двете страни на дървените стъпала, които водеха към брега на езерото. Празнична украса… разноцветни фенери, очертаващи в мрака загадъчни червени, сини и зелени окръжности.

Някъде над мен Сара пееше припева на песента за Мандерлей: „Харесваш ми, защото си силен, харесваш ми, защото си лош, харесва ми с теб да танцувам през цялата нощ“, ала гласът й постепенно заглъхваше. Навярно групата бе издигнала естрадата си на алеята, точно където Джордж Футман беше паркирал колата си, когато дойде да ми връчи призовката. Слизах по дървените стъпала, върху които играеха разноцветни петна, а нощните пеперуди неуморно кръжаха около полюшващите се хартиени фенери. Една бе успяла да проникне във фенера и сянката й изглеждаше чудовищно голяма… като сянката на прилеп. В сандъчетата, които Джо беше подредила от двете страни на стъпалата, растяха рози, чието ухание изпълваше мрака. Под светлината на хартиените фенери всички изглеждаха сини.

Сега музиката едва се долавяше. Сара продължаваше да пее и да се залива в смях, сякаш никога не е чувала по-забавен текст, но вече не различавах отделните думи. Много по-ясно чувах плискането на водата в каменистия бряг, глухото потракване на барабаните, задържащи сала на повърхността, и писъка на гмурец нейде в мрака. Някакъв човек стоеше на Улицата вдясно от стъпалата. Не виждах лицето му, само кафявото му спортно сако. Беше разкопчано, но закриваше част от надписа, щампован на тениската му, който изглеждаше така:

Но аз знаех какво гласи надписът… забелязали ли сте, че в сънищата всичко се случва като по магия? На тениската на непознатия пишеше: „НОРМАЛНА СПЕРМАТОГРАМА“. Текстът беше по-нелеп дори от тъпите послания на лепенките, с които Бъди Джелисън беше украсил „Вилидж Кафе“.

Събудих се. Бях в леглото си в северната спалня, а всичко, което бях чул и видял, е било насън… само дето имах усещането, че отново сънувам: хлопката на Бънтър дрънчеше, а в коридора стоеше някой. Дали е господин Нормална сперматограма? Не, не беше той. Върху вратата падаше сянка, която не беше на човешко същество. Бе някак изгърбена и като че нямаше ръце. Звънчето продължаваше да дрънчи. Седнах в леглото и притиснах към гърдите си смачкания чаршаф — бях сигурен, че това е съществото с мъртвешки саван, което е излязло от гроба, за да ме отвлече.

— Моля те, недей — прошепнах задавено. — Моля те, недей, моля те.

Сянката, открояваща се върху вратата, вдигна ръце. Чух Сара Тидуел да пее: „Само ще си потанцуваме със тебе, мили, само ще те завъртя напред-назад…“ Пееше и се заливаше в смях.

Проснах се в леглото и презглава се завих с чаршафа, като дете, което се крие под завивката, за да не види страшния таласъм… изведнъж се озовах на малкия плаж в подножието на дървените стъпала. Бях само по долни гащета и бях нагазил в езерото, а водата ми стигаше до глезените. Сянката ми се раздвояваше под оскъдната светлина на тънкия лунен сърп и на хартиения фенер с пленената нощна пеперуда. Човекът с кафявото спортно сако го нямаше, на неговото място стоеше пластмасов бухал, който се взираше в мен със стъклените си златисти очи.

— Хей, ирландецо!

Вдигнах очи и видях, че Джоана е застанала на сала. Навярно току-що беше излязла от водата, защото кичури коса прилепваха към страните й. Носеше сив бански костюм с червени кантове, същия, с който бе заснета на онази фотография.

— Доста време измина, ирландецо, какво ще кажеш?

— Не те разбирам — извиках, макар че много добре знаех за какво намеква.

— За това! — Тя стисна гърдите си толкова силно, че между пръстите й протече вода от банския костюм. — Хайде, ирландецо — продължи, а гласът й се разнесе едновременно встрани от мен и над мен, — ела, мръсник такъв, да вървим. — Дръпна чаршафа и с лекота го изтръгна от вцепенените ми пръсти. Затворих очи, но тя сграбчи ръката ми и я сложи между краката си. Докоснах кадифената цепнатина, а Джоана започна да масажира врата ми.

— Не си Джо — прошепнах. — Коя си?

Ала жената беше изчезнала. Намирах се в гората. Беше нощ, откъм езерото долитаха крясъците на гмурците. Вървях по пътеката към студиото на Джо. Невъзможно бе да сънувам, защото потръпвах от студения нощен въздух, а в босите ми ходила от време на време се забиваше камъче. До ухото ми изсвири комар и аз замахах с ръка, за да го прогоня. Бях по долни гащета и имах страхотна ерекция.

— Какви са тези номера? — възкликнах, когато видях в мрака постройката, където се помещаваше студиото на Джо. Обърнах се и видях на хълма „Сара“, не певицата, а къщата, чиято тераса надвисваше над тъмните води на езерото. — Какво се случва с мен?

— Всичко е наред, Майк — обади се съпругата ми. Стоеше на сала и наблюдаваше как плувам към нея. Сложи ръце на тила си, като че позираше за снимка в календар, и гърдите й още повече изпъкнаха. Зърната й прозираха под мокрия сутиен. Плувах към сала, а ерекцията ми не спадаше.

— Всичко е наред, Майк — каза Мати и аз отворих очи. Тя седеше до мен на леглото в северната спалня. Беше гола, а кадифената й кожа сякаш блестеше под приглушената светлина на нощната лампа. Косата й не беше прибрана на опашка и докосваше раменете й. Гърдите й бяха малки, но зърната й бяха огромни и някак разтеглени. Ръката ми още беше между бедрата й, докосвах косъмчета, пухкави като перушина. Беше обгърната от сенки, наподобяващи на крила на нощна пеперуда, на листенца на роза. Беше неописуемо привлекателна и недостижима, като голямата награда на панаирджийско стрелбище, която никой никога не печели. Тя повдигна чаршафа и стисна онова, което издуваше гащетата ми.

„Всичко е наред, само ще те повъртя напред-назад“ — обади се призрачният глас, докато се изкачвах по стъпалата, водещи към студиото на съпругата ми. Наведох се и взех ключа, който криехме под изтривалката.

Изкачих се по стълбичката и стъпих на сала. От мен течеше вода, а гащетата ми бяха издути отпред. Мисля, че сексуално възбуденият мъж представлява комична гледка за всеки страничен наблюдател. Джо стоеше на сала и мокрият бански костюм прилепваше към тялото й. Привлякох Мати в леглото до мен. Отворих вратата на студиото на Джоана. Всичко се случваше едновременно, събитията се преплитаха като брънки от екзотичен колан. Най-нереално беше преживяването с Джо, а най-истинско онова, при което прекосявах студиото и се втренчвах в електрическата пишеща машина. Сцената с Мати в спалнята беше и действителна, и като на сън.

Джо, която стоеше на сала, промълви:

— Прави каквото пожелаеш.

Мати, която лежеше до мен в спалнята, промълви:

— Прави каквото пожелаеш.

Бях в студиото и нямах нужда от напътствия, защото знаех какво желая.

Отново се озовах на сала. Сведох глава и засмуках зърното на Джо. Усетих вкуса на мокър плат и на езерна вода. Съпругата ми посегна към издутината в гащетата ми, но аз отместих ръката й. Знаех, че ако ме докосне, веднага ще се изпразня. Продължих да смуча зърното й, като поглъщах водата, изцеждаща се от мократа тъкан. Опипах задника й, сетне смъкнах долнището на банския й костюм. Тя се отпусна на колене, аз също, като най-сетне успях да сваля гащетата си. Бяхме лице срещу лице, бях гол, а Джо полугола.

— С кого си била на игрището за софтбол? — попитах. — Кой е бил този мъж?

— Не е важно, ирландецо. Бе само една торба с кости. — Засмя се, изпъна гърди и се втренчи в мен. Пъпът й беше като мъничка черна чаша. Позата й беше странно изкусителна. — Там долу всички са мъртви — добави, притисна към страните ми белите си костеливи пръсти и обърна главата ми към езерото. Видях под повърхността разложени трупове, носени от силното подводно течение. Очите им се взираха в мен. Дупки зееха на мястото на носовете им, изгризани от рибите. Езиците им се полюшваха като водорасли между белезникавите им устни. След някои се влачеха пихтиестите им вътрешности, от други вече бяха останали само скелетите. Но дори ужасяващата гледка не отвлече вниманието ми от онова, което така страстно желаех. Тръснах глава, за да се освободя от хватката на Джоана, после я проснах по гръб и я обладах. Тя впери в мен очите си, посребрени от лунната светлина, и едва сега забелязах, че едната й зеница е по-голяма. Такива бяха очите й на екрана на монитора в моргата, където ме бяха повикали да я разпозная. Беше мъртва. Съпругата ми беше мъртва, а аз чуках един труп. Ала осъзнаването на ужасяващата истина не охлади страстта ми.

— Кой е бил този мъж? — извиках и отново се тласнах в студената й плът. — Кой, Джо? За Бога, кажи ми!

Придърпах Мати върху себе си, наслаждавайки се на докосването на малките й, стегнати гърди и дългите й бедра, които се обвиха около кръста ми. Обърнах я по гръб, но когато тя посегна между краката ми, отблъснах ръката й. Знаех, че ако ме докосне, веднага ще се изпразня.

— Разкрачи се, бързо… — промълвих и тя се подчини. Затворих очи и се съсредоточих върху онова, което правех. Опитах се да проникна в нея, но успях едва когато си помогнах с ръка — членът ми се плъзна с лекота, като пръст в ръкавица с копринена подплата. Мати смаяно ме изгледа, сетне постави длан на страната ми и ме накара да обърна глава.

— Там долу всички са мъртви — заяви равнодушно, като че това бе съвсем в реда на нещата.

През прозореца видях отсечката от Пето Авеню между Петдесета и Шейсета улица, където са най-престижните магазини: „Биджан“, „Бали“, „Тифани“ и „Бергдорф“. Ето го и Харолд Облоуски, който бодро крачи по улицата и стиска дръжката на коженото дипломатическо куфарче, което с Джо му бяхме подарили за Коледа. До него върви секретарката му — пищната красавица Нола. Но от пищните й форми няма и помен. Превърнала се е в скелет с костюм на Дона Каран и с обувки от крокодилска кожа, а вместо глава има ухилен череп. Костеливите й пръсти, украсени с пръстени, са се вкопчили в елегантната й чанта. Харолд се е озъбил в типичната си „служебна“ усмивка, която сега е още по-противна. Любимият му тъмносив двуреден костюм (творение на Пол Стюарт) плющи около него като корабно платно, издувано от попътен вятър. По двата тротоара се движат множество оживели мъртъвци — мумифицирани майки водят за ръка или возят в скъпи колички бебешки трупове, виждам портиери зомби и възкръснали от гроба момчета със скейтбордове. Висок чернокож мъж, от чийто череп висят останки от плът като ивици обработена еленова кожа, разхожда скелета на кучето си. Шофьори на таксита се разлагат под звуците на реге. Пътниците в автобусите също са мъртви и до един се хилят като Харолд. Току-виж някой ме е попитал: „Хей, как си, как са жената и децата, пишеш ли някоя интересна книга?“ Продавачите на фъстъци са гниещи трупове…

Но ужасяващата гледка не охлади страстта ми. Плъзнах длани под задника на Мати и я повдигнах. Впих зъби в чаршафа (не се изненадах, че е щампован със сини рози), за да не захапя шията й, раменете, гърдите й.

— Кой е бил онзи мъж! — изкрещях. — Знаеш, нали? — Продължавах да стискам чаршафа между зъбите си и едва ли някой би разбрал какво говоря. — Кажи ми, долна мръснице!

Стоях в мрака на пътеката между студиото и къщата. Държах пишещата машина, изпод която стърчеше възбуденият ми член (странното е, че обстановката в сънищата ми се сменяше, но половата ми възбуда не преминаваше). Ненадейно усетих, че не съм сам. Съществото с мъртвешкия саван бе зад мен — и то като нощните пеперуди беше привлечено от светлината на хартиените фенери. Дочух смеха му, безочлив и дрезгав. Само една жена на света се смееше така. Машината ми попречи да видя ръката, която ме сграбчи за най-чувствителното място, но бях сигурен, че е на чернокожа жена. Сграбчи члена ми и го стисна.

— Какво искаш да разбереш, захарчето ми? — попита иззад мен. Продължаваше да се смее и да ме опипва. — Наистина ли искаш да научиш всичко? Или предпочиташ да го почувстваш.

— Божичко, не издържам! — изстенах. Всеки момент щях да изпусна тежката пишеща машина. Мускулите ми сякаш бяха опънати струни.

— Искаш ли да разбереш кой е бил лошият чичко, миличък?

— Веднага ми кажи, мръснице! — извиках. Тя отново се засмя — смехът й беше дрезгав, сякаш тя кашляше. Стисна ме по-силно.

— А сега стой мирно — промърмори. — Стой мирно, хубавецо, иначе току-виж съм ти отскубнала оная работа… — Не чух нито дума повече, защото получих толкова силен оргазъм, че светът експлодира пред очите ми. Рязко отметнах глава и се втренчих в звездите, докато изхвърлях семенна течност. Неволно изкрещях, а откъм езерото ми отвърнаха два гмуреца.

Същевременно бях на сала. Джо вече я нямаше, но отдалеч долиташе гласът на Сара, която заедно със Сън и с Червените шапки изпълняваше „Блек Маунтин Раг“. Седнах на мокрите дъски — бях замаян и като изцеден от половия акт. Не виждах дървените стъпала, водещи към къщата, но разноцветните светлини от хартиените фенери, с които бяха окичени дърветата от двете страни, лъкатушеха в мрака, следвайки извивките на пътеката. Грабнах мокрите гащета и понечих да си ги сложа, защото исках, докато плувам към брега, ръцете ми да са свободни. Нахлузих ги, но преди да ги вдигна, се вцепених. По пръстите ми беше полепнала разложена плът. Изпод ноктите ми стърчаха кичури коса… коса на мъртъвци.

— Господи! — изстенах. Силите ме напуснаха, строполих се върху нещо мокро. Бях в спалнята. Почувствах топлина и си помислих, че съм се изпразнил. Но на бледата светлина на нощната лампа видях, че лежа в локва кръв. Мати беше изчезнала, а сред кръвта лежеше нещо, което отначало помислих за парче плът или човешки орган. Разгледах го по-внимателно и установих, че е плюшено животинче. Черната му козина беше сплъстена от кръвта. Лежах, без да откъсвам поглед от него, искаше ми се да скоча от леглото и да избягам от спалнята, но не можех да помръдна. Мускулите ми сякаш бяха изпаднали в несвяст. С коя жена съм правил секс и какво съм й сторил? Какво, за Бога?

— Не вярвам на тези лъжи — чух се да казвам и макар че ги бях изрекъл като заклинание, думите ми нанесоха силен удар и ми помогнаха да се взема в ръце. Не се случи точно това, но все пак е относително вярно описание на усещането, което изпитах. Бях едновременно на сала, в спалнята и на пътеката, всеки от тримата Майкъловци почувства силен удар, като че вятърът го е нокаутирал. Пред очите ми причерня, чувах как дрънчи хлопката на Бънтър. После звукът замря, аз също. Изпаднах в блажено забвение, все едно напуснах този свят.

Събуди ме бодрото чуруликане на птички, които с песен прославят топлия летен ден. Заобикаляше ме странен червеникав мрак — слънчевата светлина проникваше през затворените ми клепачи. Вратът ми беше схванат, краката ми бяха изтръпнали от неудобната поза, бях плувнал в пот.

Леко повдигнах глава, но още преди да отворя очи, знаех, че не съм в леглото, нито на сала, нито на пътеката между къщата и студиото. Лежах на дъсчен под.

Светлината ме заслепи. Замижах и изстенах като човек, измъчван от махмурлук. Закрих с длани очите си и едва тогава ги отворих с надеждата да се приспособят към ослепителната светлина, после отпуснах ръце и се огледах. Лежах в коридора на горния етаж, точно под повредения климатик, на който още бе залепена бележката от госпожа Мезърв. Пред вратата на кабинета ми стоеше зелената пишеща машина, а на валяка беше поставен лист хартия. Сведох поглед и видях, че краката ми са изцапани с кал. Борови иглички бяха полепнали по стъпалата ми, върху единия пръст забелязах дълбока драскотина. Бавно се изправих, но се олюлях, защото кракът ми беше изтръпнал. Подпрях се на стената и едва тогава забелязах, че съм по гащета. По нищо не личеше, че съм имал „злополука“. Дръпнах ластика и погледнах надолу. Членът ми беше в обичайното си състояние — приличаше на спящо животинче, свило се на кълбо между гъстите косми. Ако малкият Майкъл наистина се беше проявил през нощта, то сега от смелостта му нямаше и следа.

— Приключението си го биваше — изрекох прегракнало и избърсах потта от челото си. Тук беше горещо като в пещ. — Само дето не приличаше на приключенията, описани в романите за юноши.

Внезапно си спомних напоения с кръв чаршаф и плюшеното животинче върху него. Обаче не изпитах облекчение, както се случва, когато се събудите и разберете, че преживяното е било само кошмарен сън. Нощните ми приключения изглеждаха съвсем реални, като видяното по време на делириума, в който бях изпаднал в детството си поради високата температура — всичко видяно тогава бе действително, но изопачено от трескавото ми съзнание.

Залитайки, се добрах до стълбището и заслизах, като се държах за перилото. Страхувах се, че кракът ми, който още беше изтръпнал, ще ми изневери. Озовах се в дневната и се огледах, сякаш за пръв път стъпвах тук, сетне закуцуках по коридора към северното крило.

Вратата на спалнята беше открехната, но отначало не посмях да я отворя и да вляза. Бях много изплашен, все си мислех за един разказ от сборника „Хичкок представя“, в който главният герой, изпаднал в безпаметно състояние от изпития алкохол, удушава жена си. Половин час я търси, докато я намира в килера с посиняло лице и изцъклени очи. Познавах само едно малко дете, което обича плюшените играчки, но когато си тръгнах след вечерята, то кротко спеше в креватчето си под завивката на големи червени рози. Невъзможно е да съм шофирал обратно до караваната и то само по долни гащета, невъзможно е да съм…

Какво? Например да съм изнасилил жената и да съм довел детето в „Сара“. Невъзможно е да съм го направил в съня си, нали?

Но пишещата машина бях взел в съня си. Доказателството за сомнамбулските ми прояви стоеше в коридора на горния етаж.

Все пак има голяма разлика дали ще извървиш трийсет метра през гората или осем километра по шосето към…

Не, няма да слушам гласовете, които се препират в съзнанието ми. Ако не съм загубил ума си (според мен още бях с всичкия си), тези спорещи тъпанари на бърза ръка ще ме вкарат в лудницата. Отворих вратата на спалнята.

За миг ми се стори, че леглото е окървавено — вярна е поговорката, че на страха очите са големи. Стиснах клепачи, сетне отново погледнах леглото. Чаршафите бяха смачкани, долният се беше смъкнал и се виждаше матракът. Възглавниците бяха разхвърляни, килимчето, изтъкано от Джо, беше накриво, а чашата с вода се бе разляла върху нощното шкафче. В спалнята сякаш се беше състояла оргия, но нищо не подсказваше, че тук е било извършено убийство. Нямаше локва кръв, в която лежи плюшено животинче.

Коленичих и погледнах под леглото. Не видях нищо, нямаше дори топчета прахоляк, защото госпожа Мезърв много стриктно изпълняваше задълженията си. Прокарах длан по долния чаршаф, още веднъж го разгледах, после го изпънах и наместих ластиците, прикрепващи го към матрака. Според мен чаршафите с ластик са сред най-великите открития на нашия век. Ако Орденът на свободата се присъждаше от отрудени домакини, не от политици, които никога не са си оправяли леглото и не са се потили над прането, хитроумният изобретател отдавна да е получил това отличие и то от ръцете на самия президент.

Отново разгледах чаршафа и се убедих, че по него няма и капчица кръв, нито засъхнала семенна течност. Не очаквах да видя кръв (поне така си внушавах), но защо липсваха следи от сперма? Сигурен съм, че имах полюция, след като насън едновременно бях чукал две жени, а трета ме беше задоволила с ръка. Освен това се чувствах изцеден като след бурна нощ, изпълнена с главозамайващи сексуални преживявания. Но ако е имало фойерверки, къде са празните гилзи?

— Най-вероятно са в студиото на Джо — промълвих сред тишината. — Или на пътеката между къщата и студиото. Добре, че не остана да пренощуваш при Мати Девор, момчето ми. Само това ти липсваше — да се забъркаш с вдовица, при това непълнолетна.

Ала някакъв вътрешен глас ми подсказваше, че Мати Девор е точно това, което ми липсва. И все пак снощи не бях правил секс нито с нея, нито с мъртвата ми съпруга, Сара Тидуел не ме беше задоволила с ръка. След като се убедих, че не съм убил милото момиченце, отново се запитах защо съм взел пишещата машина. Защо съм си направил труда да я донеса от студиото и да я кача на горния етаж?

Господи, нима това е най-важното в момента? Съпругата ми е криела нещо от мен, може би дори е имала любовник; къщата навярно е обитавана от призраци; наблизо живее могъщ милионер, който ми има зъб; отгоре на всичко съм изпаднал в творческа криза. Ала докато стоях сред озарената от слънцето спалня и се взирах в сянката си, очертана върху отсрещната стена, бях обсебен от една-единствена мисъл: защо съм донесъл чак дотук пишещата машина? Започвах да се досещам за причината.

Реших преди да се захвана с каквото и да било, да се изкъпя — вонях на пот, а краката ми бяха изцапани с кал. Отидох в банята и понечих да пусна душа, но се вцепених. Ваната беше пълна с вода. Или аз съм я напълнил по време на сомнамбулската си разходка… или пък го е сторил някой друг. Посегнах да издърпам запушалката и отново се вкамених: спомних си странното преживяване на шосе N68, когато ми се стори, че устата ми е пълна със студена вода. Очаквах и сега да се случи същото. Но очакванията ми не се оправдаха. Изпразних ваната и пуснах душа.

Можех да поставя пишещата машина на масата в дневната или на терасата, където се усещаше хладен полъх откъм езерото, но не го направих. Бях я занесъл на горния етаж и я бях оставил пред кабинета, значи в кабинета ще работя… ако изобщо съм в състояние да пиша. Няма да мръдна оттам дори ако температурата се повиши до четирийсет градуса… което сигурно ще се случи, когато слънцето напече покрива.

На валяка бях поставил розово листче — касова бележка от магазина за фотоматериали в Касъл Рок, от който Джо пазаруваше, когато летувахме в „Сара Лафс“. На обратната страна на бележката бях напечатал имената на жените от моя малък харем, сякаш още преди да се събудя, съм се опитал да запиша какво сънувам:

А отдолу с малки букви беше написано:

Отворих вратата, внесох в кабинета пишещата машина и я поставих на предишното й място под плаката с Ричард Никсън. Извадих розовото листче, смачках го на топка и го хвърлих в кошчето за смет, после включих кабела в контакта. Сърцето ми лудо биеше, като в деня, когато се престраших да скоча в басейна от високия трамплин. Докато бях дванайсетгодишен, на три пъти се бях изкачвал по стълбичката, но в последния момент все се отказвах. Но щом станах на тринайсет, трябваше да скоча, иначе щяха да ме обявят за страхливец.

Спомних си, че в килера бях видял стар вентилатор, скрит зад кашона с надпис „Разни“. Реших да го взема, но след няколко крачки спрях и дрезгаво се изсмях. И преди ме бе обземала увереност, че кризата като по магия е преминала, че отново ще мога да пиша, сетне стоманените обръчи се затягаха около гръдния ми кош. Глупаво е да извадя вентилатора от килера, после да установя, че в състоянието ми не е настъпила промяна и няма да се наложи да използвам кабинета.

— Успокой се — промърморих. — Успокой се.

Как да се успокоя? Как да се успокои момчето с тесни раменца и с грозни морави бански гащета, което е застанало на ръба на трамплина? От басейна го делят десет метра, а лицата на съучениците му, насядали по скамейките, са като размазани петна.

Дръпнах толкова силно едно от чекмеджетата на бюрото, че цялото се измъкна и се стовари на пода, като едва не премаза крака ми. Отскочих тъкмо навреме и горчиво се изсмях. В чекмеджето имаше наченат пакет хартия, която беше пожълтяла и краищата й бяха леко набръчкани. Като я видях, си спомних, че съм си донесъл хартия чак от Дери. Оставих пакета на пода и върнах чекмеджето на мястото му, но едва го вкарах в жлебовете, защото ръцете ми трепереха.

Седнах на стола зад бюрото, чух познатото изскърцване, последвано от трополенето на колелцата по дъските, когато го придърпах напред. Настаних се удобно и се втренчих в клавиатурата. Бях плувнал в пот и отново преживявах миговете преди да скоча от трамплина; спомних си как дъската пружинираше под босите ми ходила, спомних си как странно отекваха гласовете на зрителите, спомних си миризмата на хлор и монотонния звук на помпите „туп-туп-туп“, сякаш водата имаше свой пулс. Докато стоях на ръба, за кой ли път си задавах въпроса дали ще се парализирам, ако не изпълня правилно скока и пльосна по гръб във водата. Казвах си, че може би няма да счупя гръбначния си стълб, но от страх сърцето ми ще се пръсне. Подобни случаи бяха описани в книгата „Ако щеш вярвай“, от която черпех познания от осем до четиринайсетгодишна възраст.

„Започвай! — извика ми Джо. Обикновено във въображението ми гласът й е мек и спокоен, но този път е писклив. — Престани да си губиш времето! Започвай!“

Посегнах да включа електрическата пишеща машина и си спомних как бях запратил в кошчето за отпадъци на моя лаптоп програмата „Word 6“. „Сбогом, вярна приятелко“ — бях си казал.

— Господи, дано да работи — промълвих. — Моля те.

Натиснах бутона и машината се включи. Взех лист хартия, забелязах, че потните ми пръсти оставят следи, но изобщо не ми беше до това. Поставих листа, центрирах го, напечатах

и зачаках стоманените обръчи да стегнат гърдите ми.