Софийски магьосници

Глава 8Сивата котка

Нощта бе хладна, но безоблачна. По тъмносиньото небе проблясваха необичайно много звезди като за центъра на столицата.

Някой отвори вратата на „Гладната сврака“. Наско, новият сервитьор, излезе от задния вход почти на бегом. Внимателно придържаше с ръка нещо под якето си. От вътрешността на заведението се чуваха руска народна песен и някакви викове, които звучаха едновременно одобрително и свадливо.

— Атанасе! — извика някой и от вратата се подаде Горгоната Глория. Русата коса на съдържателката беше вдигната на кок, а черните корени подсказваха за липса на всякакво свободно време. В нея не се криеха змии, но при все това жената можеше да вкамени всекиго с поглед и в момента гледаше точно така.

— Още не съм си взел почивката — измънка момчето, опитвайки да не прозвучи гузно.

Горгоната въздъхна и избърса ръце в бялата си престилка.

— Толкова работа има днеска, а ти само за почивки мислиш.

Тя измъкна няколко черни чувала и ги стовари в краката му.

— Поне вземи да хвърлиш боклука! Леко си облечен, виж какъв клинч е.

Тя взе един раздърпан сив шал от закачалката, промърмори „Даром“ и го уви около врата на момчето. След това го изгледа подозрително и каза:

— Много си напрегнат. Поразходи се, изпуши една цигара. Аз ще поема за малко масите.

Наско събра внимателно чувалите със свободната си ръка.

— Не пуша — отвърна.

От заведението се разнесе истеричен писък и някой извика: „Бой с ножовеей!“.

— Ще пропушиш! — обеща Горгоната и тръшна вратата.

Той изчака няколко секунди, в случай че шефката се присети нещо, и промърмори: „Как пък няма да пропуша! За едни мизерни триста лева…“

След това извади бутилката „Загорка“ изпод якето си. Отвори я с масивния пръстен на десния си показалец. Бутилката изпусна шумна въздишка и Наско я обърна нагоре с кеф. Студена бира в студено време не беше велика комбинация. „Но пък като за без пари — помисли си — не е зле.“

Отпи една сериозна глътка, нарами чувалите с боклука и се запъти към контейнерите. Те бяха на гърба на заведението, в края на кална поляна, която представляваше двора на съседната постройка. Там живееха само богати, наследствени магьосници — повечето не работеха и обожаваха да се оплакват от „Свраката“. Подаваха в маг-милицията сигнали за всичко: силна миризма, шум след 22 часа, заклинания след 23 часа. За щастие на Горгоната, милиционерите хич не се занимаваха с такива сигнали. Мнозина от тях тъй или иначе след работа идваха директно в „Свраката“.

Наско се прозина. Сега цялата кооперация тънеше в мрак с изключение на проблясващия в синьо телевизор на втория етаж. Виждаше го всяка вечер, откак работеше тук — подозираше, че собственикът е свикнал да заспива пред екрана. „Цялата магия на света не може да спаси някои хора от медийното зомбиране — помисли си той и отпи. — За тяхно здраве!“

Хвърли боклука в контейнерите и се запъти обратно — вече е преполовена бутилка и проветрена глава. Е, не бързаше особено. Съдейки по сбралата се компания престарели руски магове, не му мърдаха още поне два часа работа.

Внезапно движение привлече вниманието му.

— Ехо — подвикна, — има ли някой?

Не последва отговор. Наско обаче чу нещо зад гърба си и рязко се извърна. Един бастун бавно джапаше в калта, приближавайки се към него.

— Мантия невидимка — повиши тон Наско. — Голям номер! Само дето ти виждам сянката.

Той се обърна, искаше да се върне по-скоро в заведението. Но и отпред във въздуха се носеше нещо към него — черен цилиндър. Малко след цилиндъра се клатушкаше една-единствена бяла ръкавица. На фона на ярките звезди и проблясващия в синьо екран по земята се проточваха дългите, плътни сенки на невидимите странници.

Наско изпъна ръка и се провикна:

— Промяна на форма и… ох, мамка му!

Той поклати показалец и се закле да не ползва повече амулета си за отварачка. След секунда-две камъкът на пръстена светна плахо в синьо и Наско отново го размаха към сенките:

— Промяна на форма и бойна готовност!

След това замахна с бирената бутилка към тях. Останалата течност полетя във въздуха и се превърна в стотици ледени иглички.

— На ви! — извика Наско.

Уви, игличките минаха право през предполагаемата плът на нападателите. Някои се забиха в цилиндъра и разпраха ръкавицата, но сенките продължиха бавното си настъпление.

Осъзнал своето безсилие, Наско използва последното заклинание, до което прибягват тези в беда:

— Помо…

Ръкавицата се напъха в устата му и заглуши вика. Наско изтърва бутилката и сам падна. Стори му се, че в душащата го ръкавица изобщо няма ръка.

Нощното спокойствие отново завладя улица „Шесто кьоше“. Зад вратата на „Свраката“ се чуваше хорово изпълнение на „Калинка моя“. След няколко минути Горгоната излезе и музиката зазвуча с пълна сила. Съдържателката хвърли наоколо поглед, който навярно би вкаменил и сянка. Но на двора нямаше никого. Само една празна бирена бутилка се въргаляше в калта.

— Чудесно — смотолеви Горгоната. — Пак трябва да пускам обява за сервитьор…

Взе празната бутилка и затвори след себе си.

Бриян се събуди рано насред дълъг и тягостен кошмар. Сърцето му биеше като тъпан и тъй и не можа да заспи отново. Слънцето още не беше изгряло, мрачни облаци задушаваха небето.

Момчето взе от скрина „Единствената нужна книга“. Зачете една от беседите на Налъмов, но бързо остави книгата. Кошмарът го беше изкарал извън релси — нито му се четеше, нито му се спеше. Облече се и надникна в кухнята, но Свилен все още не беше станал. Реши, че една разходка няма да му подейства зле.

Навън беше хладно. Бриян забърза крачка, за да се стопли. Неусетно се развидели и той видя махалата в цялото ѝ окаяно очарование. Това беше един от любимите му моменти — когато луната и слънцето се срещаха на хоризонта. Днес обаче имаше само облаци. На фона им стърчаха голи клони, приведени, сякаш се молят.

Мъж със спортно яке и ушанка мъкнеше товарна количка, по която бяха навързани пълни с боклуци торби. Спря до близкия контейнер, прерови го набързо и измъкна някаква кутия, която смачка с крак и метна в количката. Следваше го помияр, който душеше остатъците от снега за скрити съкровища. Една жена със слушалки буташе бебешка количка и щом видя клошаря, премина от другата страна на тротоара.

Докато вървеше, Бриян се зачуди дали сред сутрешните хора наоколо няма магьосници. Свилен му беше казал, че след време ще усеща събратята си инстинктивно, но той не искаше да чака пет или десет години. „Мога да огледам Вътрешния град за магическа активност“, помисли си. Подобно на медитирането обаче влизането във Вътрешния град изискваше концентрация — не се правеше сред хора посред бял ден. Затова Бриян просто продължи нагоре по улицата.

През последните дни основно го вълнуваше темата за здрачниците. Почти не откри информация за тях, но за сметка на това разбра, че „Единствената нужна книга“ е доста субективна и положително съставена от зорници. В книгата имаше пространни глави на някои теми, а по други не пишеше почти нищо. Щом Бриян попита какво е „здрачник“, откри следния кратък текст:

„Може би не съм формулирам добре въпроса — реши Бриян и опита другояче: — По какво един здрачник се различава от един зорник?“ Новият отговор потвърди подозренията му:

Бриян се ядоса на упорството на книгата и напук попита:

— Какво да направя, ако искам да чиракувам при здрачник? „Единствената нужна книга“ безспорно се възмути от въпроса — не само не предложи отговор, но кориците се слепнаха и Бриян цял час не можа да ги разгърне.

Той разбра, че няма смисъл да разпитва повече за здрачниците. „Единствената нужна книга“ беше като онези издания отпреди 89-а, които още се намираха по библиотеките — те прославяха светлите идеали на социализма, а неговият блясък напълно заслепяваше всичко останало.

Бриян си избра нова тема — магическата територия на София. Следващите няколко дни Свилен не се вясваше много вкъщи — беше зает е „разни задачи за вършене“, както сам обясни с обичайното си краткословие. Бриян попадна на няколко ценни находки в „Единствената нужна книга“ и дори си ги отбеляза с книгоразделители8. Например в „Енциклопедия на магическите неща, места и прочее“ пишеше следното за София:

В същата глава Бриян намери магьосническия герб на София — изправен лъв е корона на фона на боен щит Зад щита се виждаше Витоша, а от двете страни на лъва имаше слънце и луна — символи на магическото изкуство. Щом видя илюстрацията, Бриян си спомни, че вече познаваше този герб от табелата на улица „Лъжовна“.

Скоро сутрешните улици се изпълниха с бавни автомобили и оклюмали минувачи. Продавачът на будката за вестници още не беше отключил, а отпред вече се виеше опашка за кафе. Някакъв мъж опита да се пререди, защото щял да изпусне автобуса. „Всички бързаме“, скастри го друг от сутрешните хора.

Но те нямаха пълни права над тази част от денонощието. Отсреща, в магазина за алкохол и цигари, имаше останали и от нощните хора. Двама пълни чичовци е почти еднакви якета излязоха от магазинчето. Държаха в ръце стъклени бири, които веднага отвориха. Единият се изплю и преди да отпие, пророни с ритуалното безразличие на навика: „Ай наздраве“.

Бриян наблюдаваше хората и се чудеше: дали някои от тези сутрешни хора, начумерени, забързани за омразните си офиси, не бяха всъщност зорници? Дали някои от нощните хора със сенки под очите, връщащи се в бърлогите си по изгрев, не бяха всъщност здрачници?

Изведнъж го побиха тръпки и той си спомни своите дълги, объркани кошмари. Някакви хора е лица, потънали в сянка, и дрехи, сътворени от пушек, преследваха него, Свилен и Амос. Той се мъчеше да избяга, но преследвачите го виждаха в тъмното. Всеки път, когато се скриеше в някой ъгъл, усещаше как дългите, сенчести пръсти го доближават.

Бриян примигна и отпъди ужасяващите картини. На дневна светлина улиците изглеждаха окаяно е клошарите, ровещи по кофите. Но пък кошмарите на нощта бяха приключили и той беше благодарен за това. Новият му дом не бе приказен замък навръх планината, но не беше и дупката, в която доскоро живееше. А ако онази чаровна метеороложка от телевизията беше познала, съвсем скоро зимното слънце щеше да разсее облаците.

Обзет от подобни мисли, Бриян за малко да пропусне най-интересното нещо наоколо — една сива котка. Тя вървеше до него със ситни, изискани стъпки. Не изглеждаше като другите софийски улични котки — имаше гладкия, бледо сив косъм на домашен любимец, без обаче да е дебела и флегматична като тях.

Бриян забави крачка и повика котката:

— Маци пис-пис.

Тя го стрелна с очите си, яркозелени като скъпоценен камък. Изглеждаше учудена да го види — огледа се наляво-надясно и побягна. Бриян беше свикнал уличните котки да бягат, щом ги извика, но тази силно привлече вниманието му. Преди котката да побегне, на врата ѝ просветна нещо. Бриян хукна след нея и продължи да я вика:

— Сивушке, спри! Писи-пис-пис!

Както повечето гонитби на котки, и тази не продължи дълго. На следващия ъгъл сивушката се покачи по един улук е акробатичен скок и Бриян не я видя повече. Отново беше потънала нейде из потайните градски лабиринти.

Бриян прие това за знак, че е време да се прибира. И без това не познаваше много добре околните улици.

„Трябва да упражня някое заклинание за катерене по покриви“, помисли си той. Представи си как би реагирал Свилен, ако му каже, че иска да преследва котки е магия.

От будката за вестници се носеше изкушаващ аромат на кафе и Бриян забърза напред. „Ще пийна една чашка, като се прибера“, каза си той. Спомни си за горчивото кафе, което Свилен вареше в джезве всяка сутрин, но какво от това? Бриян беше решил, че нищо няма да развали настроението му днес. Довечера щяха да ходят до Шестте кьошета и да се видят с шайката на Свилен. Не знаеше какво да очаква от тази среща, но със сигурност щеше да е запомняща се.

Той продължи с бодра крачка към блока. Постара се да забрави всички кошмарни сънища, тайнствени котки и неприятното на вкус кафе. Оптимизмът му бе възнаграден — скоро слънцето грейна и освети „Редута“ с меки лъчи от злато.