Софийски магьосници

Глава 16Фрактали от вятър

На живописен склон в покрайнините на града се издигаше бляскавият хотел „Грандьор“. Сборно място на здрачници, хотелът бе собственост на заможен европейски бизнесмен. Там отсядаха гостуващи чужденци, а понякога и заблудени туристи без връзка с магическия свят, но пък с дълбоки джобове.

Ресторантът на „Грандьор“ беше всичко, което „Гладната сврака“ не беше. Архитектурният му замисъл издаваше бляскаво социалистическо минало. Фикусите бяха подменени с палми; стенописите и дърворезбите, изобразяващи сцени на пионерска дружба — със случайно съвременно изкуство. Само високите, износени полилеи и старият, депресивно кафяв мокет навяваха плахо анахронично безпокойство.

Но тези детайли не правеха впечатление веднага — за разлика от пирамидите от коктейли, големия шоколадов фонтан и ледените статуи, които при все поддържания огън стояха непокътнати. Над камините беше окачен софийският магьоснически герб — лъв, застанал между слънце и луна на фона на Витоша. Мъж в смокинг свиреше на продълговато пиано в ъгъла — тихо, но без прекъсване.

— Бри! Ето къде си бил.

Ванина помаха с ръка на Бриян. Беше дори по-ослепителна от обикновено в сребристата си рокля е ниско деколте. На врата носеше малък, сив камък, но без верижка. Поддържаше го заклинание — също като косата ѝ, повдигната и събрана сякаш от случаен повей на вятъра.

Бриян установи, че посетителите на „Ерандьор“ никога не ползват магия за погаждане на номера, за вдигане на предмети във въздуха или за измами със сметката. Не щадяха обаче заклинания за външния си вид — независимо дали ставаше въпрос за бижута без верижки, или за пристягане на талията.

Когато Бриян приближи, Ванина положи ръка на рамото му и го огледа от глава до пети.

— Бри, заръчах на Розалия да ти приготви костюм. Да не би да е забравила?

Беше твърде горда е това съкращение — откакто ѝ хрумна, го използваше постоянно.

— Не, беше приготвила костюм, но не го харесах.

Въпреки изисканите дрехи, е които го засипваха, Бриян продължаваше да носи дънки, тениска и суитшърт. Костюмът за тази вечер беше от небесносин, леко блестящ плат и черна риза е папийонка. Бриян наистина не обичаше костюми, но и бюргерското възмущение на Ванина му доставяше злорадо удоволствие. Освен него никой в целия ресторант не носеше дънки.

— Е, в крайна сметка важното е да се чувстваш добре — каза Ванина неуверено.

Тя го хвана под ръка и го поведе между масите. Спряха пред възрастен мъж е фрак, прошарена коса и очила е кафеникави стъкла. Бриян не го познаваше, но знаеше много добре кой е.

— Бри — каза Ванина, — искам да ти представя един много специален човек. Това е самият собственик на нашия скъп „Грандьор“.

Тя се наклони към мъжа и бавно прошепна нещо, тъй като българският не му беше майчин език. Казваше се Флонфелф Щрьонгдерт или нещо подобно, Бриян така и не запомни. Беше твърде зает да наблюдава отрупаната е пръстени месеста ръка, обхванала ханша на Ванина.

— Приятно ми е?

Опита се да го каже толкова отчетливо, че всъщност прозвуча като въпрос.

Старецът го огледа от глава до пети.

— Преди време и аз прилича на теб, млади момко — изсумтя. — Да-ам, носи дънки и тениска и мисли, че е голяма работа.

Бриян никак не остана удивен от поучителния тон.

— Сигурно е било преди доста време — отбеляза.

— Както и да е. — Ванина се усмихна насила и същевременно стисна силно лакътя му. — Бри тъкмо отиваше при Деса. Не обича да оставя младите дами да скучаят.

— Наистина ли? — усъмни се Бриян.

Ванина го изгледа с онзи хладен поглед, който издаваше изчерпано търпение.

— Отивай при Деса. И се дръж прилично — изсъска тя и мигновено се върна към миловидната си роля. — А сега, Гньорделф, задължително трябва да ти представя един скъп приятел, популярния театрален и филмов актьор…

Бриян се отдалечи от почетната маса и затърси с поглед своята. Откри я благодарение на шареното облекло на Деса — днес любимата му намусена здрачница носеше жълта рокля с лилав чорапогащник. Един въпрос не му даваше мира: какво беше сторил Свилен на Ванина, че да я запрати в тези едри като наденички и отрупани с пръстени ръце?

— Здрасти, Брияне — каза Деса невинно и му подаде една чиния. — Обичаш ли омари, не мога да погълна и хапка повече?

Деса не пропускаше възможност да му „услужи“. Бриян отказа машинално и седна на най-отдалечения стол. Вече беше установил, че отношенията между магьосниците са просто една протяжна, доживотна игра на ядец — и то именно заради „услужването“.

Ако магьосник приемеше подарък от свой събрат, той се обвързваше безропотно е една услуга. Услугата можеше да е от всякакво естество и получилият подаръка често я изпълняваше против волята си. Причините за „услужването“ се губеха в дълбоката древност — в настоящето бяха останали само големите му неудобства. Магьосническото право се занимаваше почти изцяло с усложненията около услужването.

Нищо чудно, че голям брой магьосници изпитваха специфична параноя към този ритуал. За тях ежедневието в София си беше един кошмар наяве. В крайна сметка всеки раздавач на листовки или на безплатни хапки в магазина можеше да е магьосник, кроящ коварен план.

„Услужването“ не важеше при покупка или бартер. В останалите случаи имаше два начина да се избегне. Даващият магьосник можеше да се откаже от правото на услуга чрез устна уговорка. За целта даващият и получаващият си разменяха репликите „Даром“ и „Вером“. В магьосническия свят се държеше на устните уговорки, но въпреки това не бе желателно да приемаш даром от човек, комуто не вярваш. В такъв случай се използваше социално установеното, символично подаване на жълта стотинка.

В началото Бриян доста се затрудняваше с „услужването“. Случваше се да грабне предмет от ръката на Свилен, без да се замисли, или да му подаде нещо, докато пробудникът му го гледа въпросително. За щастие, Свилен постоянно му повтаряше правилата на „услужването“ и по времето, когато заживя у Ванина, Бриян вече ги спазваше.

Не че тя самата би опитала да го измами. На останалите от шайката ѝ обаче Бриян изобщо не вярваше — особено на Деса и Аркади. Те двамата постоянно се мъчеха да му пробутат нещо незабелязано. Бриян дори не приемаше неща от прислугата в къщата — беше чел, че е възможно да прехвърлиш „услужване“ на магьосник чрез немагьосник. Деса и Аркади не бяха особено схватливи18 — и той се съмняваше, че биха изпълнили успешно такъв план. Все пак предпочиташе да е ненужно предпазлив, отколкото да рискува. Като нищо можеха да го заставят чрез „услужване“ да избере някого от тях за учител.

— Много е тъпо тая вечер — промърмори Деса и гаврътна на екс остатъка от шампанското си. — Вече сериозно ще взема да умра от скука!

Самото общуване с нея го изтощаваше физически. Беше му далеч по-забавно да си говори с Морков — нищо че хамстерът не отговаряше.

Попита я колкото да каже нещо:

— Какво очакваш да се случи?

— Не знам. — Деса спря един подтичващ край тях сервитьор и взе пълна чаша от таблата му. — Преди излизахме нощем, преследвахме окъснели зорници или пък палехме случайни сгради. Но тая глупава „политическа коректност“ развали всичко!

Бриян изсумтя съчувствено и се зае с пилешкото си. Видя с крайчеца на окото как вратата на ресторанта се отваря. През нея се промъкна фигура, вълниста като пушек. Обърна рязко глава към входа, но както и очакваше, не видя никого. Петър беше периферен магьосник — накратко перифер — а периферите не можеха да бъдат видени, поне не съзнателно. Те се прокрадваха само в крайчеца на окото и по ръба на разсъдъка. Въпреки това Бриян постоянно се мъчеше да види Петър, да улови истинския му образ, преди околната среда да го е погълнала. Това беше една от детинските игрички, с които Бриян се развличаше по време на тези скучни официални вечери.

Деса прекъсна мислите му:

— Написах ново заклинание. Искаш ли да го чуеш?

Нямаше нужда да отвръща — при всяко положение Деса щеше да го прочете. В беседите си Налъмов разказваше, че едно време заклинания пишели само магьосници, избрани от висшите сили. Следвали строги правила, за да се оформят заклинанията възможно най-ритмично и кратко. Постепенно някои самобитни творци взели сами да си пишат заклинанията. Бързо решили, че притежават неподозиран талант и че ще е грехота да не споделят заклинанията си с обикновените магове. И неусетно зачестили случаите на амулет, избухнал в ръката ти заради недостатъчно изпробвано заклинание.

Сега беше на мода писането на заклинания в бял стих. Младите здрачници, които нямаха нужда от работа, за да се издържат, умираха да пишат такива. Деса, която обожаваше всичко хипстърско, не беше изключение — заклинанията ѝ представляваха дълги и енигматични текстове с неясна цел. По време на един среднощен трип беше получила провидение, че трябва да се захване с писане. Оттогава прекарваше дните в словоблудстване, а нощите — в търсене на слушатели.

Понеже често наглеждаше Бриян, той ѝ беше редовен слушател. Веднъж я беше попитал дали тези заклинания могат да се ползват изобщо. Деса въздъхна трагично: „Понякога не ти ползваш заклинанията, Брияне, а те — теб“. Откакто беше получила откровение, здрачницата се чувстваше много по-неразбрана от света.

Затова сега Бриян само кимна. Припомни си какво му беше казал Белота в „Гладната сврака“: „Не ме разбирай погрешно — заклинанията са прекрасни, досущ като поезията са! Всеки може да я оцени, ако се понапъне, но трябва да си особено луд, че да седнеш и да я пишеш.“

Деса измъкна куп смачкани листове и си залепи дъвката за ръба на единия. Каза с много сериозен тон:

— Това е най-новото ми заклинание. Казва се „За фрактали от вятър“.

— Аха.

Бриян не беше сигурен какво е „фрактал от вятър“, но надали щеше да му потрябва по време на битка. Деса го изгледа строго и зачете:

Заклинанието продължи още няколко страници, които на Бриян се сториха към стотина. Завърши подобаващо с „Пускам ви, фрактали, мисията ви е изпълнена“. А сетне дойде неловкото мълчание, в което Бриян трябваше да сподели впечатленията си. Той се почеса по главата и каза:

— Интересно. А каква точно е мисията на тези… фрактали?

— Ама че си и ти, Брияне — изсумтя Деса. — Абсолютно нищо не разбираш!

Тя си взе чашата, стана и се запъти към бара. Изглеждаше подозрително доволна от себе си. Бриян сви рамене и довърши купичката си с крем брюле. След това се облегна и се разплу в стола. Живееше при здрачниците само от няколко седмици, но вече се състезаваше с Морков по пухкавина.

В ресторанта беше толкова топло, че можеше да заспи на мига. Трябваше обаче да изчака Ванина, за да си вземат такси. По пътя тя щеше деликатно да го подпита дали най-сетне си е избрал учител, и да му предложи да го запознае с още някой именит здрачник.

Бриян усети, че се задушава. Не можеше да си свали якето — във вътрешния джоб Морков се занимаваше с остатъка от салатата. В „Грандьор“ не допускаха животни, но предпочиташе да не оставя Морков в къщата. Каквито бяха изискани готвачите, като нищо щяха да го направят на „фламбиран хамстер по провански с пъдпъдъчи яйца“.

Един сервитьор мина и взе празната купичка. Изправени като роботи, членовете на персонала щъкаха неуморно из залата. На фона на бляскавите гости изглеждаха невзрачно въпреки официалните си униформи. Бриян забелязваше в погледите им същата празнота, която първо откри у прислугата на Ванина. Те бяха немагьосници и подозираше, че паметта им е замъглена от заклинания за забравяне. Не че имаше някакви доказателства — никой сред здрачниците не говореше открито за това.

Не можеше да издържи тук и минутка повече. Изправи се и тръгна към изхода. Пианистът свиреше финалните акорди на някакво ноктюрно.

Щом Бриян излезе, гласът на Деса го извика от тъмното:

— Ей, искаш ли малко?

Стоеше до глинените саксии с икебана и пушеше джойнт.

— Непълнолетен съм — уведоми я Бриян за пореден път.

— Все тая — каза тя и се закашля. — Къде си мислиш, че отиваш?

— Стана ми горещо, ще се поразходя малко.

Достатъчно беше да изрече думите, за да осъзнае, че лъже. Нямаше само да се поразходи. Сви юмруци, за да запази самообладание. Усети гъделичкането на косъмчетата на ръцете си… Вълнението на бягството.

— Не се бави. Тая вечер уж аз отговарям за теб.

— Дадено.

Бриян тръгна надолу по улицата. Пъхна юмруци в джобовете на якето и вдиша дълбоко. Тук въздухът беше по-чист, отколкото долу в града.

Проклетият избор продължаваше да го преследва като сянка. Зорник или здрачник, здрачник или зорник? Не искаше да свърши като изпадналите магове от „Свраката“ — да се жалва по цял ден, че градът го е провалил, и да си дави несгодите в ракия. Не искаше и да използва силата си като нечестен таен коз или за да потъпква другите по пътя си.

„Каквото и да говорят за зорниците — помисли си, — те поне не омагьосват хора, за да им слугуват. Омагьосват само неопитните сервитьори, за да им носят безплатна бира.“

Не се примири да бъде зорник. Сега не можеше да се примири и да е здрачник. Отново бягаше, макар че се беше зарекъл да не го прави повече. Бягаше от всяко място, на което попадне — дори от онези места, които свикваше да нарича „вкъщи“.

Бриян се застави да спре. Дали трябваше да заглуши вътрешния си подтик и да се върне в ресторанта? Или пък да продължи напред? Надолу, отвъд павираната гърбица на тясната уличка, блестяха разноцветните светлини на центъра. Той си представи твърдия, но удобен матрак на старото легло до скрина; безвкусното, но приготвено специално за него сутрешно кафе. Представи си постоянно сменящата мястото си книжарница, масата до камината в „Гладната сврака“, безполезното безценно билетче на Свилен. Изведнъж ужасно му домъчня за тези дреболии.

И тогава Бриян взе своето решение. Нощта около него оживя — вятърът подухваше тихо, а Морков спеше спокойно във вътрешния джоб на якето му. Отново беше вечер за бягство.

Глухо потракване разсея мислите му. Бриян се обърна назад и се опита да различи източника на шума. Светлината на нощните лампи беше по-слаба от свещ а улиците под тях тънеха в лепкав сумрак.

— Ти сериозно ли… — прошепна Бриян.

Стори му се, че по паветата един бастун потраква и се мята наляво-надясно. Трудно виждаше по-надалеч в мрака — в онази част на улицата лампата едва мъждукаше. Но можеше да се закълне, че към него лети цилиндър, следван неотлъчно от някакви други вещи.

Бриян беше виждал много неща в магическите части на София, но нищо подобно. Пламнал от любопитство, той се запъти към процесията от левитиращи вещи. Морков неспокойно се намести в джоба му.

— Каква странна вечер… — каза си Бриян.

Даже не знаеше колко прав ще се окаже.