Софийски магьосници

Глава 13„Времекъс“

Преди да поеме към мястото на безсилието, Свилен отиде в стаята на Бриян и му се извини за предната нощ. Целият ден беше отлетял под знака на надвисналата опасност. Свилен бе толкова угрижен, че Бриян е ужас се запита дали не го вижда за последен път. Но щом го изпрати, веднага се зае с плана си.

Бриян не смяташе просто да се скрие в апартамента и да чака. Събра всичко най-важно в раницата си и се облече добре. Все пак не знаеше дали и кога ще се върне тук. Свилен нямаше да се зарадва, щом види, че е пренебрегнал заръката му.

Морков наблюдаваше с любопитство приготовленията от ръба на леглото. Накрая Бриян спусна ръка и хамстерът послушно се качи на рамото му.

— Хайде, приятелче — каза момчето и го почеса по козината. — Предстои ни приключение, но този път няма да е само на книга.

Когато се отдалечиха достатъчно от блока, Бриян измъкна шишарката от джоба си. Орлов мост не беше далеч, но трябваше да изпреварят Свилен, за да успеят да го проследят. За щастие, Бриян знаеше точно кое заклинание им трябва. Не му беше свършило работа на път за Тъмния замък, но сега щеше да го отведе до Друг мост.

Момчето замахна с ръка и произнесе думите на заклинанието „времекъс“:

Вече приближаваше Орлов мост От едната му страна бяха жилищните сгради, а от другата — Перловска река. Старите къщи спяха дълбоко, само тук-там някоя по-запазена постройка светеше в мрака. Бриян си помисли, че точно на такова място, сред къщи с дълги, заострени кули, би живяла някоя аристократична вещица.

Спускаше се с бърза крачка по булеварда, макар че искаше да спре и да се огледа. „Времекъс“ променяше града и замайваше главата му. Всичко беше накъсано и нереално като в глинена анимация. Времето почти беше спряло, а нататък, в далечината, забързваше ход. Вятърът току подхващаше някой мръсен плик — той литваше бавно и набираше скорост, докато накрая светът отвъд заклинанието не го всмучеше с всичка сила. Шумовете наоколо ту избързваха, ту се забавяха, сякаш звучеше надраскана грамофонна плоча.

Единственото ново нещо по красивите, но неподдържани къщи бяха графитите. Бриян беше виждал графити, които подчертават старите сгради и дори ги допълват естетически. Тези обаче бяха от другия вид — надраскани набързо, изникваха със същото упорство и скорост, с които стопаните ги триеха. Имаше четливи надписи: Levski Sofia, Texas, FREEdom, МРЕТЕ. Други биха затруднили дори лингвист.

Улицата вече беше опустяла, но все пак две коли бяха успели да се сблъскат. Бриян ги подмина, докато шофьорите се разправяха. Единият — светлокоса жена — демонстративно набираше номер на телефона си, но тъй и не звънеше на никого. Другият шофьор, мургав мъж, стоеше до нея и повтаряше с разперени ръце: „Хиляди извинения, хиляди извинения!“.

Щом наближи моста, Бриян пресече булеварда и продължи покрай Перловска река. От топенето на снега водата бе придошла и дори по-силно от обикновено вонеше на пикоч и гнило. По каменните плочи на канала имаше още грозни графити, но тях никой не си правеше труда да трие.

Бриян видя край шуртящата вода всякакви боклуци: черни торби, свито на кълбо старо яке, бутилка от „Швепс“. Струваше му се, че ей сега пред очите му ще изникне някой труп. Единственото създание, на което се натъкна обаче, беше тлъст рошав плъх, съвсем жив, който бързо се скри. Над канала висяха голите клони на тънки дръвчета. Едно от тях или беше поразено от гръм, или тлъстият плъх се бе излежавал отгоре му.

Малко преди Орлов мост Бриян видя тъмна фигура. Стресна се — реши, че може да е някой от магьосниците. Оказа се просто брадат клошар, заел тесния тротоар до канала с покъщнината си — дузина сакове и пазарски торби, натъпкани с вехтории. Макар че имаше няколко шапки върху главата си, докато Бриян се разминаваше с него, човекът си надяна още една. „Това е софийският Луд шапкар“, помисли си Бриян. Клошарят се обърна към него и каза нещо. Не беше видял момчето заради ефекта на „времекъс“ — просто мърмореше сам на себе си.

Когато стигна моста, Бриян спря и се постара изобщо да не помръдва. Такива бяха инструкциите в „Единствената нужна книга“. След минута заклинанието отшумя, светът се раздвижи и зазвуча с обичайната си скорост.

Наоколо беше пусто. Бриян провери часа, защото се опасяваше, че е изпуснал шайката. Заклинанието бе проработило изрядно — часовникът показваше 23:32. Бриян се скри зад разнебитената преграда на тротоара и зачака. Лудият шапкар събра всичкия си багаж на едно място и се излегна отгоре му. Фенерите в средата на моста светеха, а до тях, кацнали върху каменни сфери, орлите бяха разперили бронзовите си кри ле.

Магьосниците се зададоха откъм постройката на Царевец. Името на древната крепост надничаше изпод голяма, добре осветена реклама на цигари. „Сигурно там има спирка на Нощния трамвай“, помисли Бриян и се стаи зад зида.

Свилен водеше, а зад него вървяха Белота, Иза и най-накрая Игнат. Четиримата пристъпваха с решителна крачка, носеха дълги черни дрехи и изглеждаха готови за битка. Бриян неволно докосна шишарката в джоба си. Надяваше се, че няма да му потрябва.

Шайката спря точно под един от фенерите. „Десният фенер на левия орел отпред“, каза си Бриян. Наблюдаваше внимателно, за да не пропусне входа към Друг мост.

Магьосниците останаха под фенера и няколко минути просто наблюдаваха околните минувачи. Щом отмина и последният, Свилен извади от джоба си познатата плочка от домино, насочи я към близката нощна лампа и промълви нещо. Бриян видя, че на стълба на лампата е монтирана пътна камера — сигурно беше заклинание за спиране на записа.

Междувременно и Иза не стоеше с вързани ръце. Като най-висока, тя се протегна към фенера. Докато шепнеше нещо, развинти увитите като грозд орнаменти в края му. Бялата светлина на фенера промени цвета си и заблещука в същото зелено като оперението на орловите статуи.

„Така се отключва входът“, каза си Бриян. Само да можеше да чуе и точното заклинание…

Не му остана време да се кахъри — щом фенерът светна в зелено, магьосниците се обърнаха и едновременно побягнаха към Бриян.

„Видяха ме!“ Той се сви на кълбо и се притисна в ръба на зида. Само с крайчеца на окото видя как магьосниците прехвърлиха ниската преграда, скачайки право в реката.

„Какво правят?!“, възкликна Бриян. Реката беше съвсем плитка — като нищо щяха да си счупят краката.

Той притаи дъх, очакваше всеки момент да чуе плисък на вода или писък от болка. Не чу нищо. Почака още малко и проточи шия към канала. Там, където бяха скочили магьосниците, нямаше нищо освен мъгла — солидни кълбета от сива мъгла.

Той поклати глава.

— Само не това… Морков, нали не мислиш, че трябва да… скоча в канала?

Морков не каза нищо. Това не беше фантастичният свят, в който хамстерите даваха съвети. Това си беше старият, истински свят, в който Лудият шапкар говори насън върху легло от вехтории, а Перловска река смърди ужасяващо. Само при мисълта да скочи вътре, на Бриян му приз ля.

— Не, трябва да има някакъв друг начин…

Той се обърна към моста. Светлината на фенера вече се връщаше към обичайното бяло. Ако изобщо имаше някакъв шанс да последва шайката, трябваше да побърза.

Какво му беше казал Свилен предната вечер? „Не се хвърляй с всичка сила в мрака.“ Явно щеше да пренебрегне и тази му заръка.

Бриян си пое дълбоко въздух и пристъпи напред. Каза:

— Надявам се, че на мястото на безсилието има гореща вана с много пяна.

След това скочи.