Софийски магьосници

Глава 23Страшен дъжд ще падне

Свилен не можеше да повярва на очите си.

— Игнате — каза той. — Но… ти умря. Всички бяхме там, когато сенките те хванаха.

— Типични магьосници — отвърна повелителят. — Толкова сляпо се доверявате на външния вид. Твоят приятел Игнат наистина е мъртъв, и то отдавна. Той беше първата ми жертва, когато дойдох на територията ви. Трябваше ми човешко тяло, преди да се захвана за работа. А миличкият дядо беше такава лесна мишена…

— Мамицата ти — процеди през зъби Белота.

Хвана в ръката си нова карта, която лумна в гневни сини пламъци. Останалите магьосници се заеха да редят заклинания и отвсякъде изскочиха амулети. Цветовете на разразяващата се магия блестяха в мрака като шарени електрически змиорки. Откроиха се сенките зад повелителя, обкичени с амулетите на своите жертви. Свилен тихомълком призова от земята няколко къса счупено стъкло.

— Беше доста удобно да се навъртам край вас в кожата на Игнат. Обсъждахме заедно всеки следващ ход, а аз се смеех вътрешно. Дори участвах в капана, който толкова самонадеяно ми скалъпихте. Нима наистина това са най-добрите магьосници, които София може да предложи? За назидание реших да ви разиграя малката сценка със смъртта на старчето…

— Стига празни приказки — каза Тамара.

Тя насочи револвера си към съществото, което носеше кожата на Игнат, и попита:

— Какво си ти?

— Добър въпрос. Но вместо да обяснявам надълго и нашироко, мога просто да ви покажа…

Повелителят свали наметалото си, а заедно с него и плътта се отдели от тялото му, сякаш беше просто целофанена опаковка. Свилен не беше виждал такъв демон преди, дори през времето, прекарано със здрачниците. Но не се съмняваше, че е създание на най-тъмната и безнадеждна нощ.

Под кожата на своята първа жертва демонът приличаше на буца полувтечнена лава. Кожата му, гладка и бляскаво черна, леко сияеше. Зад устата и тънките процепи на очите му непрестанно се движеше оранжево-червена магма. Жилите и вените по голото му тяло пулсираха в същия течен огън.

Демонът махна с пръст към бившата си кожа и тя се сгърчи като горяща хартия. Вместо пушек от нея излезе сянката на Игнат — дълга, сива, размахваща златния джобен часовник. Тя покорно се присъедини към настъплението на своите събратя.

— И тъй — каза със страховита усмивка демонът, — след като си поговорихме, е време за действие…

Следвайки невидимата му команда, сенките нападнаха.

На обелското поле, далеч от мястото, където бяха инвокирани, сенките не разполагаха с цялата си сила. Тук, сред порутените сгради и демоничните надписи, те бяха по-бързи, по-плътни и по-силни. Магьосниците за сметка на това се биеха отчаяно, без умисъл и елегантност, като осъдени на смърт. Това носеше неистово удоволствие на демона.

— Точно така, ползвайте си всичките жалки заклинанийца! — крещеше той. — Нищо не може да унищожи моите сенки — та те изобщо не съществуват!

Свилен знаеше, че проклетият демон е прав. Не можеха да унищожат сенките — пишеше го в откъса, който Амос им беше пратил21. Но и нямаше нужда да ги унищожават напълно, трябваше само да ги разсеят и да ги държат под око, за да не се възстановят едновременно.

Следвайки тази тактика, Свилен и другите магьосници напредваха съвсем внимателно, за да не попаднат в лапите на привиденията. Но и повелителят никак не си поплюваше. Използваше примитивна, но жестока магия — наричаше се магмена — за която Свилен беше чел, но никога не бе виждал на живо. Всеки човек, достатъчно глупав да я опита, би изгорял в жестоки мъки. Заклинанията извираха право от дланите на демона, приличаха на хищни змии и обгаряха всичко, което докоснат. Той не използваше амулет и не произнасяше нищо. „Само най-умелите заклинатели го могат — помисли си Свилен. — И петимата да го нападнем едновременно, нямаме шанс.“

Той спря поредната атака от лава е една ръждива греда. Из порутените сгради поне имаше достатъчно материал за нападение и отбрана. „Не е и необходимо да го побеждаваме — утешаваше се Свилен. — Просто ще го изгоним обратно там, откъдето е дошъл.“

Огледа нямата пряка, но от Петър нямаше и следа. Той трябваше да им даде знак кога е безопасно да насочат демона към кръстовището на „Дъждовна“ и „Вироглава“. Кръстовищата бяха много удобно място за прогонване на демони, стига да успееш да ги примамиш.

Защитното заклинание беше поизцедило Свилен, но въпреки това той сипеше върху повелителя непрестанни атаки, за да задържи вниманието му. Искаше — и най-вече Бриян — другите да останат встрани от пътя му. „Не трябваше да му позволявам да идва“, помисли си Свилен. Ядосваше се на самонадеяността на момчето, а още повече се ядосваше на себе си, че тъй лесно му позволи да участва в битката. Но магьосниците бяха твърде малко, за да се лиши току-тъй от още някого. На Друг мост Бриян вече беше показал изумителни за начинаещ умения.

А сенките никак нямаше да се дадат лесно. Магьосниците се сражаваха с всички сили, но освен това се наглеждаха взаимно, за да не повторят грешката с Игнат. Все пак в разгара на битката никой не забеляза как три от сенките обградиха Ванина. Опитваше се да ги разсее с магия и вятър, но на свой терен привиденията бяха твърде силни.

С една особено настойчива атака демонът беше притиснал Свилен. Той направи щит от метални пластини, пръснати из сградите, но продължителната вълна от магическа магма нагряваше до червено щита и съвсем скоро щеше да го стопи.

— Помогнете на Ванина! — извика той.

Бриян го чу и на мига се втурна към здрачницата. Занарежда магическите думи за „горелка“ и се нахвърли върху първата сянка, на която попадна, онази на коминочистача. Отблизо огнената струя набързо опърли цилиндъра на привидението. Тамара, която тъкмо се беше отървала от своите противници, довърши сянката с няколко гръмовни куршума. Скоро от нея остана само черно кълбо дим, което се разсея в нощта.

Магьосниците обединиха усилия и се заеха с останалите привидения. Измъкнала се от задушаващата им прегръдка, Ванина размаха пак нагайката.

— Благодаря ти — каза на Бриян.

Изведнъж демонът остави Свилен на мира и изръкопляска демонстративно. Насочи черния си, островърх пръст към Бриян.

— Ама че ние си имаме истински герой! И като че ли дори е най-неопитният от вас. Вече виждам заглавието: „Млад магьосник спасява красива жена със заклинание за начинаещи“.

Бриян, още увлечен от сражението, се извърна към демона и наивно насочи към него шишарката. От амулета обаче излезе само остатъчен, окаян пламък. Демонът избухна в смях и разтвори ръце широко.

„Само не Бриян“, помисли си Свилен и бързо събра куп счупени стъкла. Захвърли ги към демона, ала той ги отблъсна, без дори да помръдне пръст.

— Всеки може да приспи една сянка — просъска демонът. — Нека да вдигнем малко летвата.

Дланта му изстреля мощно заклинание — като черна и червена змия, усукани една около друга. Бриян отскочи, но недостатъчно бързо — заклинанието го порази в гърдите, а той се строполи на тротоара. Момчето хвана обгореното място е ръка и изохка.

Ванина го сграбчи и изкрещя:

— Бри!

Свилен побягна към тях, а междувременно обстрелваше демона е всичко, което свари. Една от последните оцелели сенки се изпречи на пътя му.

— Аз ще се заема — каза Белота.

Поде скоростна атака от електрически карти и не след дълго и от тази сянка остана само кълбо дим. Междувременно Ванина огледа Бриян, но не откри никакви видими рани — за атаката свидетелстваха само мирисът на изгоряло и поопърленото му яке. Свилен се наведе към него и попита:

— Брияне, добре ли си?

Момчето кимна. Остатъчното сребърно сияние на защитното заклинание пробяга по тялото му.

Свилен му подаде ръка.

— Хайде, изправи се.

Бриян не помръдна, но и не каза нищо. Само повдигна глава към него и Свилен видя, че очите му са пълни със сълзи.

— О, не — прошепна Ванина и прегърна момчето.

Свилен още не беше разбрал какво се случва, когато видя разтворените ръце на Бриян. В тях лежеше едно малко, мъртво животинче. Морков.

Бриян погали окървавената му козина и каза:

— Хайде, приятелче. Не ме оставяй точно сега…

Но хамстерът не помръдна. Беше застинал в неестествена поза подобно на изкуствена играчка.

— Морков… — прошепна момчето.

— Брияне — каза Свилен. — Съжалявам.

Трите дни се бяха оказали недостатъчни. Защитното заклинание трябваше да предпази и хамстера. Свилен беше обещал на Бриян, че няма за какво да се тревожи.

За един тягостен миг над улица „Дъждовна“ настъпи тишина, само капките трополяха в невидимата преграда над сградите. Сетне демонът избухна в еуфоричен смях.

— Това място наистина е върхът — каза той. — Но колкото и да ме забавляват жалките ви животи, имам по-важна работа. Дами и господа, времето за скръб свърши. Насладете се на чисто новата ни реколта сенки!

Повелителят вдигна ръце е театрална тържественост. Победените сенки отново взеха да се материализират зад него. По тях не личаха никакви рани, следи от умора или от изчерпана сила. За сметка на това магьосниците вече едва се държаха на краката си.

— По дяволите — изсумтя Ванина и размаха нагайката си.

Свилен събра наново разпилените метални пластини. Оформи щит над Бриян, който беше оставил Морков на тротоара и се беше привел над него. Тялото му се тресеше от безмълвен плач.

— Ставай, Брияне — подкани го Свилен. — Ще тъжим после… ако оживеем.

Момчето изобщо не му обърна внимание. „Никога не ме е бивало в успокоителните приказки“, помисли си той. Нещо в крайчеца на окото разсея вниманието му. Размазана, тъмна фигура пробяга по улицата. Един глас, по-тих от полъх на вятъра, прошепна в ухото му: „Пентаграмата, готова е“.

Свилен се изправи и си пое дъх. Сега предстоеше трудната част. Трябваше възможно най-бързо да отведат демона до кръстопътя. Магьосникът се концентрира и описа с ръка дъга, събирайки всички вехтории, останали наоколо.

— Не!

Викът на Бриян отекна из улицата. Но това не беше гласът на момчето, което тъжи за домашния си любимец. Беше онзи глас от вечерта е караниците и чая, от вечерта на Друг мост. Гласът на момчето, изгубило търпение и надежда.

— Достатъчно! — извика Бриян.

Мощна вълна помете вехториите по улицата, а е тях и самия Свилен. Объркан, той погледна към останалите, но и те се бяха строполили в прахта. Никой от тях не беше предизвикал ударната вълна.

Бриян се изправи. Тялото му вече не трепереше. Дори се стори на Свилен висок, пораснал, някак застрашителен. Беше протегнал ръка нагоре, сякаш се опитваше да достигне невидимия похлупак над покривите. От шишарката извираше сребристо сияние.

„Невъзможно“. Свилен тръсна глава.

Когато Бриян проговори отново, гласът му беше тих, но въпреки това прокънтя във всяка стая на всяка сграда по улица „Дъждовна“.

— Какъв е смисълът от свят, пълен е магия, ако е също толкова мрачен и гаден като обикновения? Какъв е смисълът от магьосници, ако те се различават от другите хора само по това, че могат да правят заклинания?

„Невъзможно“, повтори Свилен. Щом отново погледна младежа, шишарката беше добила лъскаво сребристи контури. Протегнатата му нагоре ръка — също. Свилен прерови наум всякакви спомени и древни текстове, за да открие друго възможно обяснение за странната трансформация. Такова обаче нямаше. Тези лъскави контури бяха контурите на огледало.

Бриян сведе ръката си и тръгна напред е бавна крачка.

— Какъв е смисълът — продължи той — от самата магия, щом и е нея, и без нея тези, които обичаш, накрая те напускат?

— Направо ще си изям шапката — поклати глава Белота. — Само да имах шапка…

— Това не може да е истина — прошепна Ванина. — От двеста години насам не се е раждал огледален магьосник.

Дори повелите лят на сенките беше впечатлен.

— Сега вече ме сварихте неподготвен. Нямах си идея, че пикльото е огледален магьосник. Но като ви гледам физиономиите, не съм сам. — Демонът се извърна и махна делово е пръсти. — Както и да е. Сенки, убийте първо него.

Сенките хищно се нахвърлиха върху Бриян. Той обаче не се наведе под задушаващата им тежест, не падна, дори не потръпна. Каза с глас, гладък като огледало:

— Няма как заклинание да унищожи тези сенки. В крайна сметка те не съществуват — те са просто обречени пионки в налудничава игра. Единственото, което може да ги смири, е истината за това, в което са се превърнали.

Бриян протегна ръка към привиденията. Амулетът му вече не изглеждаше като шишарка, откъсната от първия срещнат бор. Приличаше на произведение на изкуството — диамант, в който всяка люспа лъщи със собствен цвят.

Бриян промълви някакви думи, които Свилен не разбра и не можеше да разбере. Никога не беше чувал Бриян да казва подобно заклинание, а подозираше, че и младежът не го бе чувал. Онази сила, от чийто потенциал Свилен се опасяваше, изведнъж се беше отключила. Не беше сигурен, че сега пред него стои онзи младеж, когото собственоръчно бе пробудил.

Сенките застинаха във въздуха. Пред тях изникнаха причудливи огледала. Свилен онемя — огледалата висяха във въздуха по същия начин като сенките. Приличаха на вертикални локви, на вади от сълзи. Сенките се вгледаха с изненада в отраженията си и се стъписаха. Повдигнаха ръце към замъглените си лица, заопипваха ги невярващо. Погледнаха амулетите си и помъчиха да се отърват от тях.

За пръв път Свилен чу мълчаливите слуги на демона да издават звук. Протегнаха ръце нагоре и нададоха такъв вой към небесата, че околните сгради потрепериха. Продължаваха да ридаят, докато очертанията им съвсем се размиха. Разпаднаха се като мътна, вряла вода, излята на улицата. Димът им се разсея в мрака заедно с последния им вопъл за милост.

За съвсем кратко демонът се усмихна. Сетне лицето му се разкриви в зловещо изражение. Свилен не бе сигурен кое от двете го ужаси повече.

— Това беше забавно — призна повелителят. — Ако знаех, че момчето е огледален магьосник, щях да измисля нещо по-жестоко. Но винаги са ми допадали игрите на сенки.

Той погледна към Бриян, който стоеше насреща му непоколебимо. Почти не си личеше как войнствено изпъчените му гърди се задъхват. Нито как шишарката вече не блести чак толкова силно.

— Но в края на краищата само се забавлявах с тях — каза демонът — А сега ще ви смачкам като хлебарки.

Той понечи да атакува, но Бриян го изпревари. Ударната вълна захвърли тъмното създание няколко метра назад, право в куп вехтории. Без да го осъзнава, Бриян го беше запратил точно в средата на пентаграмата.

— Ще го кажа само веднъж — прошепна момчето. — Остави. Приятелите ми. На мира.

„Сега или никога“, помисли си Свилен. Той внимателно се изправи и тръгна към кръстопътя. Погледна към другите — не искаше да рискува, като каже нещо, затова само кимна. За щастие, го разбраха и тръгнаха с него. Трябваше единствено да задържат демона достатъчно дълго в пентаграмата.

Той онемя за миг, слисан от неочакваната сила на атаката. Бриян се запъти към него, но всяка крачка му костваше усилия. Огледалното сияние вече беше само блед спомен по десницата и амулета му. „Не е достатъчно силен — помисли си Свилен. — Не може да задържи силата за дълго.“

А точно сега щеше да му е необходима сила. Демонът се изправи зловещо.

— Ти, малко, глупаво магьосниче…

Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще нападне Бриян. За щастие, но и за съжаление, нещо друго привлече вниманието му. Демонът отстъпи като опарен и замахна с ръка. Повей на вятъра разнесе нарочно събраните вехтории и под тях проблясна магьосническият кръг. Звездата в средата му беше заобиколена от знаци, изписани на латински. Петър беше последвал съвсем точно указанията на Амос и беше начертал кръга е тухла от стара църква. „Уви, напразно“, отбеляза наум Свилен.

Демонът огледа магьосниците е присвити, гневно проблясващи очи. Личеше си, че му е дотегнало от игрички. Огнените жили по кожата му се разгоряха и от тях засвистяха искри.

— Жалки противни човечета — изкрещя той, — наистина ли си мислехте, че ще ме измамите е най-стария номер на света? Минаха столетия от последния път, когато някой успя да ме прокуди е пентаграма.

Демонът протегна ръце нагоре, а вените му се разтегнаха и заклокочиха. Свилен разбра, че трябва бързо да сторят нещо, ако не искат да се превърнат в пепел.

— План Б! — викна той. — Бягайте!

Но магьосниците направиха точно обратното. Втурнаха се към демона и го нападнаха едновременно. Ванина призова диви коне от вятър, които го заблъскаха с копита, а Белота го обсипа със сякаш безкрайни експлозии от карти. Куршумите на Тамара също нямаха край, докато Петър се мъчеше да ограничи вредата от ударите на демона. Ала той никак не се впечатли — отбраняваше се със същата лекота, с която сипеше съскащи змии от лава.

Свилен се присъедини към другите, като изви ураган от стомана и счупени стъкла. Мъчеше се да прогони една мисъл със същата настървеност, с която отбягваше атаките на демона: „Битката не е ли изгубена вече?“. Пот изби по челото му, а крайниците отказваха да му служат. Но не беше единствен — Бриян със сетни сили сипеше огнени искрици върху демона. От бляскавата огледална магия не беше останала и следа.

— Брияне — извика му Свилен. — Бягай! Веднага!

— Спри да ми казваш… какво да правя — изсумтя Бриян.

Въпреки че едва говореше, продължаваше да се сражава. Демонът се извърна към него и изрева, докато се провираше между светлините на заклинанията:

— Какво стана, огледални магьоснико? Това ли ти бяха всичките трикове? Сега ще ти дам да се разбереш!

— Имам… още един… трик — каза Бриян и погледна към Свилен.

— Бягай! — извика отново пробудникът му.

Но вече беше късно. Демонът оформи между дланите си мощна магмена струя и е все сила я запокити в Бриян.

— Брияне! — извика Свилен и се втурна към него.

Момчето се опита да направи щит, но беше твърде изтощено. Лавата го заля с мощна струя и крясъците му се смесиха с победоносния вик на демона. Свилен го сграбчи, докато падаше, ала допирът до бълбукащата магма само изгори ръцете му. Бриян се стовари на улицата, обгорен и неподвижен. Алените жилки продължаваха да проблясват лукаво по тялото му.

— Бри! — проплака Ванина.

Тя дори нямаше време да отиде до момчето — демонът продължаваше да обстрелва магьосниците.

— Предайте се! — извика. — Нямате шанс. Дори огледалното момче не можа да ме рани с жалките си фойерверки.

„Фойерверки — повтори Свилен. — Естествено.“ Беше разбрал какъв е последният трик на Бриян. Магьосникът стисна здраво плочката от домино и замахна победоносно е нея. Беше чел „Чудовището от Тъмния замък“ преди много години, но още помнеше „връзелъж-фойеркъш“. Потни кичури дразнеха очите му и беше толкова задъхан, че едва произнесе думите:

Нишката невидимка, която Бриян беше направил, се стегна около краката на демона и той се строполи с трясък насред пентаграмата. Очертанията на магическия кръг се изпълниха със зеленикава светлина. Демонът закрещя от болка.

— Проклето жалко магьосниче — провикна се той. — Измами ме!

Свилен го доближи и огледа пентаграмата за празно място, през което демонът би могъл да се измъкне. За щастие, всички символи и черти искряха в яркозелено.

— И знаеш ли коя е най-хубавата част? — каза му Свилен. — Това заклинание се ползва за борби е козли.

Викът на демона се превърна в злокобен смях. Той вече не се намираше напълно тук — пространството в пентаграмата го засмукваше като плаващи пясъци и повелителят бавно потъваше там, откъдето беше дошъл. Връщаше се в някое измерение, което хората бяха свикнали да виждат само в най-страшните си кошмари и между белите стени на психодиспансерите.

Свилен внимателно доближи ръба на кръга и прошепна:

— Защо? Защо дойде?

От демона вече бяха останали единствено глава и ръце. Той ги използва, за да се усмихне и да посочи нагоре.

— Мисли за мен като за предупредителен гръм…

Свилен вдигна очи. Водата се събираше в невидимия похлупак над сградите като в купа, а дъждът продължаваше с пълна сила. Преди демонът да потъне между зелените очертания на пентаграмата, той каза:

— Страшен дъжд ще падне…

След това изчезна. С него си отидоха и проклятията над двете неми преки. Адските надписи се свлякоха като мокър пясък от стените. Уличните лампи наоколо взеха да проблясват на пресекулки. А звездите като че ли грейнаха по-ярко.

— Бързо, направете „брезент“! — извика Свилен.

Той протегна ръце над неподвижното тяло на Бриян и изрече:

От отсрещната страна Ванина хвана здраво ръцете му и повтори заклинането. Магическият брезент ги обгърна точно преди насъбралата се вода да се изсипе отгоре им. Като внезапно освободен водопад тя се разплиска силно във всички посоки. Магьосниците се скупчиха около Бриян и насядаха по земята. Макар че заклинанието ги беше опазило почти сухи, целите трепереха.

Ванина огледа опожарените дрехи на момчето и не можа да сдържи сълзите си. Свилен едва сдържаше своите.

— Пулсът му е стабилен — каза той. — Трябва му само малко време, но ще се възстанови, ще видиш… Ще бъде герой.

Ванина разтвори обгорената ръка на Бриян. Почернелите остатъци от шишарката изпаднаха във влажната пръст. Тя неочаквано сграбчи Свилен и се разрида тихо.

— Горкото момче — поклати глава Тамара. — В една и съща вечер изгуби и фамилиара, и амулета си…

От края на брезента се чу тихият, все тъй спокоен глас на Петър:

— Няма защо да се тревожите. Това все пак е първият огледален магьосник от двеста години насам…

Магьосниците се умълчаха, посърнали и изтощени, край неподвижното тяло на Бриян. Свилен погали утешително Ванина и се замисли колко лесно е понякога да излезеш от собствения си кошмар, стига да има за кого да го сториш. Дъждът продължаваше да шумоли по магическия брезент. В далечината се чуха сирените на маг-милицията.

Заедно с повелителя си бяха заминали и заклинанията, укриващи магическата активност на улица „Дъждовна“ — сега във Вътрешния град нямата пряка блестеше във всички възможни цветове.

Магьосниците не казаха нищо повече, докато маг-милицията не ги откри. Щяха да минат часове, преди да осъзнаят, че в крайна сметка са победили.