Софийски магьосници

Глава 19Елементално, Уотсън

Бриян последва Буря надолу по витите стълби. Вратите към долните етажи бяха заключени. Когато слязоха, мъглицата му направи знак и Бриян се долепи до стената. Тя отключи входната врата и посрещна новодошлите.

— Добра вечер, деца! С какво да ви услужа?

— Знаеш много добре защо сме тук.

Бриян веднага разпозна студения, сериозен глас на Свилен. Буря се беше оказала права — пробудникът му го беше проследил дотук. Макар че още му беше ядосан, Бриян се зарадва да чуе гласа му.

— Ти трябва да си Свилен — отвърна Буря. — Моля, приберете амулетите си и заповядайте вътре. Струва ми се, че имаме доста неща за обсъждане.

— Няма да оставим амулетите, преди да се уверим, че момчето е в безопасност — обади се по-силен глас. — Нито ще се поколебаем да ги използваме.

„Ванина?“, учуди се Бриян. Довчера изобщо не би му хрумнало, че двамата му ментори ще преглътнат различията си, за да действат заедно — още по-малко пък заради него.

— Добре, добре, само говорете по-тихо — помоли Буреносна. — Квартирантите ми не са запознати е… магическата страна на живота.

Бриян нямаше желание да говори нито с Ванина, нито със Свилен, поне не тази вечер. Той обаче не се съмняваше в склонността им да изпълнят заканата си към Буря. Затова излезе на прага, като се постара да си придаде непоклатимо изражение.

— Ето ме — каза момчето.

Свилен пристъпи назад от изненада, наведе ръката, в която стискаше доминото си, и промълви:

— Брияне… добре ли си?

— Съвсем добре — кимна Бриян. — Благодарение само на Буря.

— Буря — повтори Ванина, която все още стоеше в бойна готовност. — Чувала съм за теб. Ти си мъглица, нали?

Старицата кимна, а Свилен и Ванина се спогледаха. Не казаха нищо, но от лицата им стана ясно, че още се колебаят дали да ѝ се доверят. Буреносна въздъхна.

— Нека позная. Зорниците и здрачниците вече са изгладили отношенията си и сега обвиняват за убийствата нас, нали така?

— Не сме сигурни, че става въпрос за убийства — отбеляза Свилен.

— О, моля ви — каза Буря с обичайния си мек глас, в който сега имаше и осезаема непреклонност. — Ако изчезналите все още са живи, би трябвало да се молим мъките им да свършат час по-скоро!

Ванина продължи да мълчи, но с бавно движение прибра нагайката си.

— А кого ще обвините, когато и мъглиците почнат да изчезват? — продължи Буря е ръце на кръста. — Може би варненските вещици или пернишките некроманти? А защо не телепатите от Нови Смърч?

Магьосниците пред нея, свели тихо глави, вече не изглеждаха готови за битка. Повече приличаха на деца, прибрали се след неприятна родителска среща, и мъглицата забеляза това.

— Не ви виня, деца. Събитията следват покорно хода, с който са свикнали, също както и хората. Но ние за разлика от събитията нямаме право да забравяме грешките на историята. Някой — или нещо — се опитва да ни унищожи. Нека да не му помагаме, като се избиваме помежду си.

Свилен рязко надигна глава.

— Кой?

Старицата махна с ръка към светещата рамка на коридора.

— Не е безопасно да говорим тук. Влезте.

Постепенно Ванина и Свилен взеха да се държат по-приветливо с Буреносна. Беше ясно обаче, че все още са нащрек. Когато тя им предложи картофена яхния, и двамата учтиво отказаха. Щом Бриян опита своята, Свилен му хвърли неспокоен поглед.

Момчето се хранеше мълчаливо, докато възрастните говореха. Ванина дипломатично пропусна подробностите около скорошните събития — каза само, че Деса е изчезнала. Не беше и нужно да казва друго — Бриян веднага разбра, че тя се е отдалечила от хотела, за да го търси.

Като приключи с вечерята, той отиде в другия край на таванската стая и седна в изтърбушеното, но удобно кресло. Оттам се виждаше прозорецът, който водеше към покрива на къщата.

Лунната светлина галеше керемидите, по които се гонеха в кръг две малки котета. Бриян не можеше — не, не искаше да повярва, че случващото се е истина, а не поредният лош сън. Наистина Деса беше неприятна, разглезена и нахална, но в крайна сметка не беше чак лош човек. По време на престоя си при здрачниците Бриян беше открил, че тя — както и доста от тях — обичаше да шокира околните е помпозни, но празни изказвания.

И ето че изведнъж Деса също беше изчезнала. Нима наистина беше поредната жертва на техния тайнствен враг? И още повече — нима наистина беше убита вместо самия Бриян?

Момчето потрепери, когато си спомни за летящите предмети в далечината. Единствената причина сега да е тук, в удобното изтърбушено кресло, беше навременната поява на Жива. Той забеляза, че и другите в момента обсъждат сивата котка, която мъркаше благо в скута на Буреносна.

— Моята Жива е видяла нападателя няколко пъти — каза тя. — За съжаление, не знам много. Това, което описва, е винаги едно и също — някаква непозната за нея форма на могъщо зло.

Ванина отбеляза:

— И най-жестокият здрачник трудно би могъл да се нарече „могъщо зло“.

— Ако нападателят беше магьосник, Жива щеше лесно да го опише. Освен ако той не я е забелязал и не е направил някоя замъгляваща магия.

— Но кой би сторил това? И защо? — намеси се Свилен.

Буря се облегна назад и поклати глава печално. Жива отвори очи при движението ѝ, но сетне се понамести и пак задряма.

— Има нещо — каза мъглицата. — Нещо, което сме забравили във вечната борба за оцеляване, във вечната битка помежду си… Въпреки разликите между зорници, мъглици и здрачници, всички ние си приличаме по едно — клетвата за ритуала при пробуждане. Независимо какъв магьосник си, ти се заричаш да защитаваш територията.

Бриян се сепна и погледна към магьосниците. Свилен също го изгледа за миг, след това се обърна към Буря.

— Имаш предвид, че нападателят е чужденец?

— Да не избързваме със заключенията. Така само ще насочим недоверието си малко по-надалеч. Това, което е от значение в случая, е следното. Магьосници от други държави, сили от други измерения — каквото и да назовеш, почти сигурно сме бранили София от него в някакъв момент от историята ѝ. Някои от тези сблъсъци дори са били достатъчно разрушителни, та да трябва да съшиваме с бели конци официалната история. Няма да повярвате какви глупости учат обикновените деца в училище…

Ванина се намеси:

— Но ние отдавна проучваме възможните причини за нападенията. Амос, един книжар зорник, провери всички по-значими древни текстове, за да разбере кой е нападателят. Така и не откри нищо.

— Познавам Амос — кимна мъглицата. — Изключителен човек. Ала дори той трудно ще открие игла в купа сено, когато и самата игла се е превърнала в сламка.

— Тогава какъв шанс имаме? — попита Свилен. — Кротко да чакаме следващото нападение? Да се надяваме да се окажем в правилния момент на неправилното място?

— Не — прекъсна го Буря. — Можем да тръгнем от самото начало и да видим къде ще стигнем.

Следващите часове те прекараха в разговор около изчезванията. Тъй като в общи линии тримата магьосници знаеха едно и също, разследването буксуваше. Бриян преразказа набързо събитията от предната нощ, но и това не помогна особено. Остана в новото си любимо кресло и се заигра с вещите си — Ванина беше донесла раницата му заедно е всичките му принадлежности.

Цепениците в печката догаряха и току изпукваха сънено. Морков беше заспал в джоба му и Бриян гледаше да не мърда много, за да не го събуди — горкият хамстер цял ден се беше крил от Жива. Неусетно Бриян също задряма.

Събуди го нещо хладно и кръгло и той установи, че беше забравил елементопчето в ръката си. То бе включено на панорамен режим — сменяше цвета си на равни интервали като коледна лампичка, а освен това менеше и температурата си.

Бриян доста беше задобрял е играчката — можеше вече да ползва няколко режима, както и да я повдига във въздуха, за да не се нарани. Той беше решил да си купи собствено елементопче и да върне това на Иза при първия сгоден случай. Затова радостта му беше двойна, когато откри в хотел „Ерандьор“ малък, таен магьоснически магазин. Там се продаваха всякакви невероятни стоки: надзираващи очи, шантави книги с невидим текст, шапки за косопад и магически маркери „Памет“19. Там той откри и най-популярната вносна марка елементопчета. Казваха се „Елементално, Уотсън“ и най-евтините модели бяха по 1000 лева. След краткото си посещение в магазина Бриян реши, че може и да задържи играчката на Иза още известно време.

Той изпъна дланта си, в която проблясваше едно синкаво сиво кълбо от чист лед.

— Полетѝ и се сменѝ — прошепна Бриян.

Топчето бавно се завъртя около оста си и се отдели от кожата. Изкачи се на десетина сантиметра, след което почна да потъмнява и да се нагрява. Продължаваше да се върти на място, но сега вече бе черен въглен, в който танцуваха яркочервени жилки. Наистина за разлика от новите модели на „Елементално, Уотсън!“, топчето не пукаше и не пускаше пушек като истински въглен. Но пак беше едно от най-красивите неща, които Бриян някога бе виждал.

Междувременно магьосниците около масата тихо продължаваха да обсъждат. Стенният часовник показваше един след полунощ.

— Да, възможно е всички жертви да са се познавали — разсъждаваше Ванина. — Но е малко вероятно. Освен че са магьосници, живеещи в София, нищо не ги е свързвало.

— Саабир беше от Дубай — добави Свилен. — Повечето от останалите са родом от провинцията. Мисля, че само коминочистачът, първият изчезнал, е бил роден в София…

Докато Бриян гледаше въртящия се над ръката му въглен, внезапно му хрумна нещо.

— От коя школа е бил коминочистачът? — попита той.

Свилен го изгледа, учуден, че Бриян най-сетне е проговорил.

— От коя школа ли? Не знам, той се беше обрекъл. Защо?

— Как, каза, е името му? — намеси се Буря.

— Стоил Черноризов — каза Ванина.

— Черноризов — повтори мъглицата. — Това е стар софийски магьоснически род. Занимават се е метална магия.

Бриян направи угасително заклинание. Топчето охладня, докато падаше към шепата му.

— Елементално, Уотсън — каза доволно той. — Това е общото!

Останалите обърнаха несигурни погледи в него.

— Всички жертви са стихийни магове — поясни той и взе да отброява на пръсти. — Коминочистачът е метален маг. Саабир — огнен. Деса — земна…

Свилен кимна замислено.

— Да, да, наистина. Врачката пък е била копринена магьосница. За останалите двама не знаем, но още утре ще проверим. Като нищо и те ще се окажат стихийници. Божичко, Ванина, как не сме се сетили за това досега?

Здрачницата не отвърна нищо, само поклати глава. Буря обаче се зарадва и дори плесна с ръце.

— Ха така! Нашето момче излезе по-умно от всички зорници, здрачници и мъглици, взети заедно!

Бриян се усмихна.

— Но как ни помага това, че знаем общото между жертвите? Нямаме представа нито кой е нападателят, нито как да го спрем.

Ванина отвърна със спокоен, сериозен глас:

— Напротив. Сега можем да му устроим капан. Аз самата съм стихиен маг…

В стаята настъпи мълчание. Останките от един догарящ пън се разпаднаха в жарта с глух пукот. Часовникът потайно отброяваше късните минути. Бриян осъзна с тиха паника, че може би ключът към изчезванията носи повече отговори, отколкото бе очаквал.

Най-сетне проговори Свилен.

— Ще съберем шайките. Лесно е да нападнеш сам магьосник в нощта. Да видим дали убиецът ще се справи така лесно с осмина.

— С деветима — поправи го Бриян. — И аз идвам с вас.

Пробудникът му понечи да възрази, но не каза нищо. Вместо него задължителната реплика произнесе Ванина:

— Бри, не си длъжен да участваш. Не искаме отново да те подлагаме на опасност!

Изведнъж той осъзна, че Ванина изглежда различно. Не беше забелязал по-рано промяната в нея. Неземната ѝ красота се беше превърнала в земна — тя както винаги изглеждаше чудесно, но в лицето ѝ имаше нещо ново. Личеше, че е плакала дълго.

Свилен също не беше онзи, с когото се разделиха преди повече от месец на Друг мост. Изглеждаше като човек, който няма сили да продължава напред, но няма и друг избор.

— Напротив — отвърна Бриян. — Ако не беше заради мен, Деса изобщо нямаше да се отдалечи от хотела. Освен това…

Той искаше да сподели новите си съмнения, но в последния миг се спря. Не беше сега времето да насочва вниманието към себе си.

Ванина нежно хвана ръката му и каза:

— Бри, искам да ме чуеш много внимателно. Нямаш никаква вина за това, което се случи с Деса. Тя трябваше да отговаря за теб, а не обратното. Деса се държеше детински и за съжаление, си изпати. Но тя сама е отговорна за случилото се. А ти си все още дете. Не си длъжен да пораснеш по-бързо заради хора, които тъй и не са го сторили.

Бриян едновременно се зарадва и уплаши от това колко добре го познава здрачницата.

— Благодаря ти — отвърна ѝ. — Но все пак искам да дойда с вас.

— Можеш да си сигурен, че тези двамата ще ти пазят гърба — каза Буря. — Опасявам се, че моята гърбина вече е твърде стара за битки, но където и да идете, ще ви държа под око.

Тя погали Жива, която измяука сякаш в съгласие. Щом леко изви главата си, Бриян видя как медальонът на шията ѝ проблясва. Стори му се по-тъмен от преди.

Буреносна изгледа момчето с гордост. Тялото му се изпълни с топлина.

— Не че момчето с шишарката се нуждае от помощ — каза тя тихо. — Е, утре ни чака работа, тъй че е време да си лягаме. Елате да оправим леглата оттатък.

Магьосниците Бриян и Ванина заеха двете легла в съседната стая. Свилен настоя да спи върху одеяло на пода.

Бриян дълго не можа да се унесе от вълнение. Беше сигурен, че Буря знае нещо за него, което не иска още да сподели. Но нали и той самият беше премълчал откритието си?

В един момент му се стори, че Свилен го вика, че магьосникът говори тихо насън. Бриян знаеше, че му предстои битка, че трябва да се подготви за нея психически, ала можеше да мисли само за едно. Щом като сенките бяха опитали да го нападнат, дали и неговото място не беше в школата на стихиите?