Софийски магьосници

Глава 21Заклинание за пилешка супа

Къщата, която се виждаше в медальона на котката, беше стара — толкова стара, че никой, видял олющените ѝ стени, не можеше по-късно да назове цвета им. Масивният, тухлен комин пушеше непрестанно като вещерски котел, а случайни повеи на вятъра разнасяха белия му дим. Тогава менеше форма: усукваше се в тънки, бледи спирали или се разстилаше ниско над розовите керемиди като ситен снежец. Накрая се стапяше в мрачното, несигурно небе, което продължаваше да пълни търбуха си с дъжд.

В стаята беше топло. Баба Буря сновеше край печката, на която къкреше голяма синя тенджера. Бриян седеше в любимия си продънен фотьойл, а на другото кресло дремеше Жива. След снощните събития никой не смееше да изгони котката на пода, затова Свилен и Ванина се бяха свили в двата края на дивана, далеч един от друг. Петър и Тамара все още спяха в съседната стая.

Бриян повдигна с пръсти пердето на прозореца. В двора стърчеше голо крушово дърво, чиито клони напомняха пилешки крачета. По околните блокове — някога бели, а сега с цвят, по-окаян от небето — стърчаха сателитни чинии и телевизионни антени. Проскубан бежов котарак се топлеше на пушека от комина, притворил очи.

Гласът на Буреносна стресна Бриян:

— Никой няма да ви открие тук.

— Поне ти така си мислиш — каза мрачно Свилен.

— Свилене — смъмри го Ванина, — не бъди неучтив!

— Не, момичето ми — отвърна Буря, — прав е да се притеснява приятелят ти.

При последната дума Свилен и Ванина се спогледаха като гузни гимназисти и бързо извърнаха поглед. Бриян беше забелязал, че менторите му се държат точно като деца, щом се окажат един до друг.

— Все пак трудно ще ви проследят — уточни Буреносна. — В тази къща, поне откакто аз живея тук, не са ползвани заклинания — затова и порталът на Жива ви изведе чак на съседната няма пряка. А пък предният собственик на къщата е бил данъчен инспектор — това обикновено е желязно доказателство, че някой не е и помирисвал магия. — Старицата ги изгледа и помаха с дървения черпак в ръката си. — Тъй че, ако обичате — без никакви заклинания, докато сте тук.

— Почакай — каза Ванина, — искаш да кажеш, че живееш изобщо без магия?

Буря кимна и се върна към тенджерата, която бъбриво бълбукаше.

— Ами чистенето… готвенето… всичко?!

Старицата вдигна ръце.

— Ей с тия двете.

Бриян, без да иска, се усмихна. Изобщо не беше предполагал, че Буреносна не използва заклинания. Старицата изглеждаше по-силна и застрашителна от тях тримата, взети заедно — нещо в пъргавите ѝ движения, докато ръсеше подправки в супата, в косата ѝ, сплетена на тежка плитка, обещаваше безопасност.

— Да не би да си се обрекла? — предположи Свилен.

Буря погледна към Бриян и му смигна съзаклятнически. Не беше нужно да казва каквото и да било — момчето веднага си спомни думите ѝ за присъщата на маговете склонност да категоризират всичко.

— Не, не съм се обрекла. Но определено смятам, че повечко магьосници трябва да се обрекат на малко самодисциплина. Твърде лесно е да ползваш заклинания за щяло и нещяло.

Буря наряза пресен магданоз, а след това застрои супата с кисело мляко и яйце. Междувременно Свилен и Ванина се заеха с новия план за действие. Стараеха се да работят задружно, но всеки подозираше в измяна шайката на другия. Свилен с обичайната си твърдоглавост беше сигурен, че предателят е здрачник. Ванина също обвиняваше зорниците, но главно за да му натрие носа.

Бриян все още не можеше да повярва, че сред тях има предател. Но имаше ли друго възможно обяснение за двойния капан, който повелителят на сенките им бе спретнал? Ванина и Свилен продължаваха да си блъскат главите над този въпрос.

Кой, кой от магьосниците, чудеше се Бриян, би могъл да предаде останалите и да причини смъртта на клетия Игнат? Момчето не можеше да си представи никого от шайките в тази роля — нито потайната Тамара, нито хладнокръвната Иза, нито дори нестабилния Аркади. Най-малкото никой от тях не бе толкова добър актьор.

Магьосниците имаха разногласия и по друг важен въпрос: да информират ли Иза, Белота и Аркади за предателството? Свилен се притесняваше да остави своите хора при лицекрада. Ванина обаче смяташе, че всеки опит за комуникация ще привлече излишно внимание. Нещо повече, така рискуваха да доведат повелителя на сенките право в дома на Буреносна.

Дискусията прерасна в спор и приключи с ново неловко мълчание. Докато слушаше мълчаливо менторите си, Бриян разбра, че неслучайно и двамата се отнасят към него с такова задушаващо недоверие. Макар че не желаеха да го признаят, под повърхността на убежденията си Ванина и Свилен бяха като две капки вода.

Буря избърса ръце в престилката си и каза:

— Готово.

От тенджерата идваше толкова апетитен аромат, че устата на Бриян се напълни със слюнка. Буреносна се зае да разпределя супата в малки глинени купички.

— За последно съм яла месо преди толкова време, че сигурно никой от вас още не е бил роден — каза тя. — Но за гости, които се нуждаят от утеха и кураж, не знам по-добро решение от топла пилешка супа.

Тя подаде на Бриян купичка, от която се виеше уханна пара. Каза му „Даром“, а след неговото „Вером“ добави засмяна:

— С много, ама много магданоз.

Бриян още не беше опитал супата, когато вратата се открехна. За миг видя с крайчеца на окото си Петър, но той веднага изчезна сред светлосенките на стаята. Без да откъсва поглед от печката, баба Буря рече:

— Добър ден, момчето ми, дано си се наспал. Изглежда, че истинската битка със злото, нападнало територията ни, тепърва предстои. Деца, направете място на…

За пръв път Бриян чуваше перифера да говори. Гласът му беше далечен като тъжно планинско ехо:

— Петър. Но вече сме с един по-малко — ще трябва да си избера друго име.

Свилен се доближи без особено желание до Ванина, за да направи място на новодошлия. Той се настани в края на дивана, а на близкото кресло Жива проточи врат и го изгледа подозрително.

Буря подаде на Петър купичка със задължителното „Даром“ и каза:

— Знаеш ли, в момента сте точно петима. Може би това име ще свърши работа засега.

Периферът попита тихо:

— Наистина ли ме виждаш?

— Да — отвърна Буреносна, докато раздаваше супа и на останалите. — Преди много време познавах един перифер. Постепенно свикнах да го различавам там, където трябваше да има нещо, а изглеждаше празно. Може би ти е бил роднина. Вашата дарба е изключително рядка, но за сметка на това пък — наследствена.

Петър не отвърна нищо. На Бриян му се стори, че периферът потопи лъжица в супата си и тихо засърба. След като последва примера му, момчето разбра, че Буря е била права — супата изпълни стомаха му е топлина, която бързо се разля из цялото тяло.

„Де да можех да остана тук за известно време…“, помисли си Бриян. Сега обаче не беше време за мечтания, защото Буреносна бе права и за друго — финалната битка тепърва предстоеше. А Бриян за нищо на света нямаше да я пропусне — не и след като беше видял ужасяващите сенки, добили очертанията на Деса и Игнат.

Стаята се изпълни с доволно сърбащи магьосници. Бриян забеляза, че Свилен се е вторачил в него и си мърмори нещо. В последно време пробудникът му често го наблюдаваше и Бриян подозираше, че прави някакво заклинание, макар да не знаеше какво.

Ванина страшно хареса супата. Обикновено ядеше според сложни и строги таблици, изготвени специално за нея, но сега дори пожела допълнително.

— Наистина ли не си използвала магия? — почуди се тя.

— Наистина — кимна Буря. — Винаги ми се е струвало, че заклинанията за пилешка супа оставят един такъв… блудкав вкус.

Без да се усети, Бриян отново дръпна пердето, но вън нямаше никого — само рошавата котка, още беше на покрива, излетната върху керемидите.

Буря го приближи и попита:

— Харесва ли ти супата?

— Да, много.

— Радвам се — каза тя и подаде стрък магданоз. — А това е за мустакатия ти приятел.

Морков срамежливо подаде муцуна от джоба на ризата му и се огледа, за да избегне разположени в опасна близост котки. Сетне протегна лапичка и ловко дръпна магданоза.

Бриян си помисли, че трябва да ползва хамстера като детектор за доверие. Единствените хора, от които беше приемал храна, бяха Амос и сега Буря. Докато бяха при здрачниците, Морков се страхуваше дори да излезе от скривалището си. Сигурно би взел храна и от Свилен, но той никога не му беше предлагал. Дори не можеше да запомни, че е хамстер.

Бриян посочи с глава към прозореца.

— Тези котки са ти фамилиари, нали?

Буреносна се засмя в отговор.

— Жива — да. Останалите само ми ядат храната и гледат да се скрият на топло.

В този миг по покрива се покатери още една котка с дълъг, гладък косъм и чисто белия цвят на млечен каймак. Щом я видя, рошавият котарак изведнъж подскочи и побягна. Новодошлата с уверена крачка приближи прозореца и погледна към Бриян снизходително.

— Мисля, че и тази иска да влезе — каза той.

Буреносна надникна към покрива и заръча:

— Пусни я. Това е фамилиарът на Амос.

Бриян пусна бялата котка вътре. Веднага щом я видя, Жива се изправи на четири лапи и наостри уши. Горкичкият Морков съжали за доверчивостта си, сви се на топче в джоба на Бриян и целият затрепери.

Свилен доближи Буреносна и попита учуден:

— Амос?

— Да — Буря кимна замислено и взе котката в ръце. — Щом се върнахте снощи, веднага се свързах с него. Разказах му за сенките с магьосническите амулети, за повелителя им и тъй нататък. Амос каза, че начаса ще прегледа отново старите книги.

На врата на котката висеше малък свитък, пристегнат с конопено въженце. Буря издърпа свитъка и я пусна на пода. Сякаш предвидила движението ѝ, бялата котка отскочи и с плавна дъга се озова до печката. Жива продължаваше да я гледа с недоверие.

Буреносна разгъна свитъка — беше откъсната страница от книга.

— Изглежда, е успял да открие нещо.

Всички се скупчиха около нея. Свилен каза:

— Амос да откъсне страница от книга? Трябва да е нещо наистина спешно, щом дори не е имал време да я препише.

Заглавието на книгата беше напечатано в долния ръб на страницата: „Знайни и незнайни вълшебства от цял свят и отвъд“ на Н. Райнов.

— В такъв случай и ние не бива да губим време — каза Буреносна.

След това зачете на глас откъса:

— „По-висша и страшна сила“ — повтори Бриян. — Какво ще рече това? Останалите само поклатиха глави.

— Нещо, срещу което не искаш да се изправяш — прошепна Ванина. — Създание отвъд нашия свят… Демон.

Буря продължи да чете:

Тъй като злокобните сенки са своеобразна форма на стихийна магия, те имат естествена склонност тъкмо към вълшебниците на стихиите. Тежко му на вълшебник, който се изпречи на пътя им! Той почти сигурно ще завърши като поредната сянка в тази върволица от страдалчески души. Според старите извори инвокирането може да се извърши само при строги условия. Първо: небесните тела не бива да пропускат пряка светлина. Второ: сенките могат да бъдат призовани единствено там, където се кръстосват две несъществуващи улици…

— Там, където се кръстосват две несъществуващи улици? — каза Ванина. — Не съм чувала за подобно място…

— Може би повелителят изпълнява инвокацията някъде извън града? — предложи плахо Петър.

Неочакван спомен споходи Бриян. Той се върна към онзи дълъг ден, в който е Морков бяха посетили Тъмния замък, а Амос му беше подарил чисто нова магическа карта. Вечерта Бриян беше толкова щастлив, че разгледа подробно всички неми преки в София. Имаше чувството, че от тогава са минали не два месеца, а две години — толкова много се беше променил животът му.

— Не — каза той. — Има едно такова място в София, едно-единствено… В последна „Надежда“ се пресичат немите преки на улица „Дъждовна“ и улица „Вироглава“. Там трябва да отидем.

Свилен и Ванина се спогледаха, а след това кимнаха мълчаливо — вече нямаше закога да избягват погледите си. Буреносна продължаваше да чете наум е чело, набръчкано от тревога. Сякаш повикан от споменаването на улица „Дъждовна“, гръмовен тътен разтърси небето. Дъждът започна шумно и неумолимо, както подобава след дълга увертюра.

— Трябва да измислим нов план — каза Ванина.

— Никакво отлагане повече — отсече Свилен. — Ще открием повелителя на сенките още тази вечер…

Ванина понечи да възрази, но той повдигна ръка.

— Проклет да съм, ако позволя на този демон да убие дори още един от хората ни. Колкото по-скоро открием бърлогата му, толкова по-добре.

Здрачницата се взря в него продължително.

— Отивам да събудя Тамара — каза накрая и излезе.

Нова гръмотевица разтърси втечнилите се улици. На фона на спешното ѝ сияние магьосниците застинаха, все едно бяха актьори, очакващи вдигането на завесата. Само Морков подаде муцунка от джоба, озъртайки се притеснено.

— Всичко е наред, приятелче — успокои го Бриян. — Но ще трябва отново да те оставя в къщата… Отправяме се към последна „Надежда“.