Софийски магьосници

Глава 14Друг мост

Свилен прескочи каменната преграда. Друг мост винаги му изглеждаше по-широк — може би защото нямаше нито автомобили, нито сгради. Не беше като своя събрат, истинския Орлов мост — вечно потънал в задръствания, шумотевица, протести. Тук под застиналите орлови фигури се кръстосваха улици, които продължаваха дълго, дълго в кълбестата мъгла. Никой магьосник, продължил нататък, не се бе завърнал. Никой, попаднал в плътния мираж на мъглата, не разчиташе на подкрепата на територията. Мястото на безсилието…

Тъмен силует се зададе от срещуположния край на моста. Свилен все едно се вкамени. Друг мост беше макет на истинския — без драскотини, без мръсотия и графити. Статуите на орлите бяха сякаш току-що излети и поставени. В тях се криеше и единствената съществена разлика е Орлов мост — в очите им блестяха скъпоценни камъни, които е нефритено сияние разсейваха мъглата.

Ванина спря на десетина крачки от него. Усмихна се. Точно тъй се беше усмихнала последния път, щом я видя — от екрана на проклетия телевизор в закусвалнята. Тогава Свилен седна с гръб към телевизора, но през целия престой усещаше погледа ѝ.

Беше изумително красива. Въпреки изминалите години все тъй изглеждаше като на двайсет и пет — нещо често срещано при здрачниците13. В кожените си ръкавици стискаше къса нагайка — от онези, които се ползват при езда. Свилен си припомни една крилата фраза, май на Налъмов: „Амулетът казва за един магьосник повече от цялата му биография“.

— Здравей, Свилене.

— Здравей, Ванина.

В настъпилото мълчание тишината наоколо зазвуча с пълна сила. Свилен пръв изгуби търпение.

— Не си сама.

— Да. Знаех, че и ти няма да си.

— Глупости. Доведох подкрепление само защото ти…

Той прекъсна изречението по средата. Пое си дъх, за да запази самообладание. Нещо във Ванина винаги го изкарваше извън контрол.

— Както и да е — каза тя. — Хайде да си разкрием картите и да почнем на чисто.

— Очаквах да го кажеш! — извика Белота от мъглата. Той пристъпи напред и застана редом до Свилен. Държеше по няколко карти във всяка ръка. — Здравейте, ужасяващи създания на мрака, как сте в тази чудна вечер?

Мъглата зад Ванина разкри очертанията на силуети. Четири. „Мамка му — помисли си Свилен, — повече са от нас“.

Женски глас каза лигаво:

— Ох, чичко, ама ти си целият дрипи и клишета. Все още ли обвинявате Великата кауза на доброто за пълния си житейски провал?

Собственичката на гласа излезе от мъглата и предизвикателно постави ръце на кръста. Казваше се Деса и за разлика от Ванина не само изглеждаше двайсетгодишна. Имаше черна коса и малко лице, осеяно е пиърсинги. Носеше лилаво кожено яке, изтъркани жълти панталони и блуза е някакъв японски надпис. Освен това момичето притежаваше най-глупавия амулет, който Свилен някога беше виждал — розов пластмасов пръстен е близалка във формата на кристал.

Иза също излезе и застана до Белота.

— Интересно, че го казваш — отбеляза тя. — Щом чуя „житейски провал“, веднага се сещам за твоето нацвъкано е обички лице.

— Това не са „обички“, а пиърсинги — изсмя се Деса. — Толкова си ретро!

— Ще ти дам да разбереш, малка…

— Иза — прекъсна я Свилен, — недей.

Още една здрачница излезе от мъглата и каза:

— Точно така, старче. Озапти чудовището си, че ще вземе да потроши целия мост.

Новото попълнение се казваше Тамара и беше част от страховито дуо, известно като Близнаци руснаци. Имаше тъмни очи, тъмна коса и тъмни дрехи. Единственото светло нещо в нея бе чисто бялата сибирска кожа. Носеше обеци с черепи, а едната ѝ ръка почиваше върху кожения колан. Под него дремеше един от най-ужасяващите възможни амулети — револвер сменелик14.

Деса се засмя и каза на Тамара:

— Виж, довели са си дори пенсионера… Явно имат отчаяна нужда от кадри.

Игнат чак сега се беше дотътрил от мъглата, за да заеме мястото си в жалката редица на зорниците.

— Да знаещ че вече е почти полунощ — прошепна той.

Свилен кимна. Обстоятелствата не бяха в тяхна полза. Здрачниците не само ги водеха числено, но бяха и по-силни. Иза и Белота се сражаваха добре, обаче Игнат можеше само да спре времето, за да забави някоя атака. Часът на равновесието влизаше във втората си половина, което също не помагаше. От полунощ нататък зорниците постепенно губеха сили за сметка на тъмните си събратя.

Ванина сякаш прочете мислите му.

— Не се притеснявайте за часа на равновесието — каза тя. — Тази нощ няма да се бием.

Четвъртият член на здрачниците, момче със сив суитшърт, застана до сестра си Тамара.

— Жалко — вметна той. — Наконтил съм се за нищо…

„Аркади — каза си Свилен. — Той е бил в «Свраката» снощи. Той донесе поканата.“

Лицекрадите, много популярна школа в Русия, рядко показваха истинските си лица. Под качулката на суитшърта прозираше клоунското лице на Аркади: бяла пудра, черна боя около очите и червена уста. Въпреки че лицекрадите не бяха силни бойци, мнозина се страхуваха от Аркади. Не изглеждаше твърде стабилен — смееше се без причина и на бялото му лице зееше крива, садистична усмивка.

— Чудесно! — възкликна Белота. — Той не само е облечен като палячо, ами си е такъв…

Магьосниците се разкрещяха един през друг. Свилен и Ванина извикаха едновременно:

— Достатъчно!

След това млъкнаха и всеки предложи на другия думата. Взе я Ванина.

— Добре. Изглежда, че се събрахме най-сетне. Ще ни кажете ли сега каква е причината за тази среща?

Свилен виждаше в далечината последния здрачник. Знаеше, че ако се вторачи в него, ще съзре само мъгла. Мълчаливият силует излъчваше някакво смътно притеснение, което можеше да парализира мозъка на врага му от страх. Наричаха го Петър, но само защото беше пети в шайката. И да имаше истинско име, Свилен не го знаеше. Но всеки път, щом си помислеше за него, сякаш отваряше вратата на хладно, тъмно мазе, потънало в мухъл.

— Като че ли не знаеш — каза презрително Иза.

— Знам само това, което предадоха общите ни познати.

Ванина се стараеше да запази дипломатичен тон, но напрежението вече се наместваше под кожата ѝ. Свилен познаваше реакциите ѝ от безкрайните кавги помежду им — тогава учтивата маска, която Ванина носеше за пред камерите, почваше да се лющи, а гласът ѝ се разтреперваше.

— Виж — каза той, — искаме просто да знаем дали имате някаква информация за скорошните нападения?

Отбеляза наум, че гласът му звучи по-стабилно, отколкото беше очаквал. По-стабилно от нейния.

— Тоест — намеси се Белота — дали ще си признаете със или без бой?

Ванина въздъхна като учителка, на която децата не обръщат внимание. В общи линии така си и беше. Може би някога, преди стотина години, часът на равновесието е бил уместно решение. В днешно време обаче до 23:30 почти нямаше магьосници, които да не са пияни или напушени, или и двете. „Трябваше да се срещнем рано сутринта“, помисли си Свилен.

— Разговарях с доста високопоставени здрачници и пуснах запитвания по общите канали за комуникация — каза Ванина. — Повечето ни събратя дори не бяха чували за убийствата. Честно казано, и ние не бяхме чули преди съобщението ви.

Тя изрецитира доклада си, все едно четеше прогноза. Свилен почваше да губи търпение — може би от гняв, може би от преумора. Винаги беше ненавиждал как Ванина изопачава думите и ги изпразва от съдържание. Изведнъж той видя с болезнена яснота как Саабир крещи за помощ как Грета крещи, че си тръгва… как Бриян крещи, че не му е син.

— Не са убити — прошепна Свилен, — а изчезнали.

— Освен ако те не знаят, че изчезналите са вече мъртви — изръмжа Иза.

— Знам само — каза ѝ Деса, — че ти ще бъдеш мъртва след малко, грамадано…

— Такова ви беше съобщението — възкликна Ванина. Дипломатичната маска вече се ронеше. — Престани да ми вкарваш думи в устата!

— А ти престани да си играеш с хората, сякаш са някакви пешки в извратената ти игра! — извика Свилен.

Вече не му пукаше как звучи гласът му. Не му пукаше, че трябва да пази самообладание и да е пример за шайката си.

Ванина не му остана длъжна:

— Аз си играя с хората, така ли? Все другите са ти виновни, Свилене… Кога ще признаеш, че манипулаторът си ти?

Другите магьосници отново се разкрещяха. Напрежението се усещаше във въздуха почти физически.

— А новото момче? — продължи Ванина. — Каза ли му изобщо за моята покана?

Свилен не отвърна — усъмни се, че Ванина може да е права, мисълта му се препъна. Белота, за щастие, нямаше такива проблеми:

— Много са му притрябвали на нашия Бриян срещи е тъпите здрачници! — отбеляза той.

Магьосниците продължиха да се надвикват, но от мъглата прокънтя нов глас, който заглуши останалите:

— Спрете!

Това беше сериозен глас, гневен глас — но най-вече беше глас, който не биваше да е там. Свилен не повярва на очите си. Бриян вървеше с такава решителност, че останалите зорници се дръпнаха от пътя му. Недоволни възклицания дойдоха от страната на здрачниците.

— Нали уж си бяхме разкрили всички карти! — възропта Аркади. — А после ние сме играели нечестно.

— Той не трябваше да идва — каза Свилен и се втурна след Бриян. — Момче, какво правиш тук?

Надяваше се да прозвучи недоволно, а не гузно.

— Какво правя тук? — повтори Бриян. — Ти шегуваш ли се? Защо не си ми казал за нейната покана? Защо, по дяволите, продължаваш да взимаш решения вместо мен?!

Свилен беше отвикнал да говори е тийнейджъри, беше забравил правилата на този особен вид общуване и сега Бриян му напомни за динамит със съскащ фитил. „На шестнайсет бях абсолютно същият“, осъзна с изненада той.

— Брияне! — провикна се Ванина.

— Познавам те — каза Бриян. — Ти си жената от прогнозата за времето.

Ванина се засмя. Очарователната, приветлива маска бързо се върна на мястото си.

— Точно така. И много се радвам, че се срещаме най-накрая. Съжалявам само, че е при такива обстоятелства.

„Проклетите здрачници са надушили момчето“, помисли си Свилен. Явно бяха разбрали, че има потенциал. А сега Ванина щеше да използва цялата си обаятелност, за да го приласкае на тяхна страна.

Той се обърна към Бриян:

— Момче, не взимай прибързани решения. Здрачниците не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Ванина направи крачка напред.

— Свилене, все ни обвиняваш в лицемерие, а как се държиш ти? Какво толкова щеше да стане, ако се бях срещнала е Бриян? Щях да го омагьосам и насила да го направя здрачник? — Тя млъкна и леко прехапа устни. — Доколкото помня, ти нямаше нужда от особено омагьосване…

Свилен се стараеше да не обръща внимание на думите ѝ, но последната реплика го жегна точно където трябваше. Не можеше да се сдържа повече:

— Престани да правиш нещата лични! По друга причина сме се събрали и момчето няма нищо общо.

Ванина се изсмя подигравателно.

— Аз ли ги правя лични? Ти наистина имаш сериозни проблеми… И вече ми писва да оправдаваш със „злите здрачници“ собствените си долни действия.

— Точно така — допълни Деса. — Ние всъщност сме добрички, какво като служим на силите на мрака?

— Моля те — отвърна ѝ Ванина, — не ми… помагай.

Това беше първата среща на Свилен е Ванина от години насам. Беше се надявал, че премълчаните неща помежду им няма да упорстват да излязат на повърхността, че срещата ще протече стриктно делово. „Доста наивно от моя страна“, помисли си.

Белота издърпа Бриян встрани от разгневените бивши гаджета.

— Нямам идея какво се случва — призна му момчето. — Изведнъж забравиха за мен и взеха да се разправят помежду си.

Белота го потупа по рамото.

— Свиквай, моето момче. Започне ли „Лична драма със Свилен Воев“, всички сме само статисти.

Другите бързо изгубиха търпение и се разшумяха. „Май е време да покажем на тия шегобийци кои са истинските магьосници“, каза Аркади и се засмя налудничаво. „Хайде елате ми, де — подкани ги Иза, — елате ми повече!“

— Спрете веднага — извика Свилен.

Той доближи Ванина, а останалите здрачници насочиха напред амулетите си. Тя им направи знак да не се месят.

— Виж сега, и двамата имаме достатъчно причини да се ненавиждаме — каза тихо Свилен. — Нека обаче не даваме повод на останалите да се изтрепят взаимно — и без това малко им трябва.

Ванина го изгледа подозрително, като че преценяваше дали е сериозен. После попита:

— Какво предлагаш?

— Да спрем времето и да поговорим само двамата. Игнат ще ни отпусне десетина не-минути.

Тя обмисли предложението му и кимна. Свилен се обърна и се върна в ъгъла на зорниците. Игнат беше застанал чинно като войник до останалите. От златната верижка в ръката му амулетът часовник се полюшваше напред-назад.

— И какво стана сега? — присмя се Тамара. — Любов ли ще има, или война?

— Или и двете! — каза брат ѝ и сам се засмя на остроумието си.

Свилен не им обърна внимание.

— Игнате, нали знаеш заклинанието „времехур“? Дай ми десет не-минути. Искам да се разберем с Ванина на четири очи.

Игнат изсумтя недоволно. „Време-мехур“ — или „времехур“ накратко — не беше опасно заклинание. Създаваше краткотраен мехур, пълен е време, извън който не минаваше дори стотна от секундата. Затова времето във времехура се измерваше в не-минути и не-часове. Игнат обаче избягваше да манипулира материята на времето, освен ако не е наложително.

— Добре — съгласи се той без особено желание. — Двайсет.

— Благодаря ти. И десет ще стигнат.

Времегьосникът поклати глава.

— И десет не-дена няма да ви стигнат, Свилене.

След това повдигна часовника към гърдите си. Занарежда някакво дълго заклинание — толкова тихо, че Свилен дори не чу отделните думи. Около златистия часовник се образува слабо, също тъй златисто сияние.

Щом забеляза това, Деса възропта:

— Наистина ли ще ни сложите на пауза? Тъкмо взе да става забавно.

Бриян се взря в Игнат.

— Какво прави той?

— „Времехур“ — обясни му Белота. — Ще спре времето за всички освен за двете влюбени гълъбчета.

— Белоте — сопна му се Свилен.

— Не, недейте! — каза Бриян. — Трябва да говоря с вас.

Пробудникът му само поклати глава уморено.

— После, момче.

Върна се в средата на моста и застана срещу Ванина. Игнат продължаваше да реди думите на заклинанието и около двамата се появи нещо подобно на гигантски сапунен мехур. Когато се уплътни, по повърхността му изникнаха отраженията на хората вън.

— Не е честно… — прошепна Бриян.

— Спокойно, дори няма да усетиш пропуснатото време — увери го Белота. — От опит говоря.

Игнат най-сетне приключи със заклинанието си и залюля джобния часовник. От него проблесна мимолетен златен лъч. В миг всички — и зорници, и здрачници — замръзнаха насред движенията и думите си. Външният свят се превърна в същинска жива картина — само меките цветове на дъгата продължиха да обхождат сапунената повърхност.

Свилен и Ванина също не помръдваха. От години наред не бяха стояли тъй близо един до друг. Свилен не можа да укроти погледа си. Дългите, кестеняви коси на Ванина имаха златист оттенък, а устните ѝ бяха меки като кожа на медуза. Тъмнозелени очи, рокля в същия цвят, следваща извивките на тялото ѝ. Свилен долавяше парфюма ѝ — особена, сладка миризма, винаги извикваше в паметта му лицето на Ванина.

Тя първа наруши мълчанието.

— Не биваше да се срещаме така, нали?

Свилен изкриви устни в опит за усмивка.

— Трябваше да приема някой от предните пъти, като предлагаше да се видим. Надявах се, че е времето ще стане по-лесно, а стана само по-трудно. Но сега… просто нямаше как да го отложа.

Ванина се вгледа в очите му. И той я видя — под маската на известната водеща и медийна знаменитост, под маската на здрачница от висок ранг, която винаги получава каквото пожелае. Точно в тази Ванина се беше влюбил някога — в жената под маската.

— Виж, Свилене, казвам ти го е ръка на сърцето: дори тези изчезвания да са работа на здрачници, никой от познатите ми не е чул нищо.

— Благодаря ти.

Познаваше я от десет години, а три бяха прекарали заедно. Въпреки това все още не знаеше кога може да ѝ се довери. Не че умееше поначало да се доверява на хората, дори е времето му ставаше все по-трудно.

Той се прокашля.

— Нека и аз кажа нещо. Трябваше да го направя отдавна, още онази вечер, в която… когато окончателно скъсахме. Не бях прав, Ванина, не биваше да ти наговарям онези ужасни неща и да стоварвам цялата вина върху теб. Наистина не си ме омагьосала — бях млад, взех глупаво решение и това е. Бях изкушен от властта, която предлага здрачът.

Ванина въздъхна.

— Свилене… не го ли разбираш все още? Здрачът не може да ти предложи нищо, което вече не е вътре в теб.

Тя внимателно положи длан на рамото му.

— Не бива да се страхуваш от ядрото на собствената си сила. Аз знам какво има вътре в теб. Да, има мрак, истина е… Но това не значи, че няма светлина.

Свилен не знаеше какво да отвърне. Отвори уста, понечи да се възпротиви.

— Спрете!

Бледите цветове на времехура се разтегнаха от внезапно движение. Някой си проби път с лакти през прозрачната му стена. Бриян. Свилен огледа останалите магьосници, но те все тъй изглеждаха като препарирани.

— Невъзможно — прошепна Свилен.

Но дали наистина беше така? Дали всичко не беше водило до този момент: заклинанията, които момчето съчиняваше без предварителна подготовка; безпроблемното му влизане във Вътрешния град… Умения, неприсъщи на обикновения магьосник, но все пак нищо изключително. И Свилен като млад се бе прочул с такова стремглаво развитие.

Но преодоляването на времехур беше друго нещо. В цяла България имаше само неколцина живи магьосници, които можеха да го сторят. Бриян беше нахлул в мехура, без даже да заподозре, че това е почти невъзможно. Той спря пред тях, стиснал гневно юмруци.

Свилен се спогледа с Ванина. Лицето ѝ отново се беше превърнало в изящната публична маска. И двамата знаеха, че сега не става въпрос за чувства — силата в юмруците на Бриян можеше собственоръчно да наклони везните. А той все още не беше избрал страна.

Ванина хвана ръцете му.

— Защо не дойдеш с мен? Не за дълго — за колкото поискаш. Имам голяма къща, ще си имаш собствени стаи и персонал.

Свилен си спомни посещението в „Прашен сандък“. Амос беше казал, че скоро Бриян ще се озове на първи голям кръстопът. Дали книжарят знаеше, че става въпрос за действително кръстовище? Магьосниците обожаваха да говорят в загадки, както и да се правят, че всичко им е известно.

— Не е нужно да бързаш с решението — продължаваше Ванина. — Сега е моментът да се учиш, да обикаляш и да срещаш други магьосници. Разбира се, може да виждаш Свилен и другите, когато пожелаеш…

Свилен знаеше, че сега е моментът да се бори за момчето, но не стори нищо. Чувстваше се така, сякаш наблюдава времеви мехур — времето край него течеше, но той самият не можеше да помръдне. Когато Бриян го погледна, в очите му имаше не гняв, а разочарование. Свилен разбра, че младият магьосник вече е взел решение.

— Не искам да се виждам с тях повече — отвърна той. — Урокът ми при зорниците приключи.

Свилен усети как мракът отвътре надделява. Онова гласче, което се надяваше да е изчезнало, проговори отново. „Откажи се — изписука то. — Откажи се от всичко.“

— … ако решите да поговорите, знаеш къде да ме намериш. Не го казвам просто така — искам да поддържаме връзка…

Ванина говореше нещо със същия официален глас, който използваше за прогнозата — „идва ужасяващо време, но нека това не те притеснява“. Усети само мириса ѝ — мириса на кожата или на косата, или парфюма ѝ. От години носеше все същия парфюм.

Бриян също каза нещо като „довиждане“. Свилен не отговори. Но вътрешното гласче крещеше и сенките от миналото му пригласяха: Ванина, Грета, Саабир… Ето че и гласът на Бриян се присъедини към тях, докато момчето бавно изчезна в мъглата. „Откажи се — крещяха сенките. — Не се доверявай повече.“

„Трябва просто да се прибера у дома“, помисли си Свилен.

Времевият мехур се стопи, а останалите магьосници настигнаха Свилен. Искаха да знаят точно какво се е случило. Той каза само:

— Бриян отиде с Ванина.

Докато вървяха към Орлов мост, зорниците и здрачниците продължиха да се заяждат. Сякаш нищо особено не се беше случило.

— Най-добре да хванем трамвая — каза Белота.

— Трамвая ли? — ужаси се Аркади. — Возите се в тая гнусна съборетина? Че тя не е била чистена от миналия век.

— Не всички имаме пари за такси — призна Игнат.

— Точно така — намеси се Деса. — Айде да си викнем едно такси.

Свилен избърза напред — искаше да остане сам. От Орлов мост до спирката на Нощния трамвай. „Откажи се“. От трамвая до вкъщи. „Не се доверявай повече“.

Въпросът на Игнат го стресна:

— Момчето е успяло да влезе във времехура, нали? Това никак не е на добре.

Свилен не отговори нищо. Продължи да върви напред.

„Трябва просто да се прибера у дома.“