Софийски магьосници

Глава 3Тайните улици на София

Тази вечер от улица „Лъжовна“ излязоха двама магьосници. Бриян неохотно се накани да тръгне към спирката, за да провери има ли още транспорт за Студентски. Свилен го попита къде живее и сбърчи чело, щом чу за общежитието, пълно с познати и още повече непознати хора. Обясни му, че ритуалът на пробуждането може да привлече нежелано любопитство, и предложи на Бриян да му гостува за една вечер. Момчето прие на драго сърце.

Двамата се запътиха нагоре по улицата. Светлината на високите лампи разсейваше сивкавия мрак.

— Да знаеш, че вкъщи почти няма храна — смотолеви Свилен. — Но наблизо има денонощен.

— Няма проблем, не съм гладен — отвърна Бриян твърде бързо, за да е истина. — Само трябва да дам нещо на Морков.

— Това е плъхът, нали?

— Не е плъх, а хамстер.

— Така де. Странно име за хамстер — на собственика си прилича. Що за име е Бриян?

— Откъде да знам, име като име. Свилен да не би да е по-хубаво?

— Свилен идва от „свила“, коприна. Бриян откъде идва?

— Ами… май отникъде.

Двамата се засмяха и продължиха по нагорнището. Постепенно в нощта се стопиха силуетите, а сетне и гласовете им. Целият квартал се беше умълчал, както се случва често в студените вторнични нощи. Даже тайната улица „Лъжовна“ опустя след тръгването на магьосниците. Чак по-късно нещо се раздвижи в сенките на нямата пряка и оттам изскочи грациозна сива котка с очи като изумруд.

Свилен живееше в една от многото трудно различими панелки наоколо. Мазилката в коридора се лющеше като змийска кожа, а асансьорът скрибуцаше призрачно, докато ги водеше към седмия етаж. Бриян обаче едва сдържаше радостта си при този небивал късмет. Беше излъгал Свилен — той не беше студент, живееше временно при познати в общежитието и нямаше представа кога пак ще остане на улицата. В момента Бриян се надяваше, че магьосниците не различават лъжите по-добре от останалите хора.

Апартаментът изглеждаше дори по-стар от блока. Тапетите с вяли флорални щампи лъхаха на газ и готвено, а отнякъде с несломимо търпение капеше вода. Като за ергенски апартамент беше що-годе спретнато. Свилен направи шопска салата и наряза малко луканка. Седнаха на кухненската маса, застлана със зелена мушама. Бриян от два дни не беше хапвал като хората и при вида на храната заряза всички обноски — ядеше хляб на големи залъци и омете салатата за отрицателно време. Скромната храна му се стори изискано ястие, а чашата айрян, с която утоли жаждата си — чиста амброзия.

Докато той се тъпчеше, Свилен отговори на някои от въпросите му. Разказа му за немите софийски улици, които магьосниците построили още в началото на XX в. като убежище от хорските очи. Показа му една от онези карти с големината на паспорт, които се разгъват на десет ка̀та и обхващат целия град. Върху избелялата корица на картата пишеше Карта на София-град, Земна. Маршрут и улици. Бриян попита дали градът има и подземна карта, на което Свилен отвърна: „Има и подземни, и надземни карти, но те засега няма да ти трябват“.

Сетне разгъна картата и Бриян се надвеси над нея. Той огледа сивите квартали, тук-там освежени от зелени паркови пространства и разграфени от артериите на стотици бели улички. Потърси с поглед някоя улица, която да изглежда по-особено или да не му звучи познато, но без успех.

— Това ми прилича на обикновена карта на София — каза той.

— Немите улици са отбелязани със златно. Сега погледни пак.

Момчето огледа картата и се усмихна. Както стана и по време на гонитбата, немите преки се разкриха пред погледа му. Наистина бяха маркирани в златно: улица „Лъжовна“ и „Случайна“, „Безмълвна“ и „Миражна“. Виеха се вълнообразно като златисти нишки между отделните райони на града, тук-там прекъсваха, а после отново изникваха сякаш от нищото.

— Красиви са.

— И ще ти свършат добра работа, ако ти трябва убежище. Тези дни ще ти вземем една карта.

— Къде се продават, в някой магьоснически магазин?

— При един приятел. Бих ти дал моята, но по-добре да не го правя. Не бива да взимаш подарък от друг магьосник освен срещу нещо в замяна! Подаръкът те обвързва, а повечето магьосници не са хора, на които би искал да си длъжник.

Бриян кимна и огледа строгото изражение на пробудника си. Свилен явно не беше голям почитател на останалите магьосници, но въпреки дръпнатия си нрав изглеждаше като човек на място. Все пак му помогна, когато Бриян изобщо не се нуждаеше от помощ, а само добрите хора предприемаха подобни глупави постъпки.

Свилен се умълча и допи бирата си. Бриян реши, че е добър момент да зададе въпроса, който го глождеше още от началото на вечерята.

— Тя също ли е магьосница?

Посочи към малката рамкирана снимка върху хладилника — Свилен, по-млад и далеч по-лъчезарен отсега, беше прегърнал жена с къдрава червена коса и малко бяло лице.

— Беше — кимна Свилен. — Тоест още е… но вече няма значение.

Той рязко се изправи и сгъна картата.

— Ще лягам. Ти най-добре направи същото, че утре ни чака работа. В момента в магьосническия свят се случват неприятни работи…

На Бриян изобщо не му беше до сън — беше си наумил още много въпроси. Разбра обаче, че е трябвало да премълчи последния.

— Ще ти постеля леглото в стаята до банята. Малка е, но има включено парно.

Бриян каза гузно:

— Добре, ще измия съдовете и лягам.

Свилен махна с ръка.

— Утре ще ги измием.

— Няма проблем, аз измислих едно заклинание, което мие чиниите вместо мен, много е лесно.

— Момче — каза магьосникът и погледна ръчния си часовник. Изглеждаше малко ядосан и доста уморен. — Това е още един важен урок, но него вече ще оставим за утре. Засега запомни, че не искам да правиш никакви магии в дома ми, ясно?

— Добре — отвърна Бриян. — Може ли да ти задам само още един въпрос?

— Току-що го направи. Кажи.

— Просто се чудех… след като ти ме пробуди, сега си ми нещо като учител, нали така?

Свилен поклати глава.

— Не съвсем. Пробудникът носи отговорност за младшия магьосник, докато той не си избере учител. А за учител можеш да избереш всеки — дори и Трайо Вентролога, ако щеш.

Свилен кимна и се затътри към стаята си. Бриян не можа да разбере от реакцията му дали би искал да му бъде учител. Но вече беше късно и двамата бяха твърде уморени, затова реши да остави догадките за утре.

Стаята до банята наистина беше малка, но му допадна. Парното работеше, а до леглото, постлано с бял чаршаф и разноцветно родопско одеяло, светеше нощна лампа. Другите мебели в стаята бяха висок гардероб и масивен дървен скрин.

Бриян остави на скрина Морков, който веднага отпраши да изследва стаята. Момчето се съблече и се гмурна с кеф в леглото. Отдавна не беше спало на толкова спокойно място. Е, блокът си беше класически соц — някаква караница от горните етажи звучеше, сякаш идва от съседната стая. Но в сравнение със Студентски град беше спокойно като в музей.

Бриян изгаси лампата и затвори очи. Внезапно впечатленията от деня го заляха като освежаваща, но заплашителна вълна. Той не можеше — и не искаше — да спре да превърта наум последните събития. Припомни си случката в трамвая, бягството от пътниците и укриването в нямата пряка.

Щом се сети за ритуала за пробуждане, се изправи и измъкна шишарката от дънките си. За съжаление, амулетът вече не светеше. Въпреки това го остави на възглавницата и си представи какви диви заклинания ще се научи да прави с него. Свилен обаче беше казал, че е дошло лошо време за магьосниците. Спомена и зли създания, черни магьосници, някакви одитори… но не обясни нищо повече. Имаха толкова много за обсъждане, а едва се бяха запознали.

Мислите на Бриян се блъскаха в главата му хаотично. Откакто откри, че има особени сили, той се беше надявал да срещне подобни хора. Във въображението му те живееха живот като на филм — правеха магии за удобство и тънеха в лукс. А ето че в действителност магьосниците бяха точно като другите хора, вечеряха шопска салата и дори сами си миеха съдовете. Не беше ли такова съществуване дори по-лошо от живота на другите — над тях поне не тегнеше постоянното изкушение на магическите способности?

Бриян отвори очи, напълно разсънен. След кратко затишие караницата от горните етажи отново беше преминала на високи децибели. „По-добре да стана и да се махна оттук“, каза си той. Нещо му подсказваше, че ако иска да избяга от магьосническия свят, трябва да го стори час по-скоро. Поредицата от събития вече се беше задвижила, зад ъгъла надничаха нови отговори и дори още повече въпроси.

Той си спомни предишното си бягство. Тогава беше напуснал дома си, родителите си. Беше се почувствал ужасен, напълно самотен, обречен да бяга от едно място на друго, докато е жив. Но сега не изпитваше нищо подобно — само едно ново, трудно укротимо вълнение вилнееше в гърдите му.

Морков приключи с обиколката на новата стая и без предупреждение скочи върху леглото. Бриян смотолеви нещо и го остави да се намести до възглавницата. Шишарката беше до него, любимата му животинка — също. Ужасяващите догадки отстъпиха място на подозрението, че утрото може наистина да се окаже по-мъдро от вечерта. Бурните вълни в гърдите му утихнаха. Бриян тъй и не разбра кога е заспал.

Нейде из тайните улици на София задуха вятър. Той довя мрак и мълчание. Въздухът не биваше да помръдва и лампите не биваше да угасват, а човешката реч не биваше да секва. Но всичко това се случи.

Повеят на вятъра беше остър като бръснач и хладен като смърт. Тъмно наметало се развя и профуча край порутените сгради. Стените им бяха покрити с надписи на невъзможен език — надписи, в които звучеше безкраен писък. Някъде високо звездите все още светеха, но нищожни и мъгляви като през мръсно стъкло.

Наметалото застина. Изпод качулката прозвуча глас, който отекна като кратък кошмар в нощта. Много километри нататък деца се събудиха с рев, а кучета нададоха угрижен вой.

— Станете, сенки.

Слугите на хладния глас се изправиха в мрака, протегнаха прозрачните си крайници, прозинаха се безгласно. Те нямаха воля и движенията им не издаваха нищо, но все пак молбата им беше настойчива, отчаяна. Прозвуча в топенето на мръсния лед, в примигването на уличните светлини, в ровичкането на подземните твари. „Пусни ни… Пусни ни… Пусни ни…“

Повелителят надигна глава, изненадан от силата на безсилието. Под качулката му се оформи тънка, жестока усмивка и той поклати глава.

— Не. Имате още работа.

Сенките протегнаха вратове и надигнаха ръце нагоре. Техният плач обиколи всяка тайна улица, пуст подлез и парк. Нечовешките надписи по ронещите се стени блеснаха в кървавочервено.

В един кратък миг наметалото се развя и отнесе всичко останало със себе си. Отчаян вопъл отекна в мрака и достигна чак до далечните звезди. Малко след това градът се върна към своя тежък, неспокоен сън.