Софийски магьосници

Глава 11Чай и джаз

След случката в „Свраката“ Свилен отново изпадна в един от мълчаливите си периоди. Все пак Бриян успя да изкопчи от него някои отговори на път за вкъщи.

Жената, която беше изпратила загадъчното съобщение, се казваше Ванина — това беше същата здрачница, с която Свилен някога бе имал връзка. Останалите от шайката единодушно решиха да го придружат на срещата, дори Игнат настоя да отиде. Бяха убедени, че Ванина също ще е подготвена, в случай че се стигне до битка.

Тайнственото съобщение на Ванина се оказа напълно разбираемо за по-опитните магьосници. „Часът на равновесието“ беше единайсет и половина вечерта — моментът преди силите на зорниците да почнат да отслабват, а силите на здрачниците да нарастват. Ето защо официалните срещи между двете фракции обикновено се насрочваха за този час.

„Мястото на безсилието“ пък беше едно от малкото места в София, където едните магьосници нямат надмощие над другите. Както обясни Свилен, то се намираше „почти на същото място като Орлов мост“ и стари софийски магьосници го бяха създали малко след построяването на моста. Те му бяха дали и официалното му име — Друг мост.

Колкото до „повелителя на предметите“, Свилен не беше толкова словоохотлив. „Наричаха ме така преди много, много време“, каза само той.

По-късно тази вечер Свилен реши да направи чай. Беше набрал билките сам в планината: мащерка, липа, лайка, жълт кантарион. Държеше ги в найлонови торби, наблъскани в един кухненски шкаф.

Свилен се отнасяше към варенето на чая като към ритуал и Бриян бързо разбра защо. Ароматът на билките беше омайващ, почти вълшебен, макар че в тях нямаше нарочна магия. Щом ароматът изпълни тясната кухня, на Бриян му се стори, че се пренася надалеч, в спомените си, на идилично място, което ухаеше на лайка и не криеше никакви опасности.

Благодари на Свилен и взе една чаша. Макар че съобщението вече му беше ясно, той имаше още доста въпроси. Посещението в „Гладната сврака“ определено го беше развълнувало.

— Мислиш ли, че утре здрачниците ще ни нападнат? — попита той.

Чаят още беше твърде горещ затова само стисна чашата, за да стопли длани. Морков се измъкна от джоба на ризата му, слезе на масата и се протегна лениво.

— Мисля, че ще опитат. Но ти недей да се притесняваш за това.

Свилен се беше превил над мивката — миеше някакви мръсни съдове, останали от обяд.

— Защо?

Свилен се умълча и известно време само течащата вода огласяше стаята.

— Защото няма да идваш с нас — отвърна той накрая.

Бриян остави чашата си обратно на масата.

— Какво?

— Прекалено е опасно — обясни Свилен. — Затова ще останеш тук, на сигурно.

— Но… нали здрачниците ще имат подкрепление? На теб също ти трябват хора.

— Да, Белота и другите ще дойдат с мен. Но ти все още си прекалено слаб, Брияне. Не си готов да се изправиш срещу здрачниците.

Бриян се разтрепери от гняв. Сви юмруци и се постара да си възвърне самообладанието.

— Ти каза, че напредвам удивително бързо. Пък и в крайна сметка какво им е толкова страшно на здрачниците?

Свилен спря водата и опря длани в кухненския плот. По дългите паузи между отговорите му Бриян разбра, че и той се мъчи да запази спокойствие.

— Защото — процеди през зъби магьосникът — те са зли.

— Но какво означава това? Защо само го повтаряш като заклинание? Защо в книгите на зорниците пише все това: „Здрачниците са зли, зли, зли“? Ами ако в техните книги пише, че вие сте зли?

— Познанието идва с времето. Продължи да учиш и постепенно ще разбереш.

„Все едно се блъскам в стена“, помисли си Бриян. Пробудникът му стоеше с гръб към него, забил ръце в плота и отказващ да приеме за отговор всичко освен „тъй вярно“. Този път обаче щеше да получи друг отговор.

— Аз искам да се уча, но ми даваш само половината знание. Все едно ми казваш „избери си сладолед или торта, но всъщност има само сладолед. Тортата е зла“.

Свилен бавно се обърна към него. Изглеждаше като човек, на път да избухне.

— Брияне…

— Не, стига си ме брияносвал! — прекъсна го момчето. Гневът, насъбиран в него от толкова време, искаше да излезе на свобода. — Всичко, което ми казваш, са просто заучени приказки. Здрачниците са зли, а ние сме добри. Това твои мисли ли са въобще? Щом като съм свободен да си избера сам учител, защо ме запознаваш само със зорници? Ами ако искам здрачник за учител?!

Свилен щеше да отвърне нещо, но накрая просто заби поглед в пода. Бриян разбра, че е безсилен пред стената, с която пробудникът му се бе обградил. Тя не беше магическа, но вършеше дяволски добра работа — по-добра от всякакви заклинания.

Морков, който надушваше наближаваща буря по-добре и от свеж зеленчук, се спусна надолу по мушамата на масата и изчезна някъде.

— Всичко е заради нея, нали? — каза момчето. — Заради Ванина.

Свилен го стрелна с гневен поглед, но бързо пак сведе очи. След като помисли малко, заговори с онзи тих глас, присъщ на хората, крещящи отвътре:

— Брияне, може да не ти изглежда така в момента, но всичко, което правя, е за твое добро. Дори да ти се струва адски нечестно, има решения, които все още не си готов да вземеш. Може би един ден ще срещнеш здрачниците и ще видиш, че те не стават за учители. Но този ден няма да бъде утре и ти няма да дойдеш с нас.

Бриян стискаше юмруци до побеляване. Спомни си онази нощ преди две седмици, когато всичко започна. Спомни си как непознатият магьоснически свят го изпълваше с екстаз и ужас и си помисли, че може би е трябвало да последва инстинкта си. Може би трябваше да избяга още тогава.

— Не можеш да ми забраниш — отвърна. — Не си ми баща.

Свилен вдигна очи и този път не успя да се сдържи.

— Именно. Не съм ти баща. Къде са родителите ти, Брияне? Все още даже не си ги и споменавал.

— Все тая — изсумтя Бриян.

Усети в очите си онова парене, която предхожда издайническите сълзи.

— Не, не е все тая. Защо не показа личната си карта на Горгоната, а? Какво криеш? Не си пълнолетен, нали?

Бриян издиша и му се стори, че въздухът в дробовете му никога няма да свърши. Лицето пред него, гневно и угрижено, се замъгли, но момчето остана с широко отворени очи. Време беше да си признае всичко.

— Не, не съм пълнолетен — на шестнайсет съм. Но не те излъгах, че живея в Студентски. Избягах от вкъщи преди два месеца и оттогава живея по общежитията на разни познати. Не бягам от нашите за пръв път. Майка ми все казва, че нещата ще се променят, че единственото, което има значение, е да сме заедно…

Бриян най-сетне се предаде и затвори очи. Сълзите му бяха топли като чашата, от която още се носеше уханен билков мирис.

— Сигурно се чудиш дали баща ми е умрял. Не, жив е, въпреки че през повечето време изобщо не се вясва вкъщи. И всички познати — съседите от входа, роднините и даскалите ми — знаят, че той не ходи на работа, но пък за сметка на това ходи по жени. От време на време дори заживява с някоя — нищо сериозно, просто се развлича за кратко. Накрая нещата не сработват, той се връща и почва да сипе познатите обещания. „Вече всичко ще бъде различно, всичко ще бъде наред. Важното е, че сме заедно.“

Бриян допря палец до ръба на чашата и го завъртя в посока на часовниковата стрелка. Ароматната пара от чая навлажни пръста му.

— Вече виждаш омагьосания кръг, нали? — продължи той. — Обикновено се връща, когато е останал без пукната пара и му е домъчняло за майка ми — или поне за нейните спестявания. Е, не може да му се отрече, остава за кратко, от учтивост. Но всички знаят, че ще изчезне отново — съседите, роднините и тъй нататък. Единственият, който всеки път се учудва, е майка ми. Тя от години спестява всичко, което спечели от двете си работи, и таи напълно необяснима надежда, че следващия път ще успее да го задържи… Татко ще се хване на работа. Ще се превърнем като е магия в едно от онези семейства, които имат множество общи снимки и на всичките са усмихнати до уши. Ще вечеряме заедно всяка вечер, а в събота ще пазаруваме в мола. Но такава магия няма, нали?

Свилен се опита да отвърне нещо, но Бриян махна с ръка. Използва жеста, за да изтрие сълзите си.

— Знам, че няма. Търся я, откакто се помня, откакто разбрах, че мога да накарам чиниите да се мият сами и Морков да левитира. Много пъти съм се заричал да престана, но винаги нарушавам думата си. Ето, онзи ден проверих в „Единствената нужна книга“ дали има заклинание, независимо колко сложно, което да накара хората да се променят, да пораснат… да се заобичат. Отворих на празна страница.

Бриян отпи от чая — гърлото му беше пресъхнало. След това продължи:

— И тъй, баща ми изфирясва със спестяванията, а майка се предава на мъката и почва да пие. Понякога повтаря по навик, че всичко ще се оправи и трябва да се подкрепяме. Но щом по пода се затъркалят празни бутилки и леглото ѝ се покрие с боклук, почва да говори друго. Вижда вместо мен баща ми и ми се разкрещява. Или казва, че съм същият непрокопсаник като него и ние двамата сме провалили живота ѝ. Тогава в гърдите ми се насъбира цялата лепкава, жалка болка на света и решавам да бягам. Аз бягам. Такава е ролята ми в този глупав сценарий.

Бриян млъкна и откри, че няма повече въздух. Пое си дъх и взе чашата в ръце. Може би му олекна от вкусния чай, а може би от това, че най-сетне беше разказал историята си.

Отначало Свилен не отвърна нищо. Личеше му, че се мъчи да намери утешителни думи. Сплете пръсти и въздъхна.

— Не си мисли, че винаги съм бил някакъв тъжен чичко, който живее в мизерна дупка — каза той. — Когато бях млад магьосник, силата страшно ме изкушаваше. Неограничената сила. Охолният живот ме привличаше като магнит. Колкото по-хубаво живеех, толкова повече красоти изникваха пред очите ми.

През цялото време Свилен беше стоял, облегнат на кухненския плот. Сега дръпна стола срещу Бриян и седна.

— Учителят ми все повтаряше да не използвам магията за егоистични цели. „Само здрачниците ползват магията за свое собствено добро — казваше. — Ние я ползваме за доброто на всички.“ Той беше мъдър човек. Освен това беше беден, нещастен и сам. Не исках в никакъв случай да свърша като него. „Може би е бил прав за времето си — мислех си, — но настоящето изисква нов светоглед, ново разбиране за ролята на магията в живота ни.“ Чувствах се всесилен, можех да имам всичко, което поискам! Изобщо не ме вълнуваха неписаните закони на благоприличието, които старите зорници спазваха тъй раболепно.

Свилен заби поглед в мушамата на масата и се умълча. Събра с ръка някакви разсипани трохи, смачка ги и продължи:

— И тогава срещнах Ванина. Беше млада, красива… свободна. От пръв поглед ставаше ясно, че получава всичко, което пожелае. Исках да бъда като нея. Исках и нея. Отначало не разбрах, че е здрачница. Лесно е да повярваш на илюзията пред себе си — тя избожда очите ти, докато не те заслепи напълно. Не позволявах на никого да ми налее здрав разум. Когато най-сетне се появи някой достатъчно упорит да ме издърпа от мрака, беше твърде късно. Бях си позволил твърде много волности, бях наранил твърде много хора… Този някой беше Белота — и до днес съм му благодарен, че ми помогна, когато вярвах, че не ми трябва помощ.

Бриян слушаше мълчаливо. Трудно му беше да повярва, че човекът пред него, човекът, който разказва тези истории, е същият Свилен. Звучеше повече като магьосниците, които Бриян си представяше — онези дръзки, вълнуващи магьосници от детските му мечти. Свилен повдигна глава и го погледна право в очите:

— Когато видях с каква лекота правиш заклинания в трамвая, как от първия опит влизаш във Вътрешния град, си спомних точно за това — за себе си като млад магьосник. Наистина имаш потенциал, но това не е основателна причина да се хвърляш с все сила в тъмното. Трябва да бъдеш търпелив, Брияне — в избора на учител, в търсенето на правилната школа, във всичко… Ако бързаш да освободиш цялата си сила наведнъж, най-мнош да изгориш в отприщилия се пожар — Свилен протегна ръка и стисна дланта на момчето. — Затова не мога да те пусна да дойдеш с нас утре. Не мога да си позволя и ти да бъдеш наранен по моя вина, разбираш ли, Брияне?

Бриян го изгледа с почуда. Тази вечер беше научил за пробудника си повече, отколкото за предните седмици. Беше разбрал, че наистина може да му има доверие и че в миналото му има много повече сенки, отколкото си личи на пръв поглед. Но разбра и друго — Свилен щеше да настоява докрай, щом вярва, че е прав. А сега вярваше, че е прав.

Бриян просто кимна мълчаливо. Нямаше смисъл да спори повече. Време беше да се откаже от изгубената битка и да се насочи към следващата. А в главата му вече се оформяше план за действие.

Нощта бавно превзема града. София е неестествено красива в този момент — чертите ѝ скоро ще се стопят в мрака.

Това е моментът — градът е завършен. Мракът скрива малките, грозни детайли. Само светлините остават. Високите панелни блокове, безнадеждно сиви денем, сега са космически гиганти — притаили дъх, готови за полет. Етажите светват един по един, поднасяйки своите тайни на случайния пешеходец — дребни фигури включват телевизора, дърпат пердето, захващат се с вечерята.

Оранжевите светлини на автобус 72 свиват надолу по склона. Покривът на хотел в далечината грее като смачкани в шепа коледни лампички. След много малко, няколко минутки само, Витоша ще се стопи в черното мастило на нощта, а най-ярките звезди ще блеснат въпреки неона и билбордовете. Сега обаче София е застинала между деня и нощта, между миналото и бъдещето и всеки може да открие в нея онова, което търси. Трябва само да спре за малко.

Все едно слуша джаз.

Ето как тя наблюдава града от своя покрив — както се слуша джаз. Горе е малко хладно, но се е увила в одеяло, а също и в своята дълга, дълга коса. Еледа падането на мрака. Мъчи се да не мисли за предстоящите тягостни часове преди изгрева. Планът убива импровизацията. В солото няма място за страх.

Тя се усмихва и вдишва тъмния, плътен въздух с всичка сила. Вдишва профучаващия ниско самолет, топенето на леда и мъркането на хиляда часовника. Въздухът още има вкус на зима.

Когато котката се сгушва в скута ѝ, тя прокарва нежно пръсти по сивата козина. Нейните очи също са с изящния, покоряващ цвят на зелен кристал. А дългата, дълга коса, разстлала се по керемидите, е сива като снежна виелица.

— Какво ми носиш този път, красавице?

Котката изплюва нещо в скута ѝ и се прозява лениво, изпъва цялото си грациозно тяло. Сетне започва да ѝ разказва.