Софийски магьосници

Глава 12Нощен магеснически трамвай 32

Трамвай 32 беше единственият нощен трамвай в София. Също така бе единственият, управляван не от ватман, а от магия. През 1932 г. видни софийски матове бяха обединили усилия, за да го вградят в територията. Бяха го внесли заедно с много бракувани мотриси и шасита от Франция — покрай изчезването му стана голяма свада между инженер-отговорника Кардалев и изпълнителите на поръчката. Тъй и никой не разбра какво се бе случило в действителност: трамваят беше доставен, сглобен и след обстоен ремонт — покрит с илюзорна сплав и боя невидимка. В крайна сметка инженерът реши, че трамваят е бил откраднат, което не бе нечувано по онова време.

Както други магически обекти и трамвай 32 виждаха само тези, запознати със съществуването му. Повечето места, на които спираше, бяха случайни точки от града, а не спирки на градския транспорт. Разбира се, в магията — особено онази от ранния XX век — сигурни неща нямаше. Случваше се, макар и рядко, дете да види трамвая и да обяви това на всеослушание. Друг път някой пияница го хващаше посред нощите за една-две спирки. Но децата и пияниците си приличат по това, че никой не ги взима на сериозно.

Напоследък магьосниците не ползваха 32 често, и то с основателна причина. Остарелите оригинални заклинания, които задвижваха трамвая, бяха поизветрели под пластове по-нови магии за удобство и допълнителни функции. Единствено заради всичката тая магия старата мотриса не се разпадаше на съставните си части. Скоро дори бяха дошли специално френски магьосници, за да направят на НМТ-32 квантови заклинания — последен писък в магическия градски транспорт Сега трамваят трябваше да се появява едновременно на всяко място, където го чакат, но това създаваше известни времеви парадокси. Случваше се в един миг спокойно да пътуваш на седалката си, а в следващия да се озовеш насред улицата. Ето защо повечето магьосници продължаваха да ползват 32 само в студените, зимни нощи, когато не им се даваха пари за такси.

Вечерта бе хладна и ветровита, а в малката бутилка „Атлантик“ не беше останала и капчица ром. Станой се беше увил в раздърпаното си кожено яке и криволичеше надолу по улицата.

Не беше сигурен коя точно е тази улица, нито защо върви надолу вместо нагоре, но и животът бе твърде кратък за такива философски въпроси. Беше свикнал да разчита на автопилота си, за да стигне до правилното място, доколкото домът му можеше да се нарече така. Старата сигурно го чакаше намръщена, кръстосала ръце, с гадна зелева яхния за вечеря.

Станой осъзна, че няма никаква представа за часа. Някъде в главата му проблесна плахата надежда, че жена му може вече да е захъркала. Сетне се оказа, че блести не надежда, а преминаващ трамвай. Станой бе готов да се възпротиви: „Не може току-тъй да кръстосват трамваи, уморени хора се връщат от работа по тая улица…“ Тук дори релси нямаше! Мъжът набързо прецени ситуацията и реши, че ще е далеч по-удобно да протестира на топло в трамвая.

Качи се по желязната стълбичка с известно усилие — не бе вече пъргав като едно време — и залитна към най-близката седалка. Една микродрямка по-късно той надигна глава и огледа вътрешността на трамвая. Не помнеше да се е возил в такъв, напоследък все пускаха някакви нови модели. Станой не четеше вестници, но знаеше много добре причината за тази новост, пък и за всички останали новости — някой някъде переше пари.

Трамваят обаче беше чист и топъл и Станой се отпусна в седалката. Затършува из джобовете на якето си, за да провери точното време. Проклетият телефон обаче беше изпаднал през процеп в подплатата — Станой трябваше да го разшири, та да го измъкне. Победоносно сграбчи малката „Нокия“ с логото на „Левски“ на екрана, но вече беше забравил за какво го търсеше. Видя пропуснатото повикване от жена си и пусна телефона като опарен. Нацели тъкмо процепа в джоба.

Станой изпсува и опита да се извърти настрани, но седалката бе твърде малка. Разбра, че няма да може да поспи, затова се отдаде на съзерцание. В трамвая имаше само шепа пътници и всичките изглеждаха бая странно — не само защото от време на време се раздвояваха и завъртаха в кръг. Двама играеха на шах, като движеха фигурите направо във въздуха, а трети седеше спокойно с кафяв рошав бухал, кацнал на главата му.

„Ама че глупава мода — помисли си Станой. — Вече си слагат и птици по главите.“ Той ненавиждаше всички тези жалки нововъведения, които големите клечки измисляха, за да си перат милионите.

Вратите на трамвая се отвориха и мъжът рязко извърна глава. Качиха се няколко души, но никой, който да прилича на контрола. Станой си отдъхна. По това време уж не работеха контроли, но пък и той не беше сигурен кое време е, затова имаше едно наум.

Доктора, един негов авер от „Белите брези“, беше спечелил четворка от тотото, сто лева — макар че според Станой бяха повече и онзи си траеше. Както и да е, събраха се няколко души от старата тайфа да полеят повода. Ракията на Доктора се оказа хубава, поморийска, но твърде малко. За няколко часа ѝ видяха сметката и преминаха на бири, но допуснаха грешката да ги смесят с уиски и мента. От там нататък купонът бързо залезе. В някой момент залезе и слънцето, но дали беше преди час или няколко, Станой вече не смееше да гадае.

— Въобще не ме интересува — обади се женски глас току зад гърба му. — Само да са ми казали някоя смешка, ще ги спукам от бой.

Друг глас, мъжки, отвърна:

— Иза, под „деликатен подход“ определено нямах това предвид. А и вие изобщо няма да се показвате, само ще стоите наблизо, ако ми потрябва помощ.

— Те ще имат нужда от помощ. За да си съберат крайниците, щом им покажа кой е шефът.

— Планът не е такъв…

— Е, хайде сега, да не си разваляме настроението! — обади се нов мъжки глас. — Вижте каква хубава вечер случихме — тъкмо време за бой на здрачници.

— Няма да има никакъв бой…

— Точното време е двайсет и три часът и двайсет минути — намеси се пореден глас. Станой вече взе да се обърква.

— А, стига бе, Игнате! Много интересно…

Станой отново се обърна, за да провери за дебнещи в мрака окъснели контрольори. Странните хора го изгледаха с почуда. Той им обърна гръб и поднови опитите за дрямка.

— Абе тоя не е ли човек? — обади се женският глас.

— Май е. Виж ти — сигурно се е напил и е прихванал някоя магьосническа спирка.

— Точно това ни трябваше. За какво изобщо подготвих план…

— Спокойно бе, Свилене, не се втелявай. Аз ще се погрижа за него и ще ви настигна. Ще изпълним плана на сто процента, чуй ми думата.

Последва кратка пауза. В лениво скрибуцащия трамвай прозвуча сънен крясък на бухал.

— Добре. Само че много внимавай — последното, което ни трябва сега, е някоя криза с хората. Използвай само изпитани заклинания.

— Какво говориш, този и без заклинания утре няма да помни нищо. Айде, не почвайте боя без мен.

— Няма да има никакъв бой…

Станой тъкмо бе задрямал, когато го загложди съмнението, че непознатите говорят за него. „На кого ще викат «човек» тия?“, помисли си той в просъница. Извърна се към подозрителните типове с движение, което му се стори по шпионски деликатно. Заедно с врата му обаче целият трамвай се завъртя настрани. Светлините наоколо се сляха в хаотична спирала и разноцветният коктейл в стомаха на Станой се надигна.

— Помощ! — извика той. — Трамваят делайри… дерай… падна.

Познат глас отвърна:

— Спокойно, приятелю, просто лош сън. Нали така му викаха?

Мъжът надигна глава и видя едно усмихнало, неуспешно брадясало лице. Не помнеше да е срещал този тип преди, но му изглеждаше като клошар с окъсаното си яке и ръкавиците без пръсти. Сигурно бяха пили на някой тротоар заедно.

— Трамваят — повтори Станой и се почеса по главата, която пулсираше на равни, болезнени интервали.

— Трамвай ли? Тука няма трамваи, приятелю. Май дори спирка няма наблизо.

— Как…?

Станой се огледа с подозрение. Намираше се в седнало към легнало положение по средата на тясна, тъмна уличка. Наоколо шумоляха високи дръвчета и неуморно проблясваше табелата на денонощна аптека. Непознатият му подаде ръка и му помогна да се доизправи.

— Ама аз… — поде объркан Станой. — Спомням си как…

Клошарят махна с ръка.

— Е, е всички ни се случва от време на време. Знаеш как е — времево-пространственият континуум, истината на дъното на чашката… Но ще говорим подробно друг път, сега нека те заведем вкъщи.

Станой се изправи, доколкото му беше възможно, и се оригна невярващо.

— Егати работата. Тука май не съм се будил преди… Аз съм от „Дружба“ 1, до районното.

Непознатият се плесна по челото и изстена недоволно.

— Ще изпусна боя — промърмори той.

Станой със сетни сили помоли Вселената въпросният бой да не е свързан е него. А онзи го изгледа изпитателно и прошепна много бързо нещо, което звучеше като Доридаенакрайсвета, щетепроводядодома.

— Какво?

На Станой отново му се зави свят. Той примигна с очи и когато ги отвори, видя блока си. Наоколо беше пусто и ветровито. Над блока се виеха облаци в множество цветове, всичките напомнящи за кал. Прозорецът на хола светеше — жена му или беше заспала пред телевизора, или още го чакаше.

— Ама… как?! — проплака Станой.

— Е, как — със здраве! — повдигна рамене непознатият. — Айде, ще се виждаме…

Той се обърна и продължи нататък, докато съвсем изчезна в мрака. Или може би просто изчезна.

Станой постоя неподвижно няколко минути. Хладният вятър го изстуди като бутилка бира, но при все това изчака — да не би „времево-пространственият континуум“ да му изиграе още някоя шега. За щастие или не, блокът не помръдваше от мястото си. Слабата крушка в хола на дванайсетия етаж все тъй продължаваше да свети.

Станой бавно се затътри към стълбите на вход Б. Докато тършуваше из якето за ключовете, се зачуди дали в хладилника няма да е останала някоя друга биричка. Цялата история с непознатия клошар никак не му се нравеше.

Изведнъж Станой се почувства безсилен под тези окаляни, постоянно менящи се облаци. В устата му се оформи сериозно, отчаяно обещание — обещание, което на сутринта щеше да е забравил заедно с трамвая и всичко друго от тази странна, дълга нощ:

— Трябва да спра да пия.