Софийски магьосници

Глава 15Добрият живот на злите магьосници

Ванина живееше в друг град. Град, пред който онази София на Свилен и шайката му беше само някакъв комичен кошмар.

В края на малка борова горичка в „Бояна“ се издигаше луксозна, триетажна къща в пастелни цветове. Когато за пръв път пристъпи прага ѝ, Бриян помисли, че е жертва на заклинание за мираж. Първоначалното съмнение дълго не го напусна — всяка сутрин очакваше да види отново олющената мазилка в дома на Свилен. Но това беше едно от заклинанията, които траят цял живот — ако изкараш късмет.

Предполагаше, че Ванина го иска за чирак, но в действителност тя изобщо нямаше време за него. Бриян познаваше лицето ѝ от уличните билбордове, но нямаше представа колко популярна е в действителност. Освен че водеше прогнозата по националната телевизия, Ванина бе модел на няколко марки бизнес костюми и бельо. Поддържаше седмични колонки в два вестника и дамско списание, редовно я канеха да гостува по различни токшоута. Личният ѝ живот също бе част от новинарския поток, защото ходеше с популярен бизнесмен и дружеше главно със знаменитости. Доста от тях се оказаха здрачници.

Ванина рядко се прибираше и двамата с Бриян почти не се срещаха. Беше се погрижила обаче нищо да не му липсва, докато си търси учител. Момчето имаше само за себе си просторна стая на втория етаж с голяма, удобна спалня. Надолу по коридора се намираше още по-голяма библиотека. Една от прислужниците на Ванина, възрастна жена на име Розалия, се грижеше специално за него — носеше му закуска в леглото и го викаше, щом сервираха обяда. За вечеря обикновено Бриян не беше сам и това беше най-досадната част от деня му. Ванина канеше гости, а понякога го извеждаше да вечерят навън. Макар че на тези вечери всички здрачници се държаха адски учтиво с него, Бриян беше сигурен, че го ненавиждат.

Аркади и Деса бяха изключението от правилото — нямаха никакъв филтър. Бяха добри магьосници, опасни противници, но и абсолютни дечковци. Говореха каквото им падне, а Ванина често ги смъмряше. Щом прекаляха със закачките към Бриян, дори ги заплашваше с нагайката. Нея Ванина използваше главно там, където никога не заведе Бриян — конната база на „Драгалевци“. Момчето подозираше, че това е единственото място, където магьосницата остава сама.

Той за сметка на това често беше сам. След случката на Орлов мост не му се говореше с никого, затова се отдаде на учене. По-шлямата част от времето си прекарваше в библиотеката на Ванина, която беше внушителна. Рафтовете опираха в тавана и бяха отрупани е книги — повечето магически, разбира се. Компютърът в кабинета нямаше интернет, за да не изтече „случайно“ някаква информация. Разполагаше обаче е богата база данни: заклинания, българска и международна тайна история, речници и наръчници за начинаещи магове. Бриян усърдно учеше нови заклинания и когато не очакваше посетители, си ги упражняваше.

Готвачите на Ванина бяха свикнали да следват стриктно меню, изготвено от нутриционисти. Щом Бриян ги увери, че няма никакви претенции, те хвърлиха готварските си шапки от радост. Забавляваха се да приготвят специално за него всякакви елегантни, калорични специалитети. Всеки обяд бе различен от предишния, включваше няколко курса и задължително завършваше с два вида десерт. Сервитьорите дори поднасяха в чаени чинийки храна за Морков.

Нощем момчето и хамстерът лягаха с пълни стомаси в удобната, мека спалня. Морков заспиваше веднага, но Бриян дълго се въртеше и мислеше. Най-сетне беше открил онези магьосници, които си представяше като малък — здрачниците имаха луксозен живот и пълна власт над него. „Внимавай какво си пожелаваш — напомняше си той преди сън. — Може пък да се сбъдне.“

Зорниците се изявяваха като мъченици, които страдат в името на Принципа и едва ли не чакат да ги обявят за светци. Носеха стари дрехи, ядяха евтина храна и посещаваха западнали кръчми.

Здрачниците обаче не се свеняха да злоупотребяват с магията, за да си осигурят по-охолен живот. Изглеждаха като излезли от някоя реклама, не се лишаваха от нищо и обичаха околосветските пътешествия. Веднъж Тамара спомена на Бриян, че дори начинаещ магьосник може да направи състояние от финансови измами. Аркади пък просто приемаше облика на банков служител и потриваше доволно ръце.

Отношението на Свилен и зорниците към тези „зли матове“ граничеше с фанатизъм. В интерес на истината, и здрачниците не роптаеха много срещу мистериозния си, мрачен ореол. Но това, което наистина разграничаваше видовете магьосници, беше Принципът.

Понятията „зорник“ и „зрачник“ лесно се превръщаха в алиби. Един зорник можеше да действа в морално сиви краски, а един здрачник — да помогне на изпадналия в беда. Белота прибягваше до джебчийство, а Ванина се занимаваше с благотворителност. Бриян не можеше така лесно да се примири с черно-бялата разлика между фракциите — все повече се убеждаваше в нейната липса.

Понякога, докато лежеше в удобната си спалня, наблюдаваше светлините на София. Представяше си как Свилен и другите отиват в „Свраката“ и вдигат наздравици. Понякога говореха с презрение за него, а друг път дори не го споменаваха. Някъде там, на ръба между мислите и сънищата му, се прокрадваха анонимните убийци на магьосници. Сънят в хубаво и комфортно легло невинаги беше хубав и комфортен.

Една нощ сънува, че изкачва отново вълшебната планина. Когато стигна върха, от замъка вече не излизаше пушек. Всичко беше приветливо и гостоприемно: птичата песен, блеенето на стадо овце в далечината и крякащите в езерото патици.

Бриян седна на брега и слънцето го напече. Не беше сигурен как е попаднал тук. Заедно със слънчевите лъчи по цялото му тяло се разля топла радост. Съмненията, които го преследваха, не можеха да достигнат върха. „Няма значение кой път ще избера — помисли си той. — Трябва само да се радвам на природата и на прекрасното време.“

Навътре в езерото една шарена патица изкряка и запляска с крилца. Бриян се засмя и допря пръсти до огледалната повърхност. Водата беше хладка, приятна на допир.

Щом погледна отражението си, лицето му започна да възмъжава. Поникна му брада, бръчки задълбаха кожата. Бриян се стресна от тази внезапна промяна, ала тя още не беше приключила. Чертите и формите на лицето му се кривяха и изменяха. Той вече не можеше да разпознае човека от водата — някакъв възрастен, зъл здрачник, който шептеше зловещо заклинание и проклинаше всичко наоколо.

— Не — каза Бриян.

Не можа да помръдне — отражението му го държеше в плен. Над гората надвисна сянката на ново чудовище. Птиците пищяха пронизително, а вятърът понесе мирис на пушек. Езерото се вледени, съвсем заприлича на огледало.

— Остави ме, махни се оттук!

Отражението му се смееше, ликуваше пред цялата разруха, която беше създало.

— Помощ! — крещеше Бриян.

Но наоколо нямаше никого. Отново го бяха изоставили. Повърхността на езерото се напука. Момчето отново видя собственото си изплашено, объркано лице. След това всичко потъна в мрак.

Когато се събуди, насмалко да извика. Трябваше му известно време, за да си спомни къде се намира. Стаята беше тъмна, само няколко жълтеникави лъча се процеждаха от уличните лампи. Морков клечеше до главата му и го буташе с лапи.

„Било е само сън“, каза си Бриян и погали топлата козина на гризача. Няколко пъти вдиша и издиша дълбоко.

„Нищо друго… Само незначителен сън.“

Две седмици по-късно изчезна и първият здрачник. Ванина сигурно нямаше да му каже нищо, поне не направо. Тази чест се падна на близнаците.

Тамара и Аркади уж дойдоха да навестят Бриян, но веднага отидоха в кухнята за ужас на Розалия. На Бриян изобщо не му беше до тях. Вече от няколко дни разучаваше магическите школи в опит да открие своята. Надяваше се, че след школата и правилният учител ще изскочи отнякъде.

След като опустошиха хладилника, близнаците се качиха при него в библиотеката. Бриян не им обърна особено внимание — тъкмо беше почнал една интересна статия за изчезналите школи.

Аркади реагираше съвсем като дете на липсата на внимание. Взимаше наслуки книги от рафтовете и приемаше лицата на авторите им. Поне сестра му се кротна, след като намери някакъв готически гримоар и заразглежда илюстрациите му. Бриян подозираше, че и двамата всъщност не могат да четат

Аркади се обърна към тях и извика:

— Вижте! Аз съм Петър Дънов.

Бриян въздъхна отегчено и се върна към монитора на компютъра. Статията беше от Филипа Коларова, преподавател в Софийския университет. Тя беше един от обективните писатели здрачници и харесваше нейните текстове въпреки доста самобитното ѝ отношение към бележките под линия:

Изведнъж Аркади нехайно каза:

— Между другото, изчезват не само зорници, ами и здрачници… Носеше лицето на възрастна червенокоса жена. Инфантилен или не, лицекрадът знаеше добре кога притежава достатъчно сочна вест, че да се прави на недостъпен. Бриян прецени, че си струва да захапе кукичката, и вдигна глава от монитора.

— Наистина ли?

— Наистина — Аркади се оживи и захвърли книгата заедно с лицето на авторката ѝ. — Ванина разказала на Деса, а тя — на Тамара. Звучи точно като случилото се с твойте приятелчета. Изчезнал някакъв младеж, крупие в казино на центъра. Излязъл да изпуши една цигара и не го видели повече. Разпитвали работодателя, родителите, гаджето му — никой нищо не знае. Все едно е изчезнал вдън земя.

Бриян замисли трескаво. Дали Свилен и другите бяха научили? Ако здрачник беше изчезнал при подобни обстоятелства, това променяше всичко, трябваше да насочат търсенето си в друга посока. „Дали да се свържа с тях?“, зачуди се. Веднъж беше събрал смелост да звънне на пробудника си, но той така и не вдигна.

— Не трябваше да му казваме — измърмори Тамара.

Беше се настанила в любимия си зелен фотьойл. Отгърна на следващата страница, без да отмества поглед от гримоара. Брат ѝ се ухили идиотски и допря пръст до намацаните си в червено устни.

— А, да. Не си го чул от мен, ясно?

Бриян кимна и заби поглед обратно в монитора. Така и не успя да се съсредоточи върху статията.

На теория можеше да прави каквото пожелае. На практика беше заложник в къщата на Ванина. Само веднъж успя да се измъкне и Деса веднага изскочи отнякъде. Ежедневно някой от шайката го навестяваше, за да провери „дали няма нужда от нещо“. След първото изчезване на здрачник беше въведен пожелателен вечерен час и Ванина забрани на Бриян да излиза сам. Понякога нощем той виждаше патрулка на маг-милицията да обикаля къщата. Светлините на града бляскаха в далечината като носталгичен мираж.

Следващия път Тамара дойде без брат си. Излегна се в зеления фотьойл и почна да разглежда някакъв албум, докато звучно дъвчеше дъвка. Тя беше единствената от шайката, на която Бриян би задал този въпрос спокойно.

Той затвори учебника по история на магическите школи, който четеше, и каза:

— Тамара, тази къща е просто един луксозен капан за мишки, нали?

— Капан ли?

Здрачницата се засмя. Смехът ѝ бе звучен и смразяващ като виелица.

— Нека ти разкажа една история — каза. — Имало едно време магьосник, който бягал от маг-милицията. Той намерил изоставена къща в гората и се скрил вътре. Къщата била уютна, но отдавна никой не бил живял в нея, та била пълна е мишки. Магьосникът не искал да ползва заклинания, за да не привлече излишно внимание. Открил в къщата някакъв прост, стар капан за мишки. Заложил го и ето че скоро в капана се хванала малка, сива мишчица.

Тамара направи балон е дъвката и го спука звучно.

— На магьосника му дожаляло за мишницата. Отворил капана и ѝ казал: „Бягай, мишчице, скрий се в гората“. Мишката го погледнала и отвърнала с човешки глас: „Благодаря ти за добротата, магьоснико — ще ти се отплатя със същото. Истината е, че не аз съм в капан, а ти“. Обърнала гръб на сащисания магьосник и изчезнала в дупка в стената. Магьосникът тозчас побягнал навън, но милицията вече била обградила къщата.

Бриян повдигна рамене и каза:

— Ще приема това за „да“.

Усмивката на Тамара се стопи толкова бързо, колкото се беше появила.

— Ванина е доста търпелива. Повярвай ми, не искаш да я видиш, щом търпението ѝ се изчерпи.

Тя се изправи и остави албума с тежка кожена подвързия.

— Време за обяд. Отивам да си сипя вино.

Бриян не я последва надолу по стълбите. Все още се чудеше коя е неговата роля в тази история.