Софийски магьосници

Глава 6Приключение, в което героят си ти!

В далечината прозвуча птича песен. Лек повей разроши косата на Бриян. Той отвори очи и насмалко да извика от изненада. Беше очаквал, че казването на скоропоговорката ще изпълни празните страници. Вместо това се бе озовал в самата книга!

Той вече не се намираше в сумрачната книжарница, а на тучна зелена поляна — пред гора от причудливи, гигантски дървета. Пейзажът беше идиличен, ала вятърът навяваше опасност. В далечината над короните на дърветата се извисяваше потъналият в мъгла, скалист връх с черния замък от корицата. Откъм най-високата му кула неестествено тъмен пушек се смесваше с пухкавите бели облаци и сякаш ги отравяше, почерняйки целия хоризонт.

— И сега какво? — попита Бриян.

Не получи отговор. Гората пустееше. Единствено в далечината се чу окаян вик на птица. Той направи внимателно няколко крачки напред. Различи нещо между стволовете на две дървета — парче пергамент, висящо във въздуха. Доближи го все тъй предпазливо и прочете посланието, написано със ситен шрифт и доста заврънкулки:

— За тази част се досетих и сам — отбеляза Бриян. — Морков, тук ли си?

Нещо се понамести във вътрешния джоб на якето му.

— Добре, не мърдай оттам! Може да ми потрябваш.

Морков или изцвърча положително, или просто се прозя. Бриян извади от джоба своята вече официална магическа шишарка.

— И амулетът ми е тук, тоест сме готови за приключение… „Приключение, в което героят си ти!“

Пътуването към върха се оказа изпълнено с перипетии. Първо Бриян трябваше да победи гневните подвижни дървета, а сетне — армия от пухкави дребосъци с остри зъби. Но и с двете се справи с дребни заклинания, които си бе изработил. Когато най-сетне се изправи пред подножието на хълма, той откри нов свитък във въздуха:

Бриян погледна към хълма, покрит с камънаци и снопове суха трева. Очакваше го поне час катерене, и то при липса на други препятствия. Малка, не особено надеждна пътека лъкатушеше към върха. Оттук замъкът не се виждаше — само черно-лилавата спирала на пушека му в смълчаното небе.

— Е, Морков — въздъхна Бриян, — явно ни чака дълъг път.

Хамстерът се подаде от яката му и каза:

— Да, така изглежда. За мой късмет ти ще отговаряш за вървенето.

Тъкмо щом Бриян свикнеше с цялата шантавост, а тя го изненадваше с нещо дори по-безумно. Той изви врат към хамстера и отбеляза:

— И изведнъж говориш.

— Ами че аз си говоря през цялото време. Просто ти не вдяваш — отвърна Морков. Гласът му бе едновременно тънък и дрезгав.

— Все пак понякога те разбирам правилно, нали?

Хамстерът прояви благосклонност:

— Да, имаш някои попадения. То и аз от време на време не знам точно какво приказвам.

Бриян се почеса по главата замислено.

— Добре де, защо тъй внезапно взех да те разбирам?

— Не следиш ли? Спечелихме някаква награда.

Бриян сви рамене — внимателно, за да не събори другаря си.

— Поне няма да ни е скучно по пътя, а? Сигурно имаме бая теми за обсъждане…

— Всъщност мислех да подремна малко — важно каза Морков и се шмугна обратно в любимия си джоб. — Цялото това разкарване за шишарки ме измори.

Бриян се замисли колко полезно е понякога да не разбираш езика на приятелите си.

— Добре тогава. Приятна почивка?

— Да, да — измънка хамстерът. — Не ме буди, ако не е спешно, става ли?

— Става — отвърна Бриян.

Пое нагоре по пътеката с бърза крачка, подпирайки се на една сопа, която намери на земята. Все пак гледаше да не бърза прекалено, за да не се измори — кой знае какво го чакаше в замъка.

Нагоре взе да захладнява, затова Бриян закопча якето си и сви пръсти в ръкавите. „Лесно му е на Морков, скрит на топло“, помисли си.

По някое време се обърна и огледа околността. Гората с гигантските дървета продължаваше поне трийсетина километра нататък, преди да потъне в зеленикава планинска верига. Плътна, сива мъгла скриваше върховете и се виеше нагоре, за да се изгуби на свой ред в облаци със същия цвят.

Бриян взе да се отчайва — върхът изглеждаше все тъй високо и все тъй далеч. Когато видя новия свитък, се зарадва, сякаш бе срещнал стар познат. Предстоеше му избор:

— Телепортация, така ли?

Бриян си спомни какво бе чел в „Единствената нужна книга“ за заклинанието „времекъс“. От една страна, нямаше да е зле да се пробва в телепортация. Книгата твърдеше, че това са едни от най-често ползваните заклинания. Но пишеше и че „времекъс“ е много изтощително. Ако останеше без сили точно преди битката със звяра, Бриян сигурно трябваше да почне играта отначало. Дали да рискува с помощ от планината? Съдейки по досегашните перипетии, тази „помощ“ като нищо можеше да му излезе през носа — да го нападнат някакви планински страшилища или пък да го засипе свлачище.

— Не, това определено звучи като капан — промърмори той и се зачуди какво да прави.

Искаше да събуди Морков, да чуе и неговото мнение. Но това беше не „краен случай“, а просто поредното предизвикателство по пътя към замъка. Морков вероятно щеше шумно да недоволства, ако му прекъснат дрямката.

След като помисли, Бриян реши да поиска помощ от планината. Това звучеше като по-лесния изход от изпитанието, следователно трябваше да е капан. Но авторите на книги игри понякога изхитряваха по такъв начин, навирайки в лицето на играча лесно решение. Бриян докосна с шишарката последните думи от свитъка и те избледняха, разкривайки ново съобщение:

Бриян се постара да запомни думите и повдигна длани.

— Какво пък? — каза си. — Няма смисъл да играеш, ако не ти стиска да поемеш рисковете.

Издекламира магическите слова и прокара върха на шишарката по близката скала. Първоначално нищо не се случи. Само птици продължаваха да се обаждат в далечината и лек вятър поклащаше жълтеникавата трева. Сетне скалите почнаха да треперят… бавно… и по-силно… още по-силно…

Момчето разпери ръце, за да запази равновесие. Морков подаде муцуна през яката на якето му.

— Земетресение, помощ!

— Не е земетресение. Направих заклинание за помощ от планината.

— О, просто чудесно. Сега планината ще ни помогне, като ни погребе с някоя лавина.

— Така изглежда — промърмори Бриян, макар самият той да беше уплашен.

Не последва лавина, но скалната площадка под тях се раздвижи и се отдели от хълма. В отдалечаващия се връх два тъмни процепа се уголемиха. Малко по-надолу една пещера разтвори широка паст.

— Планината е жива! — извика Бриян.

Скалите под краката му всъщност бяха пръстите на великанска ръка. Двата широки процепа го изгледаха и гигантът проговори. Листата на дърветата потрепериха, а птиците отлетяха надалеч.

— Кой си позволява да безпоукои кратката ми дрямка?

Бриян не беше сигурен дали гигантът е гневен, или гласът му не може да звучи другояче. Във всеки случай беше време за импровизация.

— Името ми е Бриян Тенев, младши магьосник и Ваш покорен слуга, о, Повелителю на планината!

Той направи толкова нисък поклон, че Морков изквича и се вкопчи в яката му. Надеждата, че гигантът ще хареса това почтително отношение, се оправда. Той издаде тежък грохот, който показа каква болка му носи всяко умствено усилие. Сетне изрева:

— Защоу си позволяваш да безпоукоиш кратката ми дрямка ти, Броян… еди-що си?

Бриян разпери театрално ръце.

— О, Господарю, уповавайки се на всеизвестната Ви доброта, сърдечно Ви моля за една незначителна услуга: отведете ме до върха на планината!

— Хъм — изсумтя гигантът и размърда пръсти, при което Бриян залитна. — А що вместоу туй да не те смачкам като една гнидичка, а? Писна ми разни нахалници да идват и да ме будят на всеки стоу-двеста години!

Бриян трябваше да мисли бързо. Реши отново да се довери на опита си от класическите книги игри — там големите лоши типове обикновено се ненавиждаха помежду си.

— О, Господарю — извика, докато мъчеше да запази равновесие, — имам мисия да прокудя злокобния звяр, който е завладял Тъмния замък. Ако той напусне Вашето… теме, със сигурност няма да бъдете обезпокояван още дълго, дълго време!

— Звяр ли? — повтори гневно гигантът. — Та тоузи звяр е… мой брат!

Скалистите пръсти започнаха да се свиват около Бриян. Ситни камъчета заваляха по дрехите му.

„Естествено, че са братя — каза си той. — Никога няма нищо случайно в тези проклети фентъзи светове.“

Трябваше така да извърти разговора, че да не се превърне в пихтия. Морков, който се пазеше с лапи от летящите камъчета, каза:

— Добра работа. Приятно ми беше да те познавам!

— Ама всъщносут — избоботи гигантът — наистина му е време да си ходи. Уж дойде за малко на гости, а пък се застоя цели девет хилядоулетия.

Внезапно дъждът от камъни утихна.

— Да, ще те кача гоуре — реши гигантът. — Само гледай да не остане жив, че е много проклет — веднага ще се захване с някакво оутмъщение.

Скалистата ръка понесе Бриян към върха на хълма с такъв замах, че направо му призля. След това го изсипа на ръба на върха — за щастие, туфа трева омекоти падането. Бриян се удиви от неочакваната промяна на сюжета в своя полза. Изправи се и изкрещя с пълно гърло:

— Благодаря Ви, о, Превелики.

— Да, да — Скалистата ръка махна небрежно и направи такова течение, че отново търкулна Бриян в тревата. — Само недей да стъпваш силноу, че имам мигрена…

Пръстите изчезнаха от хоризонта, а скоро и тропотът от камънаците замлъкна. Вятърът утихна, птича песен отново огласи въздуха. Гигантът се беше върнал към своята „кратка дрямка“, която навярно щеше да продължи вечно.

Морков, който с все сила стискаше яката на стопанина си, промърмори:

— Този път изкарахме късмет.

Бриян се изправи и изтупа стръкчетата трева от дрехите си. Огледа широката поляна, на която се бяха озовали — цялата осеяна с жълта трева, без никакви цветя. Напред се простираше малко езеро, а в края му се извисяваше злокобният замък. Изглеждаше така, сякаш бе построен от изстинали въглени. Тъмнолилавият пушек от кулата му се отразяваше в повърхността на езерото.

Бриян си пое дълбоко дъх.

— Е, дано да ни е останал още малко късмет. Сигурен съм, че звярът няма търпение да се срещнем.

След кратка почивка продължиха към замъка. Още не бяха стигнали езерото, когато Морков замрънка, че е гладен.

Коремът на Бриян също отново закъркори — дотолкова, че той беше изкушен да се откаже от играта. Но вече бяха стигнали твърде далеч, щеше да го е яд да спре преди финалното изпитание.

„Кой ги знае как работят тези магически книги игри — размишляваше той. — Ако сега отида до ръба и скоча оттам, може да се озова обратно в книжарницата. Но може и да се върна в началото на играта още преди гигантските корени, а това вече ще е гадно.“

Ето защо той продължи през жълтеникавата трева, заобиколи езерото и стигна до Тъмния замък. Портите бяха от триметрови, назъбени черни дъски, с черни железни панти. Всичко в този замък беше черно.

— А сега? — попита Морков.

— Сега има няколко варианта. Най-често вратите се отварят сами, щом почукаш. Но може и да ги пази караул, който първо да ни зададе гатанка.

— Дано да няма караул. Хич не обичам да мисля преди закуска.

Бриян кимна и удари с юмрук по портите. Те се отвориха бавно, с призрачно проскърцване. Момчето внимателно пристъпи напред.

— Ехо. Има ли някой тук?

Единственото, което чу, бе собственото си ехо: „Тууук… туук…“. Стисна здраво шишарката и влезе в просторната, мрачна зала. Въздухът вътре бе тежък и хладен. Антрето стигаше до широко стълбище, което се извиваше спираловидно нагоре.

— Това трябва да е пътят към главната кула — каза Бриян.

Тръгна по стълбите. Никой не застана на пътя му, нищо не му попречи да продължи нагоре. По стените на равни интервали висяха факли, които пръскаха оскъдна светлина и рисуваха страховити сенки по каменните стени.

Изкачването бе дълго и монотонно. Бриян дотолкова привикна да чува само стъпките си, че едва не подскочи при вика на Морков:

— Виж! Врата!

Бриян погледна нагоре. Насред малка площадка изпъкваше правоъгълна врата — черна, естествено. В нея бе забит лист хартия, подобен на летящите пергаменти в гората. Щом Бриян приближи, установи, че дори почеркът е същият:

Морков изквича радостно.

— Дойдохме си на думата най-сетне! Какво чакаш, бързо отваряй вратата.

— Трябва да сме предпазливи — каза Бриян.

Той надникна в многообещаващата стая. По-голямата ѝ част бе заета от продълговата маса, отрупана с всевъзможни ястия. В центъра стоеше печено прасе с ябълка в устата, от което още се виеше ароматен дим. Около него се излежаваха печени пилета в отрупани с картофи подноси, големи купи със салати, гърне, пълно с боб с люти чушки. Имаше още голяма капама с меса и сарми, пайове с дивеч и с плодове, големи топли питки и вити баници със сирене и спанак… Устата на Бриян се напълни със слюнка.

— Щастие, твоето име е храна! — възкликна Морков и скочи от рамото му право в една купа със салата.

— Не бързай толкова — настоя Бриян. — Нещо тук не се връзва.

Морков вече настървено тъпчеше бузите си с репички.

— Естестфено, че не се връзва. Намираме се въф фъображаем фентъзи свят от книга!

— Така е, но дори въображаемите светове следват своята вътрешна логика.

Бриян си припомни последните събития. „Всичко в тази гора изглеждаше прокълнато. Звярът трябва да е дошъл отдавна, но храната тук е още топла.“

Той огледа стените и тавана, после надникна под масата. На пръв поглед нямаше нищо необичайно или опасно.

— Трябва да е клопка — поклати глава Бриян. — Спри да ядеш, приятелче.

— Не могха — изфъфли Морков.

— Дръж се сериозно. Имаме още много за изкачване.

Морков проплака:

— Ама аз наитхина не мога! Парахлизиран съм.

Бриян го погледна учуден. Морков лежеше по гръб неподвижен, с бузи, натъпкани до пръсване.

— Ясно каква е била клопката — каза момчето.

Внимателно пое Морков в длани и го сложи в джоба на якето си. След това напусна стаята и изкушаващите ѝ аромати. Стомахът му нададе жален вой. „Тъй вкусна, че ще ядеш, докато не можеш да помръднеш — каза си Бриян. — Авторът на тази книга явно е голям шегаджия…“

Изкачването нагоре беше все тъй монотонно. По някое време Морков се завайка колко е несправедливо устата му да е пълна с храна, а да не може да дъвче. Бриян на свой ред се вайкаше защо тялото на гризача е неподвижно, но не и устата му.

Щом най-сетне приближиха върха, откъм тронната зала ги посрещнаха кръвожадни ревове и удари. Цялото стълбище се разтърси.

Бриян стисна здраво шишарката и мислено се подготви за предстоящата битка. Първо обаче трябваше да се пребори с въздългото съобщение, окачено на черната врата. То звучеше съвсем като статия от „Единствената нужна книга“:

Бриян повтори заклинанието няколко пъти, докато го запомни. След това отвори вратата.

Звярът от Тъмния замък изпълваше почти цялата тронна зала. В нещастния трон на някогашния крал не се побираше дори рунтавата му опашка! Факлите и големият полилей тъмнееха — само през широките прозорци зад трона се процеждаше оскъдна светлина.

Звярът приличаше на вълк, но пред него всеки вълк би бил безобидно пале. От издадената напред муцуна стърчаха криви, особено остри зъби. Два чифта очи, разположени на случаен принцип по тила му, злобно гледаха към Бриян. Рунтавите крайници завършваха с малки лапи, от които изникваха дълги, извити като кинжали нокти. От козината на чудовището към тавана на кулата се издигаше плътен, тъмнолилав дим.

Звярът се приведе напред и се приготви за скок. А резултатът от едно такова действие беше предизвестен.

— Добре, Морков — прошепна Бриян и запретна ръкави. — Планът е да останем живи достатъчно дълго, че да приключа със заклинанието.

Не получи отговор. Пред гледката на звяра се беше случило невъзможното — хамстерът бе онемял. Бриян си пое дъх, насочи напред шишарката и нареди:

След това побягна.

В залата нямаше мебели освен трона, затова момчето маневрираше лесно. Основната му грижа беше да не прекъсне заклинанието, докато бяга от лапите на звяра. Искриците от „фойеркъш“ бяха досущ като бенгалски огън — ефектни, но почти безобидни. Хвърчаха непрестанно от шишарката, докато Бриян повтаряше магическите думи, и определено дразнеха звяра, който всячески се мъчеше да ги избегне.

Докато Бриян обикаляше в кръг и сипеше фойерверки, от шишарката се процеждаше тънката, продълговата нишка. Не беше съвсем невидима — отразяваше огледално всичко край себе си. Увиваше се търпеливо около звяра, който, за щастие, още не я бе забелязал.

Когато случайна искрица го перна в окото, звярът се разяри, изрева с пълно гърло и замахна към Бриян. Момчето отскочи встрани, на сантиметри от застрашително извитите нокти. Не спираше да повтаря:

— Огнени искрици горе… нишка невидимка — долу…

А наум отбеляза, че се е измъкнал на косъм. Продължи да обикаля звяра, докато нишката не се намота на няколко ката около масивните лапи. След това се върна на бегом до черната врата. Звярът подобно на куче следваше неотлъчно движенията му — сега той застана отново пред високите прозорци, опря опашка в трона, изръмжа и се приведе напред.

— Отлично! — извика Бриян.

Рязко отметна ръка назад. Огледалната нишка се накъдри и се стегна около лапите на звяра. Той замръзна на място — само за няколко секунди, които обаче се сториха на Бриян адски дълги.

След това е всичка сила се строполи назад и се сгромоляса върху прозорците. Заедно е парчета стъкло той полетя надолу, към дърветата, е един последен отчаян рев.

Бриян се строполи на пода, целият потен.

— Успях. Наистина — прошепна. — Победих звяра от Тъмния замък…

Още се мъчеше да си поеме дъх, когато светлина изпълни тронната зала. Слънчеви лъчи пробиха облаците и нахлуха през изпочупените прозорци. От небето се чу птича песен, а после победоносна гръмотевица. Гората се освобождаваше от проклятието на звяра. Внезапно плисна топъл дъжд и капките му заблестяха сред лъчите.

Бриян се изправи, олюлявайки се.

— Морков — каза, — мисля, че си заслужихме една стабилна закуска.