Софийски магьосници

Глава 20Капан

В началото на февруари времето отново застудя. Меките дни свършиха и по телевизията казаха, че не очакват скорошно подобрение. Но по неизвестни причини друг метеоролог бе заменил Ванина Харизанова.

Небето беше мрачно и мръсно, облаците — също. Къде свършва едното и почва другото, се разбираше само по шепа плахо проблясващи звезди. Тази нощ те изглеждаха дори по-далеч от обикновено.

Начумереното време беше превърнало жк „Обеля-1“ във върволица от пусти, кални улици. Даже уличните кучета бяха изчезнали. В облаците се насъбираше дъжд, горчив и студен. Някъде в нощта прозвуча полицейска сирена, а още по-далеч — гръм или пиратка.

Между високите призрачни блокове крачеше женска фигура. Трудно си проправяше път през мократа пръст и постоянно се обръщаше назад, като че ли я следяха.

Щом отново погледна през рамо, нещо наистина се появи на тъмната улица. Не бяха хора, макар че локвите наоколо отразяваха нечии сенки. Дървен бастун оставяше отпечатъци в калта. Следваха го други предмети, сякаш случайно подритнати от вятъра.

— Не — извика жената и побягна напред. — Не!

— Ей, наркоманчета жалки — провикна се някой от последния етаж на блока. — По-тихо, че ще извикам ченгетата. Дванайсет часът е вече!

Жената се провикна, без да спира:

— Помоощ!

Но от последния етаж на блока повече нищо не се чу.

Жената излезе на улицата и я пресече на бегом, макар че чак в далечината проблясваха автомобилни фарове. Високите блокове останаха зад гърба ѝ и тя продължи напред през пустото поле. Потънало в мрак, то не отразяваше сенките преследвачи. Предметите обаче продължаваха търпеливото си настъпление.

Останала без дъх, жената извика отново:

— Помощ!

Калта тук бе още по-дълбока — при всяка крачка тя едва повдигаше ботуши. Покрета още известно време и накрая спря. Пред нея се разливаше каменният насип на железопътната линия, а наоколо стърчаха сухи храсти. В далечината се издигаше стената на парк „Бакърени гробища“.

Жената наведе глава. Дишаше тежко. Погледна към мълчаливите, празни предмети, които вече бяха съвсем близо.

— Три… Две… — прошепна Ванина. — Едно.

Тя изкара от ботуша си черната нагайка и със замах разполови въздуха.

Небето изсвири пронизително. Изтъкани от повей на вятъра, няколко коня се втурнаха към предметите. От околните храсти изскочиха останалите магьосници, насочили амулетите си. Над сенките заваля град от заклинания, те обаче бързо се опомниха и заотстъпваха. Иза се опита да ги подчини на волята си:

Петър, периферът, също имаше контрол върху околните — той помагаше на Иза, но заклинанията му звучаха като едва доловим шепот. За съжаление, техните противници устояваха на заклинанията за контрол, които само затрудняваха движенията им. Другият магьосник, който не участваше пряко в битката, беше Игнат. Опитваше се да попречи на сенките да избягат, като забавяше времето около тях. Тримата магьосници успяха достатъчно да затруднят противниците, а междувременно останалите атакуваха.

Тамара обстрелваше предметите с дъжд от огнени куршуми, а Белота — с остри железни карти. Аркади като лицекрад не беше особено опитен в магьосническите битки, но пък си го биваше в ръкопашния бой. Той беше направил заклинание, от което ударите му се стоварваха с прецизната болезненост на остриета.

Разбрали, че бягството им е осуетено, сенките предприеха неочаквана промяна. Те се издигнаха вертикално и тъмните им очертания добиха плътност. С леко потрепване сенките се наместиха в шапките, пръстените и ръкавиците си.

— Божичко — прошепна Игнат. — Що за изчадия са това?

Свилен замахна с доминото си и запрати няколко камъка по най-близката сянка. Тя потрепери, но продължи напред.

— Не знам — отвърна той. — Но със сигурност нямат нищо общо с Бог…

Бриян не беше от особена полза. Биеше се с просто заклинание, уместно наречено „горелка“. Тъй като почти нямаше опит със стихийни магии, беше помолил Свилен да го научи на това. Справяше се достатъчно зле, за да изключи вероятността да е от огнената школа. Огнената струя, която създаваше с шишарката, беше къса и краткотрайна, затова той повтаряше думите като развален грамофон: Злото нападни, с огън го сломи… Злото нападни, с огън го сломи… Ако не друго, поне успяваше да се защити саморъчно от атаките на сенките. Даже успя да опърли до пепел тази с баскетболната шапка.

За пръв път от много време насам вътрешният джоб на якето му беше празен. Беше оставил Морков в дома на Буреносна въпреки нежеланието на гризача, който никак не харесваше котешката атмосфера на къщата. Бриян обаче не искаше да го взима със себе си по време на операция „Капан“.

— Брияне, зад теб! — извика някой.

Момчето се обърна стремглаво е приготвен за „горелка“ амулет. Но думите на заклинанието заседнаха в гърлото му.

Сянката пред него беше висока точно колкото Деса. Имаше и нейните телесни очертания. И за да няма никакво съмнение, създанието протегна ръка напред. Носеше розов пръстен е близалка.

Бриян отвори уста, но вместо думите за „горелка“, от нея излезе следното:

— Деса… Прости ми. Толкова съжаляв…

Призрачната ръка го сграбчи още преди да довърши. Бриян взе да се задушава. Не усещаше пръсти — само безкрайния хлад, ужасяващата им сила. Отново опита да промълви заклинанието, но от гърлото му излезе единствено хриптене.

Като в просъница той чу наблизо гласа на Свилен:

Пробудникът протегна ръка към сенчестия двойник на Деса и буря от каменни буци се изсипа отгоре ѝ. Бриян разтърка освободеното си гърло и жадно пое дъх. След това се обърна към Свилен и е усилие прошепна „Благодаря“.

— Винаги — кимна магьосникът и продължи да се бори със сянката.

Двете шайки действаха заедно, като добре споен механизъм, и всичко вървеше по предварително уговорения план. Ванина беше привлякла сенките, доказвайки странната им слабост към стихийници. А обелското поле беше достатъчно пусто, та операция „Капан“ да не привлече излишно внимание.

Сенките нямаха шанс срещу обединените усилия на маговете. Съпротивляваха се, но силата им се таеше главно в омагьосаните предмети. Бяха ли унищожени, сенките значително отслабваха и само един силен удар ги превръщаше в кълбо черен, безобиден дим.

Така изчезваха една подир друга. Накрая Бриян и останалите магьосници се спогледаха, задъхани и поопърпани, и видяха, че във въздуха няма останали летящи предмети.

Тамара презареди револвера си и попита:

— Свършиха ли?

Бриян внимателно обходи е поглед притихналата пустош. Понечи да отвърне, но внезапен вик прекъсна затишието:

— Шибана сянка!

— Иза! — провикна се Белота и забърза към посоката, от която идваше викът — Къде е?

Магьосницата лежеше в калта, свита на кълбо.

— Побягна натам — каза тя и посочи към бетонната стена на гробищата.

Няколко от магьосниците мигновено потеглиха нататък, но Бриян отиде при Иза. Белота вече се беше привел над нея и я гледаше угрижено.

— Какво стана? — попита той.

Иза изпъшка.

— Шибаната сянка ми разряза крака е нещо…

Белота внимателно посегна към раната, а Иза нададе гневен вик.

— Прекалено е тъмно — каза той.

Бриян се приведе и насочи напред амулета си. Използва единственото заклинание за светлина, което знаеше:

Шишарката засия в бледожълтеникаво. Прясната рана зееше широко отворена и кървеше обилно.

— Хич не изглежда добре — проплака Иза.

— Дръж се — каза Белота и я хвана за подмишниците. — Ще те закарам в най-близката болница.

Иза само кимна и изсумтя тихо. Хвана се за магьосника и се помъчи да се изправи. Някъде в далечината прозвуча свирка на влак. Фар на локомотив проблесна на хоризонта и очерта фигурите на накуцващата Иза и придържащия я Белот.

— Ето го! — извика Тамара.

Куршумите ѝ полетяха към гробищната стена. Нападателят на Иза бягаше в същата посока. Силуетът му трудно можеше да се различи в мрака, но определено не приличаше на сенките. Докосваше с крака земята и дълго наметало се развяваше зад гърба му. Това беше не сянка, а човек от плът и кръв.

— Повелителят на сенките… — прошепна Бриян.

Белота водеше Иза към улицата, за да я качи в някой от преминаващите автомобили, но двамата едвам кретаха. Вместо да последва останалите, Бриян се провикна към тях:

— Аз ще ида с Иза и Белота.

Ванина спря и погледна към стената, накъдето бягаше мистериозната фигура. След това извика:

— Не, трябваш ни. Аркади, иди със зорниците до болницата!

— Не — каза Аркади, — искам да хвана оня гадняр и да му видя сметката! Малкият да отиде.

Ванина поклати глава.

— Не е ясно кога, нито дали ще се върнем. Ако нещо се случи с мен, имам нужда от лицекрад, за да се погрижи за делата ми.

Аркади изсумтя недоволно.

— Няма да оставя Тамара.

Сестра му, вече далеч напред, извика:

— Ще ме оставиш и още как! Или ще ти напълня задника със сърбящи патрони.

Аркади възнегодува шумно, но все пак отиде при Белота. Придържайки Иза от двете страни, двамата забързаха ход към улицата. Бриян тръгна след останалите магьосници.

Влакът вече приближаваше, трополенето му отекваше из широкото поле. Само Игнат още не беше преминал железопътната линия и бавно креташе в калта. Щом Бриян стигна до него, попита:

— Да те изчакам ли, дядо Игнате?

— Благодаря, момче — каза магьосникът и махна с ръка. — Тръгвай, бързай след другите.

Бриян се поколеба и продължи към релсите, обградени от ситни светли камъчета. Вече беше от другата им страна, когато му хрумна да каже на Игнат:

— Внимавай за влака!

— Внимавам, внимавам…

Фаровете на локомотива обляха в яркожълто времегьосника. След минута търчане Бриян настигна другите. Свилен дишаше тежко, приведен напред.

— Повелителят на сенките — каза Бриян — къде е?

Свилен поклати глава.

— Изпуснахме го.

Ванина простена тихо. След това повдигна нагайката си. Ръката ѝ трепереше.

— Но те се завърнаха — каза тя.

Тамара изпсува и отново презареди револвера си. Товарният влак профуча край тях и освети гробищната стена, по която пълзяха сенките. Същите сенки, които магьосниците вече бяха победили. Прилежащите им предмети търпеливо зарастваха.

— Как е възможно? — попита Бриян.

Не можеше да повярва на очите си.

— Амулетите — каза мрачно Свилен. — Пръстенът на Деса, запалката на Саабир… Убили са магьосниците, но продължават да ползват силата на техните амулети.

— А магьосническите амулети са почти неунищожими — довърши мисълта му Ванина.

— Тоест…? — рече колебливо Бриян.

Вече му прилошаваше само при вида на безизразните им, размити лица. Беше стиснал шишарката тъй силно, че люспите се впиваха в кожата му.

— Тоест — обясни Тамара — сме прецакани.

— Игнат — присети се Бриян. — Той изостана…

„Трябваше да го изчакам“, помисли си и погледна към вагоните. Между тях различи времегьосника, ала той не беше сам. Няколко от сенките го бяха наобиколили.

— О, не — промърмори Свилен.

Побягна назад, към влака, който още се точеше със скрибуцане през релсите. Само след няколко крачки обаче Свилен се блъсна в нещо, изсумтя и се строполи в калта.

„Какво има във въздуха?“, почуди се Бриян и последва пробудника си. Той изглеждаше леко зашеметен, но на пръв поглед не и видимо ранен.

— Игнат. Спаси го! — прошепна Свилен и посочи към товарните вагони.

Бриян установи с ужас, че между тях вече изобщо не може да различи стареца. Изправи се и протегна ръка напред, но някаква стена възпря движението му — хладната невидима преграда, в която Свилен се беше блъснал.

— Има нещо във въздуха — каза той.

— По дяволите — прошепна Тамара. — Заложил ни е капан.

Тя насочи револвера си към стената на гробищния парк. На върха ѝ се изправяше тайнственият повелител на сенките. Носеше черна мантия, качулка напълно скриваше лицето му. Течението от преминаващите вагони развя ръба на мантията.

— Да видим дали обичаш парализиращи куршуми.

Тамара стреля няколко пъти, без да ѝ мигне окото. Повелителят на сенките потрепери леко, щом куршумите го достигнаха, но не реагира по друг начин. Дори повдигна ръка, показвайки, че далеч не е парализиран. Носеше дълги, черни ръкавици.

Движението на ръката му разкри истинския вид на невидимата преграда. Кръг от ниски, зелени пламъци обгради изненаданите магьосници. Свилен бавно се надигна, потърквайки чело. Ванина яростно размаха нагайката, но капанът не се отвори. Бриян различи с периферното си зрение Петър, който също се мъчеше да намери изход.

Тамара се изсмя кисело и свали револвера си. Куршумите, както и заклинанията, не можеха да пробият магическата преграда. Бриян видя как последният вагон на среднощния влак изчезна в полето. Отдалечаващите се светлини огряха няколко сенки, които вече прескачаха релсите и приближаваха. Ала Игнат не се виждаше никъде.

— Магическа преграда — каза Тамара. — Можеш да влезеш в кръга, но не и да го напуснеш.

— Но откъде е знаел повелителят? — недоумяваше Бриян. — Това беше нашият капан.

Той продължаваше да се оглежда, но никъде не откриваше времегьосника. Единствено привиденията търпеливо обграждаха хванатата натясно плячка, вееха се като призрачни ветрила из въздуха. Тамара повдигна рамене.

— Капан в капана, не помниш ли? Магьосникът пуснал мишката на свобода, а тя му казала: „Не аз, а ти си в капан“.

По челото на Бриян избиха хладни капчици пот. За отрицателно време магьосниците се бяха превърнали от победители в губещи. Макар че не виждаше лицето на повелителя на сенките, беше сигурен, че се подсмихва самодоволно.

— Трябва да открием Игнат — прошепна момчето.

Свилен положи ръка на рамото му и каза още по-тихо:

— Не е нужно, Брияне. Той вече откри нас…

— Какво? — попита момчето.

Искаше му се отговорът да не беше тъй очевиден. Една сянка, прегърбена, но по-дълга от останалите, вървеше към обградените магьосници. В безтелесната ѝ, почти течна ръка проблясваше нещо кръгло и златно. Джобният часовник на Игнат.

Бриян стисна силно очи в жалък опит да прокуди неоспоримата действително ст.

— Не…

Хладната пот се смеси е горещата горчилка в очите му. Имаше определени моменти, в които Бриян се надяваше, че всичко наоколо е кошмар. Тогава нещо го парализираше също като магьоснически куршум и Бриян искаше единствено да се събуди от кошмара е крясък… Годините минаваха, а тези моменти тъй и не престанаха. Постепенно обаче Бриян научи нещо много важно за тях: ако се молиш да се събудиш, значи не сънуваш.

— Всичко е наред — рече Ванина и положи ръка на другото му рамо.

Магьосниците бяха хванати в собствения си капан. От двете страни на Бриян стояха двамата му ментори, постигнали най-сетне примирие. А под взора на мълчаливия наблюдател на стената сенките вървяха към тях от всички страни.

Ванина прошепна на Свилен:

— Петър се опитва да открие изход.

— Няма да успее.

Тя кимна.

— Магически капан се разтуря най-малко за няколко часа. Можем да се спасим само ако върнем времето назад…

— … а Игнат вече го няма — довърши мисълта ѝ Свилен.

Бриян е нежелание погледна към сянката на времегьосника, която ги приближаваше. Златният часовник проблясваше на хищните зелени пламъци. Сянката повдигна безплътните си ръце, а останалите я последваха. Хванати една за друга, те образуваха мрачен обръч, който продължиха да стесняват около жертвите си.

Бриян чу зад гърба си гласовете на Ванина и Свилен.

— Съжалявам — каза той.

— Аз също — отвърна тя.

Обелските блокове се издигаха в далечината като мълчаливи исполини, наблюдаващи екзекуция. Във вътрешностите им мигаха стотици сиви екрани. От време на време по магистралата профучаваше кола, но дори не забавяше ход. Огънят не беше рядка гледка през студените зимни нощи — бездомните горяха всякаква изхвърлена покъщнина, за да се сгреят. Операция „Капан“ беше проработила, но само донякъде.

Бриян вече усещаше хладната прегръдка на сенките. Ето го момента, в който се надява всичко да е просто дълъг кошмар. Ето го момента, в който знае, че не сънува, и все пак се моли за това. Моли се с цялото си сърце и душа.

За негово изумление на молитвите му не отговори божество, а котка. Малка, грациозна сива котка. Щом различи бягащото към пламъците животно, Бриян се свлече на колене в калта и протегна ръцете си към нея.

— Жива! — извика радостно.

Котката заобикаляше сенките, но те даже не ѝ обръщаха внимание. Нещо блестеше на врата ѝ. Бриян пое окаляната котка в ръцете си и каза на останалите магове, които го гледаха с почуда:

— Това е Жива, котката на Буря.

— Не трябваше да я викаш, Бри — отвърна тъжно Ванина. — Поне тя можеше да се спаси…

— Не разбирате — поклати глава момчето. — Какво ми носиш красавице?

Жива измяука и огледа неспокойно сенките. Бриян хвана с пръсти малкия метален медальон на верижката ѝ и го огледа. В кръга на медальона сега не се виждаше само сивото небе отпреди — имаше и керемиден покрив, и димящ комин.

Бриян повдигна Жива и я обърна към магьосниците.

— Вижте. Това в медальона ѝ е къщата на Буря.

Те огледаха медальона и избухнаха във внезапен смях. Свилен дори потърка ръце доволно.

— Ах, тази баба Буря! — рече. — Наистина ни е държала под око.

— Какво е това? — попита Бриян, макар че вече и сам се досещаше.

— Портал — извика Ванина, която отдавна не беше виждал тъй радостна. — Хванете се за Бриян, бързо!

Три ръце се хванаха за момчето, а четвърта, почти невидима хладна длан докосна косата му. Бриян почувства лек сърбеж, а след това започна да му се вие свят. Сенките вече прескачаха магическия капан и оцветяваха пламъците в черно. Чу се слабо сви стене като от изтичаща газ.

— Ха така! — извика победоносно Тамара и показа среден пръст на повелителя. — Доскоро, скапаняк долен!

Сенките убийци затегнаха прегръдката си около магьосниците, но останаха с празни ръце. Помежду им нямаше нищо освен кал и обгоряла трева. Огледаха се наоколо объркани, а след това отправиха въпросителен взор към гробищната стена.

Повелителят им сви ръце в ръкавиците си. Просъска с глас, по-студен от зимната нощ:

— Къшшш…

Лек повей на вятъра разпръсна сенките като шепа пера. Повелителят им се обви в наметалото си като в пашкул и също изчезна незнайно къде. Обелското поле напълно опустя. Останаха единствено блоковете — все тъй високи, мълчаливи и безучастни.

Бриян внезапно надуши трева и кучешка пикня. Неясни, но познати гласове му вдъхнаха сигурност, после нечии ръце го повдигнаха. За известно време — може би секунди, а може би часове — всички възможни цветове се въртяха пред очите му. Отнякъде долетя гласът на Буреносна:

— Жива, чудесна работа свърши, моето момиче! Намери нашите приятели точно навреме. Заслужи си специално пиршество — пушена сьомга само за теб…

Прекъсна я друг глас, сърдит и лют. Свилен.

— Буря. Какво, по дяволите, се случи там?

Бриян е усилие надигна глава и се помъчи да фокусира поглед. Намираше се в таванската стая на Буреносна. Останалите магьосници се бяха скупчили край него, окаляни, намусени и целите в рани. А насреща им стоеше мъглицата, облечена е шарен пуловер и дънков гащеризон. Жива, също поокаляна и рошава, се беше свила в ръцете ѝ.

Баба Буря погледна към Свилен печално и каза:

А ти как мислиш, момчето ми? Сред вас има предател.