Софийски магьосници

Глава 5Книжарница „Прашен сандък“

Амос Коен беше особен дори за магьосник. От десетилетия припечелваше насъщния — и почти нищо освен него — благодарение на малката книжарница „Прашен сандък“. Сбутана между старите сгради на симпатична калдъръмена уличка, „Прашен сандък“ не се забелязваше лесно. Минувачите се натъкваха на нея случайно и рядко я откриваха повторно. Последното донякъде се дължеше на факта, че „Прашен сандък“ имаше навика да изчезва. Скоро след това изникваше на друга тясна, калдъръмена уличка.

Фасадата обаче си оставаше една и съща. Затова се случваше някой да каже: „Я, знам го тоя магазин, много е хубав! Явно са го преместили“. През прашните прозорци с дървени рамки надничаха книги, които с еднакъв успех можеха да са и нови, и втора ръка. На вратата висеше медна камбанка, а под нея дремеха две табели. Първата голяма, картонена и с едър шрифт, гласеше:

А долната табела поясняваше: Което и заглавие да търсите — имаме го!. Въпреки множественото число всеки път, щом някой отвореше вратата, го посрещаше същият книжар, Амос. Той имаше малки, кръгли очилца и малко, кръгло лице, по което стърчаха няколко стръка бели косми, преборили времето. Носеше шал и ръкавици без пръсти, които по навик все търкаше една в друга. В книжарницата наистина бе хладно, но след кратък разговор с Амос посетителите се сгряваха отвътре. Това не се дължеше на някакво заклинание.

Все пак между стените на книжарницата имаше предостатъчно магия5. Надписът на вратата не беше обикновена реклама — всеки, потърсил някое заглавие в „Прашен сандък“, го беше открил, ако ще и да е изгоряло още в Александрийската библиотека. „Но как е възможно? — питаха клиентите Амос. — Тази книга не е в наличност от поне трийсет години?!“ Той им отвръщаше със загадъчна усмивка: „Чудно нещо са старите книжарнички… Човек все изнамира някакви книги, дето уж ги няма отдавна“.

На следващата сутрин Бриян се събуди и веднага се протегна към „Единствената нужна книга“. Все още се колебаеше коя тема да избере, когато Свилен почука на вратата.

— Добре, станал си — промърмори пробудникът. — Обличай се бързо и да тръгваме.

— Тъй вярно, сър! — пошегува се Бриян и веднага съжали за това. — Само да намеря Морков.

— Мишката ли? В коридора е, играе си в гуменката ми. Не мога да се обуя.

— Не е мишка, а хамстер.

Бриян навлече набързо дрехите си. Пробудникът му и днес май беше станал от леглото с грешния крак.

След пет минути двамата излязоха и потеглиха надолу към центъра. Времето беше хладно, но слънчевите лъчи галеха лицето на Бриян. Той се радваше на всичко наоколо: на автобуса, който изчака с отворени врати един закъснял пътник; на хората, които разхождаха кучетата си; на щайгите с ухаещи портокали пред магазина.

Свилен пък приличаше на буреносен облак — вървеше бързо и без да обели нито дума. Бриян първо реши, че му е сърдит за нещо. Но по лицето му разгада, че се е отнесъл другаде, че предъвква нещо наум. Щом стигнаха канала на Перловска река, Бриян се престраши:

— Ще ходим ли да закусим?

Покрай бързото излизане беше хапнал само малко от краставицата, която наряза за Морков. Свилен пък изобщо не беше ял — само пи кафе и изпуши набързо половин цигара, преди да я смачка нервно в пепелника.

— След малко — отвърна той. — Първо ще идем до едно място.

— Какво място?

— Магьосническа книжарница. Оттам ще ти вземем карта.

— Супер!

Те се спуснаха по малка калдъръмена уличка. Медно звънче извести влизането им в книжарницата. Амос седеше с гръб към вратата и подреждаше книги от един висок куп по рафтовете.

— Заповядайте — каза той с бодър глас. — Добро утро!

— Добро да е.

Свилен направи жест за поздрав с невидима шапка. Амос се обърна към новодошлите и се усмихна благо. Приближи ги, хванал в ръце няколко тома.

— Ти ли си, Свилене? Помислих, че е влязъл истински клиент с нещо друго освен прах в портфейла. От колко време не си идвал?

— От известно време…

Амос огледа Бриян с любопитство.

— Ако не ме лъжат очите, млади момко, теб те срещам за пръв път. Приятно ми е, Амос Коен!

Бриян хвана подадената му ръка и смотолеви името си.

— С какво мога да ви бъда полезен днес, господа?

— Бриян е от нашите — успокои го Свилен. — Съвсем зелен магьосник — сам аз го пробудих преди няколко дни.

— Настина ли? Доста късно…

— Да, не бях срещал други магьосници преди — каза Бриян. — Само един клошар, който караше уличните кучета да говорят…

Амос се усмихна.

— Явно си имал честта да се запознаеш с легендарния Трайо Вентролога. Моите съболезнования. А какъв амулет ползваш, ако не възразяваш да питам?

Бриян извади шишарката от джоба си и му я показа.

— Интересен избор. Мисля, че само по книгите съм срещал амулети шишарки. Важното е да върши добра работа, разбира се. Насочил ли си се вече към някоя школа на магическото изкуство?

Бриян още се чудеше какво да отговори, когато се намеси Свилен.

— Към никоя все още. Малко психокинеза, заклинания за миене на чинии… Какво друго?

— Имам едно затоплящо заклинание, едно друго, което спира брояча на таксиметровите шофьори.

Свилен и Амос се спогледаха, но момчето не разбра дали това е добър знак.

— И си съчинил сам тези заклинания? — попита книжарят. — Радвам се да го чуя. Писането на заклинания не е това, което беше едно време. Взеха да се появяват някакви нови моди, абстрактни заклинания без рими… Но ние, старите, за всичко така говорим.

— Освен това влезе във Вътрешния град от първия опит — добави Свилен. — Че даже се застоя.

Това явно впечатли Амос. Той остави книгите на близката масичка и огледа момчето внимателно.

— Млади момко, изглежда, имаш потенциал. Все още обаче си в самото начало на пътя. Скоро ще се озовеш на първия си кръстопът и ще трябва да вземеш решение.

Бриян кимна неуверено. Имаше доста въпроси към книжаря, но никаква идея кой от тях е най-важният. Спря се на този:

— Как да разбера коя е моята школа, господин Коен?

Книжарят свали очилата си и потърка очи.

— Просто Амос. Не го мисли много. Щом това знание те споходи, всякакви съмнения ще изчезнат.

Бриян отново кимна. Беше като хипнотизиран от спокойните, мъдри очи на стареца. Не знаеше дали е схванал съвсем съвета му, но му имаше пълно доверие. „Гледай ти как почна да се доверяваш на всеки срещнат — обади се едно скептично гласче в главата му. — Не разбра ли вече, че това само те разочарова?“ Бриян реши да игнорира този глас, макар че в миналото рядко беше грешал.

Свилен прошепна нещо на Амос. Сериозното му изражение явно бе заразно, понеже лицето на книжаря също посърна.

— Ще трябва да те оставим за малко — каза той. — Но ще се погрижа да нямаш случайни гости.

Амос изкара от джоба на грейката си позлатена писалка. Замахна с нея към входа на книжарницата и каза:

В миг големите прозорци се замъглиха, като че ли бяха заскрежени. От слънчевите лъчи и околните сгради остана само мъгляво видение в деликатните бразди по стъклото. Книжарницата потъна в полумрак.

— Невидими ли сме? — попита Бриян.

Книжарят прибра писалката.

— Не. Магията за невидимост изисква доста умения и енергия — някои биха я нарекли ненужно сложна. Аз само измених за кратко начина, по който хората вън възприемат книжарницата. Докато трае заклинанието, тя ще изглежда като досадно място, което хич не заслужава вниманието им. Добре е да знаеш, че магията често пъти е просто заигравка с човешките сетива.

„Амос е толкова по-спокоен от Свилен — помисли си Бриян. — И явно знае доста… сигурен съм, че ще науча много, ако той ме обучава.“

— Както немите преки се виждат само от тези, които знаят къде да ги търсят — каза.

Свилен се изкашля нетърпеливо.

— Точно така — отвърна Амос. — Сега обаче с пробудника ти ще се оттеглим в склада за малко — имаме досадни магьоснически дела за обсъждане. Надявам се, че няма да ти доскучае в компанията на книгите.

Амос обхвана с длан многобройните лавици, по които бяха наблъскани още по-многобройни томове. Посочи към един рафт, пълен с тънки разноцветни издания. Бриян можеше да се закълне, че допреди малко рафтът го нямаше.

— Харесваш ли книги игри?

— Едно време не четях нищо друго! — отвърна той въодушевен. — Дори ги криех в учебниците, за да излъжа нашите, че уча.

Амос се засмя.

— В такъв случай задължително трябва да разгледаш колекцията ми. Може и да научиш някое полезно заклинание.

— Да — каза Свилен и дръпна стареца за ръкава. — До после, малкия!

Двамата магьосници свиха зад ъгъла, откъдето изскърца врата. Бриян огледа книжарницата. Книгите бяха наредени азбучно — дебели томове деляха една и съща лавица с тънки книжлета, а стари опърпани издания стояха до лъскави нови бестселъри. Някои лавици бяха почти празни, а по дъсчения под се издигаха застрашително високи кули от заглавия. Бриян предположи, че са прекъснали Амос, докато е пренареждал някой от многобройните раздели: Психология и философия, Детски книги, Окултна литература, Кулинарство. Момчето се насочи към новопоявилия се рафт и прошепна:

— Книги игри в магьосническа книжарница…

Изглеждаха досущ като старите издания, които тъй харесваше като малък — отпечатани на евтина хартия и с меки корици. На тях мускулести воини и оскъдно облечени екзотични девойки се бореха с ядосани демони и огнедишащи дракони. Заглавията бяха придружени от надписи като Приключение, в което героят си ти! Както и при „Единствената нужна книга“ обаче автор липсваше.

Бриян си хареса книга, наречена „Звярът от Тъмния замък“. На поизмачканата корица момче с палячовски дрехи беше застанало в подножието на скалист хълм и гледаше към върха, където от мрачен замък се извиваше страховит пушек. Под задължителното рекламно изречение, Ходът на събитията зависи изцяло от вашите умения!, имаше и пояснителна бележка: Включва заклинания за начинаещи.

„Точно това ми трябва“, каза си Бриян. Взе книгата, разгърна я и даже не се изненада при вида на чисто белите страници. Вече почваше да свиква с особеностите на магическата литература. Прелисти книгата набързо, след което се върна обратно в самото начало. Единствено на първата страница имаше нещо написано:

Бриян се усмихна на Морков, който се разхождаше по яката му, и рече: — Тези магически книги не спират да ме изумяват.

След това затвори очи. Постара се да изрече думите бавно и отчетливо. Изведнъж го обгърна плътен, хладен мрак.