Софийски магьосници

Глава 22Повелителят на сенките

Магьосниците стигнаха улица „Дъждовна“ още преди мръкване.

Свилен се надяваше, че така ще си извоюват преднина — че повелителят на сенките черпи енергия от мрака подобно на здрачниците.

В жк „Надежда-8“ обаче не беше нито светло, нито тъмно. Валеше онзи постоянен, монотонен дъжд, при който няма значение дали е ден, или нощ. Една подгизнала червеношийка прехвърчаше наоколо. „Поне заради лошото време няма да срещнем минувачи“, помисли си Свилен.

Входът за нямата пряка се намираше в широкото празно пространство между два жилищни блока. Там още личаха останките на срината къща, обрасли в храсти и сухи бурени. Щом Свилен пристъпи към съборетината, под обувката му изхрущя стъкло. Дъждът падаше тежък и хладен, без скорошни изгледи за утихване.

Свилен спря, за да изчака останалите, и прошепна:

Точно след него вървеше Ванина с накъдрена от дъжда коса. Белота, сляп за капризите на времето, разказваше някаква тъпа шега на Тамара. Тя дъвчеше дъвка и му обръщаше почти нулево внимание. Петър също беше с тях, но не се виждаше даже с крайчеца на окото — беше дошъл по-рано, за да се погрижи за първата част от плана.

Липсваха само Иза и Аркади. Лицекрадът се занимаваше с някакви бизнес задължения на Ванина, а Иза все още лежеше в болница. Тя пожела веднага да тръгне с тях и Свилен не се съмняваше, че щеше, ако можеше да се движи.

Той огледа другите магьосници. „И двете шайки понесоха загуби — помисли си. — Колко ли ще сме оцелелите след тази вечер?“ Постара се да отпъди мрачната мисъл от главата си и продължи със заклинанието:

Бриян все още се бавеше между блоковете. Свилен го приближи със ситни крачки, продължавайки да нашепва. Заклинанието се наричаше „другощит“ и при правилно изпълнение беше най-силното защитно заклинание на зорниците. Свилен започна да го изпълнява още в онази вечер на улица „Лъжовна“, когато пробуди момчето. „Другощит“ отнемаше три месеца, през които заклинателят трябваше да повтаря думите всеки ден — и то докато е в близост до Бриян.

Ето защо след конфронтацията на Друг мост Свилен прекъсна „другощит“ и го възобнови при първия сгоден случай — в нощта, когато проследиха Бриян до дома на Буреносна. Уви, беше минало твърде много време и не успя да закърпи старото заклинание. Наложи се да го почне наново.

Тъй като знаеше, че им предстои битка, Свилен захвана най-кратката възможна версия на „другощит“ — тя траеше само три дена. Повтаряше заклинанието възможно най-често, за да е сигурен, че ефектът ще е максимален — казваше го нощем, след като момчето заспи, и денем, докато са в една и съща стая. Притесняваше се, че не разполага с повече време. При други обстоятелства би помолил Игнат да го вкара в дълготраен „времехур“ — можеше да опита отвътре да направи заклинанието, както си му е редът. Но Игнат вече не беше сред тях, а днес беше третият ден.

Докато доближаваше Бриян, разбра защо се е забавил. Тъкмо беше открил, че Морков тайно се е мушнал в качулката му, за да го придружи. Бриян обясняваше на животинката, че у Буря е много по-безопасно и че котките няма нищо да му направят, ала Морков изобщо не изглеждаше убеден.

Бриян повдигна глава към Свилен и каза:

— Ей сега идвам. Ама че инатлива гадинка! Сега ще трябва не само себе си да пазя от тези сенки, ами и него…

Свилен се усмихна и завърши заклинанието:

Той положи една ръка върху челото на Бриян, а с другата докосна Морков. По тях се разнесе вълна с цвят на мед, която потрепери като току-що ударен гонг и постепенно изчезна. Светът се завихри около Свилен и той почти се свлече на колене. Задъха се и потрепери леко, но успя да се задържи на крака. Защитните заклинания бяха доста изцеждащи.

— Какво беше това? — попита Бриян.

— Само малка защитна мярка. Вече няма нужда да се тревожиш за мишката.

— Не е мишка… — неуверено каза Бриян и прибра Морков в якето си. — Благодаря.

Свилен кимна и с внимателна крачка продължи към входа. Тридневният „другощит“ нямаше да ги опази дълго, но поне щеше да неутрализира няколко слаби атаки или някоя по-сериозна.

— Само гледай да се придържаш към плана — напомни той на Бриян.

След това се обърна към другите и повиши глас, за да надвика дъжда:

— Това важи за всички ви. Следваме предварителния план, а ако той пропадне, преминаваме към план Б. Плюем си на петите и бягаме! Нито един магьосник няма да стане жертва на проклетите сенки днес, ясно?

Той изгледа поред магьосниците, които промърмориха в съгласие. Белота, козирувайки, викна: „Тъй вярно, старшина“. Щом Свилен спря поглед на Ванина, тя леко му кимна. Двамата бяха решили тайно от останалите, че няма да избягат, ако нещата загрубеят. Битката с повелителя на сенките щеше да приключи тази вечер — или за него, или за тях.

Магьосниците прекосиха останките и спряха пред стената на съседната къща. Тухлите ѝ бяха опушени и покрити със сухи растения, гъсти като животинска четина. Свилен ги отмести с ръка и разкри тъмния, хладен вход към нямата пряка. Насочи напред амулета си, направи знак на другите да го последват и влезе. „Дано Петър да има достатъчно време, за да изпълни своята част от плана“, помисли си.

Първото, което се набиваше на очи в нямата пряка, беше липсата на осветление. Уличните лампи или бяха изгорели20, или бяха изпочупени. Второто учудващо нещо бе липсата на дъжд. Капките се сипеха между тъмните силуети на сградите, но се насъбираха на нивото на покривите — възпираше ги някакъв прозрачен щит.

— Това е доста сложно заклинание — прошепна Ванина.

Преди да тръгнат насам, Свилен бе влязъл във Вътрешния град. Обиколи улиците на „Надежда-8“, по които тлееха тук-там като изсъхнали петна следи от магическа дейност. Щом обаче стигна кръстовището на немите преки, не откри нищо: нито настояща магическа активност, нито остатъци от скорошна. Това често се срещаше при обикновените улици, но на няма пряка можеше да значи само едно — някой се беше постарал да прикрие следите си. Без съмнение същият някой, който бе изпочупил лампите и беше спрял дъжда с магия. Свилен си спомни старата поговорка: „Една магия може и да е случайност, но където има две, ще има и трета“. Той направи знак на Белота.

— Карто за игра, дай ми светлина — каза магът и вдигна ръка.

Картата, която държеше, в миг блесна като двоен фенер.

— Боже мили — промълви Свилен.

Стените на околните сгради бяха опожарени, на места между тухлите зееха дупки като усти с потрошени зъби. Някои входни врати бяха разбити, а други просто липсваха, прозорците — също. През рамките им се виждаха полусринати стени, изгорели мебели, опожарени картини… Нищо чудно, че в никоя от сградите не светеше. Жителите ги нямаше. Свилен не смееше да гадае какво се е случило с тях.

„Как е възможно това? — помисли си. — Как никой не е видял тези улици и не е уведомил милицията?“ През ума му премина даже по-плашеща мисъл: може би други магьосници вече бяха видели разрухата, но не бяха сторили нищо? Може би дотолкова бяха свикнали с нея, че им се струваше част от обичайния градски пейзаж?

— Какво е това? — попита Бриян.

По стените, които сочеше, беше надраскано нещо неразбираемо с въглен.

— Не ги гледай! — отвърна рязко Свилен. — Това са… не са човешки надписи.

Един поглед му бе достатъчен, за да разпознае езика по порутените стени. Помнеше го от времето, което беше прекарал с Ванина — от гримоарите в библиотеката ѝ, които никой съвестен зорник не би отворил. Изобщо не приличаше на човешки език, а на следи от нокти, рани, кошмарни засъхнали следи от кръв.

Нямаше съмнение, че са попаднали на правилното място. „Или на неправилното място — спомни си Свилен, — но в правилното време.“

Белота запрати светещата карта към улицата. Яркият лъч освети сградата вляво и уличните плочки. След това продължи нагоре по дясната сграда и изчезна сред отскачащите в мрака капки. В лъча се виждаха и нечовешките надписи, и следите от разрушение.

— Колко е красива светлината — прошепна някой в мрака, а след това пристъпи напред.

Повелителят…

Диплите на дългата му мантия припламнаха в обсега на картата. Качулката му се раздвижи, без обаче да разкрие лицето отдолу.

— Но не можем да я оценим без мрак, нали? — продължи той. — В ярката светлина на деня никой не тъгува за слънцето.

Повелителят направи още една крачка напред и пристъпи в линията на светлината. Вдигна се облак прахоляк, блестейки като златни стърготини.

— И яснотата носи наслада само ако преди нея е имало несигурност, търсене… С други думи, за мен е удоволствие.

Той бавно свали качулката си.

— Не — каза Бриян.

Свилен усети как сърцето му се сви, сякаш някой го бе хванал е щипки за лед. В хладния мрак една по една се появиха още по-хладните, мрачни сенки. Техният повелител повдигна ръка и се усмихна.

Беше Игнат.