Софийски магьосници

Глава 17Следата

Изгарящата нощна лампа жужеше тихо и монотонно. От време на време угасваше напълно за секунда. В далечината се чу протяжният вой на вързано куче. След малко откъм хотел „Грандьор“ се зададоха бързи, насечени стъпки.

— Къде отиде това лекенце сега? Само да го намеря…

Деса не носеше яке и търкаше длани, за да се стопли. Не беше очаквала да стои толкова дълго навън. Бяха минали двайсет минути или един час, нещо такова. Ванина щеше да я направи на две стотинки, ако не откриеше малкия.

— Брияне — провикна се. — Къде си?

Отговор не последва. Нещо май че се размърда в сенките на отсрещните къщи.

— Брияне… или както ти е там името, веднага ела тук!

Деса се запъти към сенките, но като че ли и те се запътиха към нея. След това се размиха по асфалта като течен мрак, а отгоре им вместо фигури се понесоха летящи предмети.

Движеха се в редица един след друг. Лъскав цилиндър. Дървен бастун. Хромирана запалка. Метален пръстен. Бейзболна шапка. И черна папийонка.

— Мамка му — прошепна Деса. — Знаех си, че оня дилър от „Дървеница“ смесва тревата е някаква гадория.

Отдавна не беше имала толкова интензивен трип. Разтърси глава силно, ала видението не изчезна. Напротив, предметите стесниха кръга около нея, а издължените сенки ги следваха неотлъчно.

Из мислите на Деса се прокрадна споменът за някакви нападения, за новия вечерен час. Точно така, трябваше да се пази от нещо опасно, а момчето да пази двойно повече.

— Прецакана съм — промърмори.

Бриян се беше озовал на пътя на тези сенки. Сигурно изобщо нямаше да го намери. Никой нямаше да го намери.

— Чакай малко — каза си тя. — Значи не ми се привижда… Сериозно съм прецакана.

Деса се насили да събере цялата си налична концентрация. Не беше много.

— Сега ще ви дам да се разберете, тъпи сенки!

Протегна напред ръка и насочи към мълчаливите, приближаващи предмети своя розов пръстен:

Камъните падат, върху теб се озовават!

Улицата под краката ѝ се разтрепери и с гръмко прокашляне изплю две-три павета. Магьосницата с треперещи пръсти ги повдигна на около метър, а след това ги запрати напред с всичка сила. Успя да уцели няколко от предметите, но паветата не затрудниха особено настъплението им.

— Добре тогава — изсумтя Деса. — Щом класическата магия не действа, да видим как ще ви понесе нещо по-модерно.

Тя отново насочи амулета си към невидимите врагове и зарецитира:

Почти беше стигнала до средата на заклинанието, когато сенките нападнаха. Хватката им беше задушаваща и в мълчаливото движение нашепваше нещо отчаяно, като вик за помощ. Докато се мъчеше да им избяга, Деса забеляза промяна във въздуха. Над главата ѝ се оформиха малки, почти красиви и напълно безполезни фигурки от вятър.

— Мамка му — въздъхна тя, докато потъваше в смъртоносната прегръдка на сенките. — Това заклинание вярно е голяма глупост.

След Друг мост Свилен се върна на онова мрачно място, което вече добре познаваше. Отчаянието го прие с отворени обятия. Мястото си беше резервирано за него още от заминаването на Грета, даже от по-рано, и водеше само в една посока — надолу.

Свилен за кратко беше отказал цигарите, докато Бриян живя при него. Сега пак пропуши, взе и да пие повече — в общи линии се предаде. Трябва да е по-лесно да се предадеш на нещо, отколкото да се бориш ежедневно с него, нали така?

Оказа се, че не е нито по-лесно, нито по-трудно — беше просто никакво. Свилен сякаш виждаше света през обърнат наопаки времеви мехур — времето вън течеше нормално, но вътре бе изцяло спряло. Рядко ставаше от леглото, край което се беше оформила крепост от фасове и бутилки. Понякога отиваше до кухнята, потънала в мръсотия, за да провери дали има нещо останало за ядене. Всяка връзка с тялото му беше прекъсната: само през екрана на зрението той още наблюдаваше безучастно какво се случва наоколо. Нищо не се случваше.

Хлебарките спряха да се страхуват от него, а и той не им обръщаше внимание. Взимаше от кухнята каквото му попадне, и се връщаше в спалнята си. Там щорите бяха винаги спуснати. Електронният часовник, покрит от дебел слой прах, редуваше часовете по червеникавия си циферблат. Часовникът имаше радио и Свилен понякога го пускаше, за да заглуши караниците на съседите.

От шайката опитваха да се свържат с него. Веднъж Белота му прати бележка по гълъб — мил жест, колкото и неразумен да беше всъщност. Нападенията продължавали. Един магьосник, охрана на паркинг, изчезнал посред нощната смяна. Никой не го бил виждал след това.

Свилен не можеше да продължи разследването. Белота и другите бяха добри магьосници, но вършеха нещо само ако ги държиш за ръчичка. Милицията също нищо нямаше да направи. Накрая всички софийски зорници щяха просто да изчезнат един по един, без дори да е ясно защо. Нямаше да е толкова голяма загуба.

Всяка нощ Свилен сънуваше кошмари, затова рядко си лягаше преди изгрев. Обикновено му се присънваха разни здрачници, убийства и познати лица, променени до неузнаваемост. Един конкретен сън обаче се беше запечатал в съзнанието му:

Група здрачници отвличат бебе и хукват из лабиринта на нощния град. Бебето реве и се задушава, а Свилен следва плача му, търси го. Не е достатъчно бърз, нито силен, а и нали все пак здрачниците управляват нощните улици. Омагьосват ги и улиците оживяват като змии под краката му.

Свилен потъва в гърчещия се асфалт и вика на здрачниците да спрат, протяга ръка към бебето. То продължава да плаче, изчезва в мрака. След малко отново се връща на светлината, но вече не е бебе, пораснало е.

Някой, когото познава.

Бриян.

Момчето подава ръка за помощ, Свилен се протяга към него. Почти докосва пръстите му, когато Бриян се разколебава. Отдръпва се. Свилен вика за помощ, но момчето се връща в сенките. Гледа го как се дави из оплетените улици усойници, погледът на момчето е хладнокръвен като на здрачниците. Свилен вече не може да вика, потънал е до очите, продължава да се свлича в бездната на безсилието. Пътят оттам е само в една посока.

Някой звънеше на вратата. Свилен подаде глава изпод възглавниците. Беше заспал малко след изгрев-слънце, а навън вече отново бе тъмно. Погледна към радиото, което е глухо дращене въртеше безкрайните си реклами. Електрическият циферблат показваше 19:22.

Свилен покри глава е възглавницата, преди напълно да се е разсънил. Понякога идваха наематели или магьосници от шайката му, звъняха упорито и дори го викаха по име. В крайна сметка се отказваха и си тръгваха. Жената, която отчиташе водомерите, беше най-настоятелна. Звънеше няколко дни подред по всяко време и лепеше по вратата бележки. Свилен на никого не отваряше.

Нахалникът най-сетне остави прегракналия звънец на мира. Свилен си отдъхна и се завъртя по гръб. Беше станал кожа и кости. Не след дълго вратата потрепери под нечия юмручна атака. Свилен прокле глупавите си съседи, които отключваха от домофона на всеки непознат. Като се напиеше достатъчно, той обмисляше разни гадни проклятия, които да стовари върху тях, върху всички надуващи чалга хлапета и крещящи до небесата пияници. Сетне му минаваше и заспиваше. В действителност от седмици насам изобщо не беше правил заклинания. Дори не беше сигурен къде му е амулетът.

Радиото се усили от само себе си и един познат глас прекъсна монотонните реклами: „Свилене… Отвори ми веднага… Въобще не ме интересува дали си депресиран… Трябва да говорим…“.

Гласът заглъхна и радиото се върна към екстаза на чисто бялото пране. Свилен въздъхна и още по-силно затисна глава е възглавницата. Ванина беше последният човек, е когото искаше да говори в момента. Макар че винаги знаеше дали вън ще вали, беше учудващо сляпа за лошото време вътре в хората.

След няколко секунди всички лампи в апартамента угаснаха, хладилникът спря да бръмчи, а радиото замлъкна. Свилен с нежелание стана и се затътри към коридора, опипвайки с ръка мебелите. Едно нещо не можеше да ѝ отрече — беше по-нахална дори от жената за водомерите. Щом стигна до вратата в коридора, той промърмори:

— Какво?

— Отвори ми — отвърна хладно Ванина.

— Защо?

Няколко секунди тишина.

— Става въпрос за Бриян…

Свилен потърка очи и отключи. Лампите отново светнаха, но той не си направи труда да погледне в огледалото. Напоследък се разбираше с огледалата също толкова зле, колкото и е хората.

Явно причината не търпеше отлагане — иначе Ванина надали щеше да излезе без грим и по домашни дрехи. Когато се доближи, познатият аромат го обгърна.

Отведе я в стаята на Бриян, защото не беше толкова разхвърлена. Свилен осъзна, че след заминаването на момчето дори не бе стъпвал тук. „Единствената нужна книга на всеки начинаещ магьосник“ стоеше до възглавницата.

Ванина сбърчи нос, но си замълча. Свилен знаеше, че реакцията ѝ не е преувеличение, но беше стоял в апартамента толкова дълго, че миризмата вече не му правеше впечатление.

Жената седна на крайчеца на леглото, а той застана пред нея и заби очи в килима. От години не беше идвала в дома му.

— Почнаха да изчезват и здрачници — каза Ванина. — Не знам дали си разбрал.

Той сви рамене. Не беше разбрал, не го и интересуваше.

— Знам, че не те е грижа за нас. Но по всичко личи, че снощи са изчезнали още двама магьосници. Деса… и Бриян.

Изведнъж очите му се напълниха с горчилка. Не знаеше какво да каже, затова само поклати глава. Ванина стана и направи крачка към него. Той се отдръпна, но без да откъсва поглед от мръсния килим.

— Свилене, телефонът му е изключен — каза Ванина тихо, но настоятелно. — Имам нужда от помощта ти. Той има нужда от помощта ти.

Свилен отново поклати глава.

— Не. Не мога — каза. — Нищо не мога…

— Можеш — настоя тя и хвана ръката му.

Допирът ѝ беше топъл и мек. Ароматът ѝ успокояваше по онзи начин, по който успокоява алкохолът — за кратко, преди ефектът от опиянението да отшуми.

— Само ти можеш.

— Защо?

Погледът на Ванина премина от настойчивост към изненада. Отпусна ръка и отвърна:

— Бриян така и не си избра учител. Следата му все още е с теб.

Свилен се оцъкли. Очакваше, че Ванина ще го мотивира или забаламоса някак. Но ако това беше вярно, ако Бриян все още нямаше учител, наистина само той можеше да го открие.

— Дай ми пет минути — каза. — Трябва да си открия амулета.

Следата между пробудника и пробудения беше по-слаба, но все пак забележима. Бронзовата нишка се бе появила около глезена на Свилен още в онази вечер на улица „Лъжовна“. Никога не я беше следвал — не му бе хрумвало, че Бриян може да е в опасност. Смяташе, че момчето вече отдавна чиракува при Ванина или при някой друг здрачник.

От стаята на Свилен се чу тършуване, по пода се разсипаха прибори. След малко той се върна при Ванина и каза засрамен:

— Трябва да вляза във Вътрешния град. Не мога да си намеря амулета.

— Съсредоточи се върху Следата на Бриян — отвърна Ванина.

След това му показа плочката домино, която беше открила на пода.

— Къде ли не го търсих — и Свилен се усмихна гузно. — Не знам как да ти се отблагодаря…

Ванина го погледна и каза много сериозно:

— Аз знам. Вземи си душ.

Свилен се запъти към банята за пръв път от доста дни насам, а Ванина сложи да вари кафе. Междувременно поразтреби малко, от притеснение не можеше да стои на едно място. Личеше ѝ, че страшно я е грижа за Бриян.

След горещия душ Свилен се настани във вече далеч по-приветливата кухня. Отпи от кафето — беше по-вкусно от неговото. Ванина кършеше пръсти. Грета ги наблюдаваше насмешливо от фотографията на хладилника. Свилен ѝ обърна гръб и попита Ванина против волята си:

— Защо не помолиш своите за помощ?

Не беше тайна, че йерархията на здрачниците беше по-добре подредена от тази на зорниците. Всъщност зорниците вече от десетилетия насам имаха само някакви символични ръководители. Свилен не беше сигурен нито какво вършат, нито дали са още живи.

Ванина поклати глава.

— Вече опитах. Ръководството ще вземе мерки само ако се почувстват пряко застрашени. За всичко останало ползват мантрата „Остави маг-милицията да си свърши работата“.

— Маг-милицията ли? Те дори отказват да признаят все още, че има връзка между изчезванията. Да ги оставиш да си вършат работата, е все едно да излезеш нощем на пуста улица и да викнеш „Убийте ме!“.

Ванина го изгледа и кимна.

— Именно. Затова трябва ние да се заемем.

Свилен не отвърна нищо. Допи набързо кафето и доколкото можа, събра мислите си. След това си пое дълбоко дъх и се гмурна във Вътрешния град.

Ако Следата не тръгваше от собствения му глезен, като нищо щеше да я пропусне. Бронзовата нишка бе тънка като косъм, а на места съвсем изчезваше. Полетя след нея в хаотичната, флуоресцентна нощ над Вътрешния град. Следата го поведе надолу по тромавите улички, набраздили прегърбения бункер на „Редута“. Мина край нямата пряка на „Лъжовна“ и се спусна над спретнатите сгради по „Хан Омуртаг“.

През Борисовата градина сви към Попа, от „Графа“ продължи към площад „Македония“, последва трамвайните линии и се изкачи по „Цар Борис Ш“. Мина край болници, пицарии и парк „Славия“, високи панелки, разпадащи се къщи, пазари и закусвални…

Щом стигна до „Княжево“, нишката се оплете в лапите на една рошава котка. Беше заспала в старо одеяло, хвърлено пред стълбите на стара къща. Следата потъваше в мълчаливата вътрешност на къщата. Нямаше никакви оттенъци от скорошна магическа активност.

Свилен отвори очи.

— Знам къде е.

Ванина взе дамската си чанта и затършува из нея.

— Ще извикам такси. Кажи ми адреса…

— Няма нужда — прекъсна я Свилен. — Нощният трамвай минава оттам.

Ванина го погледна така, сякаш ѝ беше казал: „Дай ми парите и кредитните си карти“. Надали беше ползвала 32, откакто бяха скъсали.

В трамвая нямаше други пътници. Двамата седнаха един зад друг и първите няколко спирки прекараха в мълчание. Накрая Ванина прошепна с треперещ глас:

— Мислиш ли, че е все още жив?

Свилен се обърна назад и я изгледа с почуда. Постара се да прозвучи далеч по-уверено, отколкото се чувстваше:

— Разбира се, че е жив. Ванина, това момче е далеч по-силно, отколкото изглежда. Видя какво направи на Друг мост.

Тя присви неуверено устни. Беше вперила поглед в надрасканата с графити пластмасова седалка, но сигурно виждаше нещо съвсем различно и доста по-страшно.

— Провалих се — каза. — Главните здрачници решиха, че момчето е прекалено ценно. Че щом ти си му пробудник, трябва да го приласкаем на всяка цена. Не че съм играла по свирката им, наистина опитах да се сближа с него. Животът става доста по-объркващ, когато магията се намеси — особено за един тийнейджър. Бриян обаче не искаше да има нищо общо с нас. Мисля, че много бързо осъзна каква грешка е допуснал…

Ванина видимо потрепери, преди да продължи.

— Майната им… Изобщо не трябваше да се съгласявам. Винаги следвам заръките на главните, без дори да кажа „гък“.

— Заради тях ли си се обвързала с онзи… Вренхорт… как му беше името?

Ванина присви устни.

— Не можеш да го запомниш — дал е сума ти пари за някакво заклинание, което пази името му в тайна. Надут пуяк… главните искаха да се сближа с него само за да закрепим отношенията си със северните здрачници. Всичко е само за пред камерите.

Една сълза се спусна надолу по бузата на Ванина и тя погледна към някогашния си любим.

— Аз носех отговорност за Бриян. Не трябваше да го изпускам от поглед, Свилене. Съжалявам.

Свилен нямаше сили да ѝ прости, поне не сега, но знаеше, че разкаянието в очите ѝ този път е искрено. Насили се да се усмихне.

— Минало-заминало. Бриян обаче може да се нуждае от помощ там, където ни води Следата. Дори да е трудно, дори и да е невъзможно, длъжни сме да се подготвим за битка. Съгласна?

Ванина кимна и се разтърси из чантата си за носни кърпички. Нямаше време за отчаяние. Луната зад мръсните прозорци на трамвая беше болнаво бледа. И двамата си мислеха едно и също, но никой не го спомена…

Следата се виждаше още няколко дни след смъртта на човека в края ѝ.